Методи Георгиев е завършил право и журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Бил е строеви офицер на Варшавския договор, в неговото южно крило. По-късно е редактор в Радио „София“, вестник „Отечествен фронт“, Националната телевизия. Автор на публицистичната книга „Цензурирано след 10 ноември“ (2006).
С половин уста и с подчертано снизхождение Англия и Съединените щати признаха България за съвоюваща страна към Антифашистката коалиция във Втората световна война. Снизхождението идва от това, че, като изключим няколкото месеца от края на 1944 до май 1945 г., България, т.е. Царство България, начело с негово величество Борис III, бе предан съюзник на Хитлер. На същия този Хитлер, който на 1 септември 1939 г. запали и разпали най-разрушителната и кръвопролитна война в световната история.
В първите дни на войната цар Борис III и правителството на Георги Кьосеиванов в съгласие с 24-ото Народно събрание прокламираха неутралитет. Тогава още не съществуваше агенцията на Мира Радева и нямаме представителни извадки на общественото мнение досежно обявения неутралитет. Счепкалите се във война Германия, Англия, Франция и Италия получиха недвусмислена оценка в една песничка, която можеше да се чуе на всяка улица и площад.
Нек’ се бият, нек’ се карат,
нек’ да се унищожават.
Знам, че краят е печален,
по въпроса национален
аз съм неутрален…
Ако си послужим с днешни понятия, ще кажем, че цар, правителство и парламент се радваха на най-високия възможен рейтинг. Изборите за 25-о Народно събрание през декември-януари 1940 г. дадоха значително предимство на обявения и олицетворяван от цар Борис III неутралитет.
Борис III обаче — единосъщ управник, властелин и конституционен монарх на България, държа страната ни само година и нещо вън от войната.
През пролетта на 1940 г. Хитлер и германският Вермахт се разлудяха из Европа и царят, който бе не само върховен вожд на армията, първи гражданин, първи дипломат и т.н., започна да се вторачва в знамето с пречупения кръст. А то вече не само привидно, но и действително се вееше над цяла „нова“ Европа. Декоративен, сюблимен и фатален момент за държавници и политиците с лековъзбудима първосигнална система, за изкушените за лесна слава, а и за лека печалба!
През лятото на 1940 г. със знанието и разрешението на цар и правителство, но без санкция от парламента, в България надойдоха две-три хиляди цивилни германски техници, инженери, картографи, огледвачи, съгледвачи и изнудвачи. Под изнудвачи имам предвид пъргавите момчета от службите на адмирал Канарис и сенките от бюрото на непроницаемия доктор Делиус… Хитлер готвеше кампанията си срещу проанглийски ориентираната Гърция и колебаещата се кралска Югославия.
На 1 март 1941 г. в 11 часа по обед министър-председателят Богдан Филов подписа във Виена протокол за присъединяване на България към Тристранния пакт: Германия на Хитлер, Италия на Мусолини и Япония на император Хирохито. 10 месеца по-късно — на 7 декември 1941 г., Америка и Япония се хванаха гуша за шия и в ефира засвяткаха имената на „Пърл Харбър“, Тихия океан, Маршаловите острови, Коралово море, Малая, Сингапур — все „близки“ до българския чернозем места, страни и меридиани.
Ето защо бързо-бързо, седмица по-късно, на 13 декември 1941 г. цар Борис III и министър-председателят Богдан Филов, подпрени от мощно „ура“ на мнозинството в 25-ото Народно събрание, обявиха война на Англия и Америка. Хитлер, разбира се, изпрати своята благодарност на адрес: „София, Царя, Двореца Враня…“
Вашингтон и Лондон запазиха глухо, по-точно… стаено мълчание. То бе изтълкувано от българските управници като уплаха на Великобритания и главно на Американските съединени щати. Че като начена една буйна веселба и ликуване в София! Пир по време на чума!
Авторът на настоящите редове — по онова време учениче — си спомня, че най-изпедепцани бяха бранниците и легионерите. В Пловдив легионерите извъртяха манифестация от една рота гимназисти. Тя завърши с реч на Стефан Стоянов, бащата на доскорошния ни президент Петър Стоянов: „Тирани, чудо ще направим! Долу Англия! Долу Америка!“
„Ще им натрием носа, ще им дадем да се разберат на подлите англичани и на мръсните американци, гангстери! Долу Америка! Долу Англия!“ Това оплезени царедворци, министри и депутати го крещяха през декември 1941 г. Отговорът дойде със закъснение — на 10 януари 1944 г.
На този ден — веднъж по обед, втори път към полунощ, летяща орда английски и американски бомбардировачи се нахвърлиха върху нещастния град. Разказите на обезумелите са отразени в тогавашния печат. Преживелите 10 януари 1944 г. софиянци твърдят, че самолетите били 500, 1000 и нагоре…. В действителност не ще да са били повече от 150-200, колкото е едно бойно съединение на англо-американската авиация през 1942-1945 г. Това са обаче подробности в пейзажа. Интригата е да се доберем до самия пейзаж, сътворен от „летящите крепости“„Боинг 17“.
За него свидетелства чрез дневника си Евдокия Филова — съпруга на най-динамичния политик на България от времето на Втората световна война, професор доктор Богдан Филов: от 1940 г.— министър-председател, от 1943 г. — регент-настойник на 7-годишния цар Симеон II, през 1945 г. — главен подсъдим на Народния съд…
В съдбоносния 10 януари 1944 г. г-жа Евдокия била на сутрешно гости-матине, както с тънко чувство отбелязва в дневника си тя. Матинето било в разгара си, когато:
„…в стаята се втурна слугинята и каза, че има въздушна тревога. Не усетих как хукнах по стълбите. Добре, че бях с кола. Хората тичаха обезумели по улиците. Стигнах у дома. Едва слязохме всички в скривалището на кооперацията, когато започнаха страшни гърмежи. Богдан е в регентството, а там няма скривалище. Мисля го. Имам надеждата, че е отишъл във Военното министерство. Адът продължава цял час, а отбой се даде едва в 2 часа. Към един часа, когато отдавна всичко беше утихнало, ние заедно с германките Maden и семейството на румънския аташе Плешоану влязохме в апартамента на мама — партера, за да се постоплим. Дойдоха хора отвън и казаха, че кварталите около Зоологическата градина и германската легация са съсипани. Бомби са паднали върху германската легация на „Патриарх Евтимий“, там има убити и ранени. По бул. „Фердинанд“, отляво и дясно, кооперациите са полуразрушени. Улица „Венелин“ е цялата затрупана с убити, ранени и затрупани са голям брой хора. Обаждам се на Богдан в регентството. Той бил жив и здрав, но и там имало бомби пред самата врата и много бомби около „Света София“ и „Ал. Невски“. Какво безбожие, наистина!
…Към 4 часа Богдан дойде — ужасен и изморен. Бил навсякъде. По „Славянска“ и „Цар Шишман“ бомба до бомба. Убити са г-жа Войникова, Маджарова, внукът ù Петко, жена му и още 4 души в тяхното мазе. Старият Маджаров, тежко ранен, е отнесен в болницата. Стайнови са останали по чудо живи. Аз съм съвсем разстроена. Телефонът звъни непрекъснато. Градът замръква под този ужас, под стона и отчаяните викове на стотици невинни хора…
…Часът е 8 и половина, но не вечеряме. Още сме в ужасно състояние. Радиото свири. Казват, че след нападение човек спи най-спокойно, защото не очаква нова въздушна тревога. Уви! Пъкленият план от преди обяд се повтори. Лампите угаснаха. Радиото спря в 9 часа. Решаваме да си легнем. Не успели обаче още да се качим горе, започват гърмежи. Къде да бягаме? Слизаме бърже в мазето. Богдан, аз и прислугата. Гърмежите зачестяват. Стават страхотни. Аз не съм на себе си. С едната ръка стискам Богдан, другата ми държи слугата Тошо. Имаме чувството, че всичко се изсипва над нашите глави, огън и жупел и самата смърт е дошла.
Гърмежите продължиха до 10 и половина и след туй всичко утихна. Ние сме живи! Като някаква страхотна чума мина ръката на звяра-неприятел и покоси толкова хора, почерни и разруши стотици домове. И защо всичко това? Искат да ни убият, защото сме беззащитни. Хората по улиците ругаят: „Гангстери, подли англичани, какво искат от нас мръсните американци!…“
Че англичаните са подли, а американците — гангстери, го знае целият свят. И всеки що-годе разумен човек избягва да си има работа с подобни люде. Странното е, че до 10 януари 1944 г. не го е знаела г-жа Евдокия Филова. А дали го е знаел съпругът ù Богдан Филов, главен актьор на политическата сцена на България по онова време? Главен! Без да изключваме седящия на най-горното стъпало цар Борис III. Защото Богдан Филов и Борис Сакскобургготски бяха в годините на Втората световна война — да си послужим със заемка от Евангелието — „единство в двойна плът“. Казано по-просто, те бяха две стебла на един камертон. Веднъж удариш — звънва цар Борис, втори път чукнеш — обажда се Богдан Филов.
20 дни по-късно, на 30 януари 1944 г., както и на 30 март София имаше още две преживелици от въздуха. Бяха хвърлени не по-малко бомби, мащабът на разрушенията бе дори по-голям. Но пълният, всеобемният резултат, търсен от Англия и Америка, бе постигнат именно на 10 януари. Защото вълните на колосалното изкуствено земетресение в София се разлетяха по всички посоки и стигнаха всяко кътче на България. В последвалите дни София стана мъртъв град. Не само хората се разбягаха. Сърдечен удар покоси централната администрация, управлението, службите. Всички учебни занятия бяха прекратени, училищата затворени и като търсен резултат за образованието 1944-а беше нулева година. Всички министерства, с изключение на военното, бяха разхвърляни по градищата, а Министерският съвет се скри в Чамкория и нито се чу, нито се видя.
Като ефективен военен противник България бе зачеркната в оперативните щабове на Англия и Щатите.
Покланяме се на г-жа Евдокия и на нейната наивна неосведоменост досежно световните работи и се обръщаме към камертона „Богдан Филов — цар Борис III“. Какъв ли отговор бихме чули от тях. Знаеха ли тези държавни мъже, в чиито ръце слепият случай бе поверил съдбата на България, с кого ще си имат работа, след като обявяват война на Англия и Америка?
Пред Народния съд в началото на 1945 г. Богдан Филов заяви, че като е взел почин за акта на 13 декември 1941 г., е действал във висша степен… в интерес на България; искал България да направи практическа заявка за влизане в Нова Европа. Колкото и да е непристойно, в този момент публиката в съдебната зала избухва в непочтителен смях. Извън всяко съмнение е, че — ако бе изправен пред трибунала! — подобен отговор щеше да даде и самият цар Борис III, повален от инфаркт на 28 август 1943 г.
Няма що! От 1879 г. до днес, някакви си 135 години, държавните мъже на България хвърлиха тъй обичания от тях български народ в 5 кръвопролитни войни — средно на всеки 25 години, — които отнеха живота на 200 хиляди млади български мъже. В перспектива и като генеалогия това можеше да бъдат не по-малко от милион, милион и половина българи, истинска тяга на нацията ни по нейния исторически път. Не би! Като изключим Сръбско-българската война от 1885 г., почин за която взеха сърбите, в останалите случаи българските царе, министри и депутати вкарваха България в чужди войни, тичаха подир чужди каузи, прегръщаха чужди безумства. И всички тези авантюристи — привикани постфактум, за да обясняват своите лудости, заявяваха безсрамно с ръка на сърце, че са действали изключително по национална целесъобразност и в най-щедър интерес за българския народ. В същото време учебниците по история ни обясняват, че през тези 135 години България е била управлявана твърде често от бъдещи политически затворници.
Можеше ли да се избегне всичко това, а на българското национално самочувствие да се спести поредното унижение? Много трудно, почти не! Чувам и чета народопсихолози, че в подобни случаи става дума за орис, за съдба и за проклятие свише.
Нещастието на България идва от това, че никога в най-новата ни история не е имало държавни лица, които да се съберат като хора, да седнат на кръглата маса като българи, да се погледнат очи в очи като мъже и да потърсят решение между тях си, да го родят от себе си, да го извлекат от собствените глави. Всеки е тичал до чужбинския телефон, търсил е съвети отвън, протягал е ухо, а най-често ръка или куфарче, за да получи „нещо“ пак отвън. Печална работа!
