Катя Владимирова е университетски преподавател и изследовател в областта на икономическото и социалното развитие, политики по пазара на труда и управление на човешките ресурси. Професор в УНСС. Гост-професор на Университета Париж 8, на Университета „Le Mirail“ в Тулуза и др. Дългогодишен сътрудник на изследователския институт на БАН в областта на демографските изследвания.
Обединяващо звено за икономическата и социалната политика е концепцията за стабилен икономически растеж в полза на заетостта, основан на висока производителност и високо качество на работната сила.
Икономиката на ХХI век, новата икономика за Европа се очаква да бъде икономика, основана на знанието, инвестирано в нови технологии на производство и разделение на труда управление, във високо образование и професионална квалификация на работещите. Стабилният икономически растеж се приема като естествена основа за постигане на социална кохезия на обществото.
България е страна в процес на икономическа и социална интеграция, която търси достойно място в европейското и световното разделение на труда. За това ѝ е необходима адекватна политика за икономическо и социално развитие, нова концепция и политика за заетост и икономически растеж: по-ускорен и стабилен, по-производителна и конкурентоспособна икономика, създаващи повече и по-качествени работни места.
За характера на икономическото развитие
Досегашната концепция за макроикономическа финансова стабилност на всяка цена повиши неимоверно социалната цена на прехода към пазарна икономика. Самоцелните политики и реформи за макроикономическа и финансова стабилизация, преструктурирането, насочено главно към приватизация и реституция на собствеността, доведоха до най-значителното за България, в сравнение с другите страни в преход, обедняване на населението, висока безработица, обезкуражени трудоспособни хора. Масова емиграция на младите, увеличаване на бедните, висока безработица и несигурност, социална изолация и дезинтеграция на значителни групи от населението – всичко това са последици с дългосрочен характер.
Увеличаването на доходите и намаляването на подоходната поляризация и бедността безспорно изискват високи темпове на икономически растеж. Но само това не достига. Много е важно на каква цена ще се постига това и кой ще я плаща. Приватизациите и чуждите инвестиции, без оглед на икономическата и социалната цена, не дадоха добри резултати нито от икономическа, нито от социална гледна точка.
Икономическото развитие досега се оценяваше главно чрез равнището и темповете на Брутния вътрешен продукт (БВП), а сравнението с други страни – чрез БВП на човек от населението по паритет на покупателната способност (ППС) в долари (по-рядко в евро).
През последните години се търсят по-точни измерители за стандарта на живот и приноса на икономическото развитие в него. В това отношение могат да се откроят разработките под егидата на ООН в контекста на концепцията за устойчиво икономическо и социално развитие. Като най-синтезиран измерител се предлага т.нар. Индекс за развитие на човешкия потенциал (Индекс за човешко развитие). Той включва не само БВП на човек от населението по ППС, но и равнището на образованост, продължителността на живота (в добро здраве) и други (към 200) показатели за оценка на икономическото развитие и промените в благосъстоянието на населението на над 180 държави по света.
В духа на тази концепция е теорията на лауреата на Нобелова награда Амартия Сен (1) за ресурсите, потенциалите и възможностите за участие на хората в икономическото развитие, управлението и гражданското общество. За него и неговите последователи (2) икономическото развитие преминава през изграждането на потенциал (капацитет) на индивидите, институциите, организациите и териториите за ефективно развитие и използване на ресурсите. Те поставят в центъра човека, с неговото образование, професионална подготовка и капацитет да използва съществуващите ресурси за производително участие в икономиката, за намаляване на бедността и социалните изключвания.
България е много далеч от тази теоретична концепция и политическо разбиране. Необходима е промяна с цел по-непосредствено да се свързват икономическите цели, стратегии и политики с участието и очакванията на хората. Както пише Томас Фрийдман: „Анализаторите винаги са били склонни да измерват обществото според класическите стандарти на икономическата и социалната статистика: по БВП, по процента на безработица. Но има една друга, много по-трудно измерима статистика, която ми се струва още по-показателна: дали във вашето общество има повече спомени, отколкото мечти, или повече мечти, отколкото спомени?“ (3)
Конкурентоспособност и производителност
Сред най-сериозните предизвикателства пред бизнеса у нас безспорно са производителността и конкуренцията (външна и вътрешна) на националното производството. Заедно с това обаче все по-значима става конкуренцията за можещи и знаещи кадри. И двете изискват разбиране за ролята на човешкия фактор в успешното овладяване на тези предизвикателства. Качеството и мотивацията на човешкия фактор са определящи за това необходимата промяна да се осъществи.
Конкурентоспособността може да се разгледа в национален план като потенциал за растеж на икономиката, както и на способността действащите фирми да конкурират фирми от други страни (4). Изследванията на конкурентоспособността у нас показват, че сред конкурентните ни предимства са: образованието, комуникационната инфраструктура, ниският корпоративен данък, ниските разходи за започване на бизнес, гъвкавостта при определяне на работната заплата. Тези характеристики са отредили в началото на новия век България да заеме 62-ро място по своята обща конкурентоспособност, а по фирмена – на 68-о място от 80 държави, участвали в изследването на Световния икономически форум и Центъра за икономическо развитие (2003 г.).
Сред негативно влияещите фактори се сочат: много ниското равнище на иновации и ниските разходи за научноизследователска и развойна дейност, ниска техническа сложност на националното производство, нисък дял на спестяванията и инвестициите, високи лихвени маржове между кредитите и депозитите, висок дял на държавните разходи, нисък дял на използващите компютърна техника и интернет (информационните технологии), практическо отсъствие на сътрудничество между бизнеса и университетите, както и други, свързани с административните услуги, прозрачността на държавните политики и законодателството.
След 2003 г. настъпиха някои благоприятни промени, като значително увеличаване на инвестициите, увеличен достъп до кредити и други финансови ресурси (главно от европейските фондове). Десет години по-късно Индексът за икономическа свобода е вече 7,24 от 10. На 40-о място от участващите в изследването 152 държави, България е класирана в групата на „умерено свободните“ държави. Оценката на авторите за 2014 г. е, че българската демокрация е възпрепятствана от липсата на прозрачност в политическия процес и широко разпространената корупция. През целия двадесетгодишен период, през който се прави тази оценка, основна слабост на България остава категорията „Върховенство на закона“, в която попадат оценките за свобода от корупция и защита на правото на собственост.
Продължава и негативното действие на фактори като квалификация на персонала, „изтичане на мозъци“, дял на сивата икономика и други. Тревожно висок е делът на икономически неактивните в трудоспособна възраст, на младите хора без и с ниско образование, без професионална подготовка и квалификация, но и без мотивация да променят тази ситуация.
Възможността за по-голяма продължителност на работния ден и седмица остава начин да се намалява цената на труда. Тази дълго утвърждавана от много фирми политика не ги стимулира към нововъведения и нови технологии, т.е. тя е стратегически вредна за развитие на конкурентоспособността. Масата труд замества инвестициите в нововъведения, въвежда се работа на удължено работно време наред с извънредния труд, ликвидират се или се съкращават плащанията за вреден труд и труд с по-голяма продължителност.
Предизвикателства на демографското стареене
Едно от най-значителните демографски предизвикателства пред икономиката е стареенето на населението. То изисква преструктуриране на икономиката и промяна в политиките за заетост и за управление на човешките ресурси. За по-малко от 20 г. отношението между младите (под 15 г.) и тези над 65 г. се очаква да се влоши с 18 процентни пункта (от 85,6% на 67%).
Икономическите последици от стареенето на населението са в много направления – намаляват количеството и качеството на труда, конкурентоспособността и производителността на работната сила; стареенето води до съкращаване на бюджетните приходи от икономическа активност и увеличаване на разходите за социално подпомагане и демографска политика (5).
До средата на столетието последствията от стареенето ще бъдат значителни преди всичко за трудоспособното население: броят му значително ще намалее, както и делът му в общия брой на населението. Сериозно нараства и населението в най-високите възрастови групи (над 80 години), което се нуждае от повече здравни и социални грижи. Населението, което още не е трудоспособно, е все по-малко по численост и все по-късно се включва в сферата на труда. Увеличава се броят на тези, които напускат рано образователната система и нямат професионална подготовка.
Намаляването и застаряването на населението е предизвикателство за всяка страна. То изисква съответна политика по отношение на семейството и детето, икономическата активност на жените, улесняване и подкрепа на икономическата активност на по-възрастните, жизнена система за пенсиониране и грижи за зависимите групи от населението.
Необходимо е съвременната демографска политика все повече да отчита променените ценности, образование и култура и да бъде насочена към всички групи от населението: за повишаване на раждаемостта, но и за значително намаляване на детската смъртност, на заболеваемостта и за увеличаване на средната продължителност на живота.
Образованието – най-значимият ресурс
Една китайска поговорка казва: „Ако планираш за година, посей царевица. Ако планираш за десетилетие, посади дървета. Ако планираш за цял живот, обучавай и образовай хора“.
Запазването на сравнително добро равнище на страната ни по Индекса за развитие на човешкия потенциал се дължи на все още високия обхват в образователната система и на сравнително високия дял на хората с висше и средно образование. Може би само по равнище на образование и на образователната структура на населението България значително изпреварва страни като Португалия, Гърция, Испания и се доближава до средните равнища на много от по-развитите страни.
Проблемът е, че през последните две десетилетия се развиха неблагоприятни тенденции и в образованието, които поставят значителни проблеми за икономическото и социалното развитие на страната: увеличаване на неграмотността; значително отпадане на деца от задължителното образование; влошаване на качеството на обучение; изоставане в овладяването на съвременни знания и нови технологии; неадаптираност на образованието към икономическите и социалните реалности и изисквания.
Образованието и професионалните знания следва да заемат централно място в икономическата и социалната политика, тъй като висшето образование и научните изследвания сега нямат капацитета и ресурсите да реагират бързо, да концентрират средства в една област на изследвания, да адаптират образователната политика, да дефинират стратегия за назначаване и развитие на преподаватели, които да правят научни изследвания и да осъществяват тяхното внедряване.
Работата в международни колективи повишава научния потенциал,
индивидуален и за страната. Засега обаче участието в европейските програми за научни изследвания е „солова“ дейност, хоби и заслуга на отделните преподаватели и изследователи. Не е достатъчна създадената инфраструктура, липсват стимули и мотивация, много често работата им не получава оценка и разбиране.
Човешкият фактор в новата икономика
Спецификата на фактора човешки ресурси, както и дългосрочният аспект на процеса формиране – реализация предполага да се използват стратегии, планове и стандарти, които отчитат и интересите на основните партньори в този процес: държава – организации – индивиди; държава – местна власт – домакинства; работодатели – представители на работниците и служителите, и други. Качеството на работната сила и нейната производителност са определящи за бъдещето на България.
През последните десетилетия в развитите държави и ЕС като цяло образованието е подчинено на концепцията за обучение през целия живот, т.е. една от определящите характеристики на качеството на човешкия потенциал е непрекъснатото обучение. То намира израз в повишаване на равнището на образование, в разширяване, задълбочаване, обновяване на професионалната квалификация. Тази концепция трябва да заема водещо място както в националната политика, така и в стратегиите и политиките на отделните организации. Засега липсва достатъчно информация дори за оперативните планове и дейности по квалификация и обучение на заетите.
Все още в най-голяма степен като критерии за качеството на работната сила се приемат делът на завършилите средно и по-високо образование, образователната структура на населението, средният брой години на обучение в системата на образованието. А като допълващи критерии – броят и делът на преминалите през различните курсове за квалификация или специализация.
Заслужава внимание написаното от Питър Дракър, че „Водещите социални групи в обществото на познанието ще са работещите в областта на познанието; професионалистите в областта на знанието, наемните работници в тази сфера, продуктивността на работата в областта на познанието ще бъде икономическото предизвикателство за посткапиталистическото общество.“ (6)
Значителен проблем по отношение на качеството на работната сила е отсъствието на критерии за квалификация при различните професии и икономически дейности. В практиката понякога квалификацията на заетите се отчита с присъдените на основата на изпит и атестация степени, рангове, разряди и други подобни. Други считат, че тя намира израз в длъжностната йерархия, в трудовия или производствения стаж.
Процесите на глобализация и интеграция са свързани и със свободно движение на работната сила. Националните пазари на труда стават в някаква степен елемент, подсистема от регионалните и световните пазари. В този смисъл качеството на работната сила напуска националните критерии и се подчинява на тези на съответните пазари, т.е. на общоприетите критерии за качество, знания, компетенции, възможности.
Професионалната реализация на външните пазари, а все повече и на националните, ще бъде подчинена на общоприети критерии и изисквания за качество. Тези процеси изискват включване на европейските (и не само на тях) стандарти в образователната ни система, приемане и реализация на съответни стратегии и политики, но не формално, а по същество, в т.ч. и запазване на ценното и работещото от националната ни практика.
Регулиране на пазара на труда и конкуренция
Политиката за регулиране на пазара на труда през последните години доведе до по-развит вторичен, отколкото първичен пазар на труда – по-голямо е предлагането на работни места чрез програмите за заетост, отколкото на реалния пазар на труда. Предлагат се мерки, ориентирани към безработните и такива, които насърчават бизнеса да наема определени групи безработни.
По обхват на безработните обаче тази политика остава ограничена. Ограничен е и нейният ефект в частност по трансформиране на безработицата в трайна заетост. Проблемът е, че това са временни работни места с ниско (минимално) заплащане, без гаранции или високи шансове за връщане към заетост. Запазва се високият дял на обезкуражените лица в трудоспособна възраст.
Основният източник на средства за тези програми е държавният бюджет. Ресурсната му ограниченост силно намалява възможностите за инвестиции в икономиката, за създаване по този път и на по-висока заетост и активност на населението. От една страна, разходите за включване на едно лице от групата на продължително безработните, с ниско образование и без професионална подготовка, са високи, а от друга, самите лица са в много случаи неудовлетворени и напускат програмата в процеса на нейната реализация поради характера на заетостта: временна, безперспективна, непрестижна, с минимално заплащане.
Социална политика в полза на икономическия растеж
Икономическата и финансовата политика и политиката за заетост трябва да отчитат в много по-голяма степен неизползваните възможности на човешкия потенциал и новите реалности в света. Необходимо е икономическото развитие да придобие осезаеми социални измерения.
Акцентът в социалната политика трябва да се премести от социални доходи и подпомагане към създаване на условия за трайна заетост и включване в сферата на труда на всички желаещи да работят. Това означава доходите от труд да се отличават значително от доходите от другите източници, както и те да се определят не от количеството, а от качеството на труда, от неговите резултати и производителност.
Това е промяна, която изисква и нова политика и приоритети при разпределението на БВП – да се инвестира в човешкия фактор и новите технологии като основа за по-висока заетост и качество на труда. С други думи, не са нужни самоцелен икономически растеж, макроикономическа и финансова стабилност, които не водят до по-висока заетост и намаляване на бедността и социалните изключвания.
Общата цел за икономическата и социалната политика следва да бъде постигане на стабилен и висок икономически растеж като предпоставка за увеличаване на заетостта на населението и неговото благосъстояние, за намаляване поляризацията в доходите и на растящото социално изключване. България може да постигне поставените цели само ако политиката за по-висока и ефективна заетост стане част от другите национални политики – икономическа, инвестиционна, финансова, структурна, образователна, социална.
Заключение
Икономическият растеж, увеличаването на доходите, заетостта през следващите години ще се предопределят от качеството на човешкия фактор и неговата мотивация за труд. Високото образование и дори високата професионална квалификация не създават автоматично висок икономически растеж, така както и високият растеж не създава автоматично или задължително по-висока заетост. Те преминават през равнището на производителността, управлението и мотивацията на заетите.
Обединяващо звено за икономическата и социалната политика е концепцията за стабилен икономически растеж в полза на заетостта, основан на висока производителност и качество на работната сила. За успеха на социалната, но и на икономическата политика – концепцията за постигане на социална кохезия на основата на по-висока заетост и интеграция в сферата на труда на основата на намаляване на противопоставянията в сферата на труда и използване интегрирани политики за заетост.
Проблемите днес са да се осигури динамично и устойчиво икономическо развитие, което да бъде повече ориентирано към хората – към тяхното образование и заетост, да повишава доходите от труд и те да бъдат притегателни за включване в труда и непрекъснато обучение и да води до намаляване разликата между бедни и богати.
Първостепенна роля придобива концепцията за структурата на националната икономика, която да създава по-висока, но ефективна заетост, работни места, изискващи по-високо образование и професионална квалификация и като следствие от това – по-високи доходи. В тази връзка са необходими радикални решения и политики за структурата на националната икономика, тясно свързана със заетостта и социалната политика, т.е. за развитие на икономика, ориентирана към хората („икономика с човешко лице“), а водената социална политика да допринася за икономическия растеж, за намаляване на социалната дезинтеграция в обществото и повишаване мотивацията за труд.
(1) Amartya Sen, L’économie est une science morale, La Découverte/Poche, Paris, 2003.
(2) Développer les capacitiés des homes et des territories en Europe, Sous la dir. De R. Salais et R. Villeneuve, ANACT, Lyon, 2006.
(3) Фрийдман Т., Светът е плосък. С., „Обсидиан“, 2006, с. 621.
(4) Прохаски, Г. „Образовани сме, но не и конкурентни“, „Труд“, 22 февруари 2003, с. 14.
(5) Владимирова, К. Демографско развитие. Стратегии, политики и програми. С., УИ „Стопанство“, 2007, с.11-60.
(6) Дракър, П. Посткапиталистическото общество, С. Изд. ЛИК, 2000, с. 14.
Ботфелд, З., Немската система на заетостта: ерозия или засилване на връзката между заетостта и социалната защита?, В „Статуси в заетостта, трудови договори, сигурност“, Съст. и ред. К. Владимирова, УИ „Стопанство“, С., 2003, с. 102-147.
Владимирова, К., „Човешкият потенциал за икономически растеж и конкурентоспособността на българската икономика. Икономически и социални измерения“, в Годишник на УНСС, София, 2007, с.123-174.
Владимирова,К., „Трансграничната миграция на работната сила в ЕС: демографски и социалноикономически измерения за България“, сп. „Население“, бр. 2/2015, с. 56-72.
Владимирова, К., „Социален прогрес и икономически просперитет: интегрирани политики за приобщаващ растеж и развитие на човека“, в „Иновационно поведение, предприемачество устойчиво развитие“, БАНИ, С., 2014.
Владимирова, К., „Пазарите на труда, заетостта и демографското развитие: нови предизвикателства и възможности“. В: Сборник доклади от научен форум „Демографската ситуация и развитието на България“, ИИНЧ-БАН, С., АИ „Проф. М. Дринов“, 2014 г., с. 739-750.
„Деиндустриализация и преструктуриране на заетостта в България: икономически и социални последици“. Съст. и научна ред. проф. К. Владимирова, София, УИ „Стопанство“, С., 2008, с. 170-235.
Леви, К., „Рационално (или държавно) управление на несигурността“. В „Статуси в заетостта, трудови договори, сигурност“. Съст. и ред. К. Владимирова, УИ „Стопанство“, С., 2003, с. 148-166.
Портър, М.Е., „Конкурентното предимство на нациите“, „Класика и стил“, С., 2004.
„Преструктуриране на икономиката и социални последици. Перспективите на България в европейското икономическо пространство“. Съст. и научна ред. проф. К. Владимирова, С., изд. ИК „Шанс“ АД, 2007, с. 15-178.
„Трансформациите в труда: Социална сигурност и социален диалог“. Съставител и научен редактор проф. д-р К. Владимирова, „Сиела“, 2009 , с.115-158.
Фрийдман, Т., „Светът е плосък. Кратка история на ХХI век“, „Обсидиан“, С., 2006.
Barbier J.-C. and Nadel H., La flexibilité du travail et de l’emploi, Domino, Flammarion, Paris 2002.
Barbier J.-C. and Théret B., „Welfare to Work or Work to Welfare, the French Case?“ in Gilbert N. and Van Voorhis R., Activating the Unemployed : A Comparative Appraisal of Work-Oriented Policies, Transaction Publishers, Rutgers, N.J., 2001, p. 135-183.
Barbier J.-C. and Théret B. Le nouveau système français de protection sociale, Repères, Paris: La Découverte , 2004.
Boyer R., La flexibilité du travail en Europe, Paris: La Découverte, 1986.
Développer les capacities des homes et des territories en Europe, Sous la dir. de R. Salais et R. Villeneuve, ANACT, Lyon, 2006
Jessop B., „Post-Fordism and the State“, in Greve E., Comparative Welfare Systems, the Scandinavian Model in a Period of Change, Mc Millan, Basingstoke and London, 1996.
Jørgensen H., Larsen F., Lassen M. and Stamhus J., „La politique active du marché du travail au Danemark: réforme et décentralisation“ in Barbier J.C. et Gautié J., dir., 1998, Les politiques de l’emploi en Europe et aux Etats Unis, PUF, Paris, 1998, p. 155-178.
Peck J., Workplace, the social regulation of labour markets, New York :Guilford Press, 1996.
Sen A., L’économie est une science morale, La Découverte/Poche, Paris, 2003
Schmid G. and Gazier B. (ed) The Dynamics of Full Employment, Cheltenham: Edward Elgar, 2002.
Sennett R., Respect, the formation of character in an age of inequality, Allan Lane The Penguin Press, London, 2003.
Serrano Pascual A., Conclusion: Towards Convergence of European Activation Policies?’, in Serrano Pascual A. (ed) Are Activation Policies Converging in Europe, The European Employment Strategy for Young people, Brussels: ETUI, 2004, pp 497-518.
Vladimirova, K., Concilier la flexibilité du travail avec les valeurs de la cohésion sociale dans lles pays de l’Europe de l’Est – le cas de la Bulgarie, En „Concilier la flexibilite du travail et cohesion sociale- Les expériences et les enjeux spécifiques en Europe centrale et orientale“, Ed. Du Conseil de l’Europe, Tendences de la cohésion sociale, no 17,2007, p. 145-170.
Vladimirova, K., „La Bulgarie: transition, integration et emploi“, en M. Dusautoy (ed.,) Integration européenne et emploi: les cas des pays semi-pereferiques de l’Europe, Presses de la Sorbonne, Paris, 1998, 205-258.