Серж Алими е директор на френския месечник Le Monde diplomatique. Пиер Рамбер е журналист в същия вестник.
На движението на „жълтите жилетки“ френският държавен глава отговори, като лансира „голям национален дебат“. Този род упражнения предпоставят обясняването на социалните конфликти по-скоро с проблеми на комуникацията между властта и нейните опоненти, отколкото с фундаментални антагонизми. Една твърде произволна хипотеза…
СТРАХ! Не от избори, не от провал на „реформите“, не от срив на активите им на Борсата. Страх ги е от въстание, от бунт, от това, че ще загубят властта си. От половин век насам френските елити не бяха изпитвали това чувство. В събота, на 1 декември 2018 г., то внезапно смрази някои съзнания. „Хората спешно трябва да се приберат по домовете си“, нервничи по телевизия БФМ водещата Рут Елкриеф. На екрана дефилират „жълти жилетки“, изпълнени с решимост да извоюват един по-добър живот. Няколко дни по-късно журналистка от близкия до работодателите всекидневник „Опинион“ разкрива по телевизията колко силно е задухал вятърът: „Всички големи компании ще разпределят премиални на служителите и работниците си, защото се уплашиха да не видят главите си набучени на пики. О, да, през онази ужасна събота, с всички разрушения, тези големи компании се обадиха на шефа на MEDEF [Движението на собствениците във Франция] Жьофроа Ру дьо Безие, за да му кажат: „Зарязвай всичко! Отстъпвай във всичко, защото иначе…“. Те се чувстваха заплашени физически.“
Редом с журналистката, един директор на социологически институт разяснява, че „едрите собственици са наистина много разтревожени“, а атмосферата „прилича на това, което четох за 1936 и 1968 г. И в един момент човек си казва: „По-добре да дадем едни големи пари, отколкото да загубим основното“ (1). Така по времето на Народния фронт (2), след взрив от непредвидени стачки и окупиране на фабрики, в Матиньон (Министерския съвет – бел. на бълг. ред.) се водят преговори, в хода на които собствениците „отстъпиха по всички точки“, както свидетелства Беноа Фрашон, тогава лидер на Общата конфедерация на труда на Франция.
Подобно разпадане на богатата класа е рядко явление, но има и още нещо, един урок на историята – тези, които са се страхували, не прощават на онези, които са ги уплашили, нито на свидетелите на страха им (3). Движението на „жълтите жилетки“ – продължително, неуправляемо, без лидери, с език, непознат за институциите, упорито – въпреки репресиите, народно – въпреки злонамерената медиатизация на нанесените щети, предизвика реакция с много прецеденти. В моменти на социално кристализиране, на открита класова борба всеки избира своя лагер. Центърът изчезва, блатото пресъхва. Тогава и най-големите либерали, най-култивираните, най-изтънчените, забравят преструвките от рода „Дайте да живеем заедно“.
Обхванати от страх, те губят самоконтрол. Като Алексис дьо Токвил, когато пише своите „Спомени“ от юнските дни на 1848 г. Тогава затъналите в мизерия парижки работници бяха изклани от войската, изпратена срещу тях от управляващата буржоазия, която беше убедена, че „само оръдията могат да решат въпросите на века“ (4). Описвайки социалистическия водач Огюст Бланки, Токвил забравя добрите си маниери: „С болнав вид, злобен, неугледен, мръсно бледен, с мухлясало тяло (…). Изглеждаше сякаш е живял в канализацията и току-що е излязъл оттам. Имаше вид на змия, на която са защипали опашката.“
Същата метаморфоза на любезността в ярост става и по време на Парижката комуна. Тя предизвиква много интелектуалци и хора на изкуството, прогресивни понякога – за предпочитане в мирни времена. Поетът Льоконт дьо Лил се гневи срещу „тази лига от всякакви декласирани, всякакви некадърници, всякакви завистници, всякакви убийци, всякакви крадци“. За Гюстав Флобер „Най-добрият цяр е да се приключи с всеобщото гласуване, срам за човешкия дух“. Удовлетворен от наказанието (20 хиляди убити и 40 хиляди арестувани), Емил Зола вади заключенията си за народа в Париж: „Тази кървава баня беше може би една ужасна необходимост, за да бъдат успокоени някои негови трескави състояния“ (5).
Да кажем и за Люк Фери, преподавател по философия и политически науки и също така бивш министър на образованието и научните изследвания. Говорейки на 7 януари по Радио класик за репресиите (прекалено меки според него) срещу „жълтите жилетки“, той като че ли имаше предвид крайните мнения и на други подобни нему титулувани персонажи, когато от устата му се изтръгна следното предписание към полицията: „Ами да си послужат с оръжията“ срещу „тези главорези, тези гадове от крайната десница или крайната левица, които удряха полицая“. После г-н Люк Фери отиде да обядва.
Обикновено лагерът на властта се разполага в различни компоненти, понякога конкурентни: висши френски или европейски чиновници, интелектуалци, собственици, журналисти, консервативната десница, умерената левица. В тази приятна среда се осъществява една премерена размяна на ролите, със съответните демократични ритуали (избори, а после хибернация). На 26 ноември 1900 г. в град Лил френският социалистически ръководител Жул Гед анализира маневрите, на които „капиталистическата класа“ дължи своето дълголетие: „Разделили са се на прогресивна буржоазия и републиканска буржоазия, на клерикална буржоазия и свободномислеща буржоазия, така че една победена фракция винаги може да бъде заменена във властта от друга, уж неприятелска, от същата класа. Това е кораб с херметически бордове, който може да пропусне вода от едната страна, но си остава непотопяем“. Понякога обаче морето се надига и заплашва стабилността на кораба. В този случай вътрешните разправии трябва да затихнат и спешно да се създаде общ фронт.
Пред лицата на „жълтите жилетки“ буржоазията прие именно такъв подход. Обичайните ѝ говорители, които в мирни времена гледат да поддържат някаква представа за плурализъм на мненията, се присъединиха единодушно към противниците на тази глутница от „маниакални расисти“, „антисемити“, „хомофоби“, „размирници“ и „заговорници“. Но най-вече невежи. „Жълти жилетки“: глупостта ли ще победи?“, пита се Себастиен ле Фол в Льо Поан на 10 януари. „Истинските „жълти жилетки“ се бият, без да разсъждават, без да мислят“, твърди водещият Брюно Жьоди по БФМ ТВ на 8 декември. „Ниските инстинкти се налагат над най-елементарното гражданско поведение“, тревожи се на свой ред във Фигаро (на 4 декември) човекът от „простолюдието“ Васен Тремоле дьо Вилер.
Тъй като това „движение на тъпаци и размирници“ (Жан Катрмер) води със себе си едно „мразещо малцинство“ (Дени Оливен), то се асоциира с „една вълна от ярост и омраза“ (уводна статия на Монд), където „орди от негодници, грабители“, „разяждани от злост като от бълхи“ (Франц-Оливие Жизбер), освобождават своите „нездрави желания“ (Ерве Катньо). „Колко убити ще лежат на съзнанието на тези нови недодялани, тъпи типове“, безпокои се Жак Жюлиар.
Разтревожен от „освободената гола и сляпа омраза“, Бернар-Анри Леви благоволи да се подпише под една петиция в Паризиен, украсена с имената на Сирил Хануна, Жером Клеман и Тиери Лермит, с която канят „жълтите жилетки“ „да трансформират яростта в дискусия“. Безуспешно, но слава Богу, въздиша Паскал Брюкнер, „полицията, запазвайки хладнокръвие, спаси Републиката“ от „варварите“ и „маскираната измет на обществото“ (6).
От „Екологична Европа ‒ Зелените“ (ЕЕLV) до отломките на Социалистическата партия, от Френската демократична конфедерация на труда (СFDТ) до двамата водещи от сутрешната емисия на Франс Антер (едно „партньорство на интелигентността“, по думите на директорката на радиостанцията) цял един социален космос се съюзява, за да бие по благосклонно настроените към движението политически личности. Какво е провинението им? Рушат демокрацията, защото не са солидарни с уплашеното малцинство. Как да бъдат обезвредени? С един стар трик – като се намери в казаното от „жълтите жилетки“ нещо, което може да се отъждестви с гледна точка, защитавана някога или сега от крайната десница. Но ако е така, трябва ли да се поощряват нападките срещу журналистите, с мотив, че Марин льо Пен вижда в тях „самото отрицание на демокрацията и уважението към другия, без които няма конструктивен обмен на мисли, няма демократичен живот, няма социален живот“? (нейно обръщение към пресата от 17 януари).
Никога уплахата на буржоазния блок, който образува изборния фундамент на Еманюел Макрон (7), не се е разкривала така ярко, както в деня, когато Монд публикува, с емпатия, портрета на едно семейство „жълти жилетки“, озаглавен „Арно и Жесика, живот за всяко евро“ (16 декември). Около хиляда бесни коментара се изсипаха изведнъж в сайта на вестника. „Двойка от не особено умни… Истинската мизерия не е ли понякога повече културна, отколкото финансова?“, пише читател. „Патологичният проблем на бедните е способността им да живеят над възможностите си“, настоява друг. „Не си представяйте, че ще станат изследователи, инженери или творци. Тези четири деца ще бъдат като родителите си – една тежест за обществото“, отсича трети. „Ама вие какво очаквате от президента на Републиката? – бунтува се четвърти. – Да ходи всеки ден в град Санс, за да следи дали Жесика си взима хапчето редовно?!“ Журналистката, автор на портрета, се разколеба пред този „потоп от атаки“ с „патерналистични акценти“ (8). „Патерналистични?“ Не, не става дума за семейна разправия. Всъщност читателите на един всекидневник с репутация на умерен надуха тромпетите на класовата борба.
Бележки
(1) „L’info du vrai“, Canal Plus,13 décembre 2018.
(2) Лява коалиция, която управлява Франция от април 1936 г. до април 1938 г. и въвежда значителни социални придобивки за работниците, като задължителен платен годишен отпуск, 40-часова работна седмица, задължителни колективни трудови договори и т.н. Няколко седмици след победата на Народния фронт във Франция започват масови стачки. През май и юни стачкуват повече от 2 милиона работници. Те започват да превземат промишлените предприятия. Числеността на профсъюзите нараства от 1,5 милиона души до почти 5 милиона. На 7 юни 1936 г. със съдействието на правителството на Народния фронт се сключва т.нар. Матиньонски споразумения между Конфедерацията на работодателите и Общата конфедерация на труда, което се смята за една от най-значимите победи в историята на френските профсъюзи. (Бел. на българската редакция).
(3) Вж. Louis Bodin и Jean Touchard, Front populaire,1936, Armand Colin, Paris,1961.
(4) Auguste Romieu, Le Spectre rouge de 1852, Ledoyen, Paris,1851, цитиран в Christophe Ippolito, „La fabrique du discours politique sur 1848 dans L’Éducation sentimentale“, оp.сit., Nº 17, Pau, 2017.
(5) Paul Lidsky, Les Écrivains contre la Commune, La Découverte, Paris,1999 (1re éd.:1970).
(6) Съответно: Twitter, 29 décembre 2018; Marianne, Paris, 9 janvier 2019 и 4 décembre 2018; Le Point, Paris,13 décembre 2018 и 10 janvier 2019; Le Journal du dimanche, Paris, 9 décembre 2018; Le Figaro, Paris, 7 janvier 2019; Le Point, 13 décembre 2018; Le Parisien, 7 décembre 2018; Le Figaro,10 décembre 2018.
(7) Вж. Бруно Амабл, „Социално мнозинство, политическо малцинство“, Монд дипломатик, март 2017, https://bg.mondediplo.com/article1529.html, и от същия автор със Stefano Palombarini, L’Illusion du bloc bourgeois. Alliances sociales et avenir du modèle français, Raisons d’agir, Paris, 2017.
(8) Faustine Vincent, „Pourquoi le quotidien d’un couple de „gilets jaunes“ dérange une partie de nos lecteurs“, Le Monde, 20 décembre 2018.
(9) Вж. Laurent Bonelli, „Les architectes du social-libéralisme“, Le Monde diplomatique, septembre1998.
(10) Dominique Strauss-Kahn, La Flamme et la Cendre, Grasset, Paris, 2002. Вж. Serge Halimi, „Flamme bourgeoise, cendre prolétarienne“,
Le Monde diplomatique, mars 2002.
(11) „Baromètre de la diversité de la société française. Vague 2017“, Conseil supérieur de l’audiovisuel, Paris, décembre 2017.
(12) „Emmanuel Macron – Alexandre Duval Stalla – Michel Crépu, l’histoire redevient tragique (une rencontre)“, La Nouvelle Revue française, Nº 630, Paris, mai 2018.
(13) Вж. „Либерали срещу популисти ‒ едно лъжливо противопоставяне“, Монд дипломатик, октомври-ноември 2018, https://bg.mondediplo.com/article1605.html; а също и в сп. Ново време, бр. 9-10, ноември-декември 2018, стр. 115.