През март 1918 година Киев и голяма част от дяснобреговата Украйна бяха заети от експедиционните монархистки немски и австро-унгарски армии. По договор с Украинската Централна Рада, която се оглавяваше от „социалистите“ под председателството на престарелия украински социалист-революционер проф. Грушевски*, тези армии встъпиха на революционната украинска територия и поведоха своето гнусно настъпление против революцията. При прякото съдействие както на самата Украинска Централна Рада, така и на нейните агенти, немско-австрийско-унгарското командване установи по цяла Украйна своя шпионска мрежа против революцията. Немско-австрийско-унгарските експедиционни армии и отрядите на Украинската Централна Рада бяха още на дясната страна на Днепър, когато вече по цялата лявобрегова част на Украйна бяха плъзнали техните многобройни агенти, шпиони и провокатори.
Трудещите се в Гуляйполския район и в самото Гуляй-Поле не знаеха през този период ден, в който да няма митинг, в който да не бъдат провокирани срещу делото на революцията в полза на контрареволюцията. Наводнението от шпиони и провокатори в най-революционната част на Украйна — нейната лявобрегова част, естествено обедини гуляйполските украински шовинисти в организация с „революционен“ характер, под знамето на социалистите-революционери. Начело на тази организация бяха агрономът Дмитренко, П. Семенюта (Рябко), А. Волох, Волков и Приходко. Четиримата последни са пряпоршчици**. Повечето от тях — крупни собственици-земевладелци. Волков — владелец на манифактурно магазинче.
Земеделците-пряпоршчици отдавна изкосо и злобно гледаха към делото на революцията, която оряза стопанството им — тяхното и на техните бащи, в полза на обществото. И те, заявявайки себе си като революционери, встъпваха под това име в борба против Революционния комитет, Съвета и Земеделския комитет. Когато се убедят, че идейният вдъхновител на тези революционни единици, както и инициатор за решаването на поземлените и социално-политическите въпроси във всички райони е Гуляйполската селска група на анархистите, те се опитват първо задкулисно, а после открито да обявят анархистите въобще и „гуляйполската група в частност за „грабители“, незачитащи нито законите на революцията, нито техните предели в действията“.
В подкрепа на своите инсинуации тези „революционери“ сочеха другите области и райони, където анархистите не се вляха в редиците на широките маси и където цялото население не се захващаше с разрешаването на въпроса за земята без Временното правителство, включително до тържеството на последното ново правителство („Правителство на грабителите болшевики!“ — крещяха тези „революционери“). А у нас, в Гуляй-Поле и прилежащите към него други райони, този въпрос се решаваше в разбойнически порядък още през 17-та година. И всичко благодарение на анархистите.
Такива обвинения против анархистите от хора, прикриващи се зад флага на социализма, принизяваха самите тях и техните идеи.
Гуляйполските селяни имаха организационни връзки с анархистите в продължение на 11 години от своя и техния нелегален живот. От година ги виждаха вече открито в авангарда на революцията и бяха убедени, че винаги ще останат заедно с тях по този път. И селяните, в своята трудова революционна маса, освиркваха тези новоизпечени „революционери“, незаслужено слагащи анархистите заедно с крадците и грабителите.
Свободата и равенството в мненията и независимостта на всички и на всеки в Гуляй-Поле и района по това време дадоха своите плодове: трудещите се започнаха да осъзнават своето достойнство, своето място в живота и в борбата срещу своите угнетители както отдясно, така и отляво… Този здрав подход на трудещите се към делото за утвърждаване на своите права на свобода и независимост безпокоеше държавниците. Последните, боейки се да не погребат своите насилнически идеи по този път, действаха против трудещите се, без да се гнусят при това от никакви средства.
По това време, когато Гуляйполската украинска организация на шовинистите-„революционери“ захващаше своето нечисто дело срещу анархистите, победоносното шествие на немските и австро-унгарските контрареволюционни армии заедно с разузнавателните, също контрареволюционни отряди на Украинската Централна Рада прегазваха вече по цялото дясно крайбрежие на Днепър украинската революция, обезоръжената от Брестския договор партия на болшевиките. Не зная съзнаваха ли това гнусно дело, извършено над революцията, лидерите на украинските социалисти-шовинисти, влизащи в договорен съюз с чуждестранните монарси против народната революция. Техните възпитаници по този път, редовите шовинисти, не осъзнаваха това, защото се хващаха с този позорен съюз, заради произтичащата от него помощ на въоръжените експедиционни армии, като за единствен способ да се освободят от революционна Украйна и да възстановят в нея своето царство на помещиците.
Който не се съпротивлява срещу могъщите армии, немското командване със съдействието на Централната Рада го снабдява със захар, манифактура, обувки, които с хиляди влакове вървят след тях. Но който се съпротивлява, за него няма пощада! Села и цели градове се унищожават с огън, населението се откарва в плен и всеки десети по ред се разстрелва, а останалите… останалите за своята „зрада“ (измяна) получават тежко наказание от „братята си украинци“.
Чувайки тези заявления, аз внесох предложение всички оратори по митингите да се придържат в своите речи към справедливи данни. След това се обърнах към гражданите с кратко слово за поясняване на положенията, изказани от ораторите — привърженици на позорния съюз на Украинската Централна Рада с монарсите. И направих извод от това, което се говореше от тези оратори и от техните опоненти. И митингът завърши не в полза на неговите организатори и на всичко онова, което те изказваха и защитаваха пред присъстващите маси на тружениците. С абсолютно подавляващо болшинство беше внесена резолюция, призоваваща всички трудещи се към активна въоръжена борба против Централната Рада и приближените ù немско-австро-унгарски контрареволюционни армии.
Резолюцията не удовлетвори организаторите на митинга. Те измолиха събранието да прогласува: под какво знаме може да бъде проведена тази активна въоръжена борба против Украинската Централна Рада и нейните съюзници, „братски протегнали ù своята ръка в делото за спасението на Украйна“?
Събранието изпълни молбата им, прогласува… и в резултат се раздели на три групи, една от които премина на страната на организаторите на митинга, следователно на Централната Рада. Другата прие страната на левия есер Миргородски. Третата остана около Гуляйполската селска група на анархо-комунистите.
При опита да се направи преброяване на числеността на групировките групата, преминала на страната на левия есер Миргородски, заедно със своя „временен“ лидер се сля с привържениците на организаторите на митинга. Трудно беше да се разбере ролята на левия есер Миргородски в дадения случай. Опитахме се да го разпитаме за неговото поведение, но той не намери удовлетворителен за нас отговор и обясни своята йезуитска маневра едва когато митингът завърши.
Обаче при обединяването на двете групи привържениците на Украинската Централна Рада се оказаха в абсолютно меншинство. Резолюцията, изнесена от гражданите, присъстващи на митинга, беше утвърдена и допълнена с още по-резки порицания на Радата и вървещите с нея немски армии.
Тогава лидерът на украинската шовинистическа организация, наричаща се организация на социалистите-революционери — пряпоршчикът Павел Семенюта-Рябко, се качи на трибуната и с войнствено повдигнат глас заяви на трудещите се: „Ами нищо! Ще дойде време, вие ще се разкаете. Но не на всички ще бъде простено, особено на анархистите. Не е далеч онзи час, когато нашата армия ще встъпи в Гуляй-Поле: тогава ние ще си поговорим с вас. Помнете, че нашите съюзници немците са силни! Те ще ни помогнат да възстановим порядъка в страната. И няма да видите повече анархисти около себе си“.
Тези истерични крясъци и заплахи възмутиха всички труженици, но анархистите — селяни от Гуляй-Поле, побързаха да излязат със заявление, че приемат тази закана на пряпоршчика Семенюта. „Но ние искаме — каза един от анархистите — Семенюта-Рябко да поясни надеждите, че немците ще помогнат на Украинската Централна Рада да проведе в живота на страната своите закони и да възстанови порядък, при който на анархистите ще бъде съдено да бъдат в затвора“. „Там ще проповядвате своите идеи!“, възкликна увлеклият се пряпоршчик.
В редиците на слушащите неговата реч се раздадоха гласове: „Гонете го от трибуната! Бийте го!“
Анархистите отново упълномощиха един от своите другари да заяви пред всички присъстващи, че за тях сега е станала съвършено ясна надеждата на украинската шовинистична организация за пристигане на контрареволюционните немски армии тук, в Гуляй-Поле. С помощта на тази груба сила украинската шовинистична организация си поставя за цел да отмъсти на революцията.
— Не на революцията, а на болшевиките и анархистите! — раздаде се глас от страна на украинските шовинисти „социал-революционери“, окръжаващи своя лидер Семенюта-Рябко.
— Но знайте, господа шовинисти, ние, анархистите, ще реагираме на вашето грубо предизвикателство — заяви секретарят на групата анархисти.
И митингът завърши. Тружениците от Гуляй-Поле, оскърбени от заплахите на пряпоршчика Семенюта-Рябко, се разпръснаха по къщите си. А неговите привърженици вървяха около него и ехидно, под смеха на самия „лидер“, крещяха по адрес на разотиващите се труженици:
— Отивайте си по къщите, а ние ще изчакаме реагирането от страна на анархистите…
Три-четири часа след като митингът беше закрит, Гуляйполският революционен комитет получи чрез мен официално запитване от група анархисти: как Революционният комитет, организацията на революционното единство и солидарност в делото за защита на революцията, гледа на хвърлената от украинската шовинистична организация заплаха към анархистите? Мисли ли комитетът да се занимае с тази угроза или не?
В същия ден комитетът обсъди запитването на групата и отговори, че той не придава никакво политическо значение на заплахите на „лидера“ на украинските „социалисти-шовинисти Семенюта-Рябко по адрес на анархистите. Организацията на шовинистите по същество не е революционна и освен с празен и безотговорен брътвеж не може с нищо друго да заплашва революцията“.
Обаче групата на анархо-комунистите не се съгласи с такова отношение от този Революционен комитет към всичко и заяви вторично в свое официално обръщение към него, че смята за недопустимо в революционния орган за единство и солидарност да намират място възгледи, несъответстващи на принципите на революционната солидарност. И настоя Революционният комитет да пусне листовка към населението на района, в която коренно да осъди контрареволюционната организация на украинските шовинисти-социалисти въобще и заплахата ù по адрес на анархистите и анархическите идеи в частност. Групата заяви, че в противен случай тя ще бъде принудена да отзове своите членове от Революционния комитет и занапред няма да го поддържа в нищо.
Аз помня, някои членове на Революционния комитет ме запитаха: солидаризирам ли се аз с изискванията на групата и ще се подчиня ли на постановление на групата за отзоваване на нейните членове от Рев. комитета, ако такова има?
Отговорих, че искането на групата е справедливо и ако такова постановление последва, то аз, независимо че влизам в Революционния комитет не от групата, а от Съвета, изцяло ще му се подчиня, ще напусна сам комитета и ще работя за успешното провеждане на постановлението в живота по отношение на другите членове на групата. Тогава всички членове на Рев. комитета без всякакви прения единогласно решиха да обсъдят вторично двете заявления на групата и да призоват лидерите на украйнските шовинисти да оправят разрастващия се между тях и анархистите конфликт.
Но вече беше късно…
Гуляйполската селска група на анархистите-комунисти осведоми Революционния комитет, че тя обявява терор против всички, които се осмеляват сега или се готвят в бъдеще, след победата на контрареволюцията над революцията, да преследват анархистката идея или нейните безименни носители. Първа крачка към това групата смята убийството на пряпоршчика Семенюта-Рябко, който предвид на това, че не даде своевременно отговор, беше убит от членовете на групата. Вестта за това убийство предизвика тревога в Революционния комитет. Всеки член на комитета щъкаше като побъркан, без нищо да прави и с никого да говори. Представителите на групата спокойно се захванаха за работа.
На другия ден, към 10 часа сутринта, в Революционния комитет дойде делегация от организацията на украйнските шовинисти и се съветваха с мен, молейки аз да се намеся в делото на конфликта между организацията на украинците (те не наричаха себе си шовинисти) и групата на анархистите.
Когато аз заговорих на тази тема с членовете на Революционния комитет, те всички категорично се отказаха от изясняването на това дело, заявявайки, че „лидерът на украйнската шовинистична организация — пряпоршчикът Семенюта, бидейки поласкан от победите на контрареволюционните немско-австрийски армии над революцията, си е загубил главата и това му е попречило да разбере, че революцията още съвсем не е победена и не прощава на своите врагове, които се готвят да я погребат.
Заплашването на анархистите с идването на немските контрареволюционни армии и със затвор е от страна на лидера на украинската шовинистична организация вопиющ акт на несправедливост по отношение на революцията, която се поддържа от почти целия народ.
Убийството на изразителя на тази заплаха, вдъхновителя на контрареволюцията, е акт на защита на революцията. Само че той е извършен със закъснение: анархистите трябваше да убият вдъхновителя на тази контрареволюция в момента, когато той ги заплашваше, че при идването на неговите братя-съюзници — немците, за анархистите няма да има свобода, че той ще се разправи с тях и т.н.
И тъй като лидерът на украинската шовинистична организация е бил по същество пряк враг на революцията, ние считаме, заяви членът на Рев. комитета, за недопустимо да се намесваме в това дело и да го внасяме в протоколите на Революционния комитет. Със знанието и от името на своята организация пряпоршчикът Семенюта-Рябко е хвърлил гнусно предизвикателство към анархистите. Неговата организация трябва да анализира това дело, да побърза да вземе своята закана назад и да покаже с точни изрази своята социално-политическа позиция по отношение на революцията. Тогава тя ще получи място в Революционния комитет и ще избегне в бъдеще подобни конфликти“.
Делегацията си тръгна по този начин от Революционния комитет при своите другари с порицание, насочено против цялата шовинистична организация.
На това заседание Революционният комитет отдели трима свои членове: Мойсей Каринченко, Павел Сокрут и мен, за да образуват с шовинистите и нашата група съвместна комисия и да изяснят всичко, което е необходимо да се направи за недопускане на по-нататъшни, от която и да е страна, убийства.
След това аз отидох на заседание на нашата група, където се изказах за отменяне на обявения терор и изслушах редица укори за това. Много другари виждаха в моето изказване защита на активните агенти на контрареволюция и без да се стесняват ме осмиваха. Тяхната дързост ме ядосваше, а самостоятелността им ме радваше и ми даваше по-силно да чувствам, че моята работа с младите членове на групата не пропада напразно.
Но приведените от мен доводи за и против терора в края на краищата бяха приети от групата като основа за преразглеждане на обявения от нея терор. И в резултат на редица заседания и делови другарски спорове групата отмени своето предидущо постановление за терора и зафиксира в своя протокол, че докато враговете на революцията само крещят против нея и не взимат оръжие в ръце, набелязаните против тях терористични актове да бъдат отменени.
Младите членове на групата дълго не искаха да разберат отмяната на тези актове. И неведнъж подмятаха към моята страна, че „другарят Махно иска явните контрареволюционери да бъдат превъзпитани, за да станат революционери. С това др. Махно може да нанесе тежък удар по единството на групата“ и т.н.
Наивните подмятания на моите млади другари по мой адрес не ме занимаваха. Пред мен застана в целия си ръст въпросът за организиране на волните батальони против Централната Рада и нейните съюзници — шестстотинхилядната немска и австро-унгарска армии.
Аз чувствах големия пропуск на Революционния комитет в тази област на неговата работа и настоявах всички отряди, които бяха на негово разположение в Гуляй-Поле и района, да бъдат назовани определено волни батальони и да се попълват количествено до хиляда и петстотин бойци.
Нашата селска група на анархистите-комунисти по мое мнение трябваше да върви първа и в тази област на революционната работа. В противен случай на нея ù би било съдено да се плете в опашката на живото революционно дело. Тя би се откъснала от труженика на поробеното село и би била осъдена, по маниера на стотици наши групи в страната, да няма от идеологическа страна никакво значение за широките маси труженици, вярващи в революцията, но своевременно и самостоятелно неуспели правилно да определят нейната същност и да я защитят от изкривяванията на социално-политическите вождове.
Групата отчете това обстоятелство и изведе себе си по пътя на организирането на въоръжените сили за защита на революцията с особеното достойнство на водещ борец. В това време, когато много наши групи по градове и села в другите райони спореха помежду си анархично ли ще бъде анархичните групи да създават военно-революционни боеви единици, няма ли да е по-добре, ако стоят настрани от такава работа, непречейки само на самите свои членове да се захващат в индивидуален порядък за тази полуанархистка работа, гуляйполската селска група издигна лозунга: „Революционни труженици, създавайте волни батальони за защита на революцията! Социалистите-държавници измениха на революцията на Украйна и водят против нея силите на черната реакция на другите страни!
За да се сломи натискът на тази реакция, е нужна мощна организирана сила на революционните труженици. Чрез волните батальони революционните труженици ще придобият тази сила и ще разбият козните на своите врагове отдясно и отляво!“
Този лозунг на групата бе подхванат от Революционния комитет и всички съвети в района и навсякъде се пропагандираше неговата цел.
Наистина, имаше хора, особено от стана на нашите украински шовинисти, които се изказваха против този лозунг. Но сега вече споровете носеха идеен характер. Във всеки случай, сега този спор не се опираше на щиковете на немските и австро-унгарските контрареволюционни армии и не носеше заплашителен характер на разправа с противниците на престъпната политика на Украинската Централна Рада. Сега като че ли и шовинистите съзнаваха, че политиката на Укр. Центр. Рада беше насочена против украинския трудов човек и против тези негови преки завоевания, които ставаха все по-ясни и определени по пътя на развитието на революцията. И към които той вървеше, преодолявайки големи прегради от страна на своите врагове: вдясно — буржоазията, вляво — социалистите-държавници, стремящи се да използват момента, за да дадат лъжливо тълкование на целите на революцията и по такъв начин да подчинят нейната държава.
Събитията се разрастваха. Немско-австро-унгарските армии под предводителството на генерал Ейхорн приближаваха вече към град Екатеринославъл от едната страна. От другата, именно от страната на Кичкас, хвърляха вече през Днепър снаряди по град Александровск (80 версти от Гуляй-Поле).
Красногвардейските отряди под командването на Егоров, а също и мнобройните автономни отряди, получаваха от Егоров и от началника на червените резервни войски „Югът на Русия“ Белинкевич само въоръжение, а действаха на свой риск и страх. Всичко се разтегляше спешно откъм Крим в района на Верхний Токмак и Пологи. При това вече не можеше и дума да става тези части в нужния момент да бъдат прекарани с ешалони. Те бяха снети от фронта преждевременно и това се отрази на тяхното бойно настроение. Сега те вече говореха за дълбок тил и такива железопътни възли, като Есиноватая, Еловейск. Наистина, след ден-два тези части бяха придвижени далече напред, срещу противника, който между другото все още се намираше на дясната страна на Днепър. Редица автономни отряди и група червеногвардейци от болшевишко-лявоесерския блок геройски отблъскваха опитите на противника да се прехвърли през Днепър. Но силите им се уморяваха без отдих, без сън и с малки количества запас от бойно снаряжение. Това предизвика тревога в Гуляй-Поле и във всички райони, а оттук тази тревога се предаде по всички прилягащи към Гуляй-Поле райони.
Агентите на настъпващата контрареволюция вдигнаха по-високо глави и по-гръмко заговориха против Съветите, против тружениците, видели в революцията своето освобождение, и всички съдействащи за нейното развитие. В много села се чувстваше объркване, което е свойствено на масите винаги, когато последните не се информират навреме за позициите, заемани от революционно-боевия авангард.
Объркването в района внесе дух на слабост и колебания и в Гуляй-Поле. В това време дни и нощи се провеждаха в Гуляй-Поле революционни съвещания на Съветите на работническите и селските депутати, на профсъюза, на Революционния комитет и групата на анархистите-комунисти. Сега всички представители на упоменатите организации чакаха моя съвет. Те настойчиво ме караха да кажа какво да се прави. А какво можех аз на тази тема в такъв страшен момент да им кажа, освен да ги посъветвам да се вземат в ръце и да свържат своето решително и силно слово против контрареволюцията със също толкова решително и велико дело. Аз настоях пред представителите на нашето извънредно съвещание незабавно от името на представените от тях организации да бъде издадено възвание към трудещите се от района, с точно освещаване на положението около делото на революцията и това, което е нужно, за да я спасим.
Възванието към трудещите се от района беше пуснато. В него ние призовавахме към организиране на въоръжено противопоставяне срещу фиктивната освободителка на тружениците — Централната Рада, и вървящите с нея немски войски.
На зова на този решителен глас от Гуляй-Поле са отзова целият район. От всички краища се стичаха младежи и старци към своите местни Съвети и в самото Гуляй-Поле, за да се запишат и веднага да застанат в редовете на волните батальони. Самите гуляйполци образуваха свой гуляйполски волен батальон, съставен от шест роти по 200-220 души всеки. Еврейското население на Гуляй-Поле отдели от себе си рота бойци, която също се вля в батальона. Групата на анархо-комунистите организира от своите членове и кандидати за такива силен, няколко стотин човека, въоръжен с винтовки, револвери и шашки отряд, при това половината от отряда беше на вече оседлани коне. Този отряд беше предаден в разпореждане на Революционния комитет. От цялото население на Гуляй-Поле беше избрано главно командване с мен начело. Отчитайки цялата важност на това командирът на Гуляйполския волен батальон да бъде член на Революционния комитет, аз издигнах на този пост матроса др. Полонски. Батальонът го прие и утвърди за свой командир.
Гуляйполската интелигенция, по инициатива на уважавания от всички в Гуляй-Поле доктор Иван Абрамович Лос, организира санитарни отряди, подготви здания за лазарети, разпредели своите роли в делото на медицинската помощ на революционния фронт.
Гуляйполският Рев. Комитет, Съветът на селс. и раб. депутати и групата на анархо-комунистите се обърнаха с призив към трудовото население на района да побърза да се обедини и да създава волни батальони на революцията за излизане на фронта против контрареволюцията. Зовът от Гуляй-Поле беше чут сега вече и на фронта на червеногвардейците. Командването на червеногвардейците сега вече изпрати със специален влак упълномощено лице до Гуляйполската гара, за да преговаря с мен кога и какви сили на Гуляйполския Рев. Комитет могат да се придвижат на фронта.
През нощта на 8 април 1918 година, таман в този момент, когато Ленин и Троцки в Кремъл обсъждали въпроса за разгрома на анархистките групи в Москва, а после и по цяла Русия (Украйна по това време те вече не я смятаха и затова не са могли да захванат гнусното си дело и против украинските анархисти), аз се срещнах с упълномощения от червеното командване на Екатеринославския боеви участък, и ние обсъждахме въпроса: какви сили за защита на революцията нашият горд революционен район, под идейното ръководство на анархистите, ще придвижи на фронта. И забелязвайки как упълномощеният се терзаеше, че съгласно Брестския договор добре въоръжените червеногвардейски отряди се изтеглят от линията на боевия революционен фронт по-близо до руските граници, а набързо комплектуваните отряди от украинското трудово население, неуспели още да усвоят боевото положение, навсякъде отстъпват, аз му обещах да направя всичко още тази нощ, за да може на сутринта да започнем придвижването на въоръжените сили на революцията от селата, от техните бази, към фронта. А когато се разделих с упълномощения, получих сведения от Александровск, че на Александровския боеви участък червеногвардейците отстъпват. Командването моли щаба на волните гуляйполски батальони да подкрепят Александровския боеучастък.
Аз се съветвам с членовете на Рев. комитета и групата на анархо-комунистите и изпращам под Александровск отряд, организиран от групата, и сборен батальон от селата, разположени близо до град Александровск.
Отрядът, организиран от групата, беше кавалерийски отряд. У червеногвардейското командване кавалерийски отряди почти нямаше. Нашият отряд скоро потрябва на боевия участък в екатеринославското направление. Той навреме беше прехвърлен, по мое нареждане, на боеучастъка под Чаплино.
Моментът беше най-напрегнат: украинската шовинистична организация като че беше умряла, не казва нито дума. Членовете ù тръгнаха след масите, мълчаливо изпълнявайки това, което се искаше от тях.
Уредихме артилерията, пехотата. Мислехме да започваме битките, но оръдията се оказаха без панорами. Изпратихме телеграма до Белинкевич: не може ли да ни снабди с нови панорами? Не получихме отговор. През нощта украинският соц.-революционер агрономът Дмитренко с двама юноши, яростни украинци — П. Коваленко и Микита Конопля, излязъл от Гуляй-Поле и прерязал всички телеграфни и телефонни проводници и така ме лиши от връзка с щаба на червеногвардейското командване. Поставих в известност всички селяни за това гнусно дело. От Белинкевич ми съобщават в какви сандъци и в какъв вагон трябва да бъдат панорамите и запасните съоръжения към оръдията и картечниците. Всички се търсят и предават, където следва.
В същото време в Гуляй-Поле и района се появява прокламация на украинските социалист-шовинисти, разясняваща съюза на Централната Рада с „братята“ немци, помагащи на синовете на Украйна „да освободят Украйна от игото на кацапите“ ***… Тази прокламация завършваше с призив към населението да помогне на Централната Рада и братските немски и австро-унгарски армии да довършат врага…
…Разказаха ми как немско-австро-унгарските войски и отряди встъпили в Гуляй-Поле и как техните агенти се подготвяли да посрещнат немско-австро-унгарските войски, с надеждата да се докажат, че и те са душители на революцията и на всичко най-добро в нея. Тези така наречени украинци-патриоти, „най-добрият цвят на своя народ“, сега по примера на немско-астро-унгарските войници, оставили своите бащи и майки, жени и деца в своя роден край гладни и студени, пристигнали тук да убиват хората. Те, подкрепяйки тези съзнателни или несъзнателни преки убийци на трудовото население на Украйна и разрушители на народното революционно дело, са готови да направят още по-лошо. Те са готови да тръгнат в авангарда на тези натрапени отвън убийци и да го потопят в кръв, само да си запазят правото на златни пагони на нещастни пряпоршчета, право на собственост върху земята, за да бъдат на почит сред всесилните, властимащите политически владици, предатели, прикриващи се зад флага на социализма, докарани тук, на революционната територия, против революционните труженици.
Подлите глашатаи на идеите на окупацията, както и всички, приспособяващи се заедно с тях към надигащия се режим на контрареволюционните банди, не скриваха своя възторг от благодарността на силните.
О, какъв позор!
Каква мъст предизвикват те в душата на революционера. Мъст за всички и всеки, който тъпче живота на социално измъчения, от политическо насилие измъчен и духовно поробен трудов народ!
Не! Повече няма да има пощада за враговете на трудещите се. Да, повече няма да има пощада за никого по пътя на моята активна и по възможност пълна дейност в революцията — казвах аз на своите другари. Така и правех!
* Бел. ред. – Михаил Сергеевич Грушевски е руски, украински и съветски историк, общественик и политически деец. Един от лидерите на украинското национално движение. След Февруарската революция през 1917 г. в Киев е обявено създаването на Централна Рада (първоначално представителен орган на украинските политически, обществени, културни и професионални организации), а Грушевски е избран за неин председател. През април 1917 г. той е сред основателите на Украинската партия на социалистите-революционери (УПСР). След Октомврийското въоръжено въстание в Петроград през 1917 г. Украинската централна рада провъзгласява Украинска народна република (УНР) в състава на федералната държава. На 25 ноември 1917 г. Грушевски е избран във Всерусийското учредително събрание, призвано да определи държавното устройство на Русия. През януари 1918 г. обаче Учредителното събрание е разгонено от болшевиките, а Централната Рада обявява независимост на УНР. Киевските болшевики вдигат въстание, което е потушено от войските на Централната Рада. Нейни представители подписват на 27 януари (9 февруари) 1918 г. сепаративен мирен договор с Германия и Австро-Унгария, в резултат на което Украйна е окупирана от австро-унгарски войски. Източник: Уикипедия.
** Военно звание, отговарящо на българското подпоручик – бел. прев.
*** Презрително украинско прозвище за руснаци, което е много популярно и сега. Неотдавна в мрежата бе разпространен скандален запис от телефонен разговор на бившия украински премиер Юлия Тимошенко, в който тя се заканва да избие с ядрено оръжие руснаците в Украйна: „Блин, надо брать оружие в руки и идти мочить этих кацапов чёртовых вместе с их руководителем!“ (Майната му, трябва да грабваме оръжие и да трепем тия дяволски кацапи заедно с ръководителя им!), http://www.newsbalt.ru/detail/?ID=23280. – бел. ред.
