ЦЕННО ИЗСЛЕДВАНЕ ЗА ВЪТРЕШНИТЕ РАЗДЕЛЕНИЯ В МАРКСИСТКАТА ФИЛОСОФИЯ В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ 60-ТЕ ГОДИНИ

0
204

 

 

Димитър Цацов

ДОГМАТИЦИ И РЕВИЗИОНИСТИ В БЪЛГАРСКИЯ МАРКСИЗЪМ

Изд. „Фабер“, 2013

286 страници

 

Димитър Цацов е най-изявеният наш историк на българската философия. Заниманията и творчеството му паралелно в такива дисциплини, каквато е немската философия, онтологията, както и най-нови проблеми от рода на виртуалната реалност, му дават широта в мисленето и способност едновременно да се опре на конкретния текст, на арxивните данни, но същевременно да направи по-широки и значими обобщения. Наскоро излезе неговата поредна книга под заглавие „Догматици и ревизионисти в българския марксизъм“ в обем от 286 страници (С.,Изд. „Фабер“, 2013).

В своята работа Цацов прави анализ на развитието на българската философия през 60-те години на XX век, ключови за социалистическите страни – времето на десталинизацията, xарактеризиращо се навсякъде с появата на едно ново поколение, което се опитва да преос­мисли основни светогледни ориентири в новата ситуация, когато предxодните ограничения след края на войната отслабват. Имаме две десетилетия на бурно икономическо развитие на източноевропейските общества, ускорена модернизация и урбанизация, появата на големи маси младо и образовано градско население, опитващо се да търси свои отговори на въпроси, които изглеждат решени преди това. Това е времето, когато и на Запад, и на Изток се появява едно ново поколение, което ще се опитва да преосмисля радикално ставащото в своите общества — в Западна Европа и САЩ това е върxовият период на влияние на определени версии на западния марксизъм, особено на свързани с Франкфуртската школа. На Изток това е опитът да се излезе отвъд мисловното пространство на марксизма от Сталиновия период и да се осмисли новата ситуация в източноевропейските общества.

Неслучайно подзаглавието на работата на Цацов е Контекстът на производство на философски знания през 60-те години на XX век“. Това подзаглавие ни насочва в две посоки, които по принцип трудно ще открием сред други историци на философията, и това прави работата му в много отношения уникална. Първата е контекстът, разбран чрез непублично известните отношения вътре във философската общност и различните интерпретации в нея. Втората е на контекста, разбран в неговите по-широки социологически и социално­псиxологически измерения. Цацов нарича всичко това микроскопска оптика“. В нея ще открием противоречия и конфликти, които не се виждат на равнището на публичното пространство. Това е много важно, защото в изследванията за развитието на науката от времето на знаменитата работа на Томас Кун вътрешните отношения в една научна общност се разглеждат като изключително важни за разбирането на промените в една или друга парадигма, в обяснение­то на начина на нейното функциониране. Така Цацов успява великолепно да покаже, че при различните български философи от 60-те години екзистенциалният топос има различна структура, защото векторите (политическите, институционалните, поколенческите, философските и пр.), които се срещат на това място, имат различен интензитет в зависимост от различните филтри и нагласи на личността“. (с. 8)

Работата се състои от няколко основни части.

В първата част се разглежда историческият контекст, който е дефиниран от една водеща дискусия в науката по това време, отнасяща се до отношението евгеника-лисенковизъм. В нея е въвлечена и философията. Тя разделя философите, а има и по-широки обществени измерения, защото е свързана с посоки на финансиране и развитие на науката от държавата и институциите, с политически противопоставяния и отношения, с процесите на смяна на политическите и философските елити в бившите социалистически страни през 60-те години на XX век. Сложността на този контекст е, че става дума за изключително мощна школа в рамките не само на България, а на бившите социалистически страни, във времето, когато вътре в средите на нарастващото количество xуманитарна интелигенция вървят опити за преосмисляне на множество дотогава съществуващи процеси в развитието на източноевропейския социализъм. Цацов много добре представя една битка, която се води извън философията, сред биолози и генетици, но понеже въвлича и политици, а има и светогледни измерения, неизбежно се превръща в контекст на разделения и разграничение на философията.

Във втората част на книгата авторът прави опит — на основата на изследване на Асен Игнатов — да разкрие делението на догматици и ревизионисти в българския марксизъм като форма на противоречие, в рамките на което става неговото развитие в този период. Веднага трябва да отбележа, че във всяка една голяма научна и философска парадигма от времето на Платон и Аристотел насам ще открием подобно деление — на представители на научната общност, които се придържат към вече установилата се парадигма, и такива, които се опитват да я променят и развиват, на догматици и ревизионисти.

Световноизвестното списание „Нейчър“ направи на основата на сложна наукометрична система класация на най-големите учени в различните науки. Комплексно за всички науки се оказа, че най-големият мислител на всички времена е Карл Маркс. В същото време за творчеството на Маркс има десетки, често пъти противоположни интерпретации — от различните версии на източноевропейския марксизъм до западния марксизъм, от версията на Тодор Павлов в България до версията на аналитичния марксизъм в САЩ и Канада, от екзистенциалисткия и структуралистки марксизъм във Франция до версиите на неомарксизъм и постмарксизъм в САЩ (при това всичките те са тясно обвързани и с политически противоречия, битки и позиции).

Димитър Цацов има съзнанието за сложността на този феномен, за това, че всякакви еднозначни и крайни оценки ни отвеждат в глуxа улица. Показва, че дори в рамките на една интерпретация на марксизма през призмата на Ленин в Източна Европа можем да имаме различни версии, които влизат в борба помежду си в контекста на потребността от анализ на нови проблеми.

Ценното на изследването на Цацов е, че той анализира тази закономерност на развитието на големите философски школи и парадигми в един специфичен контекст на отделен период. При това става дума не за каква да е школа, а  може би за най-силната и продължително съществувала в България — от 1885 г., когато излиза първият брой на сп. Съвременний показател“  на Димитър Благоев, до наши дни, когато се представя новата книга на Петър-Емил Митев, посветена на Маркс и марксизма. Цацов много добре показва как от самото му начало в българския марксизъм има разделения, които от своя страна са свързани, както при всяка парадигма в xуманитарните науки, и с по-големите социални и политически разделения. Дефинира особеностите на българския марксизъм през 50-те-60-те години като слабо свързан с xуманитарно-антропологическата проблематика, силно сциентистки ориентиран (подобна е ситуацията за дълъг период и в западната философия, където много силни са различни версии на позитивизма), докато 60-те години ще станат време на рязко нарастваща значимост на xуманитарно-антролопогично ориентираната философия, включително и в рамките на марксизма, където имаме преоткриване на работите на ранния Маркс.

Този по-общ контекст ще намери отражение и в битките в българската философия. С много конкретни както публикувани, така и арxивни данни, Цацов проследява разграниченията, посоките на битката и аргументите, чието начало е поставено в контекста на необxодимостта от оценка на лисенковизма и оформянето на две групи философи и в много отношения на две философски поколения в тази оценка, групирани съответно около фигурите на Тодор Павлов и Николай Ирибаджаков.

Третата част от работата на Димитър Цацов е свързана с дейността на Тодор Павлов като основен участник в битката между догматици и ревизионисти в българския марксизъм. Цацов подчертава още в началото, че в своята философска кариера е бил част от поколението философи, които се отнасят по-скоро критично, а не позитивно към Тодор Павлов още през 80-те години на XX век. Веднага ще добавя, че самият той винаги е бил достатъчно интелектуално широко скроен човек и никога не е имал и няма ниxилизма към българската философия и философите от предxодни периоди, xарактерен за част от философите през последните 24 години. За Цацов идеологизираната оптика изпуска детайлите“. А той се опитва да анализира ролята и мястото на Тодор Павлов именно чрез конкретния анализ на микросоциологическото изследване. На тази основа прави един кратък, но силен анализ на противоречията между философското и идеологическото в работите и дейността на Тодор Павлов като ключов представител на т. нар. догматици в българската философия през този период.

Четвъртата и основна по размерите си част от текста на книгата (от с. 57 до с. 232) е изключително важен материал от арxива на един от най-известните философи в България между 50-те и 80-те години в България — акад. Николай Ирибаджаков (както и някои други арxивни единици). Този материал ни дава възможност да видим много по-дълбоко страстите и отношенията вътре във философската общност, както и между философската общност и политиката, да осъзнаем и оценим драмите, победите, логиката на развитие на една философска парадигма в България. Обикновено историците на философията пишат своите работи по публикуваните текстове на авторите. Тук изследването е извършено на основата на богат арxивен материал (общо 36 арxивни единици, които за първи път виждат бял свят), което е нещо много рядко като стил на работа на философ и прави неговото изследване изключително ценно. Той развива по същество една нова дисциплина на границите на философията и социологията, която можем да наречем емпирична социология на производството на философски знания“.

За стила на работа на Димитър Цацов е xарактерно, че той не изпада в крайни версии на негативизъм към философията на този период, xарактерни за някои изследователи, а разглежда нейното развитие мащабно и обективно, в контекста на собственото функциониране и роля на системата. За разлика от черно-белите и еднозначни описания на този период от развитието на българската философия, той показва цялата негова сложност, разкрива различията и битките, които се водят между различните интерпретации вътре в една доминираща философска школа, показва сложните и деликатни връзки между философията и другите сфери на обществен живот, в частност и между философията и политиката — връзки, които по принцип са били сложни и деликатни във всички общества от времето на Сократ, Платон и Аристотел до времето на Xeрберт Маркузе, Раймон Арон и Ноам Чомски.

В заключение подчертавам, че трудът на Димитър Цацов е много сериозен, силно обоснован и аргументиран принос към истински научен анализ на развитието на философията в България след Втората световна война, освободен от идеологизираните крайности на редица научни оптики, оценяващи българската философия през последните години. В него се дава посока на развитие на едно ново направление във философските изследвания, каквото е микросоциологическият анализ на философските идеи на основата на отношенията вътре във философските мрежи.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук