Ангел Митрев е завършил философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Хоноруван преподавател в ПУ „Паисий Хилендарски“ – филиал Кърджали, където чете курс лекции „Предотвратяване и разрешаване на етнически и религиозни конфликти“. Гост-преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“. Член на международен екип от университетски преподаватели в Испания, Колумбия, Мароко, Румъния и България, разработващи проекти на ЕК по радикализацията на етносите и конфесиите.
Проблемът за защита на българската умма от негативното външно въздействие
„И почетохме Ние синовете на Адам,
и ги пренасяме по сушата и морето,
и им даваме от благата.
И ги предпочетохме да превъзхождат
повечето от онези, които сътворихме.“
Свещен Коран (17:70)
Когато професор Раймонд Детрез пише за етнорелигиозните отношения на Балканите в своята книга „Косово. Отложената независимост“, при него се появява една впечатляваща хипертеза:
„…Те (белгийците, но ти, любезни читателю, разбирай гражданите на цивилизования Запад — б.а.) хранят известно недоверие към героизъм и саможертва, които в техните очи винаги изглеждат малко подозрителни и комични… Писането на балканската история с такава ментална настройка може да се смята като неадекватно или пък… като привлекателна алтернатива за романтичната балканска историография… Митологичните разкази и емоционални аргументи получават силата на неоспорими твърдения… Наред с това те (народите на Балканите) често предоставят исторически аргументи за претенциите към определена територия… мит, който „доказва“, че собственият народ от векове живее или е живял на едно или друго място, преди там да дойде друг народ, придобиващ стойността на акт за собственост“ (1).
Струва ми се, че това е едно евфемистично признание, при това много искрено и доброжелателно, за гносеологическите проблеми на западните учени-балканисти, затруднени от историята и динамиката на етнорелигиозните отношения, които не познават задълбочено.
Когато Арбен Джафари — почетният председател на Демократическата партия на албанците в Македония, иронизира историческите, психологическите и политическите концепции, оприличавайки ги на исторически „вкаменелости“(2), влияещи върху съвременните полемики за територии и идентичности, той и негови съмишленици очакват един монументален отговор за прекрояване на граници и параметри на политики. Това очакване намира своите реални основания в някои европейски критерии на двойните стандарти за вътрешнополитическа логика и разчита на упорита външна подкрепа. Западните елити понякога са щедро и удовлетворяващо привързани към териториални претенции и преференциални права на малцинствените ислямски общности на Балканския полуостров.
В българските условия, без обективен исторически прочит на миналото и адекватен анализ на съвременните етнорелигиозни отношения, не е възможно да се разчете подтекстът на реалностите и да се доловят признаците за евентуални негативни рецидиви на ислямския фактор като социално значим феномен в съвременната политическа галактика.
В резултат на многогодишни усилия и грандиозна по обем работа България реализира два най-значими в новата си история стратегически външнополитически приоритета, с което придоби нов статус в международните и междудържавните отношения след приемането й за член на НАТО на 29.03.2004 г. и с фактическото й членство в Европейския съюз от 01.01.2007 г.
В този актуален контекст българската външна политика се реализира в нова дипломатическа координатна система, като част от общоевропейските и северноатлантическите приоритети.
Наред с това тя има собствени, български акценти, които се осъществяват двустранно или чрез инструментариума на Европейския съюз във външнополитическите й отношения.
България направи поредица от последователни заявки за превръщане на Западните Балкани и Черноморската зона в преимуществено направление на външната политика, както и за възстановяване на отношенията с традиционни партньори в миналото от Северна Африка и Близкия изток.
Република България е малка по площ и население държава и нейните ресурси не предполагат възможности за самостоятелна защита на границите и националния й суверенитет. Затова членството й в НАТО и Европейския съюз са, от една страна, резултат от функциите на нова държавно-политическа конструкция, на припознати общочовешки ценности, а от друга, рационално-прагматичен и позитивен етатизъм за гарантиране на националната отбрана, сигурността и стабилността на страната.
България е конструктивен и делови член на световни организации, като работи адекватно и ефективно за развитието на международните отношения и за противодействието на новите асиметрични заплахи. Един от основните приоритети на външната и вътрешната политика е защитата на правата и основните свободи на човека, както и спазването на основните общоприети стандарти в тази област.
„Международните отношения са отношения между държави и групи държави, нации и други социални формации, които, пресичайки държавната граница, се реализират върху международната сцена.“ (3)
Етническата и религиозната идентичност са значими поради особеностите на влияние върху поведението на субектите в социалните отношения и затова те са фактори и в международните отношения. Конфесионалните парадигми имат своя ценностна система, която предписва правила и норми за поведение на вярващите и така създават поведенчески модели. Това предполага регулативна функция (според степента на религиозност) и възможности за насочване на груповата активност от придобилите лидерски статус. Историята на човечеството предоставя твърде много и убедителни емпирични примери, когато религията е била определяща за състоянието на международните релации и вътрешнодържавната среда за сигурност.
Религиозната власт и религиозният контрол са били определящ фактор на междудържавни и междусоциални формации не само в миналото — няма по-нагледен пример за това от съвременния свят на мултикултурализма и всеобхватния характер на религиозния ренесанс през последните десетилетия.
Що се отнася до понятието „ислямски фактор“, от методологическа гледна точка е важно да предпоставим няколко уточнения като условие за коректност на презентирания анализ.
Понятието фактор (factor-лат.) означава „правещ, произвеждащ, създаващ“ и се идентифицира с причина, движеща сила на някакъв процес или явление, определяща неговия характер, посока или някоя от основните му черти. В този смисъл приемаме, че то обозначава креативни, позитивно действащи, но и негативни, разрушително действащи субекти или обекти, понасящи такова въздействие. Тогава възниква въпросът, каква сила е ислямският фактор, т.е. субектите — носители на ислямската парадигма, и какви характеристики биха могли да му бъдат приписани в контекста на съвременните външни и вътрешнополитически отношения на България.
Изкушението за теоретизация на проблема може да даде предубедени исторически или детерминирани от етнорелигиозни предразсъдъци отговори в посока „ислямският фактор е рисков фактор, разединяващ, дестабилизиращ“, а другата крайност на лексикална употреба да ни насочи към характеристиките на ислямския фактор като „мобилизиращ, укрепващ, креативен, миротворчески“ и т.н.
На първоначално работно ниво не може да се отрече, че по своята същност, влияние и разпространение ислямът и неговата социална база са световно значим авторитет, а в отделни региони са овластена институционализирана сила, с която не може да не се съобразяваме или поне да не я вземаме предвид. Косвено уклончивото или откровеното отрицателно натоварване на ислямският монотеизъм, като елемент от междуцивилизованите отношения, предполага неработещо за развитие на „мюсюлманско-християнския диалог“ (4) недоверие, междукултурно дистанциране, отчуждение и дори акумулиране на междуетнически или междурелигиозен конфликтен потенциал.
Българската умма
Към българската мюсюлманска общност (българската умма) се самоидентифицират предимно:
— Турците. Те са най-многобройното население, изповядващо исляма, останало да живее в границите на България след Руско-турската война от 1877-1878 г. и освобождението от турско иго. Българските турци са траен ориентир във външната политика на Република Турция, върху които се въздейства чрез изселнически спогодби и масови психози, дипломатически манипулации (5) и като активно експлоатирана социална база за чуждо държавно проникване. След като през 1989 г. Турция отвори границите си и заяви, че ще приеме всички на своя територия, при това след изселванията по спогодби, приключили през 1982 г., днес всяко турско семейство в България има близки кръвни родственици от другата страна на границата. На съседна територия функционират изселнически организации, които са неформален инструмент за етнорелигиозно въздействие, за защита на преференциални интереси и ползи, както и за внос на етнорелигиозен вот по време на избори в България.
— Българомохамедани (българи мюсюлмани, помаци, ахряни, торбеши). Назовават ги по различен начин, но това са българи и славяни на Балканския полуостров, чиито предци са били принудени да приемат исляма насилствено, под мисионерско индоктриниращо въздействие или поради непоносими икономическо-данъчни тежести, прилагани спрямо неверниците по време на петвековното турско иго.
От Освобождението на България през 1877-1878 г. до наши дни те са обект на непоследователна вътрешнодържавна политика, насилствена смяна (и връщане) на турско-арабските им имена и волунтаристични актове на ситуативна политическа целесъобразност.
Деструкционните елементи на тази непоследователност предизвикаха през последните две десетилетия появата на настойчиви опити за предефиниране на етническата им принадлежност и обособяване на „помашки етнос“.
Сред т. нар. българомохамедани една част, предимно някои от възрастните, са вярващи мюсюлмани, други са приели светото християнско православие или са атеисти. Въпреки тази съществена особеност за базисен (и като че ли единствено възможен!!!) елемент на спекулативната конструкция „помашки етнос“ се приема принадлежността на прадедите към религията на исляма.
Новопоявили се лидери предприеха конкретни стъпки за социално инженерство на политическо представителство на „новородения“ етнос чрез регистрация на етнополитически и религиозни структури.
Самооценяващи се като „ненужните“, „излишните“ или прагматично периодично употребяваните маргиналии, някои от българомохамеданите от Рило-Родопската област се припознават като виктимни обекти на социално-икономически и политически практики. Тази логика предполага групова ощетеност на феномена „помашки етнос“ (независимо дали е мнима, или действителна), както и съответни действия за етно-религиозно обособяване и самопредписана изключителност, чрез които да се легитимират и да бъдат обществено разпознати като значими за вътрешнополитическия живот на страната.
—Цигани. Влиянието на исляма сред циганското население е на религиозно ритуално-обредно ниво, с валидност предимно в районите, където съжителстват с компактна маса етнически турци. Отделни са случаите в Пловдив и Пазарджик, където арабски ислямски мисионери създадоха малки ислямски общности от прозелити на арабския уахабизъм.
Основните проблеми с циганската общност са свързани с ужасяващата битова изостаналост и необразованост, висок процент безработица, здравна и социална неосигуреност, които задават песимистична перспектива за интегративното съществуване на етническите цигански малцинства в новото европейско пространство и вътрешнодържавната българска социална среда.
Догматично българската ислямска общност
е под въздействието на няколко религиозни образеца
Условно бихме могли да ги схематизираме в три конфесионални парадигми:
• Турска форма на исляма, която с много уговорки можем условно да наречем следосманистки или постосманистки ислям, свързан по-скоро и повече с традициите на кемалистка Турция, отколкото с неговия първоначален огледален образ от зараждането на исляма на Арабския полуостров. Необходимо-актуално тук е уточнението, че през последните години е ясно отстъплението на Партията на справедливостта и развитието (ПСР) и лидерите й от републиканския принцип на Ататюрк за секуларизация. Въпреки убеждението ни, че не предстои Турция да бъде събудена от зова на аятоллаха, новите й религиозни контури и параметри на влияние върху българските мюсюлмани изискват адекватно внимание и мерки на съответните български институции.
• Арабският ислям, индоктриниран в България чрез изпращане на емисари или чрез прием в светите арабски земи — люлка на исляма, на български мюсюлмани и цели семейства, които се обучават в продължение на години и се завръщат на българска територия като носители на ислямски фундаментализъм и с предефинирани възгледи за отношението на мюсюлманите към човека, социума, държавността, с политика, философия, етическа система и др.;
• Емигрантски ислям на мюсюлмански организации и общности в Европа, които, подпомагайки български мюсюлмани в ежедневното им битуване на Запад, постепенно ги привличат към организационните си структури и религиозни идеологеми.
Това са трите основни парадигми, влияещи върху вътрешнорелигиозните и междурелигиозните отношения в посттоталитарна, следатеистична България.
Основният въпрос е свързан както с параметрите на въздействието, така и с проблема за границите на допустимото,
границите на поносимото външно въздействие
върху ислямската общност в България
Тя съставлява 10% от населението на страната, като мнозинството са сунити, а останалата част — шиити.
Ислямското Възраждане има свое логично проявление, което в България се материализира още от началото на 90-те години и чрез интензивен строеж и ремонт на джамии, минарета и молитвени одаи — над 1200 за цялата страна.
В условията на религиозен вакуум, в противоборство за лидерски позиции на религиозни водачи, сред останките на срутените религиозни лидери, възприемани като част от тоталитарната върхушка на комунистическото вчера, в България по много и различни канали навлязоха пари от Близкия изток и от съседни държави, емисари, религиозна литература.
Масовото и интензивно свръхстроителство на ислямски храмове има контурите по-скоро на религиозно маркиране на територии, отколкото задоволяване на сакрални религиозни потребности на вярващи мюсюлмани в постатеистична България. Ако към горното съждение добавим спекулативното отъждествяване между етнос и ислямска религия, бихме могли да разберем първичния неподправен призив на местен лидер в Кърджалийска област за религиозно преоцветяване на демографската карта: „Братя, купувайте земя в България! Купувайте земя, защото това не са ниви, а територия!“
Съществен елемент от външното въздействие върху ислямската общност в България са насочеността на турските правителствени и дипломатически кръгове, неправителствени и изселнически организации върху онази част от мюсюлманската общност, която по своя етнически състав се самоопределя като турска и географски е съсредоточена на територията на Кърджалийска, Хасковска, Шуменска, Търговищка, Разградска и Силистренска област.
Турция официално назовава тези български граждани „сънародници“ и реализира една дългосрочна и непроменяща се в дълбоката си същност иредентистка политика. Отличителна черта на това въздействие е хармонизираният синхрон в действията (по отношение на приоритетите и еднопосочността на целеполагането) на дипломати, правителствени и неправителствени органи и организации, които правят непрекъснати опити да се утвърдят като гарант за правата, свободите и просперитета на турците и мюсюлманите в България.
В този смисъл като че ли няма друга страна на Балканския полуостров, която толкова активно да използва историческите атавизми на османизма, на пантюркизма и панислямизма, за да поддържа статута на външно-национална държава за турците и мюсюлманите в България.
Турция винаги е свързвала своята външна политика и разузнавателна доктрина с външните турци, като първостепенен принцип е „проблемите“ на външните турци да се поставят перманентно, но никога да не се решават окончателно.
Въпреки демократичните политически, икономически и социални промени, България продължава да е обект на активен съседски „мониторинг“ в областта на етнорелигиозните отношения.
На Х конгрес на представителите на тюркоезичните държави, състоял се през септември 2006 г. в Анталия, турското държавно ръководство впечатляващо декларира претенциозните си цели да превърне страната си в ос на световната политика. Общоизвестен е стремежът на Турция да разширява влиянието си в средноазиатските държави и отвъд границите си на Балканския полуостров, където според официалната й доктрина живеят „сънародници“. В качеството си на водеща военнополитическа и икономическа сила турската държава си позволява обгрижването на „сънародниците“, което предпоставя формиране и утвърждаване у българските мюсюлмани на синдрома на двойната лоялност и гражданска амбивалентност.
В България са конституционно регламентирани и реализирани гражданските свободи, в това число и свободата на вероизповедание за всички граждани, независимо от тяхната етническа, религиозна, расова и друга принадлежност. Българските мюсюлмани равноправно споделят властта в национален и местен мащаб и носят равноправни отговорности за управлението на Република България.
Едновременно с това под влияние на външно въздействие на територията на страната перманентно възникват структури и организации с политическа и религиозна окраска, които по своите организационни и идеологически цели са близки и обслужващи външната политика на Турция и са извън контекста на европейската ориентация на България. Понякога европейският контекст е обект на спекулативна експлоатация поради либералнодемократичния характер на нормите, регламентиращи отношенията с етническите и религиозните малцинства. Тази експлоатация фактически е подчинена на това да обслужва лошо прикрити стремежи мултикултурните отношения да бъдат реставрирани през призмата на ценностите на отхвърленото вече историческо османско мракобесие и потисничество. Несъстоялият се мултиетнически модел на политическия живот в България се допълва от преднамереното изграждане на формации като Турската демократична партия, Мюсюлмандемократичния съюз, националното турско обединение „Отоман“, ПОМАК — структури на етническа или религиозна основа с привкус на държавен дуализъм или на „двойна лоялност“, а следователно с доказани елементи на нетолерантност и незачитане на конституционно установения ред в България.
Впечатляващи са откровените или чрез езика на знаците послания на лидерите на подобни организации.
Използвайки съмнителни исторически или митологизирани стойности като извор на неоимперска гордост, лидерите на горепосочените формирования издигат паметници на османския завоевател и поробител, носят турския фес като белег за предефинирана идентичност, провеждат организационни мероприятия с химн, който е турски военен марш. „С тази песен сме превзели… сме тръгнали от Азия към Европа, тази песен е нашата вяра“, заявяват те. А в устава на Мюсюлманския демократичен съюз е написано, че съюзът е „сдружение от личности, приели морално-етичните норми на исляма като поведение и начин на живот“. Изявяват претенции в България да се назоват градове, улици и площади с имена на герои от османската инвазия и имперското османско робство на българския народ. Всъщност целият комплекс от целенасочени външни и вътрешни въздействия върху българските граждани от мюсюлманското вероизповедание е базиран върху съвременния деформиран турски и неоосманистки прочит на злощастната за балканските народи историческа участ да бъдат в продължение на 500 години под игото на Османската империя и актуализираното припознаване на османисткото имперско наследство.
Балканите и България са една неусвоена територия за чужди религиозни влияния. Ако въздействието върху мюсюлманите от турската етническа група по исторически причини и етническо родство може да се операционализира с категориите на радикалния примордиализъм, Рило-Родопската област, Благоевградско, Пазарджишко, населени с потомци на помохамеданчените в миналото българи, са социална база на секти и ислямски организации от арабския свят. Несполучливите опити на наша територия да бъдат изпращани емисари от арабския свят, които да провеждат учебни занятия по места и да станат проводници на мисионерски ислям, не дадоха очакваните резултати. Тогава беше променена
„методиката“ за реализация
на ислямската инвазия
Отделни, предварително и внимателно проучени лица и техните семейства бяха поканени в арабските страни, където изучаваха основите на исляма и религиозно-обредната дейност, след което се завърнаха на наша територия, мотивирани (морално и финансово) да бъдат мисионери на „автентичния“ ислям. Тяхната дейност, обикновено неконтролирана от официалното ръководство на мюсюлманското вероизповедание в България, се съсредоточи в малките, предимно планински градчета и села. Родът и семейството са тяхната естествена среда за разпространение на ухабизъм и радикален ислям, на утопии за неохалифатски държавен структурализъм, на нова, „автентична“ ислямска ценностна система в семейните и междуличностните взаимоотношения.
В тази социална среда се наложи с вътрешнорелигиозна стойност понятието „мюсюлманин неверник“. Започна носенето на бради по арабски образец, носене на забрадки, но не като символ на благочестивост, а като белег на нова, предефинирана идентичност. Въвеждат се норми на реислямизираното и „автентично“ ислямско поведение, опити за полигамия, забрани за посещение на дискотеки и увеселителни заведения, слушане на музика, събиране на едно място на момичета и момчета. Организират се курсове по изучаване на Коран-и-Керим от децата в джамии, частни училища и на летни лагери в планините. Проводниците на арабския ислям отделят специално внимание на ролята на жената, която като майка задава неоислямски модел на поведение, разпространява го сред подрастващите и самата тя се превръща в модел за подражаниe.
Ислямското Възраждане или „La revanche de Dieu“ (6) има реални проекции и специфични нюанси в съвременна България. И тази тенденция предстои да се разширява. Наред с реставрацията на религиозно-обредната система и на молитвени домове бяха открити средни общообразователни ислямски училища в Шумен, Русе, Момчилград и Висш ислямски институт в София. Предстои откриването на нова модерна сграда на мюсюлманското училище в Момчилград. Местните ръководители от турски произход и представителите на мюсюлманското вероизповедание са поканили това да стори Реджеп Ердоган — министър-председател на Република Турция от Партията на справедливостта и развитието.
Балканският политически ориентализъм има способността да поставя в симбиозна зависимост сакралното („религио“-почит, благоговението пред Аллах и съприкосновението със словото на Всевишния) с бруталността, произтичаща от неадекватни намерения за неоимперско влияние.
На 11.01.2012 г. в Народното събрание на България беше приета декларация (7), в която се казва: „Обявяваме прогонването на над 360 000 български граждани от турски произход през 1989 г. за форма на етническо прочистване, извършено от тоталитарния режим.“
Абсурдното определение „етническо прочистване“
е несъстоятелно
То е несъстоятелно, невалидно и поради това несъотносимо към действително случилото се поради това, че:
• през 1989 г. български граждани, независимо от етническата и религиозната си принадлежност, предприеха пътувания, отидоха да работят и учат в много страни от Европа и света поради либерализиране на паспортно-визовия режим, като броят им оттогава досега възлиза на над 1 милион;
• българските граждани от турски произход предприеха пътувания до Турция със задгранични паспорти, издадени им по съответния ред, след доброволно собственоръчно подписани молби, запазвайки българското си гражданство, постоянна месторабота и правото на собственост върху движимото и недвижимото имущество. На българската държава бяха нанесени значими икономически щети, но спрямо турците и мюсюлманите не са предприемани никакви рестриктивни мерки. Затварянето на границата и рестрикциите бяха предприети от турска страна още през лятото на 1989 г., когато вероятно е направена обективна преценка за достатъчността на резултатите от външно-пропагандното въздействие;
• процесът беше двустранен — от България за Турция заминаха около 360 хил. души, но по същото време на наша територия доброволно се завърнаха над 180 хил. души, без да срещат каквито и да е затруднения и възпрепятстване от българските власти;
• лексиката на ежедневното комуникиране сред българските турци нарече масовите семейни пътувания през този период „екскурзия“: „екскурзия, за да се видим с роднините…“, „екскурзия, за да видим как е там…“ или пък оправдаващата се мотивация като отговор на по-директни питания: „жената и децата искат да излязат, да видят…“, т.е. това е подтекстът на „отиване някъде за кратко време и завръщане пак по родните места“.
Радикално-всеобхватните социалнополитически и икономически промени след 10 ноември 1989 г. зададоха други критерии за оценка на събития и феномени в най-новата ни история.
Според нас описваните събития от 1989 г. в отделни моменти имат характеристиките на „масова изселническа психоза“ — пореден резултат от непоследователна и деструктивна българска политика спрямо етно-религиозните малцинства и изключително настъпателни и ефективни външни манипулиращи въздействия върху общността. По повод на тази декларация акцията на турските лобита (в които най-активни са лица, отдавна разобличени като сътрудници на турското разузнаване), задгранични изселнически организации, дипломатически служби и турският печат, отново е мълниеносна и концентрирано съсредоточена към извличане на максимални ползи. Този и други подобни недалновидни актове на политическата конюнктура пораждат допълнителна уязвимост във външнополитическите отношения на България.
Радикално-ислямската активност
в оценките на българската ислямска общност
Дистанцирани от ситуативни и политически целесъобразности, оценките за световните и регионалните прояви на радикално-ислямска активност са с категорична пейоративна оценъчна натовареност от традициите в българската ислямска общност.
В наши философско-догматични беседи Негово превъзходителство районният мюфтия на Кърджали Бейхан Мехмедов неотклонно отстоява схващането, че религиозно-легитимираната агресия и противопоставяне са „дело на задкулисни нерелигиозни тъмни сили, употребяващи мюсюлманите“ за преднамерено разрешаване на нерелигиозни проблеми. Той счита, че акцентирането върху религиозната принадлежност на авторите на терористични атаки ангажира негативната оценка на световната общност с квалификация за виновност на ислямската умма. Вярвайки в неоспоримия според него факт, че няма фундаментален и радикален ислям, а една ислямска парадигма, той допуска възможността спекулациите с теологичните ислямски основни положения да се използват за користни цели. База за тези спекулации са възможностите за интерпретиране на низпосланите знамения на Свещения Коран.
В нашите беседи Негово превъзходителство определя своята и на мюсюлманите от Кърджали (най-голямата мюсюлманска общност на територията на страната) теологическа и житейска философия по следния начин:
• безапелативно утвърждаване на ислямския монотеизъм и всемогъществото на Всевишния Творец;
• приобщаване чрез толерантност към ислямската вяра, чрез сладкодумно въздействие (на словото) и умереност и благочестивост (в действието);
• неотклонно придържане към базисния принцип „Обичай хората в името на Създателя“, независимо от етническата, религиозната, расовата и пр. идентичност.
• чрез личния пример на водаческата харизма и петъчната хутба (проповед) от минбара, чрез ежедневните контакти да се утвърждават мюсюлманските етически норми от т. нар. ислямски триъгълник, а именно:
1. Преди Рая и Ада, преди всичко друго, създадено от Всевишния, човекът е в центъра на видимите ценности;
2. Да се служи на Аллах с богобоязливост, за да се спечели любовта му чрез искреност във вярата, благочестив начин на живот, потребление на земните блага, трудейки се, да създадеш семейство и с праведността си да се подготвиш за отвъдния свят;
3. Отговорност на мюсюлманите за деянията им пред обществото като цяло и неговите членове.
Религиозно-ислямското родство, основополагащите принципи в Свещения Коран, утвърдената конфесионална идентичност са за българските мюсюлмани извор на съчувствие и солидарност с жертвите и страданията на техните братя по вяра в световните зони на конфликтност. Едновременно с това българските мюсюлмани отхвърлят радикалните религиозни и политически практики на масово насилие като средство за постигане на социално значими цели. В този смисъл религиозно легитимираното насилие е един от най-сериозните вътрешнорелигиозни проблеми и на ислямския свят.
В края на миналия век в условията на тоталитарно управление български мюсюлмани извършиха терористични актове. Замислени като мотивиран протест срещу управляващите, по своите драматични резултати те се превърнаха в убийствено-деструктивни действия, в които жертвите бяха невинни хора.
Това не бяха религиозно мотивирани терористични атаки, а предизвестен и логичен резултат от неправомерна политика на държавно управление, относително депривиращо една част от населението на страната. Волунтаристичната политика за насилствена промяна на религиозно-ислямска идентичност предизвика зараждането на социален конфликт между тоталитарната държава и една част от народа — българските мюсюлмани.
Терористичните актове през 80-те години на миналия век, по време на т. нар. възродителен процес в България, не бяха мотивирани от религиозно отмъщение и религиозно възмездие за понесено зло. Те бяха предупреждение за задълбочаващата се социална деструкция и в този смисъл бяха действия на отчаяно несъгласие с произвола на управленски решения на тоталитарната власт.
Балканските, в т.ч. българските междуетнически и междурелигиозни отношения са „претоварени“ с история, с истински и мними героизми, с митове и предразсъдъци, с вяра и атеизъм. Допълнително обременени от един несъстоял се мултиетнически модел и в условията на духовен вакуум, все пак съществуват духовни ниши за индоктриниране на нетрадиционни ислямски парадигми.
Основополагащият принцип на толерантност в междуетническите и междурелигиозните отношения е насочен към изключване на възможността за маргинилизиране и социално „капсулиране“.
Значим, като цяло позитивен, формален и неформален фактор в българската ислямска общност са новите й религиозни лидери.
Осъществявайки духовнически функции с обаяние и образованост, те са посредници между вярващите мюсюлмани и Свещения Коран, източници на благочестие, на междурелигиозна и междуетническа толерантност. Религиозният им лидерски статус ги превръща в мощни регулативни фактори, с обективно притежавани възможности за култивиране на обществено-ценно поведение и санкциониране на отклоненията от етически правила и норми.
Външни ислямски фактори
могат да проявят негативния си потенциал
поради следните причини:
• България е участник в коалиции и миротворчески мисии на ислямски територии, което предполага непряка, косвена заплаха и вероятност страната ни да бъде обект на терористична атака от членове на трансгранични терористични организации, практикуващи религиозно легитимиран тероризъм;
• на Балканите, в непосредствена близост до България, съществува яростно противоречие между една дълга републиканска традиция и нови имперски амбиции;
• поради географското си положение на световен кръстопът, демографските си особености и либералнодемократични отношения, страната е актуална и атрактивна транзитираща дестинация за лица, групи и организации с радикална ориентация, в т.ч. практикуващи терористична дейност на религиозна и политическа основа.Като външна граница на ЕС през територията на страната преминават граждани от „рискови държави“, с възможности да се деперсонифицират, получавайки нова самоличност;
• все още действащите канали за трафик на хора към страни от Европейския съюз могат да бъдат използвани за нелегален трафик и на активисти от терористични организации;
• произволното изпращане на студенти и ученици за изучаване на ислямско богословие в арабски страни предполага потенциални възможности да ни бъдат върнати мисионери на радикалния ислямски прозилетизъм — еднакво опасни както за православните християнски общност, така и за мюсюлманите от традиционното вероизповедание;
• внос на индоктринираща политическия ислям литература и компактдискове, финансови средства и компютърна техника за субсидиране на нетрадиционни за местното население религиозни дейности;
• активност на самозвани религиозни водачи за фундаментиране на ислямско-сектантска другост и осъществяване на външен религиозен контрол в определени среди на българската мюсюлманска общност;
• рекрутиране на български граждани за членове на радикални ислямистки организации и формирования, практикуващи терористична дейност за постигане на организационни и идеологически резултати;
• закупуване на имоти на територията на страната от трансгранични ислямистки организации чрез подставени лица.
Защитата на българската ислямска общност
от рисково за националната сигурност външно въздействие предполага:
• приемане на законодателни норми, които не допускат, а възпрепятстват и при необходимост институционално пресичат категорично всяка противоправна и нерегламентирана религиозна дейност;
• тотално и ежедневно безкомпромисно утвърждаване на светския секуларистичен характер на българската държавност;
• безкомпромисно гарантиране свободата на вероизповеданията и мултикултурния модел;
• законово и нормативно уреждане на разрешителния режим за строителството на ритуално-обредни и молитвени храмове, както и регламентиране на правила за финансовото им подпомагане;
• Министерството на образованието, младежта и науката и Главното мюфтийство на Република България да имат приоритетни делегирани права за определяне съдържанието на учебните програми, преподавателите и характера на образованието в средните общообразователни ислямски училища и Висшия ислямски институт;
• да не се разрешава безконтролно откриване на частни религиозни училища под тоталната протекция и финансовото попечителство на чужди правителствени и неправителствени ислямистки организации;
• легализирането на дипломите на завършилите образованието си в ислямски държави български граждани да се извършва след изясняване от компетентните държавни органи на характера на учебното заведение и същността на придобитата специалност;
• специализираните държавни структури съвместно с научни експерти да разработват проекти за превенция срещу религиозния екстремизъм.
България и българският народ, неделима част от който е българската ислямска общност, навлизат в ХХI век с хуманна привързаност към споделените европейски и общочовешки ценности, с гарантирана свобода за избор на религиозно-духовно пространство, с категорично отхвърляне на опитите за реставрации на несъвместими с модерността арабско-халифатски модели и на девиациите на историческия османистки континюитет.
ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА
(1) Detrez R, Kosovs. De uintgesteldoorlog Houtekiet. Antwerpen-Baarn,1999
(2) Арбен Джафери, Македония няма и не може да има своя политика, с която да се реши въпросът за името, ИА „Фокус“, 25.05.2011.
(3) Стефанов, Г. Теория на международните отношения, София, 2004, с. 409-412.
(4) The Oxford Dictionary of Islam, John L. Espozito, Editor in Chief, Oxford University Press, 2003.
(5) Изселническият въпрос в отношенията между Република България и Република Турция (Договори и споразумения), София, 1988.
(6) Хънтигтън, С. Сблъсъкът на цивилизациите, София, 2006, с.132
(7) Декларация на Народното събрание от 11.01.2012 г. (стенографски запис) http://www.dox.pressclub.bg/parliament/20120112/dox-47.
Бел. ред.: Разработката е по поръчка на Руския институт за стратегически изследвания (РИСИ) и се публикува със съгласието на възложителя.