СТИХОТВОРЕНИЯ

0
204

Вили Тодоров е роден през 1954 г. в София. По образование е машинен инженер. Специализирал е инженерна психология и промишлен дизайн. Рисува. Негови творби са в частни колекции у нас и във Франция. Пише проза и поезия (разкази, хумор, стихове, миниатюри, хайку, рубаи.) Автор е на пиесата „Защо се раждаме на света“ (2007 г.). През 2005 г. излиза първата му книга „Целувката на айсберга“ — избрани рисунки, проза и поезия, а през 2011 г.  — „Поисках да пиша за теб“ — избрана поезия и проза.

 

ОСТАВИХ ЛИ СЛЕДА

 

Повече не искам да умирам бавно

и ще търся да се случи изведнъж.

Но сърцето ми дано остане цяло

и го получи момиче или мъж.

 

Животът и без мен ще продължава,

а смъртта за никого не е беда.

И нека другите да преценяват

оставих ли след себе си следа.

 

 

ПОНЯКОГА

(Понякога търсиш защо…)

 

Понякога търсиш защо

бил си на тоз свят роден,

но веднъж старица напомни

какъв бил твоя път отреден.

 

На моряка, сред бури пътувал,

сред скелети и с дрипавите платна

прокълнат обич да търси,

а не покой от вечната тишина.

 

Понякога обичаш по малко,

а понякога — само до смърт,

понякога да умираш не искаш,

но по-често — да е само веднъж.

 

Понякога сънуваш, че с нея

се къпете под звездния дъжд,

понякога — че я целуваш засмяна,

някъде сред цъфнала ръж.

 

Понякога омръзва ти от лъжи,

понякога — нищо не казваш,

понякога смееш се през сълзи

и затова притчи разказваш.

 

Понякога с Дявола разговаряш,

понякога любиш Смъртта,

понякога отговор търсиш

какво оставил си на света.

 

Но понякога защо не заплакваш,

макар да било не по мъжки?

Боиш ли се или отдавна не можеш?

Нищо! Ти, все пак, дръж се!

 

 

ПОНЯКОГА

(Понякога нощем вървя…)

 

Понякога нощем вървя

по лениво заспиващи улици,

сенки изплитат дантели,

скърца мръсният сняг под обувките.

 

Понякога себе си търся

сред книги и мъртви цветя,

от шкафа изваждам тромпета

и припомням си „Тишина“.

 

Спирам понякога да мечтая

и погалвам студената цев,

а с очи барабанът ме пита

гнездата ще запълня ли днес.

 

Понякога събуждам се нощем,

Често, без да зная защо.

Разпит започва белият лист,

знаем и двамата за кого.

 

Понякога утрото питам,

защо пълни контейнерите с души,

защо слънцето изгрява за всички,

но към някого безразлично мълчи.

 

Мечтая си понякога да продавам

хвърчила лете и зиме

и ако попита някой:

– Защо?

Ще отвърна:

— Продавач на надежди нали има!

 

 

МОЯТА МЕЧТА

 

От дете мечтая си за конче

с нрав и бърз като катана,

двама да препускаме на воля

през гори или поляни.

С него на живота ще се радваме

сред „картините“ на Дебюси,

от ръката ми ще хрупка ябълки,

но с очите си ще пита:

— Човече, всъщност, кой си ти?

Мой господар или приятел?

Или животът те превърна

в странник, дух, мечтател?…

И днес дори не мога да отвърна,

а само гривата му ще прегърна.

 

 

БОЛНИЧНА СТАЯ

 

Живееш без страх и умора

и … събуждаш се в бялата стая,

работят наоколо хора,

а защо и къде си — не знаеш.

 

Гледаш към вътрешен двор,

на перваза не кацаха птици.

Наоколо виждат се само

от болка разширени зеници.

 

В огледало превръща се бялата стая

на думи човешки и хорски съдби.

С целувка някого сутрин разбуждат,

други пристигат угрижени за пари.

 

Болка в главата и всяко движение

заставят те бързо да затвориш очи

и тогава, като в истинска приказка,

макар без крила, над главите летиш.

 

В стаите хора непрестанно пристигат,

всичките идват с надежди честити.

После отиват си, като в живота различни,

едни в дрехи, други — покрити.

 

Последната нощ е била най-нежна,

преди да свърши, напуснал си светлината.

Пътят има край, часовникът спира,

но да се върти продължава земята.

 

Стая до стая, клетка до клетка.

В тях можеш единствено да мълчиш,

а ти се иска, като птица ранена,

криле да разпериш и отлетиш.

 

Многолика нестинарка танцува

сред жарава от мисли и рани.

Някой със Смъртта се шегува,

изгревът се ражда от… заник.

 

Пирогов, септември 2011

 

 

В БЯЛАТА КЛЕТКА

 

От болка се будиш в бялата клетка

и тихо въздъхваш си с облекчение.

Бързо разтваряш белите листчета

и с думи по тях ще търсиш спасение.

 

Навън запалват дежурната лампа,

коридорът отдавна е опустял,

въртележка от спомени в главата

животът бавно е завъртял.

 

Редуват се гласове и картини,

но само „Обичам те!“ няма сред тях.

Така отлетяха дни и години

и чувстваш на кармата сетен замах.

 

Коли, самолети, страни непознати…

Рисуваше някога любимата красота,

танци латино правеха те крилат,

но после светът изведнъж замълча.

 

Срещите с хора запомни завинаги

и нежния чар на самотното цвете.

Скрито от поглед разбра как да виждаш

и да цениш докосване на ръцете.

 

Наскоро предаде някому пожелание

веднъж поне да спаси птица

и от някого, като за обич признание,

да получи крила и полети към Зорница.

 

Унесен сънуваш как върху твоето тяло

една нестинарка сред клада танцува.

Разпиляват се въглени, угасва жарава,

за последно да те накърми бленуваш.

 

Към края водят пътища безкрайни,

обгръща те студена топлина.

От леда косите побеляват,

изчезват овъглените сърца.

 

Денем и нощем листата покриват

със злато черната гладна земя,

без умора ненаситно поглъща

птици и хора със свойта уста.

 

От бяла стая с опустели завивки

странник дарява на всеки хвърчило,

продавач на надежда буди усмивки

върху лица от съдбата унили.

 

Пирогов, септември 2011

 

 

ШУТ ИЛИ ПАЛЯЧО

(Из „Животът, какъвто е“)

 

Отдавна всеки сам избира

да бъде шут или палячо,

да казва истини или разсмива,

каквото и за другите да значи.

 

Кралете умни слушат мълчаливо

и шутовете свои уважават,

защото от историята помнят,

че не шут, а ближният предава.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук