Социализмът поне успя да въведе ЕГН.
Единният граждански номер.
Номерът беше, че това е изгодно и на държавата, и на гражданина. Улесняваше преброяването на населението. За да знае държавата за колко поданици трябва да се грижи, а поданиците да търсят защита у държавата.
Въпросът „Кой ти е номерът?“ има стара давност. История, в която още са пресни спомените за някои отговори.
Например тези на Хитлер. Да бъдат жигосвани и изписвани с татуирани цифри кожите на милиони концлагеристи.
Или отговорите на Сталин. Той ги е решавал по сталински. Просто не е слагал номера на арестуваните. Няма човек, няма проблем! Няма и номер.
Опасен е човек без номер, обаче. Движещо се същество натам-насам по земните паралели и меридиани.
Константин Симонов описва в една малка книжка срещите си със Сталин. Кое е поразило „вожда на народите“ след влизането на Червената армия в Германия.
Първо, немците са видели, че руските войници не са маймуни, както ги е представяла гьобелската пропаганда, и второ, което Сталин е съзрял, най-голямата опасност за него — руските войници са си задали простия въпрос: А защо те в Русия не живеят в къщи като германските?
Така че е най-добре да не се движиш. Да бъдеш закрепостен!
Затова ти слагат номер. Или не ти дават паспорт.
Демокрацията се очакваше да промени нещата.
След падането на Берлинската стена бе вдигната обаче Шенгенската стена. И не я отварят до днес за България. Нищо, че лозунгът е за свободно движение на идеи, хора и капитали.
Все пак повече хора сега се придвижват.
Но движещият се човек все повече се превръща в проблем на демократичното време. Поради това, че този човек се осъзнава като личност!
И се налага държавата да защитава личните му данни. А как тя ги защитава? Пред изумените ни погледи парите за култура и наука тя ги даде за тотално подслушване на своите граждани.
Лозунгът на Тодор Живков „Всичко за човека!“ беше превърнат от неговия бодигард в лозунг „Всичко да знаем за човека!“ От ДНК-то до марката на бельото.
И без притеснение обясни, че подслушването е най-естественото нещо в управлението на държавата. С което неговите министри веднага се съгласиха. Дори някои от тях изпитвали удоволствие от подслушването. Чак пък толкова.
Откровен беше самодържецът. Той дори каза, че няма приятели и обича да гледа мачове и да слуша СРС-та.
Така е днес у нас.
Но и това дотяга.
Тогава намираш други удоволствия.
Такива сме виждали в лошокачествените филми.
Например да си броиш патроните. За приятелите. Ако са ти останали… приятели.
Ето какво щеше да се случи с мене след едно броене на патрони, в епохата на личните данни.
Среща ме познат и ме пита:
— Вярно ли е, че ти, Георги Григоров, си отишъл в лагера на нашия противник и са те назначили за кмет във Връбница?
— Грешка имаш, приятелю, съвпадение на имената.
— Щото вчера, като си преглеждах пълнителя на пистолета, отделих един патрон за тебе, приятелю!
— Но аз се казвам Георги Борисов Григоров. Виж ми егенето.
Спаси ме името на баща ми и егенето.
Оттогава винаги си нося личната карта. Носете си я!
За да не стане грешка.
