500 ГОДИНИ ОТ СМЪРТТА НА ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ (1452 – 1519)

0
198

 

Из книгата на Драган Тенев 

„Малки разкази за велики художници“, Български художник, С., 1981 г.

 

ЧОВЕК СРЕД ХОРАТА

 

Най-после двете тежко натоварени коли изкачиха стръмния превал и малкият керван се озова върху отъпканите следи на пътя през платото.

– Слава богу! – въздъхна коларят, плувнал в пот и като се обърна към тримата мъже, които бяха наели колите му, добави. – Ако желаете, синьори, вече може да се качите. Оттук нататък за конете ще бъде все едно дали ще возят трима човека повече или по-малко.

– Нека по-добре животните да си отдъхнат, коларю! – отвърна най-възрастният от пътниците, мъж със светлоруса брада и дълги коси на около тридесет години, който не само беше много добре сложен физически, но и необикновено красив. Той се усмихна, а след това се обърна към спътниците си. – Предполагам, че ще се съгласите да повървим още малко пеш?

– Разбира се, маестро – потвърдиха веднага двамата по-млади. – Пътят през тревата е много приятен.

– Ваша воля, синьори – повдигна рамене коларят и като изплющя с дългия си камшик по-скоро по навик, отколкото от нужда, продължи с равен ход край конете.

Колите не бяха изминали през платото дори и половин левга, когато до слуха на пътниците долетя далечен кучешки лай. Той идваше някъде от дъното на долината, която оставаше вляво от пътя и малко след като го бяха чули, тримата мъже и коларят видяха как от същата посока през тревата към тях се затича някакъв страшно слаб брадат човек, приличащ по-скоро на привидение, покрито с дрипи, отколкото на живо същество.

– За бога, господарю – изрече непознатият, едва поемайки си дъх, –
смилете се над мен и ме скрийте някъде! Стражите на графа са по петите ми. След малко ще бъдат тук. Ако ме заловят, с мен е свършено.

– Скачай в колата, клетнико! – заповяда водачът на малкия керван и като се обърна към един от своите пo-млади спътници, додаде:

– Зороастро, метни отгоре му нашите плащове!

Беглецът не дочака втора покана и моментално се хвърли в колата, а младежът, когото мъжът нарече Зороастро, го покри с техните три плаща.

– Без никакво вълнение! – рече спокойно русият красавец. – Продължаваме, сякаш не се е случило нищо.

– Разбирам, синьор – отвърна коларят и като подвикна на конете, тръгна безмълвно до тях.

Не мина много време и на пътя до колите дотичаха трима въоръжени стражи, които водеха със себе си свирепо овчарско куче.

– Спрете! – заповяда единият от стражите. – Какво търсите по тези места? Знаете ли, че минавате през земи, които са владение на моя господар граф Балдучо Ферари ди Боно?

– Пътуваме за Милано, сержанте – отвърна спокойно русият мъж, – и както виждате, вървим по определената за тези места пътека. При това, ако ми позволите, пътят на вашия граф е свободен за гражданите на Флорентинската синьория и за гражданите на Миланското херцогство!

– Хм… – изсумтя слугата на графа, разбрал, че има работа с човек, запознат със законите, и веднага попита:

– Не видяхте ли да минава оттук някакъв човек?

– Не сме виждали никого, сержанте! – излъга спокойно наемателят на колите.

– Но беглецът не може да е потънал в земята! – рече стражът.

– Кучето ни доведе по следите му до вас. Както виждате, то не може да се успокои и продължава да лае. Ще трябва да прегледаме колите!

– Какво казахте?

По устните на русия красавец се появи иронична усмивка.

– Казах – трябва да прегледаме колите! – повтори стражът заканително.

– Не ще позволя това под никакъв предлог! – отвърна твърдо господарят на кервана. – В колите няма друго освен нашите дрехи, ръкописи, бои, четки и малко мои скици, които не съм длъжен да показвам на никого!

– Тогава ще ги прегледаме насила! – закани се стражът, а неговите спътници се уловиха за късите си мечове.

– Извинете, какво казахте?

Иронията изчезна от устните на русия и в очите му проблеснаха пламъчета.

– Повтарям, ще прегледаме колите ви насила! – изрева сержантът извън себе си от ярост. Не беше свикнал с неподчинение.

За да сплаши своя събеседник, той дори отпусна малко дългата връв на грамадното куче и то веднага се втурна към колите, но русият мъж не помръдна от мястото си и само извика на коларя:

– Пиетро, дай някаква подкова.

Изплашен до смърт, коларят веднага измъкна една грамадна подкова изпод своята седалка и я хвърли към красивия мъж. Той я улови ловко, издигна я на височината на лицето си, хвана с ръце двата ѝ края и без никакво видимо усилие взе да ги раздалечава бавно един от друг, докато огромната подкова се превърна в парче право желязо.

Преследвачите на беглеца го гледаха изумени. Те бяха жестоки, но страхливи хора и разбраха – нямаше да могат да излязат на глава с този невероятно силен мъж.

– Простете, синьор, но кой сте вие? – рече неочаквано за самия себе си началникът на преследвачите. – Такава сила!

– Ще задоволя вашето любопитство, сержанте – засмя се русият широкоплещест мъж, който все още държеше изправената подкова в ръцете си. – Аз съм флорентинският живописец Леонардо да Винчи, а това са моите спътници и ученици Томазо Мазини, когото всички във Флоренция наричат Зороастро, и Атланте Мильори. Макар че не съм длъжен да ви кажа къде отиваме, аз ще удовлетворя и това ваше любопитство – отиваме при моя нов господар, великия херцог на Милано Лодовико ил Моро, и не ви съветвам да предизвиквате повече гнева ми. Защото, заклевам се, само още една дума и ще се оплача на херцога за вашата непочтителност, а тогава нито вашият граф, нито господ-бог ще могат да ви отърват. Сега ми кажете какво искате от онзи, когото преследвате?

– Той е гнусен убиец, синьор! Уби управителя на негова светлост и се е заклел да убие и нашия господар…

– А защо иска да убие и него?

– За отмъщение, синьор! За отмъщение! Покойният управител накара родителите на Батиста Виланис, както се казва убиецът, да платят данък, загдето са живели през последните сто години в колибата си в гората на негова светлост безплатно. Те отказаха да го сторят. Тогава господин управителят ги затвори в кулата на графа и нареди да ги понабият с камшици, а те умряха, и двамата.

– И какво стана сетне? – рече мрачно Леонардо.

– Ами, после, синьор Виланис подпали колибата на родителите си в гората, скри се и шест месеца не можахме да го открием. Един ден той издебна господин управителя и го уби. Преби го с камшик! Представяте ли си, синьор – с камшик… – той се спря за миг и пое дъх, – в името на Мадоната, синьор, ако сте скрили това животно, предайте ни го! Негова светлост ще ни възнагради щедро за нашето усърдие, ако заведем Виланис жив в замъка.

– Виждам, че сте добри и усърдни служители на вашия господар, сержанте – рече неочаквано Леонардо и Батиста Виланис, който чу тези негови думи, свит под плащовете – изтръпна, но в следващия миг непознатият спасител добави: – За да покажа своето благоразположение към вашето усърдие, ще ви призная, че всъщност видях беглеца. Той избяга преди малко по посока на онзи стръмен път, от който дойдохме и ние. Ако си дадете труд да се спуснете бързо по него, непременно ще го уловите. До час два той ще бъде в ръцете ви.

– Благодаря, синьор! – поклони се угоднически сержантът.

– Простете ми, че се отнесох така грубо с вас, но не знаех кой сте. А сега позволете да ви пожелая добър път. Сбогом, синьори, сбогом.

– Сбогом – отвърна сухо художникът и захвърли изправената подкова.

Тримата въоръжени стражи се отправиха към стръмния път и само кучето се противеше и лаеше непрекъснато, но сержантът го задърпа озверен и то най-сетне хукна с тях. Когато стражите изчезнаха от погледа на пътниците, Леонардо почука по дъските на колата и рече:

– Хей, Батиста, излизай от скривалището си, че ще се задушиш! – Батиста Виланис подаде глава като лалугер изпод дебелите плащове, в очите му имаше сълзи и той рече развълнуван:

– Господарю, вие ми спасихте живота. Тъй като ви го дължа, позволете да ви служа, докато съм жив и аз самият. Ще ви бъда верен до сетния си дъх…

– Съгласен съм, приятелю! – усмихна се Леонардо. – Верността е рядък дар в наше време и аз приемам твоята от сърце. – Художникът се обърна към по-ниския си спътник. – Атланте, дай му някакви дрехи да се преоблече и го нахрани. Дрипите му ще изгорим, за да не останат следи. Нека си почине в колата, а ние ще вървим край нея. Докато преследвачите му се върнат тук, ще бъдем вече далеч. На път, синьори!

– На път, на път! – провикна се коларят и изплющя отново с камшика си. Конете бавно потеглиха.

Като се преоблече и хапна, Батиста Виланис заспа, свит на топка в дъното на колата. Силите на нещастника бяха съвсем изчерпани. От дълго време насам той се бе хранил само с диви плодове и корени.

– Ще се съвземе скоро – рече Леонардо уверено и метна върху заспалия своя плащ.– Човекът е най-издръжливото животно на този свят! Вие нямате представа, синьори, колко устойчив го е създала природата! Някога, когато бях още съвсем млад, имах възможност да изуча добре сложния механизъм на човешкото тяло в ботегата (дюкяна) на маестро Полайоло във Флоренция. Нощем там режехме трупове и…

– Вие сте рязали трупове? – прекъсна го изненадан Атланте Мильори и се прекръсти. – Та това е било опасно дело, скъпи маестро! Нали нашата майка Черквата забранява подобни неща?

– Вярно, забранява ги и дори ги наказва жестоко – усмихна се Леонардо, – но в онези години моето любопитство далече надминаваше страха ми от огньовете на кладата и аз редовно ходех при маестро Полайоло. Запомнете, приятели, за един живописец е много важно да познава до съвършенство не само външната, но и вътрешната структура на човешкото тяло. Не забравяйте, синьори, човекът е в центъра на нашето изкуство!

Леонардо замълча и добави след малко, сякаш сега говореше по-скоро на себе си:

– Животът на човека е като безбрежен океан, изпълнен с безброй подводни скали. Природата крие още толкова много тайни от нас, хората, че ние сме едва в началото на нейното опознаване! Но си струва човек да посвети своя живот на разгадаването на тези тайни.

– Без съмнение струва си, маестро – отвърна с готовност Зороастро, – но, простете забележката ми, не е ли нужна специална подготовка за такова нещо? Във Флоренция вие сте учили при маестро Андреа дел Верокио, за да станете живописец и, доколкото зная, не сте посещавали нито Падуанския, нито Болонския университет. Не е ли трудно в такъв случай за един живописец да излезе на глава с опознаване тайните на материалния свят? Та нали нашата наука за него е изградена все още върху съревнованието между черковното и научното знание? Върху истината на черковните теолози и истините на самата наука?

Пo устните на Леонардо се появи неопределена усмивка. Той поглади брада и рече:

– Щом си мой ученик, Зороастро, запомни! В света, който виждаме с очите си и усещаме със сетивата си няма и не може да има две истини! Истината за материалния свят край нас, откакто той съществува, е била и ще си остане завинаги една, защото тя е подчинена на вечни и непроменящи се закони. За да опознаем тези закони, приятелю, и за да ги превърнем в научна истина, ние обаче трябва да ги проверим преди това чрез нашия опит и тази проверка непременно трябва да премине през човешките усещания! В противен случай, запомни това добре, на нас ще ни бъде невъзможно да ги наречем закони на науката, защото те няма да бъдат всеобща, разкрита тайна на природата от човека, а ще наподобяват досущ черковните догми.

– Но тогава какво ще стане с истините, които Светото писание дава като единствени? – полюбопитства Атланте Мильори.

– Какво ще стане с догмите на Черквата?

– Ще трябва да се проверят и те, драги Атланте, и ако се окажат неверни, да се отрекат!

– Вие, маестро, проверявали ли сте през живота си всичко, в което сте се съмнявали? – попита плахо Зороастро.

– Проверявах, синьори! – отвърна Леонардо, загледан в далечината. – Иначе за мене щеше да бъде невъзможно да кажа сега, че знам нещо…

– Впрочем кога се появи у вас страст към проверката на всеки факт, маестро? – отново се обади Зороастро. – Отдавна ли беше?

– Това е дълга история, момчета – махна с ръка Леонардо.

– Тя започна още в детството ми. Още в дните, когато по цял ден тичах из околностите на Винчи и събирах цветя или пък разглеждах с часове телата на конете в обора ни, а после разпитвах дядо си за всичко, което бях видял.

– А дядо ви успяваше ли да удовлетворява винаги вашето любопитство? – заинтересува се Атланте Мильори.

– Обикновено успяваше – потвърди учителят му. – Той беше учен човек. На младини бе обиколил почти целия Апенински полуостров и бе събрал през скитанията си ценни знания. Като потомствен нотариус дядо ми, разбира се, знаеше най-добре нормите на римското право, но бе запознат и с много други науки. Именно той нае учителите, които почнаха да ме обучават от малък, а сам той ме посвети в изкуството на шпагата и меча, на ездата и борбата. Така че, както виждате, аз още от дете тръгнах сериозно по пътя на знанието. Но трябва да ви уверя, приятели, през онези дни, както и сега, моя милост упорито се опитваше да проверява истинността на онова, в което ме обучаваха моите учители. Оттогава този метод на проверка са алфата и омегата на всичките ми научни търсения.

– А къде се намира селцето, дето сте отраснали, маестро? – полюбопитства Атланте Мильори. – Някъде към Сан Джовани ди Валдрано ли е?

– О, не! Винчи се намира точно в обратна посока – засмя се Леонардо. – То е на пътя от Пиза за Флоренция и аз съм се появил там във веригата на прадедите ми като първото дете на любовта в моя род!

– Как трябва да разбираме тези ви думи? – запита Мильори предпазливо, смутен от откровеността на своя учител. Леонардо схвана смущението му и рече засмян: – Единствено като признание за това, че баща ми не е бил женен за моята майка, драги. Майка ми Катерина е била красива, но бедна селска девойка. Поради този факт и от съсловни предразсъдъци създателят ми, потомък на нотариуси, не е свързал живота си с нейния, въпреки че тя е била прелъстена от него.

– Да не съдим родителите си твърде строго, маестро, особено пък когато те са били принудени да живеят в някое затънтено гнездо – вметна Зороастро. Той също беше незаконно роден. – Всички сме живи хора.

– Аз не съдя никого, а най-малко пък баща си! – увери го художникът. – Просто ви обясних, че съм извънбрачна издънка, но не съжалявам за това. Именно здравата плебейска кръв и физическата сила, наследени от майка ми, са моето най-голямо богатство, тъй като в джобовете ми вечно липсват скуди!

– Е, сега, когато постъпите при Лодовико като негов главен военен инженер, беднотията ще свърши. Разказват, че бил доста щедър – пошегува се Атланте Мильори.

– Всички наши италийски господари са щедри, когато се касае за тяхната слава, но какво ядем и пием ние, не ги интересува! Затова аз не отивам в Милано с голяма кошница, но все пак ще преживеем.

– О, в това не се съмнявам! – прихна да се смее Зороастро.

– Не е ли вече време да похапнем?

– Да похапнем – съгласи се Леонардо. – Само че нека по-добре да попитаме коларя, защото той сигурно си прави някаква сметка къде ще нощуваме и може да има друго наум.

– Веднага ще го попитам – предложи Зороастро. Той беше страшно огладнял и ускори крачките си, за да настигне коларя, който се возеше в първата кола.

След малко Зороастро се върна при спътниците си:

– Коларят предпочита да спрем след няколко левги. Иска да нощуваме в някакво селце по пътя. Там сме щели да бъдем, според него, на сигурно място през нощта и там ще ядем.

– В такъв случай не остава друго освен да си постегнеш малко колана! – пошегува се Леонардо. – Ти поне не си толкова гладен, колкото онзи в колата.

– Какво ли е препатил клетият – махна с ръка Мильори.– Да преживееш шест месеца из гората като звяр и непрекъснато да си нащрек да не попаднеш в някаква клопка…

– Не му е било лесно! – отвърна Леонардо. – Но тази негова постъпка говори недвусмислено, че е човек с воля и чувство за чест…

– Трябва да приемем появяването му сред нас като добър знак за бъдещето в Милано – рече сериозно Зороастро. – Съдбата си знае работата.

– Да се надяваме… – кимна Леонардо, който иначе не беше суеверен, но кой знае защо този път си помисли, че неочакваното втурване в живота му на нов приятел е добър знак. След като пропътува още около час, малкият керван пристигна най-после на площада в селцето Кламори, което наброяваше около петдесетина къщи. Щом колите се озоваха до чешмата, селяните се струпаха край тях. Помислиха, че са дошли търговци. Жътвата беше преминала и сега жителите на Кламори не бяха кой знае колко заети. Идването на нови хора при тях беше винаги събитие в живота им. Разбира се, селяните посрещнаха с известно разочарование обстоятелството, че новодошлите не са търговци, тъй като солта и някои други подправки се бяха привършили по домовете им, но въпреки това се зарадваха. Тази вечер щеше да има празненство. Кметът на Кламори сгодяваше дъщеря си Кармела за ковача на селцето Джино Ла Гага, най-силния момък в областта. Бащата на годеницата помоли флорентинците да направят чест на неговия дом и да присъстват на годежа.

– Благодаря ви от сърце, добри ми синьоре, ще дойдем непременно – съгласи се Леонардо с готовност, приемайки поканата от името на своята компания, и като се наведе до ухото на кмета, попита шепнешком. – Имате ли бръснар в Кламори?

– Разбира се, господарю! – отвърна възрастният мъж и на свой ред каза учуден. – Но за какво ви е бръснар, ваша милост? Та вие сте чудесно подстриган. Не съм виждал по-добра брада от вашата.

– Не става дума за моята брада, синьор – успокои го флорентинският живописец,– а за моя приятел, който спи в колата и отдавна не е ползвал услугите на бръснача. Та ако вие пратите някого да извика майстора, аз веднага ще го събудя. Трябва да го подновим за вашия празник!

– Не ще и дума, така е! – съгласи се кметът. – Довечера всички трябва да бъдем пременени. Ще видите само как сме се приготвили, синьор.

Изведнъж селянинът се удари по челото:

– Извинете, синьор, но аз се разбъбрих. Ей сега ще изпратя за бръснаря. До довечера, ваша милост.

– До довечера, синьор – подаде ръка Леонардо. – Още веднъж благодаря за поканата.

– Моля, моля! За нас ще бъде чест на годежа на дъщеря ми да присъстват такива високопоставени гости – отвърна весело селският първенец. – Кармела и Джино дори насън не са могли да си представят, че на годежа им ще гостува истински живописец. Дано вашето пристигане им донесе щастие в живота!

– Уверен съм! – кимна Леонардо и си помисли: „Ей богу, днешният ден не е лишен от изненади за мнозина!“

Когато един час по-късно бръснарят тури в ред страшно порасналите коси и брада на Батиста Виланис, той се промени до неузнаваемост. Ако не беше толкова блед и изпит, сигурно щеше да изглежда дори хубав в дрехите, дадени му от Мильори, макар те да му стояха като получени по наследство от някой по-едър покойник. Въпреки това Леонардо го одобри и дори му каза:

– Тази вечер ти ще бъдеш нашият красавец! Гледай да не завъртиш главата на годеницата.

За изненада на художника Виланис отвърна:

– Ако тя хареса някого измежду нас, това ще бъдете вие, господарю. Пред вас моят бивш господар, наконтеният като паун граф Балдучо ди Боцо, прилича на плашило.

– Е, да не прекаляваме с любезностите – рече Леонардо поласкан. – Не ти спасих живота, за да ме хвалиш.

Той се усмихна и добави:

– А сега, ако искаш, почисти малко дрехите ми, които са в най-горния сандък, и извади оттам късия меч. Трябва да бъдем прилично облечени довечера.

Малкото часове, които оставаха до залеза, отлетяха бързо и цялото селце едва дочака здрача, за да се събере в дома на кмета. На голямата трапеза в двора само трите почетни места от дясната страна на домакина не бяха заети. Те се пазеха за Леонардо и неговите ученици. Двамата музиканти с лютни в ръце също чакаха разпореждането на домакина, но той държеше музиката да прозвучи едва при пристигането на художника. И когато Леонардо и неговата малка свита се появиха на входната врата на двора, всички ги посрещнаха с радостни викове, а кметът скочи пъргаво.

– Заповядайте, маестро! – поздрави той и сърдечно стисна десницата на флорентинския художник. – Очаквахме само вас, за да почнем.

Докато домакинът приветстваше Леонардо, от масата станаха годеницата и нейният едър като Херкулес годеник да поздравят почетния гост и спътниците му. За тяхна най-голяма радост Леонардо подари на бъдещата съпруга един великолепен пъстър шал от фина щампирана флорентинска коприна, а на младия ковач даде собствения си меч, като лично го привърза към кръста му – знак на най-голямо уважение между благородници. Едрият младеж беше толкова смутен от този жест на почетния гост, че цял се изчерви от смущение, но личеше – мечът му харесваше много.

– Дано не става нужда да го употребяваш! – пожела художникът. – Ако обаче се наложи да го измъкнеш от ножницата, знай, че е остър като бръснач и поразява като змия!

– Ще запомня вашите думи, синьор – отвърна младият ковач.

– Не се сърдете, че не мога да намеря достойни слова, за да ви благодаря за царския подарък, но ние сме хора прости, нямаме много думи. В замяна на това в сърцата ни се таи вярност. Ако някога тя ви потрябва, при всички обстоятелства аз и няколко мои другари ще застанем до вас.

– Благодаря ти, момко – стисна силно десницата му Леонардо. – Животът е пълен с изненади, но да се надяваме, че нашите срещи ще бъдат по повод на приятни, а не на страшни събития. А сега по-скоро на масата! Хората сигурно са вече гладни.

– Тези лакомници, синьор, са винаги гладни – пошегува се кметът засмян. – Те могат да ядат непрекъснато цял ден и цяла нощ. Ако, разбира се, има и какво да пият с яденето.

– Както виждам, тази вечер няма да останат жадни – засмя се Леонардо и посочи голямата бъчва сред двора, поставена върху две груби дървени магарета.

– Дано сте прав – отвърна кметът и даде знак на музикантите. Отначало всички слушаха и се хранеха тихо, по после глъчката взе връх. Силното вино позапали главите на мнозина и развърза езиците им. Шумът стана невъобразим и музиката едва се чуваше сред общата врява.

Малко по-късно, когато сгодяването на двамата млади бе извършено официално от свещеника на селото дон Франческо, който дойде последен, тъй като беше ходил на погребение в едно близко селце от неговата енория, младите поискаха да танцуват. Двамата лютнисти веднага засвириха тарантела. Настана относителна тишина и двойките се звъртяха в двора. С тях по стените на къщата затанцуваха и техните сенки, смешно издължени от светлината на факлите.

– Е, Атланте, вие със Зороастро няма ли да потанцувате? – попита Леонардо своите ученици. – Тук има още толкова моми.

– Мен не ме бива в танците, маестро – оправда се Зороастро. – Аз никога не съм танцувал.

– Аз пък, както знаете, предпочитам да пея! – отвърна Атланте Мильори и за да потвърди казаното, стана от масата, отиде при музикантите и неочаквано за гостите присъедини своя глас към нежните звуци на двете лютни.

Въодушевени от песента му, двойките се завъртяха още по-бързо. Шарените панделки в косите на младите селянки затрептяха като разноцветни пламъчета.

– Хубав празник, нали, маестро? – потри ръце кметът доволен.

– Великолепен, синьор – кимна Леонардо и стана от мястото си. Приближи се до една девойка и церемониално ѝ се поклони. Смутена, тя пое подадената ѝ ръка и двамата се понесоха в ритъма на веселата мелодия.

За изненада на всички едрият художник танцуваше с лекота. Той умееше да прави сложни стъпки и изпълняваше фигурите на танца така, че всички почнаха да го гледат с възхищение, а двойките постепенно се изтеглиха настрани и го оставиха с дамата му в средата на образувалия се кръг.

Когато танцът свърши, дворът се изпълни с викове и ръкопляскания. Леонардо се поклони церемониално на хората наоколо, коленичи пред девойката, с която беше танцувал, а после чевръсто скочи, отиде до музикантите, грабна едната от лютните и засвири така, сякаш цял живот не бе правил нищо друго. Като изсвири въведението, той извика силно, за да го чуят всички:

– Приятели, песента, която ще изпея сега, е за вас! Слава на орача! Слава на копача! Слава на ловеца! Слава на ковача! На момите дивни, на момците силни! Слава на селяка, царя на земята! Славааа…

– Evviva Leonardo! Evviva…!  – развикаха се селяните, а Леонардо, щастлив и доволен от тяхната радост, продължи да свири на лютната.

– Каква хубава песен, маестро! – поздрави го кметът, когато художникът се върна на мястото си. – Каква хубава песен! От кого е?

– От мене, синьор – показа белите си зъби Леонардо. – Съчиних я в момента за радост на хората. Аз почитам труда им на полето. Защото този труд, синьор, храни хиляди такива като мен. Нима хората, които го полагат, не заслужават благодарността ни?

– Знам ли как да отговаря, синьор – поклати глава възрастният мъж. – Много малко от важните хора в града разсъждават като вас, а пък в замъците вие знаете какво е..:

– Знам – сложи ръка върху рамото му Леонардо – знам! Но знам и това – един ден светът ще се промени и тогава почитта и отношението към човека също ще се променят. Запомнете, синьор, човекът е най-великото творение на природата и той единствен е равен на бога.

Леонардо се усмихна на учудването, което се изписа по лицето на селския кмет, и взе чашата си, вдигна я високо и додаде:

– Да пием за човека, синьор. За човека и за неговото щастие, на което той има право!

Окуражен от смелите думи на госта, старият човек също вдигна чашата си и рече от все сърце:

– За човешкото щастие, маестро! За щастието на всички хора по света, които се трудят от сутрин до вечер, за да бъдем сити, облечени и обути. Наздраве!

 

Из книгата на Драган Тенев
„Малки разкази за велики художници“, Български художник, С., 1981 г.

 

 

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук