Чавдар Николов е професор, доктор по икономика, два мандата декан на Стопанския факултет на ЮЗУ „Неофит Рилски“, понастоящем ръководи катедрата „Финанси и отчетност“. Автор и съавтор на учебници и монографии по проблеми на публичните, корпоративните и международните финанси, на европейската интеграция, както и на световната и българската икономика. Публикувал е седем публицистични книги за българския преход и над седемстотин анализа и статии по макроикономика, макрофинанси, вътрешни и международни икономически и политически отношения.
Протестиращите в началните месеци на 2013 година в Пловдив, ако не се лъжа, носеха транспарант, на който показателно бяха написали „По-добър свят е възможен“. А негодуващи младежи в Западна Европа бяха разпънали плакат: „Ако младежта беше банка, вече щяхте да сте я спасили.“ Дефицитът на справедливост явно днес не е проблем само на нашето общество.
„Социализмът с човешко лице“, лозунгът от 1968-а, се оказа историческа илюзия. Недалновидно е да се допуска, че подобна съдба би могла да сполети придобилата напоследък актуалност борба за „капитализъм с човешко лице“.
Светът би трябвало в непосредствена перспектива да се справи с неговия си неолиберализъм, ние с нашенския. Промените, които следват, трябва да е ясно, са неизбежно належащи, фундаментални, включително и най-напред мирогледни. Всяка друга предварителна нагласа означава обикновена мимикрия, неминуемо водеща впоследствие към поредната деградация във всеки един мислим по-общ или частен аспект.
Действително, у нас нещата са поставени значително по-остро, по-конфронтационно. „Сценките и номерата“, които ни се разиграват, материалните условия тук са значително по-груби и минават по-безнаказано. Но, генерално погледнато, демократичните общества изживяват сходен етап на развитие, изправени са пред сходни една на друга дилеми и общи по характера си алтернативи.
Да се запитаме обаче конкретно, как ние, българите, стигнахме дотам, че нищо в нашата държава не ни се нрави?
Защо след четвърт век преход унизителната бедност е основната характеристика на нашето общество?
На какво се дължи днешната отровна обстановка в политиката, в повечето масмедии, в обикновените ежедневни междучовешки отношения?
Едва ли само на партиите, на депутатите и на министрите може да се прехвърли цялата и дори основната вина. Това, че пътят бе изначално концептуално сгрешен, се пише от хора като мен повече от двадесет години. Асоциалността не би могла дългосрочно да доминира в една държава-членка на Евросъюза. Европа при всички колебания и криволичения през последните три десетилетия, така или иначе, е социална Европа, а не територия за неолиберални античовешки и антиисторически експерименти, връщащи ни назад към примитива на времената, описани от Чарлз Дикенз.
За да може една държава да запазва своята субстанция, независимо дали става дума за население, за бит, за традиции, за култура, за стопанство, за инфраструктура, за социални институции или за нещо друго мрежово свързано, във въпросната държава, казано на обикновен език, трябва да може да се живее. Условията за живот не се изчерпват само с природните дадености. Уличните недоволства у нас негативно свидетелстват във въпросната насока, а именно, че независимо от много благоприятстващите климат и природа, в България става все по-трудно и направо невъзможно житейски да се оцелява.
В безумния въртоп, наречен у нас преход към пазарна икономика, през годините потънаха и традиционно силното българско село, и съвсем нелошата ни промишленост. С други думи, изчезна онова, което беше наш основен, утвърден поминък. Вярно, на повърхността с пяната изплува келнерското битие, което обаче определено е доста под интелектуалния ръст на нацията и ако някакси я храни, го прави оскъдно и несигурно. Особено с оглед сметките, за които междувременно някои си присвоиха монополното право редовно безапелационно да ни предявяват за погасяване.
Българският свят, оформен през последните месеци, в който гражданите безвъзвратно поемат своята роля, започва силно да се различава от предходния. Диктатът на клокочещата улица не е най-доброто нещо, но ако за обществото липсва друг избор, това е възможният избор. В новите условия партиите доста трябва да се стараят и променят, за да оцелеят.
Иде времето на нови лица с нови идеи. Но не какви да е идеи, на които се нагледахме и наслушахме през годините. А идеи социални и държавно конструктивни, доказано работещи за обществения напредък. Както, малко смешно за обръгналото от демагогски безсмислици българско ухо, се наричат на Запад, прогресивни и реформистки.
Историческият момент действително е за радикализъм, за решителни завои. Но и за покаяние, и за честна равносметка. Късата обществена памет безспорно е важен фактор, но не и абсолютен, на него невинаги стопроцентово може да се разчита.
У нас първостепенна се явява необходимостта от смяна на главната идеологическа парадигма, или, казано по-простичко,
трябва коренно да променим начина си
на разбиране на икономиката
и мисленето си за социалните процеси. Трезво погледнато, ще стане много трудно и сложно при продължаващата тук доминация на олигархията, при непрекъснатата обработка на обществото по слугинските телевизии и вестници, както и от страна на сътрудниците на неолибералните неправителствени организации.
Никак не е случайно и неочаквано, че исканията на протестиращите у нас доста често звучат идеалистично и дори наивно. Разбира се, граждански надзор над контролните и регулативните органи в държавата е и възможен, и желателен въз основа на честността, неподкупността, опцията за отзоваване и обикновеното здравомислие. Но откъде изведнъж ще се вземат експертите, носители на специализирани познания във всяка една област, без които ефективно държавно управление не може да се осъществява. От наличната продажна политическа класа, от подконтролните на олигархията лобита или от „институционализираните“ неолиберални структури? И трите са „преплетени като свински черва“ и на практика представляват едно и също. Реакционен хомот на „новото робство“, задушаващо нахлузен на днешна България.
Трудна работа е да се нагласи едно общество към относително разумно пазарно битие, особено когато почти пет десетилетия е изкоренявало самата идея за пазара. Но задачата не е „мисия невъзможна“, би трябвало да се следват не лозунгите на поредната винаги права идеология, а повелите на натрупания, включително в други страни, опит и на здравия разум. Което у нас обаче се оказва най-трудно, защото винаги изникват някакви финансирани незнайно откъде „политически коректни“ лица, които предварително знаят отговорите на всички въобразими и невъобразими въпроси във Вселената. И такъв тип отговори са най-често погрешни.
Пазарът никога не е съвършен. Перфектен пазар съществува само в религиозните по характера си виждания на пазарните фундаменталисти. В редица практически сфери пазарът просто отказва да действа или направо се проваля, сам по себе си деградира и се превръща в свой антипод, в един вид антипазар. Тук вече от обществото зависи дали въобще ще допусне частната инициатива до въпросните сфери, защото въпросното допускане е възможно само да влоши ситуацията. Тоест обществото трябва да прецени дали е възможно да се вложи достатъчно смисъл в евентуална приватизация и либерализация. Ако бъде решено, че визираният смисъл все пак е налице, то задължително трябва да се съобрази как точно ще бъде упражняван нужният контрол, за да бъдат предотвратени много вероятният там произвол, неефективност и незаслужено обогатяване.
И при естествените монополи, и в образованието, и в здравеопазването, и при научните изследвания, и при много от финансовите услуги в това е проблемът: да не си назначаваме излишни посредници и най-вече монополни такива, ползата от които ще е единствено за самите тях. Докато от гледна точка на обществения интерес предварително може да се очаква нанасянето на голяма или на относително по-ограничена вреда.
Паразитирането през последното десетилетие и половина придоби у нас непоносимо широк размах. Паразитира върху обществото не само мрежа от новосъздадени и „утвърдени“ частни структури и отделни лица, често паразитира самата държава. По-долу приведените примери не претендират за изчерпателност, но може би най-силно бият на очи и най-осезаемо изчерпват жизнените сокове на нацията.
Приватизацията на електроразпределителните предприятия (ЕРП-та) ги превърна от държавни в частни монополи. Ситуацията в контекста следователно е „от лошо към по-лошо“, защото отдавна е изяснено, че държавният монопол може бъде държан много по-изкъсо от частния. На колкото и големи безобразия да е способна държавната бюрокрация, тя „технологично“ трудно би могла да си позволи това, което ЕРП-тата ни демонстрираха през последните години с външните услуги и най-вече с консултантските договори. Продължаването на видимия и невидимия трансфер на печалби навън не е в синхрон с българските национални интереси въобще и с тези на българските пенсионери в частност. А либерализация на пазара на електроенергия, и това трябва да е ясно, ще доведе поне до удвояване на цените на тока у нас.
Следователно
на дневен ред в България
излиза дискусията за доходите
Не бива по-нататък да се допуска съществуването на дилемата „Или ядеш, или си плащаш електричеството“. Фактът, че при 43% от европейската производителност на труда, заплатите тук са 6-7 пъти по-малки, далеч не илюстрира само наличието на сив сектор. Основното е неправилното съотношение между заплати и печалби у нас, което срочно подлежи на корекция. При сегашното ценово равнище в България нормално на първо време е заплатите приблизително да се удвоят.
Необходимото и злободневно актуално преразглеждане на досегашния тотално настъпателен приватизаторски подход последователно ни води и до потребното рационализиране в други области, в които паразитните, есенциално непазарни посредници са се окопали и дълголетно съществуват за сметка на потребителя. Покрай неволите с електричеството позабравихме примерно „плодотворната“ дейност на концесионера на водата на софиянци. Или пък за обрастването на топлофикациите с гроздове от фирми за топлинно счетоводство. Всички такива и подобни печелят на наш гръб и ако бъдат елиминирани, при съответна регулация това определено би повлияло в посока надолу и на сметките, които сме заставени да плащаме.
В печата преди броени дни се прокрадна без коментар съобщението, че депозитната база на българските търговски банки почти се била изравнила със сумата на кредитните им активи. Какъв тогава е смисълът от почти тоталната, идеологически солидно подплатена, вече състояла се разпродажба на системата на чуждестранни лица? Това, че те, както се уверяваме, многогодишно се ограничават с посредническа роля и превеждат печалбите си зад граница? Свеж капитал отвън нито се чува, нито се вижда през годините на рецесия. Да оставим настрана късогледата пагубност на факта на картелното повишаване на лихвените нива през кризата до степен, разоряваща безвъзвратно местния бизнес. Ситуацията явно и тук е за държавна регулация и директна намеса, и то, преди да е станало прекалено късно.
Исканията на протестиращите у нас неслучайно ескалираха. Хората си търсят правата, които, за сведение, неотменно включват също социални права. Европейският модел е този на социалната пазарна икономика, а не на коренно сбърканите пазарно-фундаменталистки експерименти в полза на олигархията.
По-добрият възможен свят задължително трябва да включва и възстановяването на доброто държавно образование у нас, на достъпното за всички здравеопазване, осигуряването на прилично равнище на пенсиите, развитието на националната наука. Изобщо справедливост и солидарност, неща, които умишлено и целенасочено ни подведоха да позабравим през слободията на прехода. Отговорността за това неотменимо лежи върху установената твърда, работеща схема:
олигархия, институтчета, продажни масмедии, партийни апаратчици
Стана пределно ясно, че социалният бунт в България далеч не е единствено заради ЕРП-тата. Ако беше така, излиза, че такива като мен многогодишно си хабят мозъчните гънки. Неудържим е по-нататък оформеният български асоциален модел, разчитащ единствено на пазарните механизми, изключващ ролята на всякакви други фактори, на обществото и на държавата като негов най-важен инструмент.
Нашата икономика може да изплува от кризата в приемливи срокове само чрез държавно съдействие, помощ и намеса, чрез мобилизация и решителност на цялото общество. Без тях се възпроизвежда безизходността, в която живеем вече четвърта година. В рецесионни условия и борд, при ниска задлъжнялост е правилно да се вземат заеми и така да се вкарат пари в икономиката. По този именно начин ще спаднат лихвите, ще се решава проблемът с междуфирмената задлъжнялост, ще се инициира търсене, ще се стимулира растежът, който иначе закономерно липсва, ще се подкрепи средният и дребният бизнес, ще се избегнат масовите фалити, ще се изгражда без излишни рестрикции в други области инфраструктурата.
Бюджетът следва да се уравновесява на „широка база“, при криза той влиза на дефицит, при подем излиза на излишък. Прословутата и необходима фискална дисциплина не е статична, а се оказва динамична във времето. Иначе, разсъждавайки простовато и праволинейно, се самоматираш, както сторихме ние през изминалия, предварително прекратен заради масовите протести, правителствен мандат.
Модерни европейски социални структури — образование, здравеопазване, пенсионно дело, наука и пр., не е възможно да се поддържат с нисък процент преразпределение. С него елементарно ги ерозираме и при отворено икономическо пространство, каквото е Европейският съюз, не само младежите еднозначно изказват предпочитанията си, емигрирайки. Зависещата от събирането главно на косвени данъци българска данъчна система е „нещо като нищо на света“, въвеждането на плоския данък е стратегическа грешка в посока възцарилата се днешна асоциалност, която обществото видимо отхвърля чрез улични демонстрации и с която определено никога няма да се примири.
В съвременния контекст вече става дума ни повече, ни по-малко
за качествено нов обществен договор в България
Досегашната погрешна „система“, както подчертахме, бе базирана върху всеопределящата роля на пазара. Държавата и обществото бяха сведени до обслужващи доминантното пазарно битие сфери. Възникващите проблеми по дефиниция би трябвало да се решават от само себе си и така по най-добрия възможен начин.
„Най-добрият от всички възможни светове“ обаче се оказа най-лошият възможен. Пазарът бързо се изроди в монополистично господство и злоупотреби, демокрацията неусетно еволюира във власт на олигархията, свободната преса бе цялостно канализирана в рамките на подконтролността от страна на управляващите. Кризата, в която като общество и стопанство попаднахме преди четири години, не показва никакви признаци да ни напусне, напротив, мизерията и безперспективността се вкореняват задълго из нашите географски ширини.
Нищо от онова, което досега бе играно и разигравано през прехода, вече доказано не работи. Нито бизнесът може да се оправи сам, без държавна помощ, нито на държавата може да продължава да търпи да ù се лепи етикетът „лош стопанин“.
Хората у нас трудно, но все пак разбраха, че прогресът не означава „един срещу друг“ и непременно състезание, а е зависимост един от друг, често и сътрудничество. В общественото пространство все по-настойчиво се заговори за загубеното чувство за справедливост. Логиката на развитие говори, че явно постепенно идва ред и на солидарността.
Събуждаме се, но не от сън, а от упойка, от
дълголетната упойка
на неолибералната идеологема
Всеки обществен договор, за да е устойчив и за да действа продължително време без блокаж, би трябвало да осигурява баланс на интересите. Къде са въпросните пресечни точки, които биха ни осигурили равновесие и прогрес за един продължителен етап от развитието ни?
Социален обществен модел не се строи без държава. Държавата у нас би следвало да прекрати отстъплението си и да се откаже от станалото обичайно абдикиране от редица области: образование, здравеопазване, наука и иновации. Модерно държавно устройство без строга регулативна роля на държавата се оказва неосъществимо. У нас става дума не само за вкарване в ред на монополистите, за опазването и рационалното използване на природните и др. ресурси, но особено в кризисните условия, за банковата система. Без регулация, без конкретна намеса от страна на голяма държавна банка, без популярни каси и кооперативно банкиране банковият картел години наред действа единствено прокризисно и в ущърб на дребния и средния бизнес, което е в ущърб на заетостта и в ущърб на нацията и страната.
Българският бизнес, както вече подчертахме, не разполага с потенциала без държавна помощ и съдействие да преодолее кризата. И тук става въпрос не само и единствено за отношенията с банките, но и за държавните поръчки, за концесиите, за публично-частното партньорство и пр.
А след като бизнесът волю-неволю започва у нас да разчита на държавата, той неминуемо следва да се откаже от необоснованата привилегиия, каквато е на първо място плоският данък. Ежегодните искания за намаления на здравноосигурителните вноски също не само че не звучат убедително, но и издават едностранчивост и егоистичност на подхода. Как иначе и за сметка на какво ще се компенсира евентуалното намаление? За сметка на образованието или за сметка на по-нататъшно влошаване на равнището на пенсиите и на здравеопазването?
Теорията за сравнителните предимства от ниските заплати и ниските данъци през прехода се оказа напълно несъстоятелна. Хората у нас бяха докарани дотам, че да не могат да покриват ежедневните си, елементарни нужди. На което обществото естествено реагира с излизане на улицата.
Да се очаква покачване на производителността при сегашното заплащане в България, е, меко казано, наивно. Бизнесът у нас неизбежно трябва да се подготви да посрещне неколкократно съществено повишаване на заплатите. Тази част от него, която не може да плаща прилични заплати, нека бъде оставена просто да фалира. Не е нужно чрез лишения обществото да го поддържа „на изкуствено дишане“.
Така стигаме до най-същественото в една държава, до хората. По-добре заплатени, по-добре осигурени при новия обществен договор българите няма да виждат толкова силен стимул, колкото досега, за емиграция. Но същите тези хора трябва най-после да се научат да не получават заплата „в плик“, да си търсят в магазина касовите бележки, навреме да си плащат местните данъци и такси, сиреч да не кръшкат от задълженията и отговорностите си към държавата. Трябва да придобием ясното съзнание, че само тогава можем да разчитаме на държавата си. Именно към силната държава можем да предявяваме високи, европейски и надевропейски изисквания за благосъстояние и начин на живот. Дори и никога да не достигнем по стандарт германците, което е много вероятно, въпреки това можем в обозрими срокове да заживеем в уредена страна, за която да ни завиждат.
Интелектуалци и на Запад, и у нас могат спорадично да повдигат въпроса за очовечаване на капитализма, но техните гласове, както показва опитът, са заглушавани посредством „системата за надприказване“, отвявани от „вентилаторите“ на добре смазаната неолиберална пропагандна машина. Само с интелектуално усилие и полезна работа в обозримо бъдеще това не може да се свърши. Без масова обществена подкрепа на недоволните в развития свят, а и без, както се вижда, улицата в България, необходимите трансформации трудно ще настъпят. Обществата иначе само ще отлагат и пренасят „за по-нататък“ проблемите си и ще продължават по пътя на своята видима деградация.
Новата идеология, новата парадигма на развитието и социалното устройство по необходимост би трябвало да се основава на равенството на шансовете и солидарността между хората, на обуздаването на пазарната стихия, на поставянето на бариери пред спекулативното печалбарство, на задължителността на социалните корекции. Държавността би трябвало да преодолее досегашния си обслужващ ограничени кръгове и интереси статут и да възстанови широките си функции и роля в обществото, тотално отречени и последователно лимитирани от неолиберализма не само у нас. Справедливостта би следвало да бъде поставена на пиедестал, удобното премълчаване, гледането встрани, пренебрежителното отношение към контекста, умишленото му публично неглижиране трябва решително да останат в миналото.
Но, както изрично подчертах, много мътна вода има още да се оттече, много заблуждения и илюзии би трябвало да се преживеят, преодолеят и надживеят, докато човечеството и ние на Балканите стигнем до по-добро, състоятелно, стабилно и перспективно обществено устройство. У нас моето поколение като цяло може и да няма спомен и по този начин обективно да е лишено от носталгията по социална Европа от 70-те години на ХХ век, но в старата част на Европейския континент свидетелите на „по-добрия вид“ капитализъм присъстват. И ако нещо по-социално успешно е било реализирано в миналото, защо да не бъде възпроизведено отново в непосредствено бъдеще?
Дълги години през прехода хората у нас, защитаващи държавност и социалност, национална отговорност, ред и правила, регулации и здрав разум нямаха място в обстановката на умишлено предизвикан и идеологически подплатен хаос, фундаментално предпоставящ тотално беззаконие и грабеж на „безстопанствената собственост“ — бившата общонародна.
Присвоилите всичко, което можеше да се присвои, неслучайно впоследствие си уредиха чрез въвеждане на плоското облагане на личните доходи също привилегията да плащат минимални данъци. Ниските заплати и осигуровки бяха публично изведени в ранг на първостепенно национално конкурентно предимство, въпреки че есенциално те също бяха поредната наглост, зад която се криеше осъщественото желание да се плаща по-малко и егоистично да се присвоява повече от брутния продукт. С подобни механизми нашенската олигархия укрепна, неусетно и настъпателно подчини политическата класа, обществения живот, пресата, повечето телевизии и радиа.
Социална пазарна икономика, социална държава не се прави от хора, прочели единствено политикономията на капитализма, това бе доказано още в началото на българския преход. Няма да може да се направи и с демагогски публични изявления на вчерашните днешни неолиберали на власт дори ако последните изпитват някакви откъслечни колебания в убежденията си. За необходимата трансформация на българското общество и икономика в посока европейски социален модел малко спомагат образование и мироглед, получени отвъд океана. Във въпросното сериозно начинание няма място за вкоренения местен егоистичен цинизъм на елита, както и за мирогледи „откъдето духа вятърът“.
За пореден път социалното ни развитие опира като че в стена. Стена от фанатизъм, неграмотност, предубеденост, неинформираност, неискреност, елементарна простотия. Десетилетията на пазарно фундаменталистко промиване на мозъците не са преминали безследно. Напротив — социалните рефлекси са видимо отслабени, мисленето е изкривено, образователната система е осакатена, междучовешките отношения са силно деформирани. Новият преход, който ни предстои да започнем, не е въпрос на демагогия и лозунги, както набързо се опитват да ни го представят за замазване на очите, а на коренно преосмисляне на възгледите, смяна на диригентите и изпълнителите и промяна на набора от подходи и механизми за държавно управление. И като такъв този преход не може да се състои успешно за година-две или дори за един „програмен“ мандат.
Положението в България бе достатъчно отчайващо още по времето, когато народът използваше единствената възможност, която съзираше за съпротива — емиграцията. Масовите демонстрации и изяви на негодувание в началото на 2013 година като че ли вдъхнаха някаква, досега смятана за отдавна изчезнала, надежда за промени тук, вътрешно и на място. Но, погледната през призмата на тукашните традиционно установили се политически реалности, едва възникнала, тази надежда скоропостижно заизглежда наивна, крехка, някакси предварително употребена.
Бедата не е в това, че уличната протестна вълна видимо позатихва и започна да се „партизира“ в различни форми. Ситуацията у нас е качествено различна от предходната. Никога повече няма да има гаранции и увереност, че някакво пренебрежимо наглед „фитилче“ не ще детонира нов мащабен социален взрив. За пореден път обаче големите социални искания не бяха формулирани достатъчно категорично и еднозначно от недоволните.
Проблемът фактически не е толкова до осведоменост, колкото до културни напластявания. Развитата социална пазарна икономика естествено предполага наличието на пазар, но обуздан, опитомен, вкаран в цивилизовано русло, модерен, не такъв от ХIХ век. Пазар, който едновременно обогатява всички и чиито възможности за монополистичен и друг произвол са строго лимитирани. Където обикновеният човек има права и перспектива. Значи, налице е функциониращо общество, а не безогледно блъскащи се един друг с лакти псевдоиндивиди.
Такова общество е солидарно. Елитът му е национално отговорен. Което пък означава, че той преследва не лично егоистични и групови цели, а неотклонно служи на общонационални такива. Както и че понася адекватно последствията от своите евентуални простъпки и престъпления.
Само такова общество може да открие и дефинира обединяващи го интереси и да ги отстои. То може да бъде консолидиран и уважаван субект в международните отношения, а не обект на всякакъв тип манипулации, машинации и интриги, на каквито тук за двадесет и пет години сме се нагледали.
Данъчната система при социалната пазарна икономика е справедлива, няма плосък данък. При криза посредством засилване на прогресивното облагане тежестите се разпределят справедливо. Няма ДДС върху лекарствата. Ставката на ДДС върху важните за населението хранителни стоки е редуцирана. Хазартът не само че не е освободен от ДДС, но е натоварен още и с акциз.
Преразпределят се 45% от брутния продукт, а не 38%. Само така се достига предпоставената социалност, другото е просто демагогия.
Не се допуска спекула с основните хранителни продукти. Нито дискриминация на местните производители от транснационалните търговски вериги. Следи се монополите да не злоупотребяват с положението си и да не обрастват с паразитни посредници.
Не се позволява приватизацията на основни национални природни ресурси. Те остават богатство за цялата нация. Комуналните услуги са отговорност на местното самоуправление, те не се концесионират и раздържавяват.
Търговските банки не са едностранно привилегировани спрямо кредитополучателите. Не се търпи банково картелиране, разоряващо с необосновано високи лихви и такси дребния и средния бизнес, даже едрия. На това пречат централно банковите регулации, както и конкуренцията от страна на държавни, популярни и кооперативни банки.
Инфраструктурата при развитите социални пазарни икномики е цялостно изградена, тя само се достроява и е от полза за всички граждани.
Средностатистическият човек при социалното пазарно стопанство е високо образован и квалифициран. Той е трудово реализиран. Предпоставка за това е, че образованието е достъпно. Основна роля тук играе доброто държавно образование. Принципът на равния шанс, респективно равния старт в живота са „свещени крави“. Достъпно за всеки гражданин е и здравеопазването.
Доходите съответстват на производителността, в обществото не се допуска полярно социално разслоение. В контекста може без колебания да се каже, че олигархията въобще няма думата.
Пенсиите са прилични, защото те също са част от житейската реализация. Осъзнат е неотменимият факт, че всеки работещ на практика е бъдещ пенсионер.
При развитата социална пазарна икономика се живее предсказуемо, спокойно, „скучно“. В тези условия благосъстоятелните и осигурени хора не емигрират. Страната им не опустява, не катастрофира демографски и не се превръща в територия, обект на подивяване, регрес и чужди апетити.
Широката средна класа не гласува на изборите доверие на месии и шарлатани, нито дава шанс за социални експерименти в държавното управление. Левият и десен център се състезават повече посредством екипи, отколкото с алтернативни парадигми. Социалното пазарно стопанство само по себе си е достатъчен общ идеологически знаменател.
Конфронтационните настроения в обществото и диктатът на улицата са редки изключения. Предпочитание се отдава на съгласието, обществения диалог, преговорите, компромисите, партньорството.
Обществото разполага с достатъчно собствена наука, сиреч с ум, познания и с техните носители. Така не се налага внос посредством платени отвън институтчета и чужди фондации.
Масмедиите предоставят свободна трибуна за аргументирани мнения, а не за немаскирани с нищо лобистки лозунги, на нечистоплътни масови хипнози и на пълни интелектуални недоразумения.
Четвърт век се движехме не по гореописания в най-общи щрихи път, а в диаметрално противоположната посока. По задънената неолиберална улица, в края на която се озовахме.
Какво следва натътък?
Движение в кръг из познатата до болка безизходност или най-после поврат „кръгом“ и поемане в европейска социално пазарна посока?
Социалната пазарна икономика и съответстващата ù социална държава, както стана ясно, не са импровизации в отделни области, а взаимосвързан комплексен, всеобхватен и мащабен дългосрочен избор. В нашия случай — подлежащ на програмиране не само за продължителността на един правителствен мандат, а по необходимост последователно приемствен.
По характеристиките си въпросният избор е обществен, национален, политически, консенсусен. Изборът е за мъдри хора, за държавници, а не за такива, събрани от „кол и въже“, милиционери, чалгаджии, обикновени мошеници, негодници, комбинатори и пр. „празни множества“.
Избор, който ако и този път изхитруваме по нашенски и решим да го подминем, стопроцентово изчезваме и като държава, и като нация.
Поне моята генерация няма лесно да пропусне последния си житейски шанс за поставяне на началото и изграждане на по-добро общество. Още повече че тук става дума не за „неразорана целина“ и футуризъм, а за нещо конкретно и реално, макар и с проблеми, но дълголетно функциониращо, само на хиляда километра от границите ни.
Неизбежната смяна на досегашния български икономически и обществен модел на прехода със социален не е задача, чието решение може да бъде подменено с партийни шаблони и лозунги или с масмедийни платени пропагандни мероприятия. Тази смяна няма да се получи автоматично, посредством петиции и протестни резолюции, въпреки че те определено помагат.
Периферното ни българско битие неизменно ни налага текущо да сверяваме часовниците си с по-развитите общества. Оттам идват насочващите сигнали, там се формират примерите за подражание — и добрите, и лошите, и потребните, и напълно ненужните. Достатъчно лошо вече взаимствахме за последния четвърт век. Сега определено е ред да се взрем в традицииите и наченките на по-доброто, които на Запад, особено в Европа, все по-отчетливо се открояват. Хуманизмът никога не е умирал, той, както се е изразил Висоцки за земята в условията на война, само временно се е притаил.
