АРАБСКОТО ПРОБУЖДАНЕ, ИЛИ КАК ДУХЪТ ИЗСКОЧИ ОТ БУТИЛКАТА – II част

0
385


Мариян Карагьозов е завършил Нацио­налната гимназия за древни езици и култури „Константин Кирил Философ“. Семестриал­но е завършил право в СУ “Св. Климент Охридски” и ориенталистика в Нов български университет. Член е на Дружеството за ООН – България. Автор на статии в периодичния печат.

ХРОНИКА

17 декември 2010. Продавачът на зеленчуци Мохамед Буазизи се самозапалва в провинциалния тунизийски град Сиди-Бузид в знак на отчаяние и протест срещу корупцията, безработицата и икономическите условия в страната.

24 декември 2010.Започват демонстрации против корупцията и безработицата, в хода на които са застреляни двама митингуващи.

27 декември 2010.Тунизийските профсъюзи провеждат в столицата демонстрация, на която излизат 1000 души.

5 януари 2011.  В няколко алжирски града се провеждат масови протести против повишаването на цените с 30% от началото на новата година. Загиват двама души.

8 януари. В градовете Тала и Касерин в Западен Тунис започват масови безредици. Загиват над 50 души.

12 януари. Президентът на Тунис Зин Абидин бен Али принуждава министъра на вътрешните работи на страната Рафик Белхадж Касем да си подаде оставката и освобождава част от арестуваните демонстранти. В столицата е въведена войска. В безредиците загиват 8 души.

13 януари. Туниските  демонстранти излизат с искане за оставката на президента. Зин Абидин бен Али обещава, че няма да участва в следващите избори. Армията напуска столицата.

14 януари. Президентът на Тунис принуждава правителството да си подаде оставката, а самият той напуска страната и търси убежище в Саудитска Арабия, като предава властта на военните. В страната е обявено извънредно положение

15 януари. Съгласно конституцията на страната, президент на Тунис става председателят на парламента Фуад Мебаз.

17 януари. В Тунис е сформирано правителство на националното единство. В цялата страна се провеждат демонстрации с искане за разтуряне партията на президента Зин Абидин бен Али.

18 януари. В Йемен се провежда първата демонстрация с искания за оставка на президента Али Абдулла Салех.

25 януари. Начало на масови протестни демонстрации против властите в Египет. Хиляди хора се събират на централния площад „Тахрир” („Независимост”) в Кайро.

26 януари. Новото правителство на Тунис издава международна заповед за арест на сваления от власт президент на страната.

27 януари. ЕС замразява сметките на бившия президент на Тунис. В Йемен около 16 000 души излизат по улиците на столицата Сана с искания за политически реформи и оставка на президента

28 януари. В Тунис стотици хора демонстрират, настоявайки за оставката на премиера Мохамед Гануши, който заема този пост от времето на президента Бен Али.

В Йордания членове на организацията „Мюсюлманско братство”, на профсъюзи и леви организации провеждат трихиляден митинг с искане за оставка на министър-председателя Самир ал-Рифаи.

Властите в Египет блокират достъпа до интернет. Президентът Хосни Мубарак въвежда комендантски час и привлича армейски части за борба с гражданското неподчинение.

29 януари. Х. Мубарак обявява оставката на правителството, шефът на военото разузнаване ген. Омар Сулейман е назначен за вицепрезидент.

1 февруари. Кралят на Йордания Абдулла II уволнява правителството с премиер Самир Рифаи. За нов премиер е назначен Маруф Бахит.

Президентът на Египет Хосни Мубарак заявява, че няма да участва в президентските избори, но ще остане на своя пост до края на мандата си през септември 2011 г.

2 февруари. Президентът на Йемен Али Абдулла Салех обещава да не издига кандидатурата си на президентските избори през 2013 г. и да не предава властта на сина си

3 февруари. Въпреки тези обещания, в целия Йемен е проведен Ден на гнева. В центъра на столицата се събират 20 000 души, настояващи за смяна на властта

11 февруари. Вице­-пре­зидентът на Египет ген. Омар Сулейман обявява, че Хосни Мубарак е подал оставка.

12 февруари. По улиците на алжирските градове десетки хиляди хора настояват за смяна на властта. Полицията разгонва демонстрантите с помощта на водомети, няколко хиляди души са арестувани.

13 февруари. Властта в Египет е предадена на Висшея съвет на въоръжените сили, който разпуска парламента, отменя конституцията и разчиства площад „Тахрир” от демонстрантите.

14 февруари. В Бахрейн шиитската опозиция провежда Ден на гнева. В стълкновенията с полицията загива един демонстрант.

15 февруари. Представители на либийската интелигенция призовават лидера на страната Муамар Кадафи „да се откаже от властта и да обезпечи мирен преходен период”. В Либия започват първите протестни акции.

16 февруари. Около 2000 души вземат участие в стълкновенията с полицията в либийския град Бенгази. На Перления площад в столицата на Бахрейн се събират хиляди хора и изграждат палатков лагер. Събралите се са разпръснати от полицията, шестима са убити.

17 февруари. Либийската опозиция призовава за провеждане на Дни на гневав страната. В същия ден в сблъсъци с воените загиват 19, а в следващите три дни – други 200 души, 800 са ранени.

18 февруари. В Бахрейн полицията открива огън срещу тълпата, която се е събрала в центъра на столицата Манама. Един е убит, 66 са ранени.

19 февруари. Великобритания прекратява доставките на оръжие и полицейско снаряжение за Бахрейн и Либия.

20 февруари. В Либия демонстранти подпалват сградата на правителството в Триполи и завземат военна база в Бенгази. Властите в страната блокират достъпа до интернет. Постоянният представител на Либия в Лигата на арабските държави (ЛАД) напуска поста си „във връзка с разправата с демонстрантите“.

21 февруари. Либийският град Бенгази минава под контрола на въстаниците. Против тях за пръв път е използвана авиация. Начало на подготовката за евакуация на чуждестранните граждани.

22 февруари. Група либийски офицери призовава армията да свали Кадафи. Либийските ВВС нанасят удари по жилищни квартали в Триполи. Кадафи обвинява за безредиците „Ал Кайда” и обещава „да изчисти Либия къща по къща”.

23 февруари. Лигата на арабските държави замразява членството на Либия. Външният министър на Либия заявява, че „Ал Кайда” е създала „ислямски емират” в източната част на страната.

24 февруари. Бунтовниците завладяват три града в Западна Либия. В Зауия военните използват тежка артилерия за потушаване на въстанието, загиналите са над 100 души. Кадафи заплашва да извади от строя нефтените обекти на страната.

25 февруари. В Тунис започва безсрочен митинг с искане за оставка на премиера Мохамед Гануши. В хода на безредиците загиват трима души, арестувани са над 200.

В Йордания се провежда най-голямата протестна акция, участват 6000 души. Настоява се за оставка на правителството и ограничаване властта на краля.

Третият по големина град в Либия – Мисрата – преминава под контрола на  въстаниците. Страните от ЕС се споразумяват за налагане на санкции срещу Либия, а САЩ прекъсват дипломатическите си отношения с нея.

Заради безредиците в Бахрейн е отменен етап от гран-при на „Формула 1”.

26 февруари. Владетелят на Бахрейн принуждава четирима министри да си подадат оставките.

27 февруари. Под натиск от страна на демонстрантите министър-председателят на Тунис Мохамед Гануши подава оставка.

Съветът за сигурност на ООН налага санкции против Либия. Опозицията започва формиране на временно правителство в Бенгази. Според някои данни за 10 дни в страната са загинали около 100 000 души (при население от 6 милиона).

28 февруари. В Оман демонстранти блокират пристанище и магистрала. В сражения със силите за сигурност загиват 10 души.

САЩ започват дислоциране на самолетоносачи към бреговете на Либия. Департаментът по финанси на САЩ замразява активи на либийските власти на стойност $30 млрд.

1 март. Британският премиер Дейвид Камерън заявява, че съществува възможност за използване на сили от НАТО против либийските власти.

2 март. Съветът за сигурност на ООН изключва Либия от Съвета по правата на човека на ООН. Силите на Кадафи завземат три града на Източна и Северозападна Либия.

3 март. Министър-председателят на Египет Ахмед Шафик подава оставка.

4 март. Либийските ВВС възобновяват ударите по населени места в източната част на страната.

5 март. Създаденият от опозицията Либийски национален съвет се самопровъзгласява за единствената законна власт в страната.

В Саудитска Арабия властите забраняват всички акции и протести.

6 март. Муамар Кадафи обявява, че се отменят митата за производство и потребление на стоките от първа необходимост.

9 март. В Йемен полицията открива огън срещу опозиционен митинг, пострадали са около 50 души.

10 март. В съответствие с решението на Съвета за сигурност на ООН Русия налага оръжейно ембарго срещу Либия. Франция признава Либийския национален съвет като законна власт в Либия.

14 март. Ръководени от Саудитска Арабия сили на Съвета за сътрудничество на страните от Персийския залив от Саудитска арабия и ОАЕ с обща численост 1500 военни и полицаи навлизат в малката островна държава Бахрейн.

Дмитрий Медведев отказва на Кадафи или хора от обкръжението му достъп до Русия.

15 март. В Бахрейн са убити трима демонстранти и саудитски военни. В страната е обявено извънредно положение за три месеца.

16 март. Франция, Великобритания и Ливан предлагат в проекторезолюция на ООН да бъдат нанесени точкови удари по Либия.

В Бахрейн започва разтуряне на лагера на опозицията в Манама.

До 17 март. Сблъсъци с променлив успех между бунтовниците и лоялните на Кадафи сили в градовете Сирт, Аджабия, Зауия, Мисрата, Рас Лануф, Тобрук. След първоначалните успехи на опозицията благодарение и на авиационното си превъзходство, силите на Кадафи вземат надмощие и обсаждат гнездото на съпротивата Бенгази.

17 март. Съветът за сигурност приема Резолюция 1793, с която са потвърдени или наложени оръжейно ембарго, замразяване на сметките на либийския режим и налагане на зона, забранена за полети. Резолюцията е приета с 10 гласа „за” и 5 „въздържал се” (Китай, Русия, Бразилия, Германия, Индия).

В Бахрейн са арестувани лидери на опозицията.

18 март. Либийските власти обявяват прекратяване на всички воени операции. Над 30 души загиват при безредици в Сана, Йемен. На територията на цялата страна е въведено извънредно положение.

В Сирия е разпръсната мирна демонстрация, има трима убити.

19 март. В столицата на Мавритания Нуакшот Изпълнителният комитет на Африканския съюз се събира на спешно заседание във връзка със ситуацията в Либия. Президентът на страната Мохамед Улд Абдел Азиз заявява, че трябва да се намери решение, което да зачита териториалната цялост на Либия и отхвърляне на всякаква чуждестранна военна намеса под каквото и да било форма.

В 16.45 ч. по Гринуич самолети „Рафал” на френските ВВС нанасят първия удар по либийска военна техника.

20 март. Над 20 западни самолета, включително британски самолети „Торнадо” и американски В-2 бомбардират с над 40 ракети голяма либийска военновъздушна база. В 19 ч. Американски бойни кораби и подводници изстрелват 110-112 ракети „Томахоук” срещу цели в Либия, включително и граждански. С този аргумент либийските власти отказват да признаят резолюцията на ООН. Либия излиза също от програмата на ЕС за борба с нелегалната имиграция и настоява за извънредно заседание на 

Съвета за сигурност на ООН. При бомбардировките са убити около 50, а ранени 150 души.

Източници: http://www.kommersant.ru, http://www.debka.com, http://un.org, http://www.stratfor.com

 

Либия
разлики с другите арабски революции

Потвърдените запаси от газ в Либия са към 1,1 – 1,3 трилиона куб. метра. Експерти смятат, че новите методи за геологични проучвания ще увеличат прогнозния им размер на повече от 2 трилиона куб. метра. Либия притежава 44,3 млрд. барела доказани запаси от петрол и е на девето място в света по въглеводородни ресурси, изпреварвайки всички африкански държави, включително Нигерия и Судан.

Миналата година индексът на човешко развитие на ООН отреждаше на страната 53-о място, а БВП на глава от населението бе почти 19 000 USD, но те не се разпределят равномерно между цялото население. Други сериозни проблеми са безработицата (около 30%) и широко разпространената корупция (52).

Либия дава около 2% от световния добив на енергоносители, по тази причина експерти са на мнение, че цената на петрола засега не е застрашена от кървавите конфликти в северноафриканската държава. Саудитска Арабия е в състояние незабавно да покрие всеки недостиг на петрол и дори вече го прави. Само спекулата тласка цените нагоре: от 76 долара за барел през септември до 104 долара през февруари, преди да избухнат протестите в Либия — безпрецедентно увеличение от близо 50%, докато след избухването на либийската криза този скок е само 10 процента! (53)

Средно взето, либийците, които въстанаха, са доста по-заможни от египтяните, 40% от които живеят под границата на бедността (54).  В Тунис също имаше неравенства в доходите, но съществува и средна класа, която също както в Египет, взе участие в народните протести. В Либия главна роля играят племената. Докато в другите северноафрикански страни левите сили играеха роля в народните протести, в Либия левият компонент е по-слаб, а ислямистите са по-силни. Там ислямското духовенство също взема активно участие в гражданската война, при това не на страната на полковник Кадафи (55).  Също така една от водещите сили срещу Кадафи — Националната конференция на либийската опозиция, преди 5 години свикваше протести в Триполи против нескопосаните карикатури на пророка Мохамед, които датски вестник публикува (56).

През 1911 г. Италия откъсва от Османската империя Триполитания и Киренайка. Самата държава Либия е създадена през 1934 г. от италиан­ските колонизатори като обединение на трите провинции Киренайка, Триполитания и Фезан (Югозападна Либия).

До 1969 г., когато крал Идрис е свален чрез преврат от група млади офицери, страната е монархия. Оттогава насам се управлява от Муамар Кадафи.

През 80-те и 90-те години на ХХ в. Кадафи е сочен като основен спонсор на тероризма. След американската окупация на Ирак през 2003 г. обаче лидерът на Социалистическата либийска народна арабска джамахирия коренно преразгледа външната си политика. Той обяви, че страната се отказва от разработката на оръжия за масово унищожаване, и допусна там международни експерти, изплати обезщетения на жертвите от няколко големи атентата, организирани според Европа от Либия, и най-важното — започна да сключва с някои от най-големите европейски държави нови енергийни и оръжейни договори. Още през октомври 2004 г. например влезе в експлоатация подводният газопровод „Зелен поток“ с дължина 520 км между Либия и Италия (Сицилия), през който всяка година се изнасят 8 милиарда куб. м втечнен газ.

Разкриха се факти и обстоятелства, които никак не импонират на западното обществено мнение — Кадафи е финансирал предизборната кампания на Саркози; синът му Сейф ал-Ислам е платил 1 млн. долара, за да може негови преподаватели от Лондонското училище по икономика да напишат докторската му дисертация; същото престижно учебно заведение е получило други 6 млн. долара, за да обучава либийски държавни служители“.

Обществената структура е домодерна, трибалистична (племенна). Местни лидери са племенните водачи. Самият Кадафи е родом от оазиса Себха в Сахара, затова развитата от него идея за модел на управление е специфична — бедуинско народовластие. По тази причина в действията на демонстрантите и респективно на властта прозира племенната им принадлежност. Неслучайно известният египетски проповедник Юсеф Кардауи се обърна първо по „Ал Джазира“ към племената“, а след това и към всички социални слоеве на либийското общество“, призовавайки ги да свалят режима на Кадафи.

С това обстоятелство може да се обясни оттеглянето на полицията от улиците на градовете и заместването £ с армията. Полицаите са местни хора и трудно ще насочат оръжие срещу своите демонстриращи роднини и съплеменници. Паралелно с това изпратените на Изток либийски армейски части са съставени основно от представители на племена, които не населяват тези градове (57).  Кадафи е поверил самото командване на войската и елитните части на свои преки роднини — синовете си Саади, Камис (командир на най-боеспособната либийска част — 32-ра усилена бригада) и зет си Абдула Сануси, а координатори са другият му син — Муатасим, и братовчед му Ахмед Кадаф Дам (58).

Така на практика режимът на Кадафи, чиято племенна и социална основа е в столицата Триполи, е принуден да наложи със сила волята си над градовете в Киренайка (Бенгази, Бейда, Аждабия, Тобрук, Дарна и др.), тъй като местните органи на властта са извън контрол. Неслучайно Кадафи „внесе“ наемници (около 35 000), предимно от френскоговорящото ДР Конго (бивш Заир), но също така от Чад, Мали и Нигерия; пилоти от Сърбия, Украйна и Сирия (59).  Появиха се информации, че в трезорите на либийската централна банка Кадафи разполага със 144 тона злато, което му позволява да поддържа армии от наемници в продължение на дълго време (60).

Муамар Кадафи няма вяра на местните племена, които са излъчили регионалните активисти на властта, предимно тези в революцион­ните комитети. Последните, заедно със силовите структури, са гръбнакът на режима, представлявайки най-верните и организирани последователи на идеите за „третия път“ на полковник Кадафи. По данни от западни източници техният брой е около 15 000 — 20 000 души, но командното ядро е около 200—300 души (61).

Ситуацията в Бенгази се нажежаваше между 15 и 19 февруари. На 15 февруари (вторник) се разбра, че е арестуван прочутият либийски правозащитник Фатхи Тербил, подпомагал семействата на загинали по време на бунт в столичния затвор „Абу Салим“ — по неофициални данни през 1996 г. властите са разстреляли там почти 1500 задържани. Мнозина убити са били родом от Бенгази, така че новината за ареста на Тербил бързо се разпространи из целия град. Близо 200 души излязоха на централния площад, но полицията без труд ги разпръсна.

На следващия ден протестът събра вече над хиляда души и на полицията £ се наложи да употреби водни оръдия. В четвъртък хората отново излязоха на улицата и за да бъдат усмирени, в Бенгази бяха прехвърлени полицейски части от други райони. Има данни, че властите дори са пуснали от затворите криминални и са им раздали оръжие с обещание да ги помилват, ако се изправят срещу бунтовниците. Мнозина от затворниците побързали да се включат във въстанието.

Конфронтацията кулминира в петък, щом жителите на Бенгази научили, че въстаниците са овладели съседния град Байда. На улиците излизат десетки хиляди граждани, мнозина полицаи и военни отказали подчинение на своите командири и се побратимявали с противниците на режима. За броени часове революционерите слагат ръка почти на целия град, освен на централните казарми на бригадата „Фадил Бин Умар“. Оттам в събота лоялни към властите сили на реда цял ден обстрелват участници в метежа, преди базата да бъде изгорена.

Бързият успех на революцията в Бенгази е разбираем — градът вече е бил център на антиправителствени акции. Най-мощната започва през февруари 2006 г. като една от масовите акции, обхванали мюсюлманския свят след карикатурния скандал“. Скоро демонстрантите започват да скандират политически лозунги за сваляне на диктатурата на Кадафи“ и са разпръснати от специални части. По време на събитията загиват 14 души. А Фатхи Тербил, чийто арест разбуни града, брани интересите на семействата им (62).

В понеделник, 21 февруари, властта, стремейки се да спечели време за пристигане на лоялните £ племена, безогледно прилага сила — картечници, танкове, артилерия и авиация срещу протестиращите, не само във въстаналите райони, но дори и в Триполи. Броят на убитите достига около 600 души, 250 от тях — в Триполи, основно на главния пазар Сук ал-Джума (63). Тези действия предизвикват две реакции:

—  На международната общност, тъй като Съветът за сигурност на ООН внася случая с Либия в Международния наказателен съд, който провежда разследвания и съди за такива престъпления, а независима комисия на Съвета по човешките права на ООН разследва жестокото отношение на Кадафи към собствения му народ;

— Поврат в отношението на другите племенни групи към режима. Редица наблюдатели отбелязват, че балансът на силите се е променил, когато едно от най-големите и авторитетни племена — уарфала, е преминало на страната на демонстрантите. То има присъствие в цяла Либия и няколко пъти негови представители в армията са правили опити за преврат срещу Кадафи. Агенциите цитират един от шейховете на това племе, който заявява: Преди Кадафи ни беше брат. Но ние вече му казахме, че вече не ни е брат“. Т.е. наблюдаваме война на едната половина от страната срещу другата.

Последиците от първоначалните успехи на опозицията са преодолени от режима чрез 44 транспортни самолета и сходен брой хеликоптери, които прекарват проправителствени части под командването на родственика на Кадафи ген. Хамиди от пустинята до Триполи и градовете Мисрата и Зауия, където се водят тежки сражения (64).

Редица от офицерите, които преминават на страната на анти-Кадафи силите, са от племето зантан. Тази трибалистична група е разположена предимно в Западна Либия и нейните представители дават решителния отпор на африканските наемници. Например воен­на част, преминала на страната на въстаниците, командвана от бригаден генерал Фатахала Шахиби, успява да свали самолет, транспортиращ заирци към летището в Тобрук.

Агенциите отбелязват, че и племената таурик и тубу, намиращи се предимно в Южна Либия, също са се присъединили към въстаниците. Като цяло офицерите и представителите на силовите структури, преминали на страната на въстаниците, произхождат предимно от племената, чиито лидери вече обявиха неподчинението си на централната власт.

Лондонският вестник „Аш Шарк ал Аусат“ информира, че Кадафи е поканил бившия втори човек на режима и негов съратник от свалянето на крал Идрис през 1969 г., популярния майор Абдел Салам Джалуд, да оглави едно бъдещо правителство. Подобен ход може да бъде обяснен не толкова с пламналата внезапна любов към отстранения в средата на 90-те член на бившия Висш революционен съвет (ВРК), колкото с желанието да бъде привлечено на страната на бранещата се власт племето мукараха, чийто представител е Абдел Салам Джалуд. Това е една от най-авторитетните трибалистични общности в Западна Либия, върху която в много голяма степен се крепи властта на ръководителя на джамахирията. Джалуд е отказал офертата (65).

Около 24 февруари военни кораби, подводници и самолети са стоварили стотици американски, френски и британски войници и офицери от специалните части и разузнаването в контролираната от метежниците източна част на Либия — Киренайка (в района на градовете Тобрук и Бенгази). Мисията им включва 3 основни цели:

1. Да ги организира в паравоенни части, да ги обучи да използват плененото от правителствените сили оръжие, да осигури военно обучение и тренировки;

2. Да подпомогнат революционните комитети да осигурят институционална рамка и управление, което да се грижи за основните ежедневни нужди на двата милиона души, живеещи в района, и въз­становяване на реда и закона;

3. Да подготви инфраструктурата за приемане на допълнителни чуждестранни военни сили, били те западни или пък египетската армия, която е съсредоточена по границите (66). 

В обърканата ситуация в Либия първоначално част от левицата в Латинска Америка зае страната на Кадафи, защото видя единствено опити на Запада да сложи ръка върху петрола на страната. По-голямата част от левицата в Северна Америка, Европа и — най-важното — в Африка и Близкия изток, зае позиция срещу режима. Според втория анализ  през последните 10 години Кадафи е твърде обвързан с интересите на големите западни компании и правителства, за да бъде антиимпериалистическа икона, а бруталната му диктатура потиска собствения му народ.

Части от крайната левица осъждат единствено западната агресия срещу Либия, а десницата вижда в Кадафи само спонсор на тероризма и психически неуравновесен антизападен диктатор.

Нито една от двете версии обаче не отразява картината в пълнота. Бруталният отговор на Кадафи срещу протестите изпрати сигнал на всички останали деспоти, че репресията срещу протестиращите е „най-доброто“ решение, което беше забравено от част от левите, а десните просто отказват да видят двойния стандарт и лицемерие на западните държави.

Опозицията в лицето на Преходния национален съвет в Бенгази е твърде разнородна и неорганизирана. Към нея се числят както бившият правосъден министър на режима Мустафа Абдел Джалил, така и ислямисти. В момента населението на страната се дели на 3 големи групи — лоялни към Кадафи; опозиция или бунтовници (в зависимост от предпочитаната гледна точка) и част от цивилното население, което се държи опортюнистки, изчаква и подкрепя тази група, която, изглежда, че надделява в конкретния момент.

Най-вероятният сценарий са продължителна нестабилност и гражданска война. Въздушните удари могат да унищожат тежката техника на режима, но не могат да спрат наземните битки с леко оръжие (гранатомети, минохвъргачки, автоматично оръжие и картечници). За спиране на сухопътните боеве е нужна операция по земя, а за такава желаещи липсват. Подкрепата за опозицията чрез военни инструктори и оръжие ще продължава. Ще бъдем свидетели на една от „новите войни“ (67), характеризираща се с ниска интензивност, дълга продължителност, гарантирана от природните ресурси на района на военни действия, използвани от враждуващите страни, висока степен на насилие срещу цивилното население.

Изводи

До началото на тези народни революции в арабския свят регионът на Близкия и Среден изток е зоната в света, в която в най-голяма степен отсъства демокрацията.

Като изключим страните от Британската общност, в които тя е неписана, в Близкия изток са съсредоточени и повечето страни без конституция — Израел, Либия, Саудитска Арабия; както и свръхконсервативни абсолютни монархии. Местните елити управляват народите в Близкия изток не чрез диалог, а със сила и подкупи (особено след като потекоха реки от петродолари) (68).

Различни анализатори отдавна са установили, че в почти целия Близък изток на власт са кланове на малцинства. Това осигурява голямо сплотяване около лидера, тъй като смяната му би била крах за цялата общност. Това сплотяване е плюсът, докато минусът е, че все пак става дума за малцинствени групи, на които им е трудно да удържат мнозинството, ако то се надигне. Както и стана.

Най-важната последица е завръщането на самочувствието на арабските народи. Събитията в арабския свят събудиха вярата на тези общества в самия човек. Като следствие, екстремизмът ще загуби позиции, тъй като тези, които смятат, че само тероризмът е пътят за промяна на статуквото, са видели един различен позитивен модел на народна съпротива по мирен начин. Започва и преодоляване на психологическата травма, нанесена от постоянните военни загуби, нанасяни на арабите от Израел и западни сили (1948 г., 1956 г., 1967 г., 1982 г., 1991 г., 2003 г., 2006 г.).

Фарид Закария прави преглед на историята и заключава, че може би за пръв път от хилядолетие арабските народи се заемат сами със задачите си. От XI век насам, след завоеванията на монголските, персийските и турските армии, арабските земи са контролирани от чуждестранни сили. Много от тези земи са под властта на Османската империя няколко столетия. В края на XVIII век, когато тя е в упадък, започва ерата на европейската експанзия и за следващите сто и петдесет години Близкият изток е под влиянието на европейските империи.

След Първата световна война Великобритания и Франция си поделят остатъците от Османската империя, създавайки по този начин повечето от настоящите близкоизточни държави.

След Втората световна война, когато европейските империи се разпадат, Близкият изток става арена на противопоставянето на суперсилите Москва и Вашингтон (69).

Промени в Африка?

Африка — поради голямата си площ и разнообразие — е един от континентите без изявен геополитически лидер. Безспорно на Юг от Сахара големите регионални сили със свои зони на икономическо и политическо влияние са Южна Африка, Нигерия и Судан. Второ­степенни регионални сили са Етиопия, Уганда и Ангола (70).  Към тях можем да добавим и Египет и Либия, които също имат претенции за лидерство на континента. Именно от либийския лидер Кадафи бе иницииран Африканският съюз, а създаването му  се случи през 1999 г. в либийския град Сирт. Така че размириците в арабските страни сериозно засягат поне трима от най-сериозните континентални играчи.

След разделянето му Судан спокойно може да бъде изваден от този списък. Същото важи и за Либия, която вече не е четвърта по територия в Африка и седемнадесета в света, а страна в гражданска война, разделена поне на две части. Африка е континент, изключително богат на нефт, уран, злато, диаманти и други природни ресурси и конкуренцията между западните добивни компании, Израел и Китай е изключително жестока, понякога дори буквално (71).

Известният геополитик и анализатор И. Уолърстейн твърди, че САЩ са реагирали объркано и колебливо и че ефективната им мощ е намаляла. Намира, че големият загубил е САЩ, големият спечелил — Иран, а малкият спечелил — Турция. Уолърстейн счита, че САЩ и Иран са основните играчи, а всички останали са в миманса (72). 

Американската окупация задълго елиминира Ирак като стратегически съперник на Иран. До известна степен това развърза ръцете на Ислямската република за по-активни действия в региона. Фокусирането на вниманието върху настоящите пертурбации отклонява интереса от иранската ядрена програма. Американското и израелското разузнаване знаят, че Иран в действителност скоро не може да произведе атомно оръжие. Следователно, заплахата от страна на персите не е екзистенциална. По тази причина ударът срещу Иран може да почака по-добри времена.

Турция печели от образуващия се силов вакуум в региона, тъй като това £ позволява да „изнася“ своя модел на „ислямска демокрация“. Симптоматично е, че турският президент Абдуллах Гюл беше първият държавен глава, който посети Египет, след като Хосни Мубарак падна от власт. Задържани в Либия западни репортери бяха освободени със съдействието на турски дипломати (73) и пр.

Противно на Уолърстейн, Евгений Сатановски, президент на руския Институт за Близкия изток, е на мнение, че намаляващото влия­ние на великите държави създава политически вакуум в Близкия и Среден изток, който частично ще бъде запълнен от Индия (в Афганистан), но най-вече — на територията на целия обширен район — ще се усили китайската мощ. С нарастване на влиянието на Турция и Иран съставът на геополитическите играчи и разпределението на силите в ХХI век в по-голяма степен ще напомня на седемнадесетото, отколкото на двадесетото столетие (74).

Според Ламис Андони въстанието в Египет, повлияно от своя страна от това в Тунис, е (въз)родило нов тип панарабизъм, базиран на желанието за социална справедливост и свобода, а не върху празни слогани. Протестиращите в Египет се радват на подкрепа в целия арабски свят. Бяха издигнати портрети на Гамал Абдел Насър.

За разлика от панарабизма през 50-те и 60-те години на ХХ в., който е директен отговор на западната доминация и на създаването на Държавата Израел (1948 г.), днешният  панарабизъм е реакция срещу липсата на демократични свободи и неравномерното разпределение на богатствата.

В миналото акцентът е бил върху националната независимост, което е оставяло на заден план желанието за свобода вътре в съответните страни.

Образът на външния враг Израел дълго време е използван за сплотяване и за маскиране на репресиите и липсата на свобода в арабските общества. Същевременно, палестинците също са потърпевши, тъй като са предадени и никой не им оказа никаква реална помощ (75).

На 25.02.2011 г., петък, се провеждат координирани демонстрации с искания за демокрация в Кайро, Сана, Триполи, Бенгази, Аман, Багдад, Басра, Сюлеймания, Бейрут. Забелязва се раздвижване на кюрдите и в четирите страни, в които има най-много представители на този етнос — Турция, Ирак, Иран и Сирия.

Йошка Фишер заключава: Ако това пробуждане претърпи неуспех, резултатът ще е радикализация на целия регион. Няма да има връщане към предишното положение на нещата. Духът вече е изскочил от бутилката.“ (76)

 

 

Бележки

(52) Александър Габуев,  „Как се стигна до кървавата баня в Либия“, http://e-vestnik.bg/11129/kak-se-stigna-do-karvavata-banya-v-libiya/, 07.03.2011.

(53) „Арабите плашат Запада“, в. Етнос“, http://e-vestnik.bg/11219/arabite-plashat-zapada/, 15.03.2011.

(54) Максим Швейц, „Русский хлебный бунт в Египте“, http://www.rosbalt.ru/2011/02/02/815435.html, 22.02.2011.

(55) Иван Преображенский „Четыре сценария „панарабской“ революции“, http://www.rosbalt.ru/main/2011/02/24/822735.html, 20.03.2011.

(56) Христофор Караджов, „Капанът“, „24 часа“, 23 март 2011.

(57) По „В Либия битката за власт придобива племенен нюанс: Киренайка срещу Триполитания“, http://www.orientbg.info/analizi/lybia.kadafi.html, 07.03.2011.

(58) „Civil War in Libya: Jets bomb civilians. Pilots, high officials flee“ DEBKAfile Special Report February 21, 2011, http://www.debka.com/article/20691/, 15.03.2011.

(59) По „В Либия битката за власт придобива племенен нюанс: Киренайка срещу Триполитания“,  http://www.orientbg.info/analizi/lybia.kadafi.html, 07.03.2011.

(60) „Кадафи скътал 144 тона злато“, „24 часа“, 23 март 2011 г.

(61) По „В Либия битката за власт придобива племенен нюанс: Киринайка срещу Триполитания“, http://www.orientbg.info/analizi/lybia.kadafi.html, 07.03.2011.

(62)  Александър Габуев,  „Как се стигна до кървавата баня в Либия“, http://e-vestnik.bg/11129/kak-se-stigna-do-karvavata-banya-v-libiya/, 07.03.2011.

(63) „Civil War in Libya: Jets bomb civilians. Pilots, high officials flee“ DEBKAfile Special Report February 21, 2011, http://www.debka.com/article/20691/, 15.03.2011.

(64)  „US military advisers in Cyrenaica. Qaddafi’s loses his air force“, DEBKAfile Exclusive Report February 25, 2011, http://www.debka.com/article/20708/, 27.02.2011.

(65) По „В Либия битката за власт придобива племенен нюанс: Киренайка срещу Триполитания“,  http://www.orientbg.info/analizi/lybia.kadafi.html, 07.03.2011 г.; вж. също и „Civil War in Libya: Jets bomb civilians. Pilots, high officials flee“ DEBKAfile Special Report February 21, 2011, http://www.debka.com/article/20691/, 15.03.2011.

(66) „US military advisers in Cyrenaica. Qaddafi’s loses his air force“, DEBKAfile Exclusive Report February 25, 2011, http://www.debka.com/article/20708/, 27.02.2011.

(67) Вж. Херфрид Мюнклер, Новите войни“, С., „Изток-Запад“, 2006.

(68) Fareed Zakaria, „In the Middle East protests, a seismic shift“, http://www.washingtonpost.com/opinions/in-the-middle-east-protests-a-seismic-shift/2011/02/23/ABPjcZQ_story.html, 16.03.2011.

(69) Пак там.

(70) Вж. Атлас на „Монд дипломатик“, 2009, в сп. Ново време“, бр. 11, ноември 2010, стр. 78 – 80

(71) Вж. чудесното изследване на Анди Стърн, „Кой спечели петролните войни“, ИК „Хермес“, 2007 г., стр. 161-176, 252-263, 281-298, 330-338; също и Гордън Томас, „Тайната история на Мосад“, ИК „Прозорец“, стр. 328-343.

(72) Immanuel Wallerstein, „The Second Arab Revolt: Winners and Losers“, Commentary No. 298, Feb. 1, 2011, http://fbc.binghamton.edu/298en.htm, 21.02.2011.

(73) „Щатски изтребител се разбива, въстаници спасяват пилотите“, „24 часа“, 23 март 2011.

(74) Евгений Сатановский, „Революция и демократия в исламском мире“, http://www.globalaffairs.ru/number/Revolyutciya-i-demokratiya-v-islamskom-mire-15101, 08.03.2011.

(75) По Lamis Andoni, „The resurrection of pan-Arabism“, http://english.aljazeera.net/indepth/opinion/2011/02/201121115231647934.html, 18.03.2011.

(76) Йошка Фишер, „Пробуждането на Близкия изток“, http://glasove.com/article-12452.php, 16.03.2011.

 

 


ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук