Максим Мизов е доцент, доктор на социологическите науки и доктор по философия, завършил философия с профил социология в СУ „Св. Климент Охридски“.Работи в областта на етиката, социологията, политологията и етнологията. Автор на 21 (5 в съавторство) монографии и книги, както и на повече от 220 научно-теоретически студии, брошури и статии. Завеждащ секция в Центъра за исторически и политологически изследвания.
Паралелно с това, подобни политици и идеолози умишлено или произволно дадоха шанс за инжектирането в публичните дискурси и езици на понятия като „тази държава“ или „тази страна“. Понятия, които са привични за англосаксонския политически речник, прокарват (явно или пък завоалирано) определена студенина, отчуждение, пренебрежение или подигравка към предишните термини.
Тъкмо от тези политици, а впоследствие и от медийните им „папагали“, в преходното публичното пространство се внедриха и епидемично се разпространиха идеологемите и клишетата за „бялата“ или за „черната държава“. В разрастващите се употреби (или злоупотреби) с тези термини се осъществява особен, но и опасен смислов коктейл на идеологическо, политическо, расово, етническо, субкултурно или друго съдържание. Този коктейл профанира по своему човешкото мислене, човешката и социалната чувствителност, а оттам човешкото обществено-историческо или всекидневно поведение днес.
Тъй като понякога самата семантика на дадена дума дискретно или директно прокарва определени светоотношения, ценностно-нормативни рамки към всичко, до което тя се отнася, логично е тези и подобни на тях термини да прокарват широки друмища за негативното мислене, за антибългарските настроения за отчуждение и за забрава на национално святото.
Странно и още по-тъжно обстоятелство е, че дори политически лица и общности, които оглушително се бият в гърдите и публично се хвалят и пъчат като националисти, не само не дават съзнателен и солиден отпор на подобни термини, а дори по идеологически и тясно партийнополитически причини ги използват. А така снижават и елиминират възможностите си да оказват едно по-мащабно и комплексно обработване на масовото и персоналното съзнание, още повече за инжектирането му със смисъл и съдържание, укрепващи националното.
Някога, по време на петвековното османо-турско робство, безпощадно са отнемали деца, за да ги превърнат извън отечеството в еничари, но после да ги върнат обратно, за да налагат иноетнични и иноверски норми, канони и закони.
Днес не чужд, а някои от самите родители подхранват и насърчават подобни
еничарски умонастроения
в своите деца, подготвяйки ги за емиграция, а и за безродно превъзнасяне на други държави, общества, култури и жизнени светове, обилно споено с охулване, оскверняване и кощунствено поругание на българското.
Нуждаем се от етномодел, който, отваряйки ни към света, да дава солидни шансове и средства да се съхраним занапред и като българи по дух, но и по свяст. Имаме нужда от модерен национализъм, който да възкресява и надгражда занапред българското в нашите граждани, независимо от техния етнически и верски генезис. А това е по силите на една демократична гражданско-политическа нация, в която човешките права и свободи не са Архимедов лост за персонална и групова изгода, а са гарант и стимулатор за взаимно обогатяване, облагородяване и за толерантност.
Ние, българските граждани, неистово се нуждаем не от толерантност, която, по думите на П. Бурдийо, трасира своите пътеки от внимание през безразличие и най-накрая до безличие на другостта. Ние нямаме и повече нужда от съмнение, подозрение, гняв и ненавист към другостта, чуждостта, от една омраза без граници. На това някога нашите предци или предходници са били свидетели, неволни или невинни жертви. С това днес и самите ние се сблъскваме, а и страдаме.
Единствено като превърнем Кантовия императив в сърцевина на българския етномодел — да въз/приемаме „другия“ не като средство, а като ценност и цел на човешките ни връзки и отношения, а и на жизнения ни свят, можем да постигнем истинска споделеност и дори заедност в човешките ни въжделения и мечти. Само отдавайки на другия онова, което желаем за себе си, можем да бъдем готови, но и способни да получим даровете на човещината на другостта. Само в свят, където етническите и верските предразсъдъци се оказват personа non grata за човешкото мислене, чувстване и поведение, там човещината расте, а и триумфира. Ето защо ние
имаме пареща нужда от толерантност,
която дава истински шансове на другостта
да разцъфти с целия блясък на своите човешки достойнства и качества, на своята индивидуалност или натура, без обаче с това да накърни или оскърби достойнството и живота на азовостта ни.
Най-накрая поред, но не и по значение, следва категорично да се отбележи и неотрадното обстоятелство, че за времето на почти цяло едно поколение не стана възможно да се издигнат солидни и ефективни бариери срещу наличието и растежа на словото на омразата към етнически/религиозно различния, другия и „чуждия“.
В живота ни има прекалено много слова и в него властват езици, които не ни сближават, а ни раздалечават; които, вместо да откриват общи и ведри хоризонти, вдигат китайски стени на подозрения, барикади на мнителност, гняв към другостта. В смутните ни житейски и обществени реалии има прекалено много опасни езици, които, вместо да ни предразполагат да вървим едни към други, ни принуждават да настъпваме едни срещу други — различни от нас по етнос или вяра.
Всекидневно сме свидетели, а за съжаление неволно и невинно страдаме от такива оргии на политизирано слово и от вакханалии на етнизираните дискурси. Далеч преди да настъпят „етническите прочиствания“ в смесени селища или райони, за които умишлено не се говори достатъчно и обективно, вече са насърчавани „етнически прочиствания“ в обширни територии на масовото или на персоналното съзнание и мислене, а оттам и в политизирания, в етнизирания език, бил той български, турски или цигански. Няма значение! Атаката срещу другостта започва, а понякога и завършва, по полигоните на онова всекидневно или пък наелектризирано и неестествено говорене; от онази обичайна или екстремална комуникация, в която различието, другостта или нарочената „чуждост“ се превръщат в прицелна точка на нашите таланти да унижаваме, наказваме, измъчваме и изискваме ликвидацията на чуждия елемент или субект в безкрайно смутното, а и безнравственото ни преходно време.
Някога Ж.-П. Сартър в друг контекст е писал, че „другият — това е адът“. Днес тази странна мисъл придобива своите невероятни очертания; забавлява се със своите премеждия тъкмо в сферата на „разпалените клади“ на политизираното/етнизираното слово, в които следва безжалостно да се хвърлят „грешниците“ — всички дразнещи ни „чуждости“. „Светата инквизиция“ на тази безпощадна реч, която оповестява, че ни носи мир и морал, че наказва всички провинения и прегрешения спрямо сакралното, поглъща своите жертви — от „другостта“, а и от „азовостта“. Защото неусетно ползващият подобно антихуманно слово влече не само „другия“, но и самия себе си. Нерядко обвиненията към „другия“ са сублимация на това, което прикриваме у нас самите, на собствените ни пороци, недостойнства, липси на качества и човещина?!
Всички фрустрации, различни депривации на изтощената психика могат и трябва да открият, оползотворят своите чудотворни лекове или терапии първо във и чрез словото, чрез политизирания език, чрез етнизираната реч. Всички терзания или екзалтации на изнуреното или на разбесувалото се съзнание имат благоприятни шансове да намерят своите утехи и упования в съответно слово, което им предоставя известни опиатни, а затова и вече илюзорни, възможности. Такова слово създава халюцинациогенен свят, в който ползващият го, а и онзи, към когото то е адресирано, се превръщат в нещо различно от това, което са всъщност. Съвсем умишлено се провеждат спешни „мобилизации на набори“ от думи или вербални кохорти, политизирано дресирани или етнизирано тренирани слова, които да нанасят възможно най-тежки поражения на „другостта“. Уязвяването на човешката чест и накърняването на личното/груповото достойнс-тво са тяхна свещена мисия, която те най-прилежно и даже самоотвержено изпълняват.
Някои среди и дори цели партийни общности са придобили до такава степен наркотична зависимост от такива езици/дискурси на враждебност към „чуждостта“, че всяко ограничение на тези езици, още повече липсата им, почват най-сериозно да ги тревожат, дори панически да ги плашат. За тях такива признаци са симптом за опасност за демокрацията, за човешките права.
Безотговорността и преднамереността, спекулациите или манипулациите с политизираното/етнизираното говорене и писане в годините на прехода обуславят и насърчават
езикова пиромания
спрямо етническите и религиозните идентичности
Тази пиромания се оказва способна да възпламени, а и да развихри пожарите на етнизирано съмнение и на тлеещи подозрения, нетърпимост и непоносимост, отчуждение или ненавист към нарочената и умишлено заклеймявана етнообщност.
Благодарение на тази вербална пиромания най-лесно и най-бързо ни застига „черната магия“, която превръща кръста в кинжал, а пък полумесеца — в ятаган, поразяващи неприемливата, заподозряна в грях етническа/религиозна другост. Параноята, която във всяка реална или привиждаща ни се „другост“ и „чуждост“ съзира гибелна заплаха за собственото ни съществувание, започва преди всичко от лабораториите на политизираното/етнизираното мислене и слово.
Пожарищата на подобно безконтролно, преднамерено политизирано или откровено етнизирано говорене ни се привиждат в образите дори на ужасни кръстоносни походи, като потресаващи ритуални процеси или разправи на свещената инквизиция, заела се с осъждане и с възмездие над грешниците или над виновниците за онова, което се случва. Подобна глосална или писмена пиромания сякаш ни връща в мрака на едно ужасно „средновековие“ на мисълта или на чувството, което обаче е родено и кърмено тук, сега — в условията и сред реалностите на нашата глобална, но и постмодерна епоха.
Партийнополитическият егоцентризъм и необузданият нарцисизъм провокират пътища за своеобразен езиков садизъм спрямо дадени (етнически и верски) общности и индивиди, които се оказват с нещо „жестоко провинили се“ в конкретна ситуация. Но те не ни предпазват и от друго — от мазохизма на родоотстъпничеството, майкопродавството и изменничество към светините на българщината, към достойните примери на предци и предходници, от гнусното и сервилно чуждопоклонство, от оскверняването на родолюбието и пр.
Мнимата свобода на словото често отприщва бентовете за мътните стихии на слободията в политизираните говори, за умишленото етнизиране на проблемите, за вероломства и волунтаризми в публичните политически и етнически дискурси, за опасна безотговорност на инструменталното слово, насочено срещу „другостта“.
Вместо да се прокарва и легитимира нормален, ако щете дори и пацифистки демократизъм или хуманизъм, всекидневието предлага и налага думокрацията на етническата и верската дистанцираност, отчуждение, непоносимост и нетолерантност. Тази безумна и безмерна власт на словото на омразата сякаш ни улеснява бързо и без съпротива да приемем тезата на Глюксман, че живеем в епохата на ненавистта. Така, ведно с формално прокламирания хуманизъм, с лицемерно и оглушително провъзгласяваната нужда от толерантност и заедност, в живота ни самодоволно, но безцеремонно и господарски уютно се настанява и разпорежда милитаризираният език на псевдохуманността, който перфидно сее отровните семена на плевелите на безчовечието; който потиска и постепенно убива човещината.
Живеем в особена, Постмодерна епоха, в която езикът и езиците (естествени и изкуствени) са изключително важни за житие-битието на хората, а и за нормалното функциониране на обществените институции и нрави. Революциите и контрареволюциите на езиците помитат стари и съграждат нови устройства и светове, в които човек „трябва“ да се чувства по-уютно, по-свободно; създават „реалности“, в които вярваме повече, отколкото в естествените реалности.
Интернет ни даде „рогове на изобилие“ от възможности да проникнем в глобалния свят, ала сякаш ни отдалечи от способността да вникнем в тайните на микросвета на другия до нас, който може да е етнически, конфесионално и другояче различен. Можем все по-лесно и по-бързо да се докоснем, да надникнем в Космоса на света, а ставаме все по-неспособни да се взрем и разберем микрокосмоса на другия до нас. Отворени към света, като че ли загубихме „комшулука на душите“ с другостите, които, вместо да разберем и приемем, виждаме като все по-непонятни и по-опасни.
Глобализацията с едната си ръка неимоверно щедро насърчава и отваря едни към други идентичностите, а с другата — най-коварно ги разделя; понякога ги възправя и даже ги взривява — в отношенията им едни срещу други. Тя подарява различни възможности или реалности, от които човек може/трябва да се възползва, било в приближаването си или в отдалечаването си от „другостта“. Ето защо демократизацията и хуманизацията на социалните условия и отношения нямат реален шанс, ако са съпровождани от словото на нетърпимостта или пък са гарнирани с непоносимост и омраза към различния друг, вместо със словото на толерантостта, с езика на разбирателството.
Езикът на добротата, на съпричастието и съучастието към грижите и делата на другия, различния от теб, е не само изумителна рядкост, но дори нежелан. Неговият ореол е помрачен и той е прокуден в покрайнините на комуникациите. Вместо него в живота ни настъпват и властват антиподни и антагонистични езици, които не се церемонят да заменят доброто със злото, справедливото с несправедливото, истината с перфидния и перверзен фалш или с откровена лъжа.
Подобни политизирани и етнизирани езици вдигат прегради и барикади пред езика на доброто, човещината, реалния хуманизъм и истинската демокрация. Те рисуват неверни исторически и социални пейзажи, каквито реално не съществуват в днешната преломна, конфликтна действителност. Те ни представят и тълкуват човешката природа по свой облик и подобие, като така спират толерантността и взривяват мостовете на езика на заедността. А именно този език благославя свободата и равенството чрез солидарността между хората. Тъкмо чрез него може да се усети братството — също свещена ценност, завещана от славните и метежни исторически времена на светлата вяра в Човека.
Варваризирането, опростяването и брутализирането на езика не са само съвременни продукти, нито са свидни рожби на постмодерната епоха. Те са познайници от доста далечни предишни епохи и особено на преломни времена. Днешните безчовечни и безпощадни политизирани и етнизирани говори като че ли ни показват, че въпреки обстоятелството, че живеем в постмодерно време, си оставаме много назад и далеч в праисторията на дивия, първобитен човек, който вярва в магията на словото, в шаманизма на езика, в ритуалите на вербалността, които го спасяватт от ежедневните му потресения или пък му дават възнесения.
Политическото и журналистическото говорене през прехода не съумя да се опази от несъзнателно или от умишлено „инжектиране със свръхдози“ на словото на отчуждението, разединението, противопоставянето между различни етнически и религиозни, а най-вече на политически или политизирани индивиди и общности. То дори носи най-голямата отговорност и вина за сегашното състояние на нещата.
За жалост, опасностите за демокрацията — популизмът и демагогията — се превърнаха в горчиво и неизкоренимо всекидневие в годините на радикалния преход. Популизмът — този травестит на безсилието и примирението с достойнствата и предимствата на другостта, а и демогогията — тази проституция със свещените ценности, норми, принципи и идеи на демокрацията и хуманизма, ни преследват. Те са като просяци, които се опитват да ни изнудят, хленчейки или разсмивайки ни, убеждавайки ни в „истини“, в които сами не вярват, а искат ние да им се доверим.
Тъкмо на техните криле се понесе и разпространи обезсмислянето на темата, а дори и арогантното или перфидното манипулиране с образите за съществуващия, или за дължимия статус на българския етнически модел. Най-вече на такива политически партии и субекти дължим ширещите се като епидемии представи или разбирания, че етническият модел е някаква куха и коварна идеологема, от която следва да се предпазим, да предотвратим и се махнем колкото може по-бързо.
Съдбовен залог за историческата пребъдност
на нашата нация, култура и човешка свяст
Поради тези причини и обстоятелства трябва ясно и категорично да заявим — всеки пред себе си и пред другите — „за“ или „против“ сме спрямо темата за българския етнически модел. Ако искрено, но и решително възприемем, че тази съдбовна тема може и трябва да е за нас символ-верую, следва да сторим и нужното: неуморно, непоколебимо и последователно да се борим срещу профанацията или срещу непочтеното, асоциално и антихуманно инструментализиране на тази тема. Това е единственият път и начин да бъдем Човеци — към себе си и към другите.
Затова и етническият ни модел трябва да е съдбовен залог и гарант за историческата пребъдност на нашата нация, на българската национална култура и човешка свяст! Но само ако го обгърнем и изпълним с толерантността между различните субекти!
Някога, назад в бездните на историята, един гений е писал за светилата на свободите на еманципирания Човек. Той ни е оставил своето мъдро послание и изумително проникновен, ала и съдбовен за социума завет: свободата на всеки е условие за свободата на всички! Днес ехото на това послание и сянката на този завет ни сепват и посещават все по-често и по-драматично в едно преломно време, в което слънцето и светилата на свободите за даден етнос, за някоя нация се опитват да озаряват небосвода на историята или на всекидневието на обществото сякаш паралелно с цената/жертвата на студения и блед лунен отблясък от светлините на различната другост.
Но това не е нито сериозно, нито хуманно, дори не е исторически перспективно! Не просто защото от астрономията знаем, че и слънцето все някога ще стане мъртва планета, която да свети с отразените лъчи на други космични светила. А защото еманципацията на етническата идентичност (азовост или другост) не бива да се заплаща с преднамерената, предразсъдъчна демонизация и с предубедено репресивната виктимизация на различната „другост“. Още повече че това е коварният път към самозаблудата и дехуманизацията и на самата азовост.
Истинската и пълнокръвната, а не фалшивата или малокръвната свобода не е възможна, нито пък е реална без равенството и солидарността между „азовостта“ и „другостта“, защото последните са двете неразделни страни на вечно скъпоценната „монета“ на човешкостта, но и на нейната непреходна човечност.
(1) Срв. Митев, П.-Е. Българският етнически модел — проблематизирано постижение в обединяваща се Европа, в „Етническото многообразие в обединяваща се Европа“. С., 2005., ЦИПИ, фондация „Жан Жорес“ и фондация „Солидарно общество“, с. 24.
(2) Природата, спецификата и диалектиката на или между събитийните и структурните времена много добре е представена в теоретичните концепции на Фернан Бродел и Райнхард Козалек.