Искра Баева е професор по съвременна световна история в СУ „Св. Кл. Охридски“. Занимава се с проблемите на Източна Европа след Втората световна война. Автор е на книгите: „Източна Европа след Сталин 1953-1956“, „България и Източна Европа“, в съавторство с Евгения Калинова: „Българските преходи 1939-2002“, „Следвоенното десетилетие на българската външна политика 1944-1955“, „Социализмът в огледалото на прехода“ и др. Главен редактор на сп. „Ново време“ (1993-2000).
Повече от две десетилетия след началото на прехода в Източна Европа страните от изградения около Съветския съюз Източен блок изглеждат отново обединени, защото повечето от тях, както и някои бивши съветски републики, вече са част от Европейския съюз. Усещането за връщане към следвоенното единство обаче не е съвсем вярно — тези страни се възприемат като единни по геополитически причини, но разликите в икономическото им развитие и равнището на живот са твърде големи, в някои случаи по-големи, отколкото по време на съжителството им в Източния блок (1). Струва ми се, че причините за успехите и неуспехите на осъществените в годините на прехода трансформации могат да се търсят освен в историческото наследство и общественото желание за промени и в готовността на новите политически сили за преобразованията. Става дума за това, доколко новите демократични политици знаят какво и как трябва да се прави, за да се осъществи уникалният преход от държавен социализъм от съветски тип към политически плурализъм и пазарна икономика.
За България, която почти през цялата епоха на социализма (особено при управлението на Тодор Живков от 1956 до 1989 г.) съзнателно заема позицията на най-верен съветски сателит, създаването на обществена алтернатива през 80-те години изглежда особено важно. Това е така, защото в следвоенното българско общество няма видима и активно изразена алтернативна позиция, въпреки че съществуват спорадични изрази на пасивно недоволство. Доколкото може да се говори за противопоставяне срещу властта, то се отнася за началния период — втората половина на 40-те и първата на 50-те години (2). Докато в същинския период на държавния социализъм от съветски тип противопоставянето е вътре в управляващата БКП — организирани групи на несъгласни с официалния курс и с ръководството на Тодор Живков има от 60-те години, но те са плод по-скоро на настъпилото разцепление в международното комунистическо движение след конфликта между Съветския съюз и Китай и са промаоистки. Става дума за опита за преврат, организиран от един от известните партизански лидери Иван Тодоров — Горуня в края на 1964 и началото на 1965 г. (3)
Известен интерес с оглед на темата за алтернативните социално-икономически програми представлява инициативата на седмина членове на БКП, известни като „групата на Куфарджиев“, от началото на 60-те години. Става дума за писмо на групата, изпратено на 1 юни 1960 г. до ЦК на БКП, в което седмината правят критичен икономически и политически анализ на българското общество и определят системата като „бюрократичен държавен социализъм“. Те констатират, че „висшата държавна и партийна бюрокрация неизбежно става единствен и пълновластен разпоредител с всички средства за производство, фактически техен реален собственик“, което води до икономическа неефективност. (4) Политикономическият анализ завършва с призив да бъде отстранен Тодор Живков, което позволява на ръководството на БКП да го постави в графата на политическите си противници. Групата е обвинена в опит да наложи югославския модел на работническо самоуправление и членовете ù са изключени от БКП, лишени от постовете си и интернирани заедно със семействата си. (5) С този опит за промяна на системата от марксистка гледна точка приключва идейното брожение в годините на утвърждаване на едноличната власт на Тодор Живков.
Несъгласието със съществуващата система се запазва сред интелигенцията, която използва Езопов език, за да изрази различното си мнение, но в продължение на четвърт век не се стига до организирано дисидентско движение. (6) Необходимостта да се мисли за промяна на системата се ражда едва след импулса, който излъчва най-важният за България външен център — Москва. За разлика от другите социалистически страни, където организираното дисидентско движение възниква още през 60-те и 70-те години, в България обществото е спокойно — това се вижда и от класацията, направена от Збигнев Бжежински за кризисното състояние на източноевропейските страни през 80-те години. Според Бжежински България изобщо не е в криза. (7) Едва след като започват реформите на съветския лидер Михаил Горбачов, се раздвижва и българското общество.
Късната поява на българското дисидентство
демонстрира една от основните характеристики на страната –протестите се мотивират не от борбите на интелигенцията от другите социалистически страни (полските КОС/КОР —Комитет за защита на работниците/Комитет за социална защита, Независим профсъюз „Солидарност“, чехословашката Харта’77 или унгарските интелектуалци), а преди всичко от идеите и посланията на съветските дисиденти. Полемика в България предизвиква творчеството и отношението към Александър Солженицин (8), а не позициите на Ян Паточка, Вацлав Хавел, Дьорд Конрад, Иван Селени, Миклош Харасти, Лешек Колаковски, Адам Михник или който и да било друг от източноевропейските дисиденти.
Променената обществена атмосфера в Съветския съюз, особено след Януарския пленум на ЦК на КПСС през 1987 г. и обявената „гласност“, събужда за протестни действия и българската интелигенция. Но дори и тогава повод стават не политическите действия на властта, а страхът за здравето след чернобилската авария от 26 април 1986 г., пораженията от която българските власти неуспешно се опитват да укрият от населението, както и периодичните хлорни обгазявания на крайдунавския град Русе от намиращия се на отсрещния бряг румънски химически комбинат в Гюргево през 1987 г. Здравословните проблеми на русенци, особено на децата, карат няколко майки да излязат на протест срещу бездействието на българските власти.
Това е поводът за създаване на първата национална дисидентска организация – Обществения комитет за екологична защита на Русе.
На 8 март 1988 г. в софийския Дом на киното е организирана премиера на документалния филм на режисьора Юрий Жиров, посветен на обгазяванията на град Русе „Дишай!“. Именно това събитие е използвано, за да бъде публично учреден Общественият комитет (съкратено Русенски комитет). (9) Оповестени са програмните документи на комитета: Призив за екологична защита на Русе, Устав и състав на Управителния съвет. Те могат да се анализират от гледна точка на това доколко са алтернатива на съществуващата система.
Това, което прави впечатление в документите на Русенския комитет, е опитът на протестиращите да се приспособят към съществуващото законодателство. Уставът на организацията е съставен така, че властите трудно успяват да намерят текст, който да им позволи да не регистрират Комитета като организация с нестопанска цел — в крайна сметка го намират в чл. 9, в който се говори за колективно членство на трудови колективи. (10) В Призива са записани следните искания на българските дисиденти: „да се демонтират химическите заводи край Гюргево“, „народите от страните членки на СИВ да се призовават за съдействие в осигуряване качество на жизнената среда, живота и здравето на населението в Русе и Гюргево“. Предложенията за постигането им звучат така: „да се потърси съдействието на компетентните международни органи за извършване на обективна оценка на екологичната обстановка в района на Русе и Гюргево и приемане на мерки за радикално решаване на въпроса“, като бъде постигнато „органично единство на обществената инициатива и държавната грижа“. (11) Тези текстове от програмните документи на Русенския комитет показват голяма доза идеализъм и липсата на практически политически умения, които лесно могат да се обяснят с интелектуалния характер на първата дисидентска организация.
И още нещо, разкритите в годините на прехода архивни документи показват, че един от основните проблеми в обществото от онова време е липсата на достоверна информация и огромното недоверие в отношенията власт – общество. Това показва сравнението между исканията на обществената екологична инициатива в лицето на Русенския комитет и действията на властите по същия проблем. Още през май 1987 г. официално послание на Тодор Живков до Николае Чаушеску поставя проблема с обгазяването. В него е изразено „безпокойство“ от „честите случаи на замърсявания на въздуха в град Русе и околностите с хлор и хлоропроизводни“. (12) Проведените в продължение на два месеца разговори обаче не дават резултат, както личи от острия тон на поредното писмо на Живков: „Продължаващото влошаване на екологичната обстановки в района внася недоверие, че ще се изпълнят взетите от нас решения, което не може да не окаже влияние върху нашия личен престиж. Опасявам се, че нерешаването на този наболял въпрос непосредствено влияе на приятелските чувства на местното население към Румъния и братския румънски народ, поражда настроения сред партийните и стопанските кадри в НРБ, а това би създало трудности за бъдещото развитие на българо-румънските отношения“. (13) Както се вижда, българските власти не бездействат, но подхождат с класическия за системата патернализъм — опитват се да го решат тайно от обществото.
След оповестяване на програмните си документи Русенският комитет не съумява да осъществи реална дейност, но значението му е историческо, тъй като демонстрира възможността недоволството да бъде канализирано в дисидентско движение. Русенският комитет стимулира както вече създадените протестни групи, така и нови организации да заявят открито желанието си да се противопоставят на съществуващата система и необходимостта тя да бъде заменена с нова.
Пред истинско политическо предизвикателство властта се изправя през есента на 1988 г., когато е създадена първата чисто политическа дисидентска организация — Клубът за подкрепа на гласността и преустройството в България. Това става на 3 ноември 1988 г. в една от най-големите зали (65-а аудитория) на Софийския университет.
Университетът, който през 1988 г. празнува своя вековен юбилей, вече е утвърден като средище на несъгласните с властта. През есента на 1987 г. по време на университетска партийна конференция са отправени остри критики срещу ръководството на БКП. В резултат четирима преподаватели са изключени от БКП и уволнени от университета. (14) Но наказанията предизвикват не само страх, а и протести, в които участват преподаватели и студенти. (15) Заради размирния университетски дух дисидентите избират университета, за да създадат Клуба. При учредяването му проф. Иван Николов огласява Програмна декларация, обявява инициаторите и прочита списък на 81 учредители. (16) Всички инициатори са дългогодишни членове на БКП, някои дори „активни борци против фашизма“: поетът Христо Радевски, кинорежисьорът Дучо Мундров, философът Кирил Василев, химикът Алексей Шелудко, сатирикът Радой Ралин. Сред учредителите има интелектуалци, които вече са се изявили като противници на режима – Блага Димитрова, Желю Желев и др. В ръководството преобладават членовете на БКП, но има и безпартийни.
Програмната декларация на Клуба е амбициозна, тъй като има претенциите да очертае основните обществени проблеми и обещава да потърси решения за тях. Клубът създава 6 секции за работа:
1. За обсъждане на икономическото състояние и мерките за подобряването му;
2. За спазване на човешките права и гражданските свободи;
3. За демографските проблеми;
4. За екологичните проблеми;
5. По проблемите на българската култура;
6. По нерешени проблеми на българската история. (17)
Новата организация вече не се крие зад един или друг неполитически проблем, а обявява, че е дошло време обществото да се включи в обсъждането на всички важни за България въпроси. (18) Но създателите на Клуба се застраховат срещу политическо преследване, като заявяват, че организацията „ще работи изцяло на основата на Конституцията на НРБ и в нейните рамки, съобразявайки се със съществуващото законодателство и при пълна подкрепа на решенията на Юлския пленум на ЦК на БКП от 1987 г., като се бори за тяхното политическо осъществяване“. (19) Споменаването на реформаторската програма на БКП, обявена на Юлския пленум, отговаря на името и намеренията на Клуба — той е не против социализма, а за неговото възраждане с реформена акция отгоре, напълно в духа на съветската „перестройка“. Клубът съзнателно започва да действа открито, за да даде пример за обещания от ЦК на БКП през 1987 г. политически плурализъм.
Тези тактически положения в Програмната декларация показват, че дисидентите са се поучили от неуспеха на Русенския комитет и са записали, че Клубът няма да търси юридическо признаване, че е самостоятелен и независим и „не може да бъде закриван или разпуснат от никаква официална институция“. Целите на дейността на Клуба са очертани така: „Ще направи процесите на преустройство, гласност и демокрация в нашето общество по-интензивни и ще обедини усилията на широки слоеве от интелигенцията и обществото като цяло за довеждане на този процес [преустройството] до успешен край. Защото разширяването на гласността, преустройството и демокрацията днес би трябвало да вълнува не само всеки честен интелектуалец, но и всеки човек, разтревожен за съдбата на страната, в която живее“. (20) Тези цели обаче определят Клуба не като алтернатива на социалистическата система, а по-скоро на реформаторската акция на Живков. Тактиката се оказва правилна, тъй като в българското общество през 1988—1989 г. не съществуват значителни обществени групи, готови да поставят под въпрос социализма като система, но има значително недоволство от над 30-годишното управление на Тодор Живков.
Означава ли умереността на Програмната декларация на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, че той не може да се приеме като алтернативна организация? Моят отговор е, че Клубът е първата истински алтернативна на властта организация, защото си поставя широки цели в повече от една област (другите дисидентски организации действат само в една сфера: екология, човешки права, религиозни, профсъюзни). Всъщност, шестте очертани дискусионни теми обхващат най-важните проблеми за България, към чието разрешаване се стреми и Юлската концепция на БКП: икономиката, човешките права, демографията, екологията, културата и историята. Включването на историята в задачите на Клуба подчертава и другата характеристика на тази дисидентска организация — именно преразглеждането на основни моменти от историята на България отдалечават Клуба от българските власти и го приближават до ставащото в Съветския съюз, където изследването на „белите петна“ в историята е една от основните характеристики на „перестройката“. С други думи, създателите на Клуба са се ориентирали, че политическото дълголетие на Тодор Живков идва от Съветския съюз и го атакуват точно там, като показват, че те, а не той, следват последните съветски образци.
Ръководството на БКП също разбира опасността и се опитва с всякакви средства да ликвидира Клуба. (21) Това се оказва трудно, тъй като Клубът съществува благодарение на информацията за него, която е извън контрола на властите, защото се разпространява от западните радиостанции — Би Би Си, Радио „Свободна Европа“, „Дойче веле“. Създателите на Клуба не могат да бъдат репресирани и по традиционния начин, тъй като действат в рамките на Юлската концепция: всеки опит за арест и разпит веднага е съобщаван по телефона на западните медии, а властите трябва да се съобразяват с ангажиментите, поети в Заключителния акт от Хелзинки.
Централното място на Клуба в дисидентското движение е потвърдено от по-нататъшната му дейност. За разлика от Русенския комитет Клубът продължава да действа въпреки конфронтацията с властта. Той подготвя документи (декларации, информации) и реагира на всичко, което става в раждащата се опозиция — подкрепя протестната гладна стачка на поета Петър Манолов заради иззетия му от милицията литературен архив, защитава българските турци, подложени на „възродителен процес“ (22), протестира срещу всички действия на Държавна сигурност против дисидентските организации. Нещо повече, през 1989 г., когато в България се разгръща дисидентското движение, Клубът за подкрепа на гласността и преустройството се опитва да се превърне в обединителен център на всички останали организации, противопоставящи се на властта.
На 9 май 1989 г. Клубът внася в Народното събрание Декларация за основните принципи за гласност и преустройство в НРБ. Тя е подписана от 131 души, предимно интелектуалци, и показва идейното развитие на дисидентите. В Декларацията се иска превръщането на България в правова държава, но не по благоволението на властта, а с участието на „всички български граждани“ (т. 3), осигуряване на свобода на словото, макар и без „призиви към терор и насилие“ (т. 4), безусловна защита на културните ценности (т. 9), правото на самоорганизация без санкция на правителството (т. 11), спазване на правата на човека (чрез искането България да спазва международните си ангажименти), защита на „малцинствата“ и религията (т. 15 и 16).
Най-важно за противопоставянето на властта е искането да се приеме „закон за малцинствата“, който да им осигури „политическо, икономическо и юридическо равноправие“ с българското мнозинство. (23) Това определя правозащитния профил на българското дисидентство.
Идеята на най-последователния български дисидент д-р Желю Желев, който остава в сянка, но е основният инициатор за създаване на дисидентско движение (24), е Клубът да стане „чадър за другите“ (25). Той я обсъжда първоначално с Любомир Собаджиев, който представлява Комитет 273 (обявил се за отмяната на политическите членове от Наказателния кодекс) и с други дисиденти, като през септември те организират обща среща. (26) Клубът единствен се вълнува от състоянието на дисидентското движение като цяло, затова именно той изработва и разпраща на 15 март 1989 г. специална Декларация за отношението към останалите неформални сдружения в страната, в която заявява, че „… морално е подкрепял и ще подкрепя всички неформални сдружения, преследващи легални цели с легални средства“. (27) Желанието на Клуба да стане координиращ център изглежда естествено поне по две причини: първо, в него членуват изтъкнати и популярни личности от интелигенцията, която се изживява като „съвестта на нацията“; второ, документите на Клуба са изработени така, че да не противоречат на партийната реформаторска акция. Те толкова често се позовават на конституцията и на партийните документи, че започват да изглеждат приемливи дори и за Шесто управление на ДС. (28)
Най-важно за българското общество са не толкова документите на Клуба, колкото самото му съществуване, тъй като то създава атмосфера на по-голяма свобода, преди всичко за интелигенцията. Клубът показва, че е възможно открито да се критикува властта, без тя да може да реагира по друг начин, освен чрез медийна очернителска кампания, която обаче има обратен ефект. Той подготвя обществената почва за противопоставяне на Живков, който вече и персонално е сочен като основна пречка пред демократизацията на страната.
За да бъде пълна картината на вижданията на българските дисиденти, трябва да се прегледат документите и на другите групи. Формално първата, макар и малобройна и провинциална дисидентска организация в България е създадена в началото на 1988 г. Тогава няколко души в малкия град Септември учредяват Независимо дружество за защита правата на човека в България. То е оглавено от Илия Минев, който по време на Втората световна война е членувал в националистическата и пронацистка организация Съюз на българските национални легиони, а след войната е лежал в затвора. Независимото дружество подготвя Апел за защита правата на човека в България, но остава в периферията на общественото внимание. Непопулярността му може да се обясни с факта, че е създадено в малък град и е съставено от малко на брой и неизвестни лица (предимно бивши политически затворници). Подобна съдба има и Комитетът за защита на религиозните права, свободата на съвестта и религиозните ценности, оглавен от йеромонах Христофор Събев от Велико Търново, както и Независимият профсъюз „Подкрепа“ на д-р Константин Тренчев от Стара Загора (29). Това, че са създадени и действат в провинцията, намалява влиянието им, защото централизираният български модел налага водеща роля на столицата София, в която живее около 15% от населението. Програмните документи на тези организации са обявени едва в началото на 1989 г.
На 25 януари 1989 г. по Радио „Свободна Европа“ е прочетена Програмата на Независимото дружество за защита правата на човека в България. Тя силно се отличава от първите документи на Клуба заради липсата на каквито и да било реверанси към властите. Като цели на организацията са посочени: „мирно привеждане на страната към естествен демократичен, политически и профсъюзен плурализъм“, „стопанско-собственическото отношение към земята, средствата за производство“, „очистване на държавния и обществения апарат и средствата за масова информация от проводници на несъстоятелни чужди имперски влияния“, „прецизно и доброжелателно проучване на настоящите и бъдещите държавни служители, както и на поведението им по време на антинародните и антидемократичните периоди след Втората световна война, белязани от стагнация и застой“ и др. (30) Тези положения демонстрират
втората тенденция
в българското дисидентско движение —
за открито противопоставяне на съществуваща система — политическата, икономическата, външнополитическата.
За да смекчат малко пълното отрицание, авторите на Програмата Илия Минев и Петър Манолов са включили идеята за мирни трансформации, но съчетани с проверки на всички държавни служители (тази идея за годините на прехода ще еволюира до искане за лустрация). Програмата на Независимото дружество е най-революционната, но и с най-слабо влияние върху процесите, развиващи се в България през 1989 г. Причина за това са не само провинциалността и маргиналността на организацията, но и господстващите обществени нагласи – те са много далеч от желанието за премахване на системата на държавния социализъм от съветски тип, както ще проличи в началото на прехода и при резултатите на първите свободни и демократични избори през юни 1990 г. (31)
Документите на Независимия профсъюз „Подкрепа“ (името следва модела на полската „Солидарност“) са оповестени на 16 февруари 1989 г. отново по Радио „Свободна Европа“ от д-р Константин Тренчев. В целите е записано на първо място: „Запазване и подпомагане на хората, заети с научна, хуманитарна и културна дейност“. Това демонстрира ограничения интелигентски характер на организацията, която се стреми да оказва „съдействие за демократически преобразования за развитието на гражданско и професионално съзнание на своите членове в рамките на демократичните принципи“. „Подкрепа“ се опитва иносказателно да се противопостави на системата, като обявява, че членството в нея е несъвместимо „със сътрудничество или членство в групи и организации, практикуващи или пропагандиращи социална, професионална и религиозна нетърпимост“. (32) По такъв заобиколен начин Независимият профсъюз отхвърля сътрудничеството с всички официални организации, изградени върху комунистическата идеология и практика. Но и двете характеристики на „Подкрепа“ — ограничението ù само до интелигенцията и скритият ù антикомунизъм, не позволяват на профсъюза да се развие като масова организация.
Комитетът за защита на религиозните права, свободата на съвестта и духовните ценности е създаден на 9 март 1989 г., а програмните му документи са оповестени по Радио „Свободна Европа“ на 17 март 1989 г. Целите на Комитета са стриктно религиозни: „Свободно религиозно обучение на младежта и учащите се“, „Свободна религиозна информация“, „Свободна благотворителна дейност на изповеданията“. За постигането им се предлага в училищата да се въведе факултативно религиозно обучение, да се организират неделни курсове към църквите, да се създадат младежки религиозни организации, да се развива религиозна пропаганда и т.н. (33)
Тези предложения са обърнати към относително тясна обществена група в България, тъй като църквата в България играе предимно политическа роля, достигнала върхови точки с обявяването на Екзархията през 1870 г. в епохата на Възраждането и със спасяването на българските евреи през 1943 г., но не и такава духовна роля, с каквато се характеризира православието в страни като Русия, Гърция, Сърбия или Румъния. Затова Комитетът на йеромонах Христофор Събев, който е атомен физик и става религиозен по време на една специализация в Съветския съюз, не съумява нито през 1989 г., нито в годините на прехода да стане важен фактор в преобразованията.
Русенският комитет дава тласък за развитие на екологичните организации в България. В началото на 1989 г. един от екоактивистите — актьорът Петър Слабаков, подготвя програмните документи на нова организация, този път оформена като „сдружение“ и наречена „Екогласност“. На 11 април 1989 г. е учредено Независимото сдружение „Екогласност“ с председател Петър Слабаков и секретар киносценаристът Георги Аврамов. По документи и участници тази организация е продължение на Русенския комитет, но вече без представителния си характер. В програмната декларация на „Екогласност“ с въздействащи художествени средства е очертана заплахата от „екологическия апокалипсис“, а програмните искания са насочени преди всичко към получаването на информация за: „замърсеността на въздуха, водите и почвата по всички параметри и по всички райони“, „за всяка международна стъпка, която НРБ предприема в областта на атомната енергетика“, „за местата на радиоактивни отпадъци“, „за структурата на заболяванията, причинени от замърсяване на жизнената среда“, както и участие в изработването на „програмата на технологично обновление на икономиката с оглед осигуряване на безвредни технологични цикли“ и създаването на „ясно и демократично ориентирано екологично законодателство“.
За разлика от провинциалните организации „Екогласност“ обявява, че ще „влиза в диалог с всички държавни и обществени институции, доколкото последните признават и подпомагат движението“ (34), което показва готовност за сътрудничество с властите. Създаването на „Екогласност“ бележи началото на истинско екозащитно (зелено) движение в България. Тя предупреждава обществото за опасните за околната среда предприятия, предимно от добивната промишленост: Медодобивният комбинат между Златица и Пирдоп, мините „Медет“, Оловно-цинковият завод край Пловдив, химическите заводи в Стара Загора, Димитровград, Девня. Тези действия постепенно утвърждават природозащитната дейност в обществото и тя се превръща в траен елемент от бъдещата плуралистична политическа система в годините на българския преход. (35)
Българската специфика в навечерието на прехода
е турският проблем
Подсилен и преминал в нов етап от „възродителния процес“. Най-масово нарушаване на правата на човека в България през втората половина на 80-те години е преименуването на над 800 хиляди български турци, затова този проблем дава съществена възможност за разграничаване на дисидентите от властта. Етническата проблематика се вписва и в една от най-важните сфери, обсъждани в хода на общоевропейския процес — правата на човека.
Но „възродителният процес“ стимулира създаването на нещо ново за модерната българска история: политическа организация на българските турци.
Първата такава организация е Турското националноосвободително движение в България, макар и като нелегална съпротивителна формация. (36) Движението си поставя изцяло националистически задачи, макар и предизвикани от държавното насилие срещу българските турци. В документите на турското движение се четат призиви от рода на: „Възпитавай и учи децата си на турски език! Насаждай у тях чувство на турска гордост! Докато свят светува, не забравяй, че ще живее турското!“; „Не помагай на тази държава, а ù вреди! Намали своя трудов принос! Унищожавай, събаряй и пали! Отмъщавай безжалостно на свирепия душманин!“ (37) Тази организация трудно може да се определи като дисидентска, но тя се превръща в основа за раждане в годините на прехода на един от най-трайните политически играчи в демократична България — Движението за права и свободи (ДПС).
Програмните документи на дисидентските движения, лансирани в навечерието на рухването на системата в края на 80-те години, показват, че в българското обществото започва да се формулират основните принципи, които ще станат водещи при изграждане на демократичната политическа система през 90-те години. Но дисидентските документи в България са много по-умерени и търсещи компромис с управляващата БКП, отколкото са дисидентските документи в социалистическите страни от Централна Европа. Демокрацията в българските документи е представена като стремеж към идеално общество, без конкретна представа за нейните параметри, възможности и ограничения. Липсата на конкретна и детайлна алтернатива за бъдещото демократично общество характеризира и първите години на прехода, както личи от програмата и предизборните документи на родилия се от дисидентското движение Съюз на демократичните сили. (38)
Липсата на ефективна алтернативна обществена програма в края на 80-те години е характерна не само за България, а и за другите социалистически страни от Балканите. Това е една от причините за по-бавната скорост на демократичните преобразования в Югоизточна Европа в сравнение с тези от Централна Европа.
Бележки:
(1) Само за сравнение ще използвам данните за минималната и средната заплата на членовете на ЕС за 2012 г. Най-бедната страна при приемането ù в ЕС през 2007 г. продължава да бъде България със 138 евро минимална и 385 средна заплата, следват я Румъния със съответно 162 и 502; Литва — 232 и 552; Латвия – 286 и 678; Естония –290 и 815; Унгария – 296 и 763; Чехия – 310 и 928; Словакия – 327 и 893; Полша – 336 и 832; Словения – 763 и 1606. Тези данни означават, че разликата в минималните заплати в бившите източноевропейски страни надхвърля 5,5 пъти. Източник: Eurostat, energy.eu. – http://profit.bg/news/Kakva-e-srednata-zaplata-u-nas-i-v-Evropa/nid-88403.html, достъп 25 май 2013 г.
(2) Най–изявеното противопоставяне е движението на „горяните" – това са въоръжени съпротивителни земеделски групи около БЗНС „Никола Петков", които се обединяват на антикомунистическа основа и срещу започналото коопериране. Според публикуваните документи броят на горяните достига до 2000 души. Въоръжени групи се организират в Южна България: Сливенско, Старозагорско, Велинградско и Пиринския край. В началото на 50-те години горянското движение се вписва в Студената война и получава помощ от Гърция, Югославия и Франция. Повече за горяните виж в: Шарланов, Д. Горяните. Кои са те? Изд. „Пространство и форма“, С., 1999; Горяните. Т. 1 (1944-1949), С., 2001; . 2 (1949-1956). ДАА, С., 2011.
(3) Повече за този опит за преврат срещу Тодор Живков в: Анев, Цвятко. Спомени и размисли на един „горуновец“ 1965., С., 1996; Докторов, Михаил. В схватка с октопода. „Вторият център“ в борбата против живковистите 1965–1968 г. С., 1993.
(4) Групата на Н. Куфарджиев (секретар на НС на профсъюзите) включва още журналистите Веселин Дашин, Георги Милев, ръководителя на катедра по политическа икономия в Икономическия институт в Русе Бенжамен Варон, стопанските дейци Христо Проданов и Иван Дионисиев и полковника от запаса Илия Гатев. Всички са участници в антифашисткото съпротивително движение. Писмото е публикувано в: Варон, Б. Пътеки. С., 1999, 15–19.
(5) На писмото и наказанията е посветен специален пленум на ЦК на БКП от 3 март 1961 г. – ЦДА, ф. 1 Б, оп. 5, а. е. 446, л. 2–13.
(6) Данни за интелектуалното недоволство могат да се намерят в: Христова, Н. Специфика на българското „дисидентство“. Власт и интелигенция 1956—1989 г. Летера, 2005.
(7) Бжежински, Зб. Големият провал. Раждането и смъртта на комунизма през 20 век. Изд. „Народна култура“, С., 1991, с. 215.
(8) Отношението към Солженицин предизвиква противоречия и наказания за писателите, обявили се против осъждащата го резолюция. – Христова, Н. Българският скандал „Солженицин“, 1970–1974. Исторически етюд с документално приложение. С., 2000.
(9) Повече за създаването на Русенския комитет: Баева, И. Известия на държавните архиви, бр. 76, 2000, 33—53.
(10) Този текст не противоречи на законодателството в НРБ, а се препокрива с дейността на държавните органи, затова не бил подходящ за организация с нестопанска цел. С такъв мотив е отказано регистрирането на Русенския комитет като юридическо лице. — ЦДА, ф. 1Б, оп. 68, а. е. 3394а, л. 23.
(11) ЦДА, ф. 1Б, оп. 68, а. е. 3394а, л. 43—45.
(12) ЦДА, ф. 1Б, оп. 101, а.е. 1642, л. 1–2.
(13) Пак там, л. 17.
(14) Това са професорите: Никола Попов, Недялко Белев, Васил Иванов и доц. Николай Василев. Повече виж: Иванов, Васил. Бунтът на професорите. С., 2002.
(15) Протестите срещу наказанията достигат и до ръководството на БКП. Секретарят на Софийската партийна организация (най-голяма и влиятелна) Иван Панев през март 1988 г. се оплаква: „Градският комитет на партията беше подложен и сега е подложен на непрекъснат натиск да си ревизираме решението и от някои работници на ЦК идва, от цялата преподавателска група, която е в СУ, такава препоръка ни направи и ЦК на РК, др. Папазов“. – Протокол от заседание на Политбюро, 27 март 1988 г. ЦДА, ф. 1 Б, оп. 68, а. е. 41–88, л. 162.
(16) Документацията за създаването на Клуба, която се намира в Централния държавен архив и в Архива на МВР, е събрана и издадена от фондация „Д-р Желю Желев“. – Шесто управление срещу неформалните организации в България 1988-1989 г. С., 1999, 108-121. За научната интерпретация вж.: Баева, И. Създаване на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството и ролята му за началото на прехода – 1988–1989 г. Известия на държавните архиви, Т. 87, 2004, 3–32.
(17) Програмата на Клуба е публикувана от: Иванов, Д. Политическото противопоставяне 1956–1989. С., 1994, с.138.
(18) Оценката на ръководството на БКП за декларацията на Клуба е много висока. На среща на Йордан Йотов с членове и кандидат-членове на ЦК на БКП от духовната сфера, проведена на 8 февруари 1989 г. той казва: „Клубът излезе с една декларация, която е много добре разработена, бих казал, компетентно, с разбиране, с политически усет… В нея действително… се декларира желание и намерение да се подкрепят гласността, демократизацията на нашето общество, но подходите и средствата, чрез които се опитват нейните автори да проведат тези мероприятия, разкриват едни други цели и намерения. Тази декларация е подготвена по един строго конспиративен път. Тя е готвена най-малко месец. И никой от тези хора, макар между инициаторите да има и партийни членове, не се е обърнал към нито един партиен орган за съдействие, за съвет, щом като имат намерение да подкрепят политиката на ЦК“. — ЦДА, ф. 1 Б, оп. 59, а. е. 189, л. 7—8. Ясно е, че става дума за борба между ръководството на БКП и новосформиращите се организации кой ще поеме инициативата за преустройството на обществото и в каква посока ще го поведе.
(19) Пак там.
(20) Цит. по: Иванова, Е. Историята се завръща. Българското дисидентство 1988-1989. Ч. 1. С., 1995, с. 64.
(21) И в ръководството на БКП – Политбюро и Секретариат, и в Шесто управление на ДС многократно се обсъждат мерките за прекратяване дейността на Клуба, но така и не успяват да го осъществят до падането на Живков от власт. – Вж. Шесто управление срещу…, 72–77, 84–85, 156, 163.
(22) „Възродителен процес“ се нарича насилственото преименуване на българските турци със славянски имена, извършено в края на 1984 и началото на 1985 г. Това действие предизвиква съпротива и води до смъртта на 19 протестиращи мюсюлмани, но и до ответна реакция с бомбени атентати от тяхна страна. През пролетта на 1989 г. турците започват демонстрации с искания да им бъдат върнати имената и тогава получават подкрепа от българските дисиденти. Повече по проблема: „Възродителният процес“. Българската държава и българските турци. Съст. И. Баева и Е. Калинова. ДА „Архиви“. Т. I, С., 2009.
(23) Желю Желев пръв обръща внимание на колегите си от Клуба, че „у нас все по-остро се поставял „турският въпрос“, който бил един от най-важните и трябва да се решава открито, в „противен случай ще завлече тази банда надолу. Колкото по-рано се обърнем към него, толкова по-голям морален капитал и политически шанс ще имаме да се разберем с тях“. Шесто управление срещу…, с. 89—90, 201.
(24) Той става национално известен с книгата си „Фашизмът“, издадена през 1982 г. от издателство „Народна младеж“. Причината за популярността е скрито прокараната идея, че между фашизма и социализма има много прилики. Затова, когато през 1990 г. книгата е преиздадена, нейното подзаглавие вече е „Тоталитарната държава“. Седмица след като се появява по книжарниците, книгата „Фашизмът“ е иззета, издателите ù са наказани, а книгата става търсена и четена. За това разказва Желю Желев в предговор към второто издание. – Желев, Ж. Фашизмът (тоталитарната държава). Изд. на БЗНС, С., 1990, с. 5–24.
(25) В този термин, използван от Ж. Желев, някои дисиденти влагат друго съдържание – Димитър Луджев например смята, че става дума не толкова за обединителен център, колкото че Клубът „ще ги брани от нападките на властите“. Което на свой ред означава, че Клубът има по-добри позиции пред българските власти, за да защитава останалите. — Иванова, Е. Цит. съч., 151.
(26) На срещата присъстват представители на „Подкрепа“, Съюза на репресираните, „Екогласност“, Дружеството за защита на човешките права, Комитет 273. – Пак там, с. 151–152.
(27) Текстът на Декларацията. – Пак там.
(28) В изготвените от Шесто управление „Съображения“ фигурира следното предложение: „На тази основа следва да се направи и известна преоценка на характеристиките и изводите за същността на „клуба“, в които по силата на инерцията, недостатъчно задълбочената оценка, прибързано и малко емоционално, още от началото той бе квалифициран като определено враждебна структура, която трябва да се ликвидира…“ – Шесто управление срещу… , с. 250.
(29) Иванов, Д. Политическото противопоставяне в България 1856—1989 г. С., 1994, с. 124—139.
(30) Програма и устав на Независимото дружество за защита правата на човека, 29 ноември 2009. — http://bulgaria1989.wordpress.com/2009/11/29/program/
(31) На изборите, проведени на 10—17 юни 1990 г. абсолютна изборна победа печели трансформиралата се от комунистическа в социалистическа (БСП) управляваща партия, която получава 52% от гласовете на избирателите. — Баева, И. Българският преход след 1989 г. в исторически контекст. Исторически преглед, 1996, № 1, 90–113.
(32) Уставът на НП „Подкрепа“. — Иванова, Е. Цит. съч., с. 68—69
(33) Учредителни документи на Комитета за защита на религиозните права, свободата на съвестта и духовните ценности. — Пак там, с. 72—74.
(34) Пак там, с. 70—72.
(35) Създаването на екодвижението е проследено в документацията на ПК „Екогласност“. — Основни принципи и идеи, Устав. С., 1994.
(36) За създаването на Движението виж: Гочева, П. ДПС в сянка и на светлина. С., 1991.
(37) Иванов, Д. Цит. съч., с. 268.
(38) Декларация за учредяване на СДС, 7 декември 1989 г. — Някога, в 89-а. Интервюта и репортажи от архива на журналистката от Радио „Свободна Европа“ Румяна Узунова. Фондация „Д-р Желю Желев“, С., 2007, 640-643; Предизборна платформа на СДС „45 години стигат“. — http://www.omda.bg/public/arhiv/predizborna_platforma_sds.htm, достъп на 20 май 2013 г.
