Проф. д.ф.н.Иван Кацарски завежда секция в Института за изследване на обществата и знанието при БАН.
Защо е важна темата?
Да започнем с основните биографични факти за младия Маркс. През есента на 1835 г. той се записва като студент по право в Бонския университет. Година по-късно се премества в Берлинския университет, където наред с правото изучава философия, история, история на изкуствата. През април–август 1837 г. усилено изучава Хегеловата философия и се сближава с младохегелианците – става част от
т. нар. Докторски клуб. Маркс остава в Берлин до средата на април 1841 г., когато завършва образованието си и получава докторска степен от Йенския университет. След това заминава за родния си град Трир. В началото на юли 1841 г. Маркс се премества в Бон с надеждата да получи място на доцент в Бонския университет. Но това се оказва невъзможно и от октомври 1842 г. Маркс е привлечен като редактор на „Rheinische Zeitung“, където младохегелианците имали значително влияние. Във връзка с политиката на вестника Маркс влиза в конфликт със „Свободните“ (групата на младохегелианците в Берлин). Обезкуражен от атмосферата в Прусия, през есента на 1843 г. Маркс заминава за Париж, където се движи в средите на радикалдемократи, социалисти и комунисти. Същевременно продължава да бъде под младохегелианско влияние – най-малкото от страна на Фойербах и Хес.
Най-видни представители на младохегелианското движение са: Давид Фридрих Щраус, Арнолд Руге, Лудвиг Фойербах, Бруно Бауер, Макс Щирнер, Мозес Хес, Август фон Чешковски.
Още като студент Маркс е в близки приятелски отношения с Бруно Бауер и е разчитал на неговата подкрепа за получаване на доцентско място в Бонския университет, но самият Бауер е уволнен от университета през март 1841 г. За идейната и личната им близост може да се съди по съдържанието на докторската дисертация на Маркс, по плановете за съвместни трудове, както и от Марксовата публична защита на Бауер от нападките на консервативните кръгове. За пръв път Маркс публично се разграничава от Бауер в свята статия „Към еврейския въпрос“ (излязла от печат в края на февруари 1844). Бруно Бауер става обект на унищожителна критика в съвместните работи на Маркс и Енгелс „Светото семейство“ (есента на 1844) и „Немска идеология“ (1845–1846), непубликувана приживе на авторите (Boer 2010: 367, 370-373, 383-387).
Маркс е в близки отношения с Арнолд Руге. От март 1842 г. те си кореспондират; писмата на Маркс до Руге от 1842–1843 г. показват, че в негово лице Маркс е виждал съидейник и съратник (Маркс 1971: 329 и сл.). Двамата издават Deutsch-Franzoesische Yahrbuecher, но от алманаха излиза само една книжка през февруари 1844 г.; една от главните причини за прекъсване на изданието са идейни разногласия и спорове между Маркс и Руге. Отношенията им се прекъсват през март 1844 г. (Brisson, 1992).
Друг младохегелианец, Мозес Хес, е автор на първата социалистическа книга в Германия („Свещената история на човечеството“, 1837). Той е известен като човека, въвел Маркс в социалистическото движение (Avineri 1983: 234, 235).
Твърде дълго време Маркс и Енгелс са под влиянието на Фойербаховия антропологизъм, като се започне от лятото на 1841 г., когато излиза най-известният труд на Фойербах – „Същност на християнството“. Това влияние може да се проследи в основни съчинения на Маркс като „Към критиката на Хегеловата философия на правото“ (1843), „Икономическо-философски ръкописи от 1844 година“ (1844), „Светото семейство“ (1844). Маркс радикално променя отношението си към Фойербах в своите непубликувани навремето „Тезиси за Фойербах“ (1845 г.).
През октомври 1844 г излиза книгата на Макс Щирнер „Единственият и неговата собственост“. Огромно е нейното въздействие върху останалите младохегелиански теоретици. Въпреки че съчинението на Щирнер е посрещнато враждебно от най-видни представители на младохегелианския кръг (Фойербах, Бауер, Хес и др.), то оказва влияние за съществена промяна във възгледите на самите критици. Фойербах се отдръпва от своята квазирелигиозна възхвала на „човека“, Бруно Бауер почти изоставя философията на самосъзнанието. Книгата на Щирнер е била съществен подтик за Маркс и Енгелс да се откажат от своето фойербахианство през 1845 г. (Stepelevich 1978: 461-463; Ridder 2011: 171-172). Това мнение се потвърждава от писмо на Енгелс до Маркс от 19 ноември 1844 г. „Щирнер е прав, когато отхвърля „човека“ на Фойербах, поне този от „Същност на християнството“. Фойербаховият човек е изведен от Бога, Фойербах от Бога е стигнал до „човека“ и той е увенчан с теологическия ореол на абстракцията. Верният път да се стигне до „човека“ е обратният. Трябва да тръгнем от Аз, от емпиричния, телесен индивид, но не за да спрем там като Щирнер, а за да се издигнем от него до „човека“. „Човекът“ е винаги призрачна фигура, докато няма за основа емпиричния човек. Накратко, трябва да изхождаме от емпиризма и материализма, ако искаме нашите мисли и особено нашият „човек“ да са нещо истинско“ (Енгелс 1971: 9).
Това е написано непосредствено след като е завършен ръкописът на „Светото семейство“ (книгата е написана през септември–ноември 1844 г., а излиза от печат в началото на 1845 г.), когато Маркс и Енгелс се изказват твърде възторжено за Фойербах. В съчиненията на Маркс и Енгелс обратът в оценката им за Фойербах намира израз едва след март 1845 г. В споменатото писмо Енгелс се показва в някаква степен склонен да възприеме дори Щирнеровата идея за егоизма: Хес „мрази всеки егоизъм и проповядва човеколюбие и т. н., което пак се свежда до християнското пожертвование. Ако телесният индивид, обаче, е истинската основа, истинският изходен пункт за нашия „човек“, от само себе си се разбира, че егоизмът – естествено не Щирнеровият саморазсъдъчен егоизъм, а и „егоизмът на сърцето“ – е изходен пункт за нашето човеколюбие, иначе последното, ще увисне във въздуха“ (Пак там, 11). За разлика от критиката на „абстрактния човек“ на Фойербах, този мотив за егоизма очевидно не е бил възприет от Маркс и в „Немска идеология“ става обект на безпощадна критика.
Маркс и Енгелс окончателно се освобождават от младохегелианските влияния в своя съвместен, непубликуван до 1932 г. труд „Немска идеология“ (1845–1846). Всъщност по това време младохегелианският интелектуален кръг и свързаната с него радикална група вече са престанали да съществуват. Членове на този кръг, дори разгледани поотделно, вече са възприели идеи, които в една или друга степен ги отдалечават от характерното младохегелианско минало. Изчезва не само тяхната обща групова идентичност и свързаност, но се променя и личностната им идентичност в духовен и политически план.
Сякаш няма нищо по-естествено ранната Марксова интелектуална и политическа еволюция да се разглежда в контекста на младохегелианското движение. Нормално е Марксовите идеи за периода от лятото на 1837 г. до пролетта на 1845 г. да се интерпретират и с оглед на възможни заимствания и потенциални влияния в рамките на общия интелектуален кръг. От друга страна, оригиналното у самия Маркс не би трябвало да се разглежда като чисто автономна еволюция, а в контекста на удивително ускорената еволюция на младохегелианското движение в цялост, като творчески отговор на ожесточените спорове в рамките на това интелектуално движение.
Естествено е участниците в него да имат по-различно възприятие за самото движение и за своето място в него. Така е и в случая с Маркс и Енгелс. Интересни в това отношение са две изказвания на Маркс в Предговора на „Към критиката на политическата икономия“ (1859). Той дава следната оценка за своя труд „Към критиката на Хегеловата философия на правото“ (ръкопис от лятото на 1843): „Моето изследване завърши със заключението, че правните отношения, както и държавните форми, не могат да бъдат разбрани нито от самите тях, нито от т. нар. общо развитие на човешкия дух, че, напротив, те се коренят в материалните условия на живота, чиято целокупност Хегел, по примера на англичаните и французите от ХVIII в., нарича „гражданско общество“ и че анатомията на гражданското общество трябва да се търси в политическата икономия“ (Маркс 1964: 8).
Анализът на въпросния ръкопис от 1843 г.(1) показва, че цитираната самооценка на Маркс съдържа пренос на идеи от по-късен етап върху съчинение от ранния период. Подобно „осъвременяване“ на собствената интелектуална биография е по принцип характерно за пишещите и Маркс не може да се разглежда като изключение. Но в същия предговор от 1859 г. можем да прочетем и друго: „…когато през пролетта на 1845 г. и той (Енгелс – И.К.) се засели в Брюксел, ние решихме да разработим дружно нашите възгледи в противоположност на идеалистическите възгледи на немската философия, всъщност да разчистим сметките си с нашата предишна философска съвест“ (Пак там, 10). Става дума за съвместния труд на Маркс и Енгелс „Немска идеология“. Маркс пояснява, че обстоятелствата не позволили този двутомен ръкопис да бъде издаден, но подчертава: ние „бяхме постигнали нашата главна цел – изяснение на въпросите за самите нас“ (Пак там). Видно е, че за Маркс критиката на немската идеалистическа философия (Хегел и хегелианците) е същевременно „разчистване на сметките“ със „собствената философска съвест“.
„Немска идеология“ е съчинението, което слага край на младохегелианския период в биографията на Маркс и Енгелс и полага основите на нов светоглед, който ще им отреди място сред класиците на философията и социалната наука. Това обаче не означава, че наченки на новия светоглед не могат да бъдат открити в по-раншни съчинения на Маркс и Енгелс.
В свой късен труд („Лудвиг Фойербах и краят на класическата немска философия“, 1887–1888) Енгелс също дава характеристика на младохегелианското движение. В нея се очертава линия на развитие Хегел – Фойербах – Маркс, като се омаловажава значението на останалите младохегелианци: „Щраус, Бауер, Щирнер, Фойербах – това бяха издънки на Хегеловата философия (…) Само Фойербах беше значителен като философ“, но и той „не можа да преодолее Хегеловата философия с оръжието на критиката, а само я отхвърли встрани като нещо негодно“. Истинското критическо преодоляване на Хегел, според Енгелс, е извършил едва Маркс (Енгелс 1967: 279, 297). Енгелс признава голямото влияние на Фойербах („Същност на християнството“, 1841): „Въодушевлението беше всеобщо: всички изведнъж станахме фойербахианци. В „Светото семейство“ човек може да прочете с какъв ентусиазъм Маркс поздрави новия възглед и колко много той – въпреки всички свои критични уговорки – бе повлиян от него“ (Пак там, 279). Същевременно, според Енгелс, „развитието на Фойербаховото становище отвъд пределите на Фойербаховата философия е започнато от Маркс през 1845 г. в книгата „Светото семейство“ (2) (Пак там, 296).
Следователно, въпреки някои колебания и противоречивост в оценките на Маркс и Енгелс за влиянието на младохегелианците, имаме достатъчно основания да направим извода, че интелектуалното и политическото развитие на Маркс и Енгелс до пролетта на 1845 г. би трябвало да се изследва в тясна връзка с дейността и идеите на младохегелианския кръг. Маркс и Енгелс са в някаква степен част от него практически до самото му разпадане около 1845 г.
В България систематичните изследвания върху Маркс и историята на марксизма през ХIХ век датират от края на 60-те и на практика се прекъсват в края на 80-те години на миналия век. Какво се крие зад очевидната външна причина на това прекъсване и какви са последствията съм разгледал на друго място (Кацарски, 2014). В тези изследвания особено голямо внимание се отделя на периода на начално формиране на Марксовите възгледи (в работите на Петър-Емил Митев, Емилия Минева, Деян Кюранов). За тези изследвания е характерно: първо, по примера на Енгелс, изтъкването на линията на развитие Хегел – Фойербах – Маркс, като по този начин се омаловажава влиянието на останалите членове на младохегелианския интелектуален кръг върху формирането на Марксовите възгледи; второ, за край на младохегелианския период на Маркс се определя твърде ранна дата, така че най-важните съчинения на Маркс от периода 1843 – началото на 1845 г. („Към критиката на Хегеловата философия на правото“, „Към еврейския въпрос“, „Икономическо-философските ръкописи от 1844 г.“, „Светото семейство“) попадат извън този период. Показателно в това отношение е тълкуването, което предлага Петър-Емил Митев. Той наистина отделя значително място на младохегелианското движение с неговите основни представители и идеи (Митев,1984:9-26). Същевременно докторската дисертация на Маркс (завършена през март 1841 г.) се определя като „най-значителния документ от младохегелианския период на Маркс“ (Пак там, 27). Според Митев, с „Към критиката на Хегеловата философия на правото“ (лятото на 1843) „започва собствената история на марксистката философия“ (Пак там, 31). Нейното формиране преминава през още два етапа, отразени съответно в „Икономическо-философските ръкописи от 1844 година“ и „Немска идеология“ (1845–1846). Тази концепция Митев заимства от съветския историк на марксизма Г. А. Багатурия (Пак там, 47).
Елементи от философската позиция на Маркс в „Немска идеология“ могат да се открият дори в статиите на Маркс в Rheinische Zeitung (края на 1842 – началото на 1843 г.). Оттук са възможни два подхода. Единият проследява натрупването и развитието на тези елементи до формирането на зряла философска концепция. При това Маркс неизбежно се откъсва от своята младохегелианска среда и неговото ранно философско развитие се проследява като автономен процес. Другият възможен подход е Марксовите възгледи да се контекстуализират максимално, да се разгледат в автентичната атмосфера на тяхното формиране (младохегелианската среда), без по никакъв начин да се изпуска специфичното и оригиналното у Маркс – независимо дали то е характерно само за ранния период, или в него се съдържат наченки на по-късната зряла философска позиция. Вторият подход, струва ми се, има големи предимства. Той е присъщ на едно истинско историческо изследване, което държи сметка за всички компоненти на ситуацията и е характерен за редица западни марксологически изследвания. Първият подход, напротив, е не просто едностранчив, но е зареден с телеологизъм.
С оглед на тези аргументи е важно Марксовата идейна еволюция да се разглежда в контекста на младохегелианското движение не само в неговата цялост, но и по отношение с неговите най-видни представители. Темата е обширна и не може да бъде разработена в една статия. По-нататък се дава сбита характеристика на младохегелианското движение в цялост. Предполагам, че не само широката публика, но и специалистите у нас има какво да научат.
Младохегелианците
Младохегелианците са група от интелектуалци, които не са свързани помежду си с формални отношения. Те се обособяват като специфичен кръг през втората половина на 30-те години на ХIХ век, но към 1845 г. този кръг вече напълно се е разпаднал. Център на младохегелианското движение е Берлин и преди всичко т. нар. Докторски клуб, но има и групи в Хале, Кьолн и Кьонигсберг.
Младохегелианците са ученици на Хегел, които обаче не се задоволяват с ролята на епигони и търсят възможности за развитие на един или друг елемент от неговата система. Те обаче не са „чисти“ философи. Почти всички, повечето пряко, участват в религиозните и политическите борби на своята епоха. През своя собствен младохегелиански период принадлежат към либералната опозиция на режимите в Прусия и други германски монархии.
Какъв е социалният профил на младохегелианците? Достатъчно добра представа за него дава едно емпирично изследване върху социалния облик на авторите на статии в основното младохегелианско издание – Hallesche Jahrbuecher fuer deutsche Wissenschaft und Kunst (от 1841–Deutsche Jahrbuecher) (3) (Spies 1996). От всички автори на статии 37% са родени в градове с население над 15 хил. жители, докато 67% живеят в такива градове към датата на първата си публикация. Градовете са били особено привлекателни за интелектуалците. Авторите произхождат предимно от „образованата буржоазия“; няма автори със селски корени, а само 6% са с аристократичен произход (Ibid., 326-327). Преобладаващата част произхождат от протестантски семейства. По степен на образование на авторите Jahrbuecher съответстват на съвременно академично списание. Категорично преобладават (82%) завършилите университети с преподаване на лютеранска теология (университетите в Берлин, Хале, Лайпциг, Гьотинген и Тюбинген). Най-привлекателен за тях е Берлинският университет – особено с факултетите по философия, теология и право, в които Хегел имал голямо влияние (Ibid., 326- 329).
Младохегелианците се отнасят критично не само към Хегеловата философия, но и към германската и особено към пруската политическа действителност. Густав Майер поставя въпроса за решаващите мотиви, които карат младохегелианците да заемат политическа позиция. Според Майер това не са материални или съсловни интереси, нито пък някакви емоционални нагласи. Методът на тяхното философско мислене е предопределял и политическата им ориентация; те са от самото начало философска школа, а не политическа партия. Диалектиката е разрушителната сила, която ги сближава с Просвещението. И за тях, и за френските енциклопедисти разумът властва над миналото и настоящето. Изправена пред съда на разума, една държава би могла да бъде преобразувана основно по два начина – по пътя на органично обновяване или чрез пълно разрушаване, за да се изгради отново. Добре известни на младохегелианците са били историческите примери за тези варианти на преобразуване – Франция по време на революцията от 1789 г. и Прусия в периода на реформите (Reformenaera). В реформите на Щайн – Харденберг (1806–1819) те особено ценят това, че за пръв път в историята „един народ отново е извоювал загубеното си място в световната история чрез своето вътрешно регенериране“ (Арнолд Руге). Но според младохегелианците процесът на реформите е вече мъртъв и те виждат задачата на поколението си – да върнат действителността в руслото на разума (Mayer 1919:417-419).
Въпросът за мотивите на политическото ангажиране на младохегелианците със сигурност е много по сложен. Едва ли е без значение обстоятелството, че те не са плътно интегрирани в академичните структури, за разлика от „старите“ (Stepelevich 1985:606). Освен това като цяло притокът на образовани млади хора към администрацията е вече много по-голям от нейните възможности да го поеме; поради това младите хора остават десетина години след завършване на образованието си без сигурно място; повишават се също изискванията към кандидатите, включително и критериите от „морално“ естество (Beck 1992: 309-310).
Идеята за органично преобразуване на Прусия е в пълно съответствие със специфичния либерализъм на Хегеловата политическа философия. В идеите си за либерално реформиране на Прусия младохегелианците са на сходни позиции с източнопруските либерали, които виждат в лицето на Кант своя духовен баща (Mayer 1919: 419).
Въпреки критичното си отношение към германската действителност, на границата между 30-те и 40-те години на ХIХ в. младохегелианците, по думите на Руге, са все още „ортодоксално-пруски настроени“. Те вярват в световноисторическата мисия на Прусия – да доведе докрай освободителното дело на човешкия дух, започнато от Реформацията и продължено от Просвещението (Ibid., 420). Същевременно списанието на Руге ясно показва на читателите си, че пруската държава страда от много недостатъци и се нуждае от обновление, за да осъществи мисията си като протестантска велика сила, която олицетворява прогреса (Ibid., 423-425).
През 30-те години отношенията между пруската държава и младохегелианците са повече от лоялни. Хегеловата аура се пренася и върху тях; те са покровителствани от пруския министър на културата Алтенщайн. В конфликта между пруската държава и Католическата църква (Кьолнският църковен спор [4] ), достигнал връхната си точка през 1837 г., те се хвърлят в битка, за да защитят правата на държавата, в която виждат гарант на постиженията на Реформацията и Просвещението. В статия на Фридрих Кьопен, посветена на честването на 100-годишнината от възцаряването на Фридрих Велики (1840 г.), се внушава на наследника на короната, че Прусия ще постигне върха на своето величие под негова власт, ако възприеме за пример „краля на Просвещението“. В отношението на младохегелианците към пруската държава революционни намерения е съзирал може би само Хайнрих Лео, който откривал в тях ново издание на енциклопедистите и героите на Френската революция (Ibid., 416, 422, 425-426).
Положението рязко се променя след възцаряването на Фридрих Вилхелм IV през 1840 г. Предприетите от него стъпки към „размразяване“ (повече права за християнските общности, различни от ортодоксалните лютерани, амнистия за някои видни дисиденти) съвсем не удовлетворяват очакванията на либералното движение и на политически ангажираните младохегелианци в това число; кралят оставал много далеч от мисълта да удовлетвори исканията за конституция. Хегелианците са особено засегнати от настъпилата системна промяна в образователната и културната политика на Прусия. След смъртта на министър Алтенщайн, „елинът сред варварите“ на пруската бюрокрация, който покровителствал младохегелианците, бил назначен Айххорн на негово място като министър на културата, отговарящ на християнско-романтичните настроения на краля. В Прусия се настанява атмосфера, коренно противоположна на хегелианския рационалистичен дух. В новата насока на културната политика младохегелианците откриват поредица от знаци на враждебно отношение към самите тях: прогонването на Jahrbuecher на Руге от Прусия, назначаването на Фридрих Щал и Шелинг в Берлин, отстраняването на Бруно Бауер от Катедрата по теология в Бонския университет (Ibid., 429-430).
Отношенията на младохегелианците с правителството стават все по-напрегнати. „Младите“ оттеглят подкрепата си за режима на Фридрих Вилхелм IV и стават все по-критични към протестантството. Те се радикализират както в политическите си идеи, така и в своите религиозни и философски схващания. Немалко стигат до убеждението, че конституцията не е възможна като дар от страна на короната, а може да се завоюва само по пътя на кървава революция. Неприемлива става не само една или друга форма на религията, а религията като такава (Ibid., 431-437).
Превърнали се в опозиция, младохегелианците критикуват в печата политиката на правителството и различни институции. Към началото на 1843 г. обаче властите им отнемат тази възможност чрез репресивната си политика: забранени са двете контролирани от тях издания – Deutsche Jahrbuecher и Rheinische Zeitung. Критиците или трябва да замлъкнат, или да продължат публицистичните си изяви от чужбина.
И така, с разрастването на християнско-романтичната вълна, враждебна към младохегелианците, се засилва и задълбочава техният теоретичен и политически радикализъм. Те все повече са завладени от патоса за радикално освобождение на човека и премахване на всички форми на отчуждение. В това обаче се крие големият проблем на движението: както отбелязва Майер, младохегелианците се чувстват великани в теорията, но са напълно безпомощни във всекидневието, в реалното политическо действие. Поради което често са склонни да се самоубеждават, че една истински добра теория ще бъде способна радикално да преобразува света. Лудвиг Бул например храни надежда, че ще дойде време, когато буквите ще изскочат от книгите и една дума ще се равнява на цяла армия. Християнството и Реформацията са били теория, но са станали практика. Според Руге мислите на една епоха стават основа на бъдещата реалност. Този интелектуализъм стига до карикатура, когато Бруно Бауер обявява теорията за същинска и всемогъща практика (Mayer 1919: 420-421).
Подобен интелектуализъм не намира никаква подкрепа в непосредствената политическа реалност; идеята за самодостатъчна и самоосъществяваща се теория неизбежно е осъдена на практически провал. За повечето младохегелианци това е източник на дълбоки разочарования. Те рязко променят своето философско верую и политическите си позиции. Към 1845 г. младохегелианското движение вече не съществува – главните фигури в него са поели по различни пътища.
Общата картина тук не е представителна за някои фигури, които са по-периферно свързани с младохегелианското политическо движение. Те се различават помежду си не само по философските си идеи, но и по своята лична причастност към движението, по степента на своето политическо ангажиране с либералната кауза, по интелектуалната и политическата си еволюция след разпадането на младохегелианското движение.
Без да имаме предвид така очертаната обща картина на ситуацията в Германия и на младохегелианското движение, струва ми се, не е възможно да се изясни Марксовата интелектуална еволюция до пролетта на 1845 г. Казаното дотук обаче все още не е достатъчно. Общата характеристика на младохегелианското движение трябва да се допълни със специфичното интелектуално присъствие на поне няколко основни фигури на младохегелианското движение като Давид Фридрих Щраус, Лудвиг Фойербах, Бруно Бауер, Макс Щирнер, Арнолд Руге, Мозес Хес, Август фон Чешковски. Марксовата идейна еволюция не може да бъде разбрана извън контекста на системите и концепциите на тези твърде оригинални мислители и извън забележителните дискусии помежду им. Поради това е необходимо да се запознаем и с идейните светове на най-видните младохегелиански теоретици.
Бележки:
(1) На него авторът на тези редове е посветил обширна студия, която предстои да се появи в сп. „Философски алтернативи“.
(2) Излиза от печат в началото на 1845 г.
(3) Списанието започва да излиза на 1 януари 1838 г. с 6 броя седмично. През 1841 г. по цензурни съображения издателският център е преместен от Хале в Дрезден (княжество Саксония). Променено е и името на списанието. В края на януари 1843 г. е забранено. Списанието оказва изключително голямо влияние върху интелектуалния живот на Германия. Организацията и редактирането на изданието са заслуга главно на Арнолд Руге (Spies 1996: 322).
(4) До 1806 г. населението на Прусия е почти само протестантско. Съгласно решенията на Виенския конгрес през 1815 г. към Прусия се присъединяват областите Рейн и Вестфалия с преобладаващо католическо население. В тях се настаняват многочислени контингенти от администрация и военни, набирани от старите пруски провинции. Така протестантският елемент нараства по численост и заема ключови позиции в управлението. Държавата се стреми да отслаби католическия елемент, което пък среща отпора на католическото духовенство.
Предмет на спорове и конфликти са два основни въпроса – религиозното възпитание на децата от смесени бракове и учебното съдържание на преподаването в Католическия теологически факултет на Бонския университет. Първо, през 1825 г. пруското правителство въвежда и в католическите региони общото правило, че децата от смесени бракове получават кръщение и възпитание съобразно вероизповеданието на бащата. При увеличилите се смесени бракове католическото духовенство вижда в тази мярка враждебен акт. През 1830 г. се постига съглашение, което потвърдило вече създалото се положение. Второ, през 20-те и първата половина на 30-те години на ХIХ в. в Католическия теологически факултет на Бонския университет се утвърждава хермесианството (версия на реформиран католицизъм), което папа Григорий ХVI осъдил (1835). Новият католически архиепископ на Кьолн Дросте цу Фишеринг през следващата година започва да действа срещу установения регламент на смесените бракове; освен това призовава студентите католици в Бон да не посещават лекции с хермесианско съдържание, с което работата на факултета по същество се блокирала. Тогава правителството в Берлин наредило архиепископът да бъде арестуван и отстранен от длъжност (15 ноември 1837). Мярката е твърда и доста съмнителна от юридическа гледна точка. Тя предизвиква протести от страна на аристокрацията и цялото население на католическите области (особено във Вестфалия); избухват и сблъсъци между католическото население и правителствените сили (полиция и войска). Особено остър сблъсък с много пострадали от населението възниква в центъра на Мюнстер (11 декември 1837). Едва новият крал на Прусия, Фридрих Вилхелм IV, възкачил се на трона през 1840 г., предприема действия за помирение с католическата общност (отказва се от правата на държавата по отношение на смесените бракове, подема инициатива за доизграждане на католическата катедрала в Кьолн, кралската двойка прави знакови посещения в Мюнстер и Кьолн). Впрочем мотивите на краля не са либерални: той се ръководел от своята средновековно-романтична визия за „съюз между трона и олтара“, като се имат предвид двете големи църкви (Fuerchtener 1993; Albrecht 1993).
Литература:
Енгелс, Фр. 1967. Лудвиг Фойербах и краят на класическата немска философия.//Маркс, Карл и Фридрих Енгелс. Съчинения. Т. 21. София, Изд. на БКП, 267-314.
Енгелс, Фр. 1971. Писмо до Маркс от 19 ноември 1844 г.//Маркс, Карл и Фридрих Енгелс. Съчинения. Т. 27. София, Изд. на БКП, 1971, 8-12.
Маркс, К. 1964. Към критиката на политическата икономия.//Маркс, Карл и Фридрих Енгелс. Съчинения. Т. 13. София, Изд. на БКП, 3-170.
Маркс, К. 1971. Писма до Арнолд Руге от 1842-1843 г.//Маркс, Карл и Фридрих Енгелс. Съчинения. Т. 27. София, Изд. на БКП, 1971, 329-336, 339-346.
Кацарски, Ив. 2014. Бъдещето на една прекъсната традиция.// Философията в следпостмодерна ситуация – приложения и перспективи. Унив. изд. „Св. Св. Кирил и Методий“.
Кюранов, Д. 1989. От опозиция към позиция: Хегел, Фойербах, Маркс – из методологията на ХIХ век. София, Наука и изкуство, 202 с.
Минева, Емилия. 1984. Проблемът за човека у ранния Маркс.// Годишник на СУ. Том 77, книга Философия.
Митев, Петър-Емил. 1984. От социалния проблем към светогледни ориентации: евристичната логика в историята на марксистката мисъл. София, Наука и изкуство, 242 с.
Albrecht, Alfred. 1993. Kirchen, Gesellschaft und Staat.//Nordrhein-Westfalen. Landesgeschichte im Lexikon. Patmos, Dьsseldorf, 213–217.
Avineri, Schlomo. 1983. Socialism and Judaism in Moses Hess’s „Holy History of Mankind“. //The Review of Politics. Vol. 45, No. 2, 234-253.
Beck, Hermann. 1992. State and Society in Pre-March Prussia: The Weaver Uprising, the Bureaucracy, and the Association for the Welfare of Workers. // Central European History. Vol. 25, No. 3, 303-331.
Boer, Roland. 2010. Friends, Radical and Estranged: Bruno Bauer and Karl Marx. // Religion & Theology. Vol. 17, 358-401.
Brisson, Roger. 1992. Arnold Ruge and Karl Marx: An investigation for Ruge’s Abscence in the German Ideology (http://www.humanismus.com)
Fuerchtener, Joerg. 1993. Kцlner Wirren.//Nordrhein-Westfalen. Landesgeschichte im Lexikon. Patmos, Duesseldorf, 220-222.
Mayer, Gustav. 1919. Die Junghegelianer and der Preussische Staat.// Historische Zeitschrift. Bd. 121, H. 3, 413-440.
Ridder, Widukind De. 2011. Review Article.//Historical Materialism. Vol 19, No. 2, 160-174.
Spies, Andre. 1996. Towards a Prosopography of Young Hegelians // German Studies Review. Vol. 19, No. 2, 321-339.
Stepelevich, Lawrence. 1978. Max Stirner and Ludwig Feuerbach.//Journal of the History of Ideas. Vol 39, No. 3, 451-463.
Stepelevich, Lawrence. 1985. Max Stirner as Hegelian.//Journal of the History of Ideas. Vol. 46, No. 4, 597-614.
