Венсан Декомб е философ, автор на книгата „Les Embarras de l’identité“ (Смущения на идентичността), Gallimard, coll. „NRF Essais“, Париж, 2013.
Според речника „Ларус“ идентичността представлява „постоянния и фундаментален характер“ на даден човек или група хора. Само че днес не е необичайно да се смята, че имаме многообразна идентичност, резултат от историята, срещите ни и многото връзки, които поддържаме. Какво тогава означава това парадоксално понятие за индивида и за колектива, в който се изразява?
КАЗВАТ, че не трябва да се говори за думите, а по-скоро за нещата. Вероятно е така, но понякога не знаем добре какви неща обозначават думите, които използваме. Така е и с думата „идентичност“. Тя изплува във всякакви дебати, били те за националната, еврейската, комунистическата, сексуалната или друга идентичност. Разбира се, именно в прилагателните, определящи различните типове идентичност, се крие залогът на тези дебати.
Защо всъщност е необходимо да се правят уточнения? Целта е да се идентифицира групата, към която дадена личност би могла да заяви принадлежност. От този момент насетне въпросната група се отъждествява с дадена колективна идентичност. Иначе казано, идеята е да се отговори на въпроса: „Кои сме ние? Нация, народ, партия или нещо друго?“ Или пък да се изложат повече гледни точки за това кой съм аз, благодарение на което да се сдобия с един вид множествена идентичност и отговор на въпроса: „Кой съм аз по-конкретно?“
Дълго време се говореше за „идентификация“ само по отношение на обекта на разпознаването, т.е. за да се установи, че дадена личност действително е тази, която тя твърди, че е, или тази, по чийто адрес се използва дадено име. Този подход се използва също, за да се уточни, че две различни наименования обозначават един и същи обект (езерото Леман и Женевското езеро, например, са едно и също езеро). Днес това понятие често се разбира по друг начин. Заето от американската наука за обществото, то днес често се свързва с понятия като „идентичност“ и „общностна принадлежност“. Това значение постановява правото на всеки да определя своята принадлежност към дадена общност в рамките на глобалното общество, както и да изразява тази своя принадлежност. Така идентичността се свързва с идеята за политика на идентичността, при която изборът на гласоподавателя се смята, че трябва да произтича от интересите на общността, от която произхожда, а не от личното му мнение като гражданин. А това поставя някои въпроси.
Макар да е ясно, че е важно да се защитава многообразието и свободата на всеки да има своята същност, не е лесно да се каже кой е истинският защитник на тези ценности. Този, който заявява правото на дадено малцинство да спазва обичаите си (особености в облеклото, хранителния режим, календара и др.)? Или пък този, който смята, че да се даде колективна идентичност на едно население, означава да се забрави, че то е съставено от личности, които невинаги биха приели да ги смятат за представители, подобни едни на други, на една и съща „идентичност“. Това е все едно фактът, че съм французин, да ми налага задължението да спазвам различни стереотипи, които според някои хора отличават „истинските“ французи и съставляват същността на „френското“.
Проблемът със
„съвместяването на мандати“
Често се смята, че тази концептуална многозначност би могла да се премахне чрез компромисна позиция — колективната идентичност съществува, затова трябва да бъде призната, при условие че тя не отрича индивидуалността на всяка отделна личност, нито ограничава обхвата на отговора на въпроса „Кой съм аз?“. Защото личната идентичност на всеки отделен човек винаги е многообразна и това многообразие има не едно, а поне две измерения. Първо, във всеки един момент от живота си аз признавам връзките си с други лица и извличам от тях някакъв смисъл за самия себе си, който е също толкова нееднозначен, колкото и принадлежността ми към определена общност. Второ, през цялото ми съществувание аз не спирам да се променям, така че собствената ми идентичност не е скована в някаква неизменна предопределеност. Така че не би трябвало да има конфликт между личната и колективната идентичност.
Все пак недостатъкът на понятието „множествена идентичност“ е, че не е ясно към какво точно препраща. Изглежда лесно да имаш много идентичности, според броя на визитките, но те представляват един и същи човек. Теориите на т. нар. конструктивисти подчертават, че човешката идентичност не е нещо статично, тъй като всеки човек е живо същество, част от историята, което винаги е вплетено в жизнен и екзистенциален кръговрат със средата, в която живее. Според тях трябва да гледаме на човешката идентичност като на нещо, което подлежи на промяна. Но остава следният въпрос: как би могла да се промени моята идентичност, без да се превърна в някой друг? И ако съм отстъпил мястото си на друга личност, къде да се търси моята собствена самоличност, която позволява да се твърди, че именно аз не спирам да се променям?
Със сигурност ние имаме разнообразни занимания и задължения, обвързани сме с различни каузи, бихме могли да признаем за свои различни общности. Само че тези различни обвързаности биха могли да доведат до конфликт между исканията, които се отправят към нас.
На кого да посветим основната или цялата си енергия? Тези колективни връзки и обединения изискват лична ангажираност, а това поставя проблем, подобен на този със „съвместяването на мандати“ — физически е невъзможно една и съща личност да поеме отговорностите на няколко личности. Така човекът, разкъсван в различни посоки, ще изпадне в „криза на идентичността“, според израза на психоаналитика Ерик Ериксон, автор на това понятие. Той ще стане нерешителен и лишен от бъдеще. От тази криза той би могъл да излезе, само ако успее да преосмисли своите обвързаности, така че те да не изискват от него да се раздвоява.
Каква е ролята на идентичността в тези многообразни връзки? Познаваме смисъла на понятието идентификация, който се влага при установяване на нечия самоличност (например, само Анри Поанкаре е роден в Нанси, но не и Реймон Поанкаре). Бихме ли могли обаче да кажем за какъв тип идентификация става въпрос в следните случаи: „Те искат да говорят своя език, това е част от идентичността им“ или „Нашият струнен квартет тези дни е изпаднал в криза на идентичността“?
Когато, попълвайки личните си данни във формуляр, зачеркнем „М“ или „Ж“, отговорът идентифицира пола, а не конкретната личност — половината от човечеството дава същия отговор. По същия начин евентуалната религиозна идентичност се отъждествява със заявеното от нас вероизповедание. Това е като с банковия идентификационен номер. Той идентифицира банковата ви сметка в дадена банка, а не вас като личност. Следователно различните идентификационни елементи, които споменаваме, докато правим собствения си автопортрет, не засягат по никакъв начин нашата собствена индивидуалност. Те не правят от нас много личности в едно и също тяло, защото не идентифицират нас самите. Не образуват множествена идентичност, а препращат към колективни идентичности, които трябва да се различават една от друга. Това често се отрича от съвременната социална философия, когато тя възпроизвежда доминиращата индивидуалистка политическа идеология. Същата дава предимство на успокоителната и сбъркана риторика в подкрепа на множествената идентичност, като приканва да се възприеме вътрешно световното многообразие (една-единствена идентичност се отъждествява с фанатизма и радикализма) и всички промени (включително икономическите) да се смятат за част от живота, следователно да им се отговори с ново разнообразяване на нашите интереси… Залогът е голям. Защото разлагането на връзката с определени колективни идентичности, с цел да се премине към „множествена идентичност“, има важни последици, както в индивидуален, така и в политически план.
Някои хора, като Маргарет Тачър, с охота твърдят, че човешките общества не съществуват. Добре знаем паметните ù думи: „Общество, няма такова нещо. Има индивиди, мъже и жени, и семейства“. Въпреки това Тачър не се колебаеше да защитава интересите на страната си по време на европейските преговори през 1979 г. („Искам си парите обратно“) или на международната сцена. Лесно е да се проповядва на теория най-строг социологически индивидуализъм, но идва моментът, в който трябва отново да се въведе колективът, обявен за несъществуващ и измамен… Да се твърди, че човешките общества имат своя идентичност, не означава, че са съставени от елементи, които си приличат или които се смятат за подобни, а само че всяка една от тях съществува отделно и се отличава от други общества от същия тип. Те дори могат да бъдат назовани с имена: квартет „Модилиани“, полк „Самбр-е-Мюз“, Съединени американски щати и т.н. По същия начин, когато една група хора има свое име, има и своя история. Именуването на групата ù дава историчност, предполага съществуването ù вчера и днес.
Но как да приемем, че едно общество успява да се запази през вековете хомогенно, непроменено, винаги напомнящо за себе си? Тук откриваме класически проблем на античната философия, който се разглежда и от съвременната аналитична философия през призмата на критериите за идентичност. Реалностите в този свят не се опират на едни и същи критерии за идентичност. Съществуват критерии за идентичност, свойствени за диаманта или за гранита. Но дали едно общество се запазва, защото устоява през вековете на промените? Тъкмо обратното. Още Аристотел обяснява, че градът прилича на река. Също както реката продължава да съществува, защото непрестанно сменя водите си, така и градът устоява на времето, защото непрекъснато се обновява — в състава си със смяната на поколенията, във вътрешното си функциониране и в приспособяването си към заобикалящата го среда. Съществуват критерии за идентичност от географско естество за това, което наричаме „една и съща река“. Така е и за различните типове общества. Пак според Аристотел, критериите за идентичност за „един и същи град“, т.е за една и съща политическа общност, са свързани с предаването на следващите поколения на законите и нравите.
Когато обаче става въпрос за нашите общества, кой има правото да решава какъв е критерият за идентичност и как да го прилага? Съвременната риторика за колективните идентичности се основава на преминаването към първо лице множествено число — „ние“. Както аз мога да се представя и да опиша елементите на биографията си, които ми се струват неразривно свързани с мен, така и различните групи хора се представят едни на други. Право на всеки човек е да подбере онези елементи от своя автопортрет, които смята за представителни за личността му — облекло, език, обредност. Тоест, елементите, от които не би могъл да се откаже, без да се откаже от самия себе си, без да се превърне в някой друг, без да се раздвоява между личността, позната на заобикалящите го хора и своята скрита за другите душевност.
По същия начин една група притежава колективна идентичност, ако членовете ù притежават изразните средства да заявят пред света: ние съществуваме като група независимо дали става въпрос за село, за предприятие, за театрална трупа или за нация. Тяхната колективна идентичност трябва да се търси в моментите, когато членовете на едно общество казват „кои са те“. Те не казват това непременно в нарочна декларация и с конкретни изречения, но го изразяват чрез паметниците, които почитат, чрез своите церемонии и ритуали, които онагледяват как се възприемат те самите, чрез педагогическите институции, където решават какво искат да предадат на поколенията.
Групата се изразява, но за да каже какво? Тя се произнася за това, което смята за свое общо благо. Твърдението, че групата може да има свое собствено благо — наричано „общо благо“ или „общ интерес“ — не може да се оспори, освен от крайни представители на социологическия индивидуализъм. Някои решения ще са благотворни за дадена група, други ще я накарат да страда. И така се стига до един политически въпрос — може ли една група да отговаря сама за общото си благо? Способна ли е тя да се самоуправлява? Възможно ли е даден гражданин от тази група да попита „Какво ще правим?“. Без колективна идентичност няма „ние“, което на политически език означава, че няма демократично упражняване на суверенитета, тъй като подобна форма на управление предполага, че всеки гражданин може да вплете своето „аз“ в „ние“, като израз на общата воля.
Днес тази дефиниция на демокрацията често предизвиква едно сериозно възражение. Използването на „ние“ като препратка към политическата общност като че ли изисква единодушието на гражданите и изглежда невъзможно на практика и нежелателно по принцип. Защото, ако демокрацията се състои в приемане на различията, в свободата на всички хора да се изразяват, в зачитане на мненията, които не споделяме, тогава употребата на „ние“ може да се сметне за част от някакво якобинско вманиачаване за единност на дадено политическо тяло, от което се очаква да говори винаги в един глас. Затова би трябвало да се опитаме да възприемем демокрацията без „ние“, без колективния израз на демоса.
Въпросът за благото на града
Действително, за да има демокрация, всеки човек трябва да бъде свободен да изразява мнението си, макар да се отличава от другите. По-общо казано, демокрацията, така както я разбираме, е свързана с разширението на индивидуалните свободи и трябва да приема несъгласието и конфликта. Но несъгласие и конфликт за какво? За управлението на града. Докато тези думи не бъдат произнесени, дефиницията на демокрацията остава аполитична. За да добие политически смисъл, трябва да се повдигне въпрос за някое общо благо на града. Именно по този въпрос демокрацията изисква разисквания и позволява сблъсък на мнения. Самият принцип на политическата общност се състои в съществуването на общо благо за обществото и на едно управление, чиято единствена функция е да се грижи за него.
Днешният човек тълкува правото си на еманципация като право да определя сам идентичността си, така както я разбира. Това го кара да вплита в нея социални връзки, които не дължат нищо на обществения договор. Той си служи с идентичността си, за да направи крачка към помирение със собствената си човечност. Колкото до общата воля, изразявана с „ние“, тя представлява идентичността на нашето политическо тяло, желанието му да съществува и да пребъде. Да имаш колективна идентичност, означава да имаш история и да си загрижен за бъдещето, а не да се намираш в едно или друго особено състояние, например на неразделност или сплотеност. Така концептуалното осмисляне на всичко това трябва да започне с ясното разграничение между идентичността (която позволява да зададем въпроса „Какво ще правим?“) и единството (което предполага, че всички отговори трябва да са еднакви)…
Le Monde diplomatique
февруари 2014
Превод Ивайло Буров
