Доцент Игнат Минков e специалист по етнография на съвременността. Бил е шеф на Националния етнографски музей, повече от 30 години работи в Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей – БАН. Професионалните му интереси са насочени към българската национална култура. Има повече от 90 научни публикации.
Вече повече от десет години БНТ излъчва новини и на турски език за български граждани. Оттогава продължават и споровете трябва ли да се прави това. Поддръжниците виждат в новините на турски нова степен на демократизация на българското общество, зачитане правата на малцинствените групи, опонентите – разрушаване на българския етнополитически модел, принизяване позициите на българската нация и на българския език, атака срещу националното единство.
Днес към това се добавиха и острите препирни в парламента между национално представените в него партии и ДПС за възможността публична предизборна пропаганда да се води освен на български и на други езици. Партия „Атака“ пък постави ултиматум, че ако до средата на годината не се преустанови излъчването на новини на турски език по БНТ, депутатите ù ще бламират 42-то Народно събрание.
Все по-разгорещено се застъпват различни становища, но не винаги добре обосновани. Явно е обаче, че споровете за мястото и ролята на българския език в българското общество, за отношението между него и езиците на българските турци, роми и другите по-малки ентически общности все още не са постигнали желаното позитивно взаимодействие и хармония, предизвикват перманентно обществено напрежение. Разбираемо е, че в основата на активизиралите се отново противоборства стои проблемът за облика на българското общество, за неговото етносоциетално строителство и изграденост, за способността му то да е адекватно на потребностите на деня и перспективите за развитие.
Същността на проблема се корени в
етнополитическия модел
на българското общество и държава
Той отразява етнокултурната определеност и цивилизационна изграденост на създалата го етнична общност и фиксира позициите и на другите етноси в българското общество, формите на тяхното съхранение и възпроизводство, ролята в него на техните езици и култури.
Обществата се изграждат от етноси (органични общности) — способни (самодостатъчни) да се самовъзпроизвеждат. Това е основополагаща предпоставка за съществуването на социума. Неслучайно етносите са ф¥рмата, под която съществува човечеството — затова и те притежават особена фундаменталност, неотменна и специфична за всяко общество. Това е така, защото хората като биосоциални същества, „организирани“ чрез етническите общности, и като изграждат човешката цивилизация, придават на човечеството способността на най-значима земна („геологична“ — по израза на Вернадски) сила, трансформираща огромна част от биосферата на земята в ноосфера — особена нова земна обвивка, създаваща качествено нови условия за живот на планетата и сила за нейното преобразуване (1).
И днешното българско общество е творение на българския етнос, трансформирал се в ново и най-ново време в съвременна модерна нация. Следователно българското общество и държава днес са еднонационални, дело на една етнична общност — българската. Това е фундаментален факт, създаващ принципна основа на общественото ни строителство. Тя утвърждава, че българският народ в своя исторически развой се е изградил като солидна, разгърната национална етносоциетална система (сложно единство от антропо-, етно-, социо- и държавноправна структури), осигуряваща неговото възпроизводство и „историческа вечност“.
Как става това?
Етносът съществува, възпроизвежда се и изгражда свое общество чрез два типа връзки: 1) фундаментални (органични), и 2) социетални (обществени, обслужващи). Фундаменталните връзки отразяват генотипните (семейно-родови), семиологичните и културологичните взаимодействия и процеси (към последните две се отнася и езикът), гарантират живота, съхранението на общността. Затова по характера си те са връзки, обезпечаващи сигурността, непреходността, статуквото. Точно заради тази им същност — да съхраняват постигнатото (и с това да осигуряват етничното многообразие, чрез което съществува човечеството), в днешния модерен свят тези органични в дълбоката си същност връзки се ползват от специална защита.
Характерен белег на фундаменталните връзки е, че те се изявяват синкретично и се възпроизвеждат главно чрез моделите на обществените традиции и обичая. Социеталните връзки пък — на икономическите отношения, на профилирането на хората в процеса на социалната им изява (специализирани връзки), както и на обслужващите общността институции, се проявяват аналитично и отразяват йерархичността, неравенството, съподчинението, динамиката. В противовес на фундаменталните, те са връзките на промяната, на развитието, на възпроизводството.
Чрез взаимното проникване на органичните и социеталните връзки се формира и обществото. Етничната общност прераства в общество със свои етнокултурни черти. То се развива и формира свои собствени механизми на организиране и регулиране, сред които най-значими са тези на държавата. Така се формират обществата като етносоциетални субекти със сложно изградена структура, съставена от разнообразни (биологични и социални) компоненти (2).
Да, като продукт на съвременната българска нация
обществото и държавата ни
безусловно са еднонационални
Но освен българите в държавата ни живеят и други (по-малки, наричани малцинствени, миноритни) етнически (етнокултурни) общности, които нямат статут на национални малцинства. Как те днес се съхраняват и постигат своето етническо възпроизводство?
С модернизацията на българското общество и държава българската нация от чисто етнична (етнокултурна) общност на българите прераства в политическа (гражданска) нация. Процесът тече активно от Освобождението насам и се разгръща с пълна сила и резултатност през времето на Първата българска република — 50-те — 80-те години на миналия век (3).
Нейната социетална (икономическа и обществено-държавна) система започва да обслужва равностойно, заедно с всички българи, и българските миноритни общности и техните членове като равноправни български граждани. Нещо повече, тя полага специални грижи за социалното им изравняване с българите, за да овладеят те съвременните постижения на българската култура и нейните цивилизационни параметри. Това става като фундаменталните и вътрешносоциетални връзки на миноритните ни общности все по-активно и пълно се „сработват“ с икономическите, институционалните и специализираните, т.е. със социеталните връзки на българското общество.
Процесът се постига чрез сложни механизми на активизиране, включване, приобщаване, интегриране и консолидиране на по-малките етноси (особено на българските турци и ромите) в българската национална обществена система. И по степента на това включване те (запазвайки етничната си същност) стават и част от националната общност, а тя самата в същата степен разширява своя обхват, обогатява своята същност и структура.
В този двустранен процес и българската нация, от своя страна, трансформира свои фундаментални черти и връзки от вътрешно (собствено) етнически в общи за цялото общество, обслужващи равностойно и миноритните общности. Сред тях особено важно място заемат българският език и националната култура. С тази си обществена трансформация (като освен присъщите им фундаментални, приемат и социетални функции) те придобиват особен „двойствен“ характер — хем са „български“ (етнично натоварени), хем обществено „неутрални“ — приемат инструментални функции, валидни за всички — обслужват цялото българско общество, всички български граждани и обществени групи, независимо от етническата им или друга специфика.
С други думи, българският език (да се ограничим само до него), като средство за комуникация, но и система за обозначаване, за създаване и съхранение на знания, надраства етничната си определеност и приема особено важни самостоятелни (надетнични) обслужващи обществени и държавни функции — принадлежи на всички български граждани, осигурява тяхното общо съществуване, единство и социално възпроизводство. И не случайно този му статут е защитен от най-висшия ни закон — българската конституция. Тя гарантира, но и му предписва функцията да осигурява общуването в българското общество, неговата хомогенност, дейността на държавата и нейните институции и — което е не по-малко важно — обществения просперитет. Защото той, българският език, в нашето общество освен средство за общуване (комуникация) е и езикът на информацията, на знанието, на науката, на системите, чрез които съхраняваните и създаваните от нацията нови знания и постижения стават достояние на българското общество, усвояват се в дълбочина от неговите членове, предават се на новите генерации, осигуряват модернизацията, развитието и благоденствието им.
Тази роля на българския език и на българската национална култура са особено важни и по други основополагащи причини, които много често не се разбират и отчитат. Модернизирането на България, овладяването от българския народ, от българското общество на съвременните постижения на човечеството, способността България да се приобщи към високо организираната общност на Европейския съюз станаха възможни, защото българският народ — именно като съвременна модерна национална общност, като единно цяло, обединило всички български граждани — стана носител на цивилизационните черти, създадени от водещите в света страни. Защото българският език и националната ни култура се оказаха способни да принесат и „внедрят“ съвременното „външно“ знание, да го направят достояние на българската нация, да приобщят с това българския народ към общността на развитите съвременни общества.
Разбира се, този процес е двустранен. Българската култура също дава своя принос в съвременните културно-цивилизационни процеси. Но и тук, в създаването на българските културни ценности, на български приноси към останалия свят, българският език играе основна съзидателна роля. Тя обаче е възможна, когато всички български граждани, когато българско общество като единна цялост постигне висока степен на образованост, стане носител на широк набор от съвременни знания и способности, придаващи му характеристики на модерна нация. И тази единна цялост включва не само българите, но и членовете на по-малките етнически и етнокултурни общности. Без такова единство е невъзможно постигането на просперитет и благоденствие.
Затова и овладяването на българския език от членовете на миноритните етнични общности у нас, от всеки български гражданин, е не само необходимо условие за нормално функциониране, но и
неотменна предпоставка
за оптимална реализация
в българското общество и в съвременния сложен и динамично развиващ се свят.
Че това е така, доказва успешната социална реализация у нас на гражданите от такива етноси, като евреите, арменците, гърците, каракачаните и др., които в най-висока степен, наравно с българите, владеят българския език. И с това не само не губят своята етнична самобитност, но и оптимално я развиват и обогатяват, модернизирайки се заедно с българския етнос.
И обратното — етнични общности, като ромите и българските турци, много от членовете на които не владеят в достатъчна степен езика на българското общество, не успяват да се включат равностойно в българската социетална система. Затова и са застрашени от маргинализация.
Най-драстични примери срещаме при българските роми. Следователно всякакви становища и усилия за омаловажаване на комуникативните, информационните, комулативните, организиращите и обединяващите функции на българския език са във вреда както на обществото като цяло, така в частност и на българските миноритни общности и техните членове. Такива позиции са пречка и пред общобългарските усилия за просперитет и благоденствие.
Логично следва, че в българското общество
езикът на общуване и информация е българският
Чрез него и новините трябва да стигат равностойно до всички български граждани. Затова искането един път в денонощието за 10 минути да се четат новини по БНТ на турски език е всъщност недемократично налагане на своеобразна сегрегация (автосегрегация) на турското население у нас. Ако то ще бъде информирано само един път в денонощието на турски, това означава откъсване от живота в българското общество, от мощния поток информация, която непрекъснато се излъчва на български език. Така се прави и внушението, че в България българските турци могат да живеят и да се реализират нормално и без да владеят български език, което е дълбока, особено вредна за тях заблуда.
Защо тогава ДПС и някои обществени структури настояват толкова упорито за новини и на турски?
Крайната цел е да се преодолее специфичният за България еднонационален модел на българското общество и да се замени с мултиетничен.
Мултиетнизмът
(мултикултурализмът) е етнополитическа концепция, конструирана през 70-те — 80-те години на ХХ век в САЩ и утвърждавана оттогава насам в целия свят. С процесите на глобализация тя се насажда и в „стара“ Европа, в това число особено целенасочено и упорито на Балканите и в България. У нас за това настояват, от една страна, финасираните от тинк-танкове на САЩ и западни фондации многобройни неправителствени организации и институции и обвързани с тях интелигенти, общественици и политици, отстояващи крайни либерални ценности, а от друга — среди, свързани с Турция и турски институции.
Първите целят разрушаване на сегашния еднонационален модел на българското общество. Искат то да се изгражда от „равнопоставени“ етнични (етнокултурни, културнорелигиозни и други) общности, като националната общност се откаже от водещите и организиращите си (социетални) функции в българското общество и предаде част от тях на по-малките български етноси и културнорелигиозни групи. При това особено се държи на активизирането на общностите на мюсюлманите, на българските роми и турци. Водещ пункт в процеса е принизяването на социеталната роля на българския език и едновременно с това — придаване на общественоорганизиращи функции на груповите езици. Затова и на БНТ се предписва задължението да излъчва емисии с новини на турски, като език на (погрешно) считаната за най-голяма миноритна общности в българското общество. Ако сме последователни, по логиката на тези „демократични“ изисквания трябва да излъчваме новини и на ромските езици, на арменски, гръцки, руски, чешки и т.н. (за да бъдат всички „небългарси“ общности равнопоставени). Безсмислеността на такава позиция е явна и не се нуждае от коментар.
Другата посока на омаловажаване на българския език идва от стремежа общността на българските турци (това е точното название на тази етнична група у нас, а не „етнически турци“ — което е безсмислено) да бъде представена не като миноритна общност, интегрирана в българското общество, а като необвързана, независима, но и равнопоставена с българската, т.е. като група със собствени, но също като на българите национални по тип социетални функции. Да изгражда наравно с българската, но обособено, самостоятелно свои общодържавни (обществени, социетални) структури.
Първата стъпка към постигане на такава цел вече е осъществена — с трансформирането на ДПС в политическа партия на българските турци (и мюсюлмани). Така от началото на 90-те години на миналия век на практика българските турци (и не малка част от българите и ромите мюсюлмани) са обособени политически от другите български граждани. Докато последните отстояват политическите си позиции чрез богатата палитра от общонационални политически партии, българските турци и мюсюлмани са „обвързани здраво“ с ДПС.
Като втора стъпка към постигането на такава цел може да се определи искането (и разрешаването) на новини на турски език по националната телевизия. Така се създава прецедентът на турския език да се предоставят функции, каквито според конституцията са предопределени в България на българския — турският да стане втори език на българското общество и държава (най-напред на информацията и комуникациите). След като и това вече, макар и частично, е постигнато, не случайно, макар и много предпазливо и завоалирано, се отива към следващата стъпка — искане предизборната политическа пропаганда да се прави и на турски език. Ако това стане, българският език окончателно ще бъде дискредитиран в публичния обществен живот и при общуване в средите на българските турци и турчеещи се роми-мюсюлмани.
Неслучайно и сега в общините, подвластни на ДПС, българската администрация, съставена от тази партия, говори на турски, а в публични прояви се използва турски език, наместо български. (Има дори случаи — и те зачестяват — в обществени заведения на селища с преобладаващо турско население, българи да не бъдат обслужвани, ако не говорят на турски). Целта е да се наруши принципът на еднонационалния модел. Успеят ли тези „пробиви“ в него, по-нататъшното обособяване на българските турци и роми мюсюлмани от националната общност, а след това и противопоставянето им ще върви все по-лесно…
Защо това е обезпокоително?
Турската общност в България няма облик на национална общност, нито на национално малцинство, отделено от турската нация. Българските турци не живеят на завзета от българите чужда територия, а на българска земя, върху землище, превърнато от векове в българско културно-цивилизационно пространство и територия. Те са част от турския народ, но не и от съвременната турска нация — не са участвали в нейното формиране и изграждане, не се включват в нейния живот и етносоциетална система. Те са интегрирана част от българското общество. И дълбоко овладели съвременните постижения на българската национална култура и нейните европейски по облик цивилизационни характеристики, са интегрирана част и от българската национална общност.
Но анализът на случващото се с отношението към българския и турския език показва, че общността на българските турци у нас и в годините на постсоциалистическия преход не успява да се измъкне окончателно от менгемето на разкъсващото я вътрешно противоречие — хем да живее в България и да се ползва от всички позитиви на общност, дълбоко интегрирана в една модерна, европейска по облик етносоциетална система — член на ЕС, хем нейни членове субективно да се чувстват обвързани и да утвърждават принадлежност към турската нация, да се поддават все повече на засилващите се в последните десетилетия и години националистични, религиозноиредентистки изблици на съседна Турция, прерастващи в турски, ислямски, че и османски фундаментализъм.
Тази ситуация дълго време се подценяваше, но вече става все по ясно и от все повече хора се разбира, че в съседна Турция национализмът и възраждането на исляма, при това във все по-иредентистки форми, вървят ръка за ръка и са в подем, активно налагани от днешната турска държава. Това открито потвърди не кой да е, а напористият турски външен министър Ахмет Давутоглу. При посещение през 2009 г. в Сараево той отново лично и публично прокламира тезата, провъзгласена още през 80-те години на миналия век от К. Еврен и Т. Юзал, че Османската империя трябва да се възстанови.
С всяка следваща година тази политика на днешните турски управници набира все повече сила. А България беше в „чревото адово“ на тази империя. Все по-чести са случаите на утвърждаване на иредентистки форми на ислям сред българските мюсюлмани и от емисари на ислямските страни.
Затова трябва ясно да се разбира, че исканията за публична политическа пропаганда не на общонационалния език, а на турски (както и съществуването на етнични партии) са израз точно на такова опасно за страната мултиетнично сепариране на България (4).
Анализът на етносоциеталната същност на съвременното българско общество и държава показва, че еднонационалната им структрура, конституирането българският език и българската национална култура като даващи техния облик, утвърждаването им като водещи предпоставки за хармонично изграждане и развитие и на българските миноритни етнически общности няма разумна алтернатива. Това е така по много причини.
Първо. Мултиетничният модел в България е неприложим, защото нито една от миноритните ни общности няма собствени (извън българската) разгърнати социетални структури и връзки, които самостоятелно да допринесат за техния и на българското общество просперитет. Обратното — практиката показва, че всяко тяхно откъсване от националната етносоциетална система води до социалната и етнокултурната им деградация. Етносоциеталното обособяване на част от тях (роми, български турци), в основата на което стоят и културно-цивилизационни предпоставки, води до разрушаване на цивилизационното единство на българското общество, до разкъсването му между европейските и ислямско-ориенталските културно-цивилизационни парадигми и посоки на развитие. А от там — и до обществено сепариране на цивилизационна основа и разпадане на общественото единство.
Защото не е възможно да се изгражда хомогенно общество на две различни цивилизационни основи — западната, европейско-християнската (в чиято система живее и се развива българската нация) и ислямско-ориенталската (утвърждавана и у нас от протурски и свързани с либерализма среди).
Следователно демократично е не да се разрушава, а да се утвърждава и обогатява еднонационалният етносоциетален модел на българското общество. Защото той единствен гарантира и запазване на собствения му европейски по характеристики етнокултурен облик, и неговата модернизация и развитие, и заедно с това — съхранението на специфичния облик на миноритните общности, при общи с българите цели за просперитет.
Второ. Националният език и култура с качествата си на цялостни и модерно изградени семиологични и културологични системи осигуряват единството на българското общество и държава, тяхното благоденствие. Както беше вече казано, те са носители и изразители на знанието, моженето, на постиженията и културно-цивилизационните натрупвания на българското общество. Колкото те са по-богати и съдържателни, толкова по-солидни и достойни са мястото и позициите на българското общество, култура и държава в света, толкова по-активно е участието ни в глобалната, световна система на знанието, науката, информацията и комуникациите, в динамиката на обществения прогрес.
Затова обогатяването на националния език и култура, разширяването на способността им да се „съизмерват“ с водещите световните езици и култури, да поемат от тях и внасят в националната общност върховите цивилизационни постижения са сред перманентните задачи пред българското общество, включително и пред миноритните общности.
В своето историческо развитие ние, българите, сме изградили солидна етнична система. Нейното успешно утвърждаване в глобалния свят предполага да имаме мощ, да сме способни за културно обновление и творчество, да се възпроизвеждаме в пълнота като модерно общество. В основата на такава способност стоят българският език и националната култура!
Ако това се осъзнае добре от българите, но и не само от тях, а и от представителите на другите етноси в българското общество, ако те не проявяват безразличие или създават обструкции, а заедно с българите осъзнато работят за европеизирането и на собствените си общности, на способностите си да обогатяват своите етнични култури, а с това да усилват мощта на българското общество, благоденствието ще бъде за всички. Ако надделеят груповият егоизъм, сепаратизмът и противопоставянето, ни предстоят разпад, маргинализация, мизерия и беди. Особено за членовете на миноритните общности.
Трето. Процесът на овладяване на българския език и национална култура, особено от членовете на българските миноритни общности, е непосредствено свързан и с факта, че българската национална култура и език са носителите у нас на европейските културно-цивилизационни ценности. Те са основната предпоставка за приобщаването и развитието на страната в системата на ЕС — общността на най-развитите европейски държави. И още по-важно — те са градивото, с което заедно с другите европейски нации участваме в изграждането и по-нататъшното утвърждаване на ЕС като мощна глобализационна общност на ХХI век, в нейното модернизиране и трансформиране в единен мощен глобализационен субект.
А тази мощност е постижима само ако в процеса на своето съзряване и обогатяване нациите, образуващи ЕС, заедно с интегрираните в тях миноритни общности, се трансформират и окрупнят в единна общност с еднотипни фундаментални черти, осигуряващи неговата хомогенност и динамика за развитие. Механизмите на тази трансформация отново предполагат формиране на такава еднородност на културологичните характеристики на обединените в ЕС народи, която да им предаде качества на органични слагаеми за новоизграждащата се общност, да ги направи качествено нови равностойни глобализационни партньори на изградените вече общи социетални структури на ЕС — така че от взаимодействието им да се получи здраво споена глаобализационна етносоциетална цялост.
От успеха на тази глобализационна трансформация зависи съдбата на ЕС през ХХI век, дали той ще се превърне в мощен глобализационен субект с водещи позиции в света, или ще загуби предимствата си и ще се марганинализира под ударите на мощните млади и крупни глобализационни обединения, като Китай, Индия, Бразилия Индонезия и др.
От това следва, че участието на по-малките етнически, етнокултурни образувания в изграждането на хомогенноста на ЕС става не самостоятелно, отделно от нациите, сред които живеят, а чрез тях и вътре в тях, като интегрират в националните културни системи своите специфични културни черти (5). Причината за това е, че етносите, от които се състои човечеството, са продукт и на конкретни регионални (природогеографски, културноисторически) условия. Те осигуряват конкретността, историческата специфичност и неповторимост на културноисторическия процес и творчество. От тук идва и предопределеността етносите да представят многообразието на човечеството.
Кризата, възникнала с желанието турският език у нас да се приравнява на българския, за сетен път показва
неотложната необходимост
от утвърждаването на българския език
и на българската национална култура, на цивилизационните ни постижения като водещи социетални механизми. Тази принципна постановка трябва да придобие облика на обществен договор, издигнат до равнището на конституционна норма, дълбоко осъзната и убедено приемана от всички етнични общности в страната, от всички български граждани. Да се отстоява от тях безусловно и безкомпромисно, като най-висше и ценно обществено достояние.
Не заместване на българския език с турски или с други езици, а издигане на неговата роля в българското общество и особено сред по-малобройните етнични групи, е оптималният път на по-нататъшното ни изграждане. Това предполага също включване в съдържанието на българското гражданство и на разбирането, че е необходимо българският език да се знае и максимално добре да се овладява.
Заедно с всичко това трябва да се посочи и още нещо, кореспондиращо с темата тук. Става въпрос за дълбоката ни немара, на нас, българите, като етнична общност, за състоянието на българския език — и като собствена семиологична и културологична система, органично вплетена в другите ни фундаментални структури и връзки, съхраняващи ни като етнос, и за незаменимите му обществени функции, за лекотата, с която допускаме той да бъде подценяван, пренебрегван, изместван, унижаван и дискредитиран; за дълбоката криза на нацията ни, елемент от която е и отношението ни към езика и разглежданите тук процеси.
Какви тогава да бъдат
ролята и съдбата на турския език
и на езиците и културите на българските миноритни общности? Българското общество, националната общност трябва да осигурят доброто им функциониране. Защото те, както вече бе посочено, са основна синкретична част от фундаменталните връзки на тези общности, гарантиращи тяхното съхранение и възпроизводство. Затова българското общество, съобразно облика на своите миноритни общности и активността на собствената им интелигенция, трябва да създава нормални условия за тяхното използване в живота на групите, в собствените им етнокултурни изяви.
Наместо безсмислените новини за 10 минути на турски, БНТ, БНР, частните медии (особено на регионално равнище) трябва да организират специални предавания за груповата (самобитната) култура, фолклора, колективното и индивидуалното (авторско) творчество на българските турци, роми, арумъни и др. малки етноси, за техния общностен живот и за изявите на тяхната интелигенция.
Българските турци и роми сами трябва да организират собствения си културен живот, да създадат свои културни средища (клубове, читалища, библиотеки и др.), както това вече са направили евреите, арменците, чехите и други общности в България. Да творят на езика си своя художествена литература, да имат свои състави за художествена самодейност — театър, музика, поезия, да поддържат културни връзки със сънародниците си от съответните държави и други страни. Тази дейност, поддържането и развитието на груповите езици и култури, трябва да бъде главна грижа на интелигенцията на миноритните общности.
Практиката на изучаване на майчините, груповите (домашните) езици е показала ясна закономерност. Доброто овладяване на българския език, на богатия му лексикален фонд, граматика и синтаксис от членовете на етничните групи винаги облекчава и стимулира доброто овладяване и на родния, майчиния език. Затова и оптималният път за етнокултурни взаимоотношения е не активизиране на груповите езици и култури за сметка на националните, или обратно, а постигане на хармония чрез зачитане функциите и социеталните роли на всеки от тях, чрез взаимно допълвани и обогатяване в рамките на единните параметри на еврпопейката култура и цивилизация. Към развитие на собствените култури в единство с националната.
И не политически партии трябва да изграждат българските миноритни общности (политически те трябва да отстояват позициите си чрез общонационалните партии), а добре функциониращи самобитни културни и просветни средища и организации, работещи сърцато за собственото им етнокултурно утвърждаване. Всичко това трябва да се прави по инициатива, самоорганизация на самите миноритни общности.
Разбира се, културният живот на миноритните общности, включително и овладяването от членовете им на родните им езици, трябва да се подпомага от българската национална държава. Тя трябва да гарантира организационно и финансово, чрез националната си образователна и културна система, доброто овладяване на майчините езици, изграждането и дейността на техните културни средища, да инспирира интелигенцията им за творческа и организаторска дейност в тях.
Българската национална държава трябва да изучава системно и добре да познава проблемите на българските миноритни общности, да взема своевременно мерки за тяхното разрешаване. Това с особена сила се отнася до проблемите на българските турци и на ромите, защото ако те не се разрешават своевременно, могат да доведат до дълбока социетална криза.
Бележки:
(1) Вернадский, В. Биогеохимические очерки. М.-Л. 1940, с. 47 и сл.
(2) За отношението „етнично“ – „социетално“ и за механизмите, чрез които етничните общности прерастват в общества (социетални системи) виж по-подробно: Минков, Игн. Етноси и глобализационни общности. Етничните общности на България — в националната епоха и в процесите на глобализация. ИК „Тип-топ ПРЕС“, С., 2011, с. 22-32.
(3) За вътрешното съзряване и трансформиране на българката нация от етнокултурна в гражданска, политическа нация виж по-подробно: Минков, Игн. Етноси и глобализационни общности… С. 2011, с.55-63.
(4) Тук не е място за по-широко обосноваване на антиевропейската същност на утвърждавания в Европа и по-специално на Балканите мултиетнизъм и мултикултуризъм. Ще посоча само, че налагането му, заедно с подпомагане активизирането на структури, свързани с исляма и ориенталските (и „румелийски“) културно-цивилизационни модели, е съществена част от цялостна стратегия за отслабване и дестабилизиране на Европейския съюз и създаване на предпоставки за кризи. За да не се измъкне той от менгемето на американската доминация и да не се хомогенизира в глобализационен субект, по-мощен и независим от САЩ. В тази стратегия се включват най-различни прийоми: сепарирането на Босна и Херцеговина с утвърждаване там на иредентиски форми на исляма, създаването на „независимата“ Република Косово на територията на модерна православна Сърбия, допускането на диспропорции в съседни страни, но с различни културно-цивилизационни характеристики, като например практическото ликвидиране на българската армия и изтегляне на малкото ù останали войски от българските граници с Турция, докато в същото време Турция е дислоцирала 180 000 души от своята войска на полосата между Одрин, Черно море и Истанбул; разгул на крайни форми на либерализма в духовната сфера и утвърждаването им от финансирани от САЩ неправителствени организации и други структури; в политиката към българските роми и т.н.
(5) Този проблем бе разгледан и в доклада на Ахмед Доган на конференцията на ДПС през м. януари 2012 г. Поради посочените причини, тезата му за самостоятелното участие на малцинствените общности в изграждането на ЕС извън националните етносоциетални структури е погрешна и несъстоятелна.
