МАРКС И СЪВРЕМЕННИТЕ ФОРМИ НА ОТЧУЖДЕНИЕ

0
584

Хараламби Паницидис е професор в СУ „Св. Климент Охридски“. Преподава „Философия на Новото време – XIX век.“, „История на марксизма“, „История на руската философия“ и др. Преводач на Атинската полития и „Физиогномика“ от Аристотел.

 Съвременната цивилизация е в криза, но думите на нов Манифест, сплотяващ хората за промяна, още ги няма, още не са написани


 

 Понятието отчуждение функционира като теоретичен концепт във философията, социологията, политическата икономия, политическата теория, етиката, антропологията и много други сфери на социалния анализ. В съдържателно отношение изразява обективното превръщане на човешката дейност и нейните резултати в самостоятелна сила, която господства над човека, трансформирането на човека от активен субект в обект на социалния процес.

Самото отчуждение характеризира както исторически определения характер на човешката дейност, отношението на човека към продуктите на тази дейност, така и разрушаващото влияние на социалния живот спрямо човешката личност при капитализма. Отчуждението е исторически преходна форма на опредметяване от човека на неговите същ­ностни сили и способности, характерно за такава развита форма на антагонистично общество, каквато е капитализмът, и е свързано с овеществяването, фетишизирането на обществените връзки, с опосредяване на отношенията между хората от институционално-„вещни“ организации.

Проблемът за отчуждението е една от най-популярните теми, изследвани от различни философски и социологически школи през XX век (марксизъм, хегелиански марксизъм, Франкфуртска школа и мн. др.). В контекста на глобалното развитие на съвременната цивилизация феноменът на отчуждението отново заема централна позиция не само като реа­лен, структуроопределящ фактор, вече тотално маркиращ по един или друг  начин всички сфери на социални взаимоотношения, но и като предизвикателство пред всяка една сериозна теоретична рефлексия, в различните предметни области на хуманитарните науки, която се опитва да осмисли новите му форми и да предложи свои решения за неговото преодоляване.

Днес наблюдаваме значително разширяване на социалните структури, в които отчуждението се проявява по специфичен начин, което сякаш надхвърля обяснителния режим (в теоретичен и методологически план), предложен от Маркс чрез разработеното от него и превърнало се в класическо понятие за „отчужден труд“. Отчуждението включва в себе си социокултурни, комуникационни, религиозни, духовни, етически, политически и други области.

В тази връзка дори простото наблюдение на различни явления и процеси на съвременността дават достатъчно основание да говорим за широко разпространение на този феномен, за появата на различни по вид негови форми: като се започне от класическите – стоков фетишизъм, овеществяване, деиндивидуализация, и се стигне до отчуждението между хората, проявяващо се в кризата на междуличностните и поколенческите отношения, които освен своите устойчиви характеристики, забелязани още от Маркс, се трансформират, преобразяват, намират израз и засягат все повече сфери на социални отношения.

Различните теоретични направления и подходи на анализ, разглеждащи този феномен, показват, че в съвременното усложняващо се и динамично развиващо се общество проблемът за отчуждението придобива все по-универсален характер, като засяга не само производствените, но и комуникативните, културните, моралните и др. области. Като закрепва различните механизми на социален контрол, отчуждението поражда нови форми на обезличаване, на едномерност и автоматизация на индивидите. В това отношение „незаменима“ роля играят технологизирането, компютризацията, рутинизирането, потребителството, рационализацията на начина на живот. И в този контекст всяко твърдение, че преодоляването на отчуждението е възможно чрез всестранно развитие на човешките потенции, способности и истинни интереси, чрез развитието на критическо и творческо мислене, е вече не толкова илюзорно, колкото глупаво и смешно.

Заслужава си по темата за отчуждението да бъдат верифицирани Марксовите тези от неговите Икономическо-философски ръкописи от 1844 г. със съвременната ситуация, в която се развива капитализмът на ХХI век. Все пак, нека уточним, темата за отчуждението има две страни – присъствието ѝ в теорията и нейните реални, социални измерения. Анализът на Маркс е фокусиран върху политическата икономия и политико-икономическия факт на отчуждението по негово време, а също и върху неговите социални последствия. „Политическата икономия изхожда от факта на частната собственост. Но тя не ни я обяснява, обхваща извършвания от частната собственост в действителността материален процес в общи, абстрактни формули, които след това имат за нея силата на закони. Тя не разбира тези закони, т. е. не посочва как те произтичат от същността на частната собственост.“ 

Не е тайна за никого, че съвременната политическа икономия също, все още, тръгва от тази гледна точка като факт, който не само не подлежи на анализ, но като факт, който е неотменна даденост за всяко общество и поради това е безсмислено да бъде обсъждан по какъвто и да е начин. „Ние изхождаме, казва Маркс, от един политико-икономически, съвременен факт. Работникът става толкова по-беден, колкото повече богатство произвежда, колкото повече се увеличава неговата продукция по мощ и обем. Работникът става толкова по-евтина стока, колкото повече стоки произвежда. В пряка прогресия с нарастване стойността на предметния свят нараства и обезценяването на човешкия свят. Трудът произвежда не само стоки; той произвежда самия себе си и работника като стока, и то в същото отношение, в каквото произвежда изобщо стоки.“ 

Тук Маркс има предвид работника, зает с промишлен труд. Но днес това понятие може да бъде максимално разширено и отнесено към повечето от обществените структури на съвременния капитализъм. Това е така, защото икономизирането на обществените дейности, т.е. попадането им в сферата на „производство на стоки“, поради което човекът, свързан с една или друга от тези дейности по необходимост се превръща в работник, е патент, в чийто списък попада всяка дейност (съответно и резултатът от нея), която може да бъде стойностно пресметната и изнесена на пазара като стока.

След публикуване на Икономическо-философски ръкописи от 1844 г. през 30-те години на ХХ век темата за отчуждението прониква в почти всички области на хуманитарното знание. Съвсем съзнателно оставям на заден план теоретичните изследвания по този въпрос по време на противостоенете на двете социални системи до периода на разпадане на социализма, когато и на Запад, и на Изток съществува сериозна рефлексия върху проблема, свързана с критика на реалния капитализъм. Днес, струва ми се, преобладават теоретични изследвания, които се завръщат към изходната предпоставка на анализ, характерна за буржоазното (и теоретично, и всекидневно) мислене по времето на Маркс и това е разбирането за необходимия, неизбежен характер на частната собственост като основен структурен елемент на капиталистическото общество, а нейното премахване би довело до разпадане на социалната организация.

Частната собственост е свещена, без нея е невъзможна която и да е обществена форма – било то в миналото, сега или в бъдеще. Често разбирането на частната собственост се припокрива, съзнателно или не, с отъждествяването ѝ с личната собственост, което сякаш придава  допълнителна „тежест“ на това схващане. От подобна гледна точка, разбира се, всеки анализ, който касае проблема за отчуждението, остава в сферата на илюзорната представа, че то може и трябва да бъде преодоляно само и единствено в границите на статуквото, т.е. в границите на обществената форма, чиито определящи характеристики са свързани с господството на частната собственост.

Поради това наблюдаваме и един повече от необичаен парадокс. Колкото повече се развива технологично капитализмът, толкова по-некритична става хуманитаристиката във всички нейни области или критиката ѝ е толкова фрагментарна, че се отнася само до конкретни сегменти от социалния живот (търговия с човешки органи, проституция и т.н.), които съзнателно и старателно се анализират извън контекста на обществото, което ги предизвиква, толерира и дори поощрява. Ясно е, че законно-
репресивните мерки, които се предприемат, имат изключително пропаганден характер и наказват единствено непосредствените потребители на една или друга „услуга“.

Технологично развитие и отчуждение

Един от термините, който се използва все по-често, за да се характеризира съвременното глобално общество, е „техногенна цивилизация“. И независимо от големия напредък в различни сфери на обществения живот, се оказва, че отчуждението разширява своята база и се проявява в нови форми. Неслучайно напоследък се изтъква като характерна черта на съвременността и появата на такъв тип отчуждение на човека, което води към загубата на смисъла на живота. Това се приема като толкова реална заплаха, че в структурата на съвременните ценности започва да се налага разбирането на самият живот като основна ценност в глобален мащаб.

Техногенната цивилизация, в голяма степен, се оказа ориентирана към човека само като към елемент на технологичните процеси, които са насочени единствено към икономическа печалба на всяка цена. От тази гледна точка проблемът за отчуждението и редица кризисни явления, проявяващи се в съвременния свят, не могат да бъдат разбрани, без да се отчита противоречивата връзка между човека и машината.

Един от първите, който с тревога забелязва и коментира проблемния характер на тази връзка, е руският философ Николай Бердяев. През 30-те години на ХХ век той пише статия, в която подчертава, че въпросът за техниката се превръща във въпрос за съдбата на човека и човешката култура. „Във век на маловерие, във век на отслабване не само на старата религиозна вяра, но и на хуманистичната вяра на ХIХ век, единствената силна вяра на съвременния цивилизован човек остава вярата в техниката, в нейното безкрайно развитие. Техниката е последната любов на човека и той е готов да промени своя образ под влияние на обекта на любов“. 

Разбира се, отчуждението в съвременното, т.нар. постиндустриално общество, притежава свои особености, като донякъде е загубило онези свои мрачни и уродливи характеристики от периода на възмогване на капитализма. В днешно време отчуждението се проявява чрез формите на възможно най-плътно, дори прелъстяващо приспособяване на предметния свят към човека, към неговите желания, което същевременно го лишава от възможност да създава защитни механизми, с чиято помощ  да утвърди своята автономност, обособеност спрямо символното, вещното, идеологическото и социалното обкръжение.

Индивидите са поставени до такава степен в зависимост от вещния характер на своя свят, че даже не забелязват това. Хората се отчуждават дори от своите естествени потребности, (ръко)водени, насочвани – и нещо повече – подбутвани от неуморните „грижи“ на съвременното потребителско общество, което сякаш си е поставило за цел производството на човекоподобни същества, а не създаването на човешки личности.

Стратегиите за обезличаване, уеднаквяване и десоциализиране на човека намират нови, често и необичайни социални ниши, в които успяват да постигнат на пръв поглед дори невъзможното. На изпитанието на отчуждението е подложена и естествената човешка сетивност, защото технологичният напредък, в контекста на съвременния капитализъм, се промъква в най-интимните сфери на човешките взаимоотношения.

„Тъмната страна“ на високоразвитата технологична индустрия вече уютно се настанява и в сферата на човешката сексуалност. Вече е пуснат в масово производство и първият секс робот, а някои компании програмират „срамежливи“ или „нежелаещи секс“ личности в своите кукли, така че потребителите да чувстват, че те принуждават роботите да правят секс. Японският производител на секс кукли Trottla започна продажба на механизирани играчки, изглеждащи като непълнолетни ученички, за педофили. Компанията е създадена от Шин Такаги, който сам си е признал, че е педофил, но твърди, че никога не е посягал на дете, защото използва кукла.

Някои експерти твърдят, че такива роботи биха могли да спрат изнасилването на жени или злоупотребата с деца, но други предупреждават, че това може да задълбочи проблема. Професорът по философия Патрик Лин от Калифорнийския политехнически университет заявява: „Лечение на педофилите със секс роботи деца е едновременно съмнителна и отблъскваща идея. Представете си лечение на расизъм, като оставите фанатик да бие черен робот. Ще има ли смисъл това? Вероятно не.“ Намират се и учени, които призовават да се криминализира „изнасилването на роботи“.

В момента секс роботите струват между 4000 и 12 000 британски лири и могат да бъдат персонализирани по пол, височина, цвят на косата, цвят на очите и дори личност. Компаниите започват да включват изкуствен интелект, така че куклите могат да общуват и да реагират на човешки емоции. Публични домове за секс роботи вече работят в Южна Корея, Япония и Испания. Учените казват, че до 50 години роботите ще могат да се движат и говорят спонтанно като партньор, ще правят различни изражения на лицето и ще изглеждат наистина като хора. Психолози обаче смятат, че сексуалните отношения с роботите ще направят хората неспособни за човешка интимност и съпричастие.

 В тази връзка отново може да се припомни известната теза на Маркс от Икономическо-философски ръкописи от 1844 година, че „частната собственост ни е направила толкова глупави и едностранчиви, че един предмет е наш само тогава, когато го притежаваме, т.е. когато той съществува за нас като капитал или когато го обладаваме непосредствено, ядем го, пием го, носим го на тялото си, обитаваме го и т.н., накратко, когато го употребяваме.“ И „ето защо мястото на всички физически и духовни чувства е заело простото отчуждение на всички сетива – усетът за притежание.“ 

Разбира се, Маркс нито е могъл, нито е бил длъжен да предвиди всички метаморфози на отчуждението, които ще се реализират в процеса на развитие на капиталистическото общество, но основната тенденция е схваната и удивително точно изразена. В тази връзка може да се подчертае евристичната роля на Марксовия анализ, тъй като изведените от него основни типологични характеристики и форми на проява на отчуждение­то и днес са доминиращите онтологични предпоставки, регулиращи съвременните процеси на развитие на капиталистическото общество.

Развитието на технологиите и превръщането на съвременната цивилизация в техногенно общество ни поставя вече пред простия факт, че ако подобна цивилизация не осъществи корекция на своите цели, то екологичният апокалипсис няма да закъснее. Технологичното влияние върху природната среда, с която човекът, поне засега, е непосредствено свързан, и която е единствената среда за неговото съществуване,  приближава критичната точка. Мащабите на включване на човечеството в бързо протичащите технологични процеси са безпрецедентни. Техносферата, равиваща се едностранчиво, само според законите за максимизиране на информационната и енергийната плътност на технологичните процеси, ги превръща в елементарен, но всеобщ акт на техническия прогрес и по този начин засилва интензивността на своето въздействие върху биосферата като общопланетарна, животоосигуряваща среда.

Глобалният характер на екологичната криза изразява глобалния характер на отчуждението на човека от природата като част от нея. Въвеждането на технологичните процеси в съвкупността на геологичните процеси изразява качествено нов етап на глобално отчуждение на човека от природните условия на неговото съществуване, а усилването на мощта на техносферата, без да се отчитат коеволюционните критерии, се превръща в заплаха не само за човешкия живот, но и за всички живи същества на нашата планета.

„Човекът е родово същество, казва Маркс, не само в смисъл, че практически и теоретически прави рода – както собствения си род, така и този на другите неща – свой предмет, но и в смисъл – а това е само друг израз на същото нещо, – че се отнася към себе си като към сегашен, жив род, че се отнася към себе си като към универсално и поради това свободно същество. Родовият живот както при човека, така и при животното се състои физически в това, че човекът (както животното) живее от неорганичната природа и колкото по-универсален е човекът в сравнение с животното, толкова по-универсална е областта на неорганичната природа, от която живее. Универсалността на човека се проявява практически тъкмо в тази универсалност, която превръща цялата природа в негово неорганично тяло, доколкото тя е, първо, непосредствено средство за живот и доколкото, второ, е материята, предметът и оръдието на неговата жизнена дейност.“ Изводът се налага от само себе си. Отчуждението на човека от неговия род по парадоксален начин се превръща не само в заплаха за съществуването на човешкия род, а и в универсална заплаха. 

Отчуждението се проявява и в изменението на човека под въздействие на технологиите. Нямам предвид манипулирането на човешкото съзнание, а изменението на телесността на човека. От една страна, хората в угода на обществените стандарти се опитват да модифицират своето тяло с помощта на различни диетически методики, бодибилдинг, козметична хирургия и др. Тук не може да не се спомене, че и индивидуалната чувствителност на човека към неговото тяло, към неговото здраве е обект на непосредствена, опосредствана, непрекъсната, безсъвестна, алчна и ускоряваща се експлоатация. Тъпчат ни с реклами и ние ядем все повече и повече някакви смеси, почти като животни, а после ни препоръчват някакви подобрители, за да намалим вредите от „неправилното“ си хранене, които на свой ред се оказват също толкова ненужни, защото не могат да заместят която и да било добра диета.

От друга страна, макар и не като повсеместна практика, наблюдаваме внедряването на изкуствени импланти и микрочипове в човешкото тяло за едни или други цели, а като цяло тези опити говорят за една редукция в разбирането и отношението към него, т. е., че машината като изкуствен „организъм“ в по-голяма степен съответства на (и удовлетворява) желанията на съвременния човек, отколкото „остарялото“ живо тяло.

Това остро поставя проблема за съотношението между човешкото и нечовешкото. Когато човек е загубил своята индивидуалност под въздействието на обществените стандарти и технически въздействия на масовата култура, той губи и своята естествена телесност.

Разбира се, не може да се каже, че технологичният прогрес не създава възможности за поддържане на здравето и съхранението на живота на хората чрез създаване на изкуствени органи. Но с това съвсем не се изчерпва въздействието на технологиите върху човека, доколкото се забелязва засилване на негативните последствия от тяхното прилагане.

Общество, което залага не на духовността, а на комфорта като висша ценност, неизбежно натиква човека в един чужд за него технизиран свят, в който той е принуден да се подчинява на чужди за неговата природа закони, т. е. отчуждава се от самия живот. Подобно вещно отношение към човека го свежда до един особен, жив предмет наред с останалите предмети, създавани в света на съвременния капитализъм.

Съвсем основателни са и безпокойствията от възможните опити за прилагане на революционните постижения на биотехнологиите в сферата на непосредственото човешко всекидневие. Последната тревога на Стивън Хокинг е била предизвикана именно от разгадаването на структурата на човешкия геном и възможността за възникване на нови форми на расизъм, когато едни „подобрени“ хора ще се изправят срещу останалите – „неподобрените“. Дали тогава да не очакваме и измислянето на две нови „свещени писания“. Първото изречение на едното със сигурност ще бъде: „В началото бяха технологиите“, а на другото: „В началото на всичко е покорството“.

Виртуалност и отчуждение

Виртуализацията на редица сфери от обществения живот в контекста на т.нар. мрежово общество, термин, който може да се приеме като отличителна черта на капиталистическото общество, в което живеем, привнася нови аспекти и по отношение на феномена на отчуждението. Живеем в епоха на небивало натрупване и разпространение на информация, което несъмнено е свързано с безкрайно усложняване на реалността, с наслагването на ситуации, а това  непосредствено и по неподозиран начин оказва своето въздействие върху индивидуалния и обществения живот.

В тази връзка мисля, че тезата за извъникономическия характер на информацията е загубила своя смисъл, просто не е вярна. Използването на информация от всякакъв вид е вече част от икономиката. Все нови и нови обществени изисквания се стоварват върху човека с небивала скорост. Налагането на безкрайно множество от роли, които трябва да се играят едновременно, не оставя време на хората да се разберат, да намерят себе си. Следването на каквато и да било традиция вече не гарантира идентичност: индивидуалното „аз“ остава в аутистична самота наред и сред множеството от „аз“, които предлага и ни налага съвременната реалност.

Виртуалната реалност е вече неделима част от самата реалност, в която живеем. Макар и да изглежда като паралелна действителност наред със самата действителност, то там, където се осъществяват допирните им точки, винаги се получават противоречия и критични моменти. В мрежата намират място всички човешки открития, очаквания, заблуждения. Богатството от насоки на развитие, създавани от нарастващите способности на човека и възможностите на автоматизираните системи е необозримо. Натрапването на миксове от ценностни и смислови хоризонти в съвременното „глобално село“ изостря противоречията между реалното и виртуалното – независимо от всякакви регулации. В света на това безкрайно възникване, изчезване и съ-съществуване на различни, а често и противоположни смислови матрици и модели на поведение, не остава възможност за намиране на идентичност, за преодоляване на усещането за всепоглъщащо отчуждение и острото чувство за загуба на автентичност на битието.

Нарастващата атомизация на обществения живот, за което важна роля играе „мрежата“, отново ни връща към евристичния и прогностичен характер на Марксовите тези за формите на отчуждение. Отчуждението на човек от човека, а и от самия себе си, заема нови територии. Мисля, че деформациите на човека в контекста на виртуалната реалност не са тайна за никого. И тук монетата има две страни. Текат процеси на отчуждение във и чрез интернет пространството, но и да нямаш достъп до него, е също форма на отчуждение.

Съвременната цивилизация е в криза, но думите на нов Манифест, сплотяващ хората за промяна, още ги няма, още не са написани, а може би и няма да бъдат написани, защото е късно за каквато и да било промяна. Не знам. Щѐ ми се да има неподозирано добро бъдеще, ако не за нас, то за тези след нас. Позволих си и мъничко надежда!

 

 

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук