Кръстьо Кръстев е завършил философско-историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като преподавател по философия, журналист в местни електронни и печатни издания. Публикува в централния печат. Има 7 книги. Председател на дружеството на писателите „Георги Караславов“ в Първомай.
Монолог на местния депутат от сборника „Истински истории“
Нямате представа как ужасно е да си общински съветник! Избраник народен! Черни дни ви казвам!… От черни по-черни!
То са кандърми да издигнат кандидатурата ти… То са сдумвания… Кой къде те зърне, вместо „Добра среща“, почва с кандърма да станеш общинар… Станал-нестанал, върху чутурата ти се сипят просби за работа: на сина, на щерката, на балдъзата, на зетя… Че не каква да е, а зад бюро, с бяла риза и вратовръзка, със секретарка… Като за „наш човек“, де… Бял ден не съм видял… Ами после в предизборната кампания?… Що хвалби, що чудо! Не вярвах на ушите си. Оглеждам се: за мен ли са славословията? Не съм лош, ала не съм и светец. „Нищо човешко не ми е чуждо!“ Каил съм и давам рамо. Рекоха, ще ударим старейшините по челото с финикийски знаци да им дойде акълът в кратуните… Речено-сторено, хайде да не казвам с по колко ни цапардосаха. Не вярвах на ушите си… Ама се убедих в кувета на парата. Топла вълна ме обля от куфалницата до петите и обърна с краката нагоре. Парите са магьосници. Парекселанс магьосници, ви глаголя. Някак си правят човека по-така… По-нов… Като новороден. С пари в джоба човек гледа света отгоре… извисоко… Нашироко… Парите са въжделение… Богатство… Купуваш земя. Купуваш завод. Купуваш човек. Купуваш свобода. Парите отварят блиндирани врати. Пред парите коленичат съвести. „Колко пари чиляк има в джоба, толкова акъл има в главата!“ — хоратят хората. Шумоленето на банкнотите между пръстите е мехлем за душата.
Ама право да мислим, криво да говорим… Бог знае защо всеки месец ни гушат с пари като бройлери… Защо? Викат ни на заседания на постоянните комисии… Бърборят нещо… Гледаме в пакета ксероразпечатки като коте в календар и лепят на челото някоя и друга банкнота като на чалгаджия. После идва сесия… А на сесията мълчим като пуяци… Изобщо не знаем за какво е реч… Гласуваме като с дистанционно… Така е поръчано. И пак финикийски знаци. За мълчанието. За овчата кротост. „Мълчанието е пари“, нали?
Добре ми е. Не се оплаквам. И поет станах. Не вярваш ли? И аз не вярвам. Ама прописах. От зор. С книгите съм скаран, та като обявят сесия, дните ми се вгорчават: срещи, заседания, разговори, умувания, одумки!… Боже, пази! Не че ме е еня какво гълчат градоначалниците, ама нали се правим, че слушаме, че ни интересува, че разумяваме… Абе, правим се на карагьозчии: учтиви, внимателни, любезни, работяги… Мъки!… Е, парите оправят ситуацията. „Сладки мъки“ — речено е. Да, де… Не само парите… „При парите остават глупците“ — думат.
Кой знае? Ако в джоба дрънкат жълти стотинки, влиза ли се в далавера? Далаверата е в местното народно събрание. Аз още не съм близал пръсти, дай, Боже, ще стане… Наредил съм се на опашката, чакам реда си… Иначе що-ща като местен депутат… Е, да, да… По-бързите го сториха. Не облизаха — изядоха си пръстите! Ами как?… Направиха ни на паламуди и се подредиха картите… Близаха не само пръстите си, ами и другите места, не толкова ачик… И аз искам да си подсладя душата. Всички се пишат тарикати, аз ли ще съм ахмак! Дават ли ми — вземам. Какво да кажа: „Сакън!… Не ща!“. Откажа ли се, ставам за смях на хората и кучетата… Какво пък толкова? Парите не миришат… Е, ужасно е да си общински съветник, ала не чак толкова! Съветник и законодател. Макар местен. „Местен, ама законодател!“ — думат някои. Имат право. Шетам в кухнята… Не къде да е… Връщаме се на приказката за пръстите и меда, нали? Колкото повече ги ближа, по-шекерлия ми става. Нямам хабер от политика, а минавам за политик. Щом казват… Може и да съм. Казват, че съм елитен. Елитен или не, хорското мнение ме гъделичка, приятно ми е, мед ми капе на душата, чувствам се по-така… Елитен… Елитен съм, бе!… А чуя ли „политическа класа“, гледам хората с присвити очи… Летя нагоре, сякаш съм космонавт в безтегловност.
Абе, що гълча?… Вие какво се сещате?
