ЗА НОВА ИКОНОМИЧЕСКА ПАРАДИГМА

0
176

Георги Пирински е зам.-председател на БСП, програмен директор на фондация „Солидарно общество“.

 

Преди всичко – защо „парадигма“, а не например „икономическата политика“ или „икономическият модел“? Затова защото сега се налага нещо много по-фундаментално — смяна на самата рамка на формулиране на икономическата и социалната алтернатива за нова Европа, такава, която да служи на интересите на гражданите, а не на олигархичните елити.

Кризата и стагнацията на европейската икономика

Вече шеста години след началото на финансовата криза европейската икономика остава белязана от последиците на най-тежката рецесия за целия период след края на Втората световна война. Преди всичко Еврозоната се намира в траен застой, с изгледи да продължи с години напред. Така например, в Германия за 2013 г. бе отчетен нулев реален растеж на икономиката, като се очертава за целия период 2014-2018 година той да остане на твърде ниското средногодишно ниво от 1,2%.

Няма видима перспектива и за преодоляване на безработицата, достигнала безпрецедентни нива както средно за Европейския съюз, така и специално за най-засегнатите от кризата страни. Днес в ЕС без работа са 26 милиона души. Само за 2011— 2012 година нови 4 милиона души са загубили работата си. За 2013 г. безработицата в Еврозоната възлезе средно на 12,2%, като в Гърция и в Испания надвишава цели 25% при над 50% сред младежите. При това според оценките на МВФ това положение ще остане без промяна за целия период до 2017—2018 година!

Неолибералната парадигма

Няма нищо случайно — първопричината за това състояние е именно дълбоко порочната неолиберална парадигма, наложила се като господстваща в последните тридесет години. Нейната сърцевина бе и си остава прокламираното безусловно упование на свободните пазарни сили.  А то налага повсеместна либерализация на пазарите на труда и капитала, както и на търговските и финансовите потоци,  съпроводено е с  рязко отслабване на позициите на труда в колективното договаряне и на възможностите на правителствата да преразпределят национален доход.

Закономерният резултат бе три десетилетия на задълбочаващи се неравенства с все по-отрицателни последици за икономическия растеж и за доходите, които обаче оставаха скрити благодарение на огромния ръст на задлъжнялостта на частния сектор. Всъщност финансовата криза от 2007—2008 година представляваше драстично външно проявление на базисната несъстоятелност на неолибералния светоглед.

По-нататък — именно посочената парадигма послужи като основа преднамерено да се преиначава същината на кризата. Вместо да бъде обективно определена като платежна и дългова криза на частния финансов сектор, тя бе представена като криза на публичните финанси, причинена от мнимото разточителство на социалните държави. Данните за засегнатите страни съответно за 2007 и 2013 година категорично показват, че в началото на кризата техните публични дългове са били  значително по-ниски от нивата шест години по-късно. Промените в съотношенията дълг към БВП за тези страни за посочения шестгодишен период са: за Италия — от 103,3% на 132,3%, за Португалия — от около 65% на 124,9%, за Испания — от 36,3% на 93,7%, за Ирландия — от под 25% на 123,3%!

Всъщност истинската причина за безпрецедентната криза в Еврозоната бе именно заложеното в основата ù дълбоко сбъркано очакване, че свободната конкуренция в рамките на единния пазар ще осигури уеднаквяване на темповете на инфлация и на възможностите за износ. На практика, при липсата на реална политика на сближаване, сериозните структурни различия доведоха до трайни активни търговски салда преди всичко на Германия (поддържани през последните години и чрез замразяване в нея на реалните заплати) и съответни търговски дефицити на страните от европейския юг.

Кредитите, ползвани от тези страни за покриване на отрицателните им търговски салда, осигуряваха огромни печалби на страните с активни салда, като същевременно водеха до непосилни нива на външния дълг на дефицитните страни. И когато в резултат на финансовата криза достъпът до капиталовите пазари се срина, именно държавните бюджети бяха употребени за предотвратяване на неизбежните масови фалити на частните банки. На практика дълговата криза на частния сектор — в основата на която е крайно  неравноправното преразпределение от заплати към печалби — в крайна сметка бе трансформирана в криза на публичния дълг.

Какъв беше отговорът на консервативното мнозинство в институциите на ЕС? Естествено — отново основан на познатата вече парадигма, този път конкретизирана в постулата бюджетни лишения плюс всеобхватна дерегулация“. От януари 2011 г. влезе в сила новото европейско законодателство за т.нар Засилено икономическо управление. Зад привидно технократичната форма на това законодателство всъщност чрез Комисията бе въведена нова, крайна икономическа и социална стратегия, отново основана на неолибералната парадигма.

Интересите на едрия бизнес

Едно трябва да е ясно — курсът на бюджетни лишения и неолиберално засилено икономическо управление не е случайна последица от несъстоятелна икономическа теория. Напротив, той е съзнателно прокарана линия, която изразява мощни икономически интереси. Една от главните движещи сили  зад реформата на икономическото управление в ЕС през последните години е БизнесЮръп — най-голямата работодателска организация в Европа, обединяваща 41 национални индустриални федерации и асоциации с доминиращи позиции на многонационалните корпорации. По собствените ù думи тя играе „ключова роля“ с цел представителство и защита на интересите на компаниите пред европейските институции с основна цел съхраняване и засилване на корпоративната конкурентоспособност.“ Всъщност БизнесЮръп е една от най-мощните лобистки групировки с привилегирован достъп до Европейската комисия, осигуряващ съобразяване с корпоративните интереси при формулиране на европейските политики.

От самото начало на кризата с публичния дълг на Гърция през 2009 г. обединението настоятелно започна да прокарва своя политикоикономически дневен ред, който обслужва корпоративните интереси чрез политиката на бюджетни лишения и повсеместната дерегулация. Още първият представен от него доклад, озаглавен Връщане на Европа в правилната посока“, съдържа принципната обосновка на курса на т.нар. фискална консолидация, задълбочаване на единния пазар, силно ограничаване на правилата, регулиращи пазара на труда и насърчаване на свободната търговия. Това води до следните процеси, пряко обслужващи интересите на едрия бизнес:

• пресата на орязаните бюджетни разходи засилва натиска върху социалните държави да приватизират публични услуги, с което се откриват нови сектори за извличане на печалби от страна на частни фирми;

• бюджетните съкращения същевременно намаляват защитата на работниците срещу влошаващи се условия на труд и засилват натиска за т.нар. структурни реформи, свеждащи се до отслабване на позициите на труда при колективното договаряне на заплати и социални осигуровки;

• посочените мерки силно подкопават демократичните начала на управление в отделните страни, доколкото на правителствата се предписват съкращения и реформи, които те нямат право да оспорват и по които националните парламенти остават изцяло пренебрегнати.

Политикоикономическата програма на БизнесЮръп се гради на ясно заявена идеологическа обосновка. Според нея кризата на публичните дългове няма нищо общо с обобществяването на загубите на частния сектор, а се корени в дългите години на безотговорно харчене и лошото икономическо управление далеч преди избухването на дълговата криза“. В съответствие с тази обосновка са и разгърнатите предложения за реформи в сферата на трудовите отношения. Те бяха представени през 2010 г. от БизнесЮръп на тричленката Ван Ромпой — Оли Рен — Жан Клод Трише, натоварена да разработи правилата на новото засилено икономическо управление, които гласят:

Модернизирането на механизмите за определяне на заплащането, включително премахването на схемите за индексиране в зависимост от инфлацията, ограничаването на непреките разходи за труд и реформирането на системите за социални осигуровки са все важни приоритети… Необходимо е също при определяне на равнищата на заплати в публичния сектор да се отчита въздействието им върху процеса на формиране на заплатите в останалите сектори на икономиката, приноса им за постигане на ценова стабилност и последиците за глобалната конкурентоспособност.“ На практика става дума ни повече, ни по-малко за пряка заявка за разграждане на правата на труда, последователно придобивани в течение на десетилетни усилия.

Без да се проследяват всички етапи на въвеждане на новата система на икономическо управление чрез Пакта за конкуренция и пакетите от шест плюс две директиви, може ясно да се види определящото въздействие на посочените становища на едрия бизнес върху съдържанието и насочеността на тези основополагащи документи на ЕС.

Позицията на синдикатите

Европейският семестър* на Европейската комисия за 2014 г. си остава подчинен на същата политика на драстични бюджетни лишения и засилена структурна либерализация. Ето оценката на Европейската конфедерация на професионалните съюзи:

— независимо че за някои страни е предвидена известна отсрочка за крайната дата да постигнат номинален бюджетен дефицит от 3%, остават в сила твърде ограничителни цели за съкращаване на структурните дефицити за 2014 и следващите години;

— на практика тези цели означават бюджетни съкращения от 0,8% за Франция и 1,0% за Полша до цели 1,9% за Испания. В случай че бъдат проведени на практика, тези програми за бюджетни лишения ще осуетят икономическото възстановяване и то точно в онези страни, които най-много се нуждаят от подем на икономическата активност.

Препоръките на ЕК да се ускорят и засилят структурните реформи на практика означават по-нататъшно отслабване на законодателството, защитаващо правото на труд и на колективно договаряне:

— разширяват се различните т. нар. нестандартни форми на зае­тост с единствена цел да ограничат правата на работниците, основаващи се на колективните трудови договори и на основното трудово законодателство, което открива широки възможности за нелоялна конкуренция от страна на безскрупулни работодатели;

— ако бъдат изпълнени, тези препоръки ще предизвикат допълнително разпространение на рисковите практики по отношение на условията на труд и ще задълбочат неравенствата, като съответно допълнително ще се съкращава съвкупното търсене и ще се задържа възстановяването на икономиката.

Семестърът продължава да набляга на намеса и реформи, които допълнително ограничават възможностите за ръст на доходите:

— за 2013 г. осем държави-членки бяха посъветвани да отслабят институциите, влияещи върху формирането на заплатите. На практика отделните държави-членки са противопоставяни една на друга, като реформи в едни от тях се използват за натиск върху други за още по-ограничителни мерки;

— същевременно по настояване на ЕЦБ е в ход подготовката на нов, още по-ограничаващ стандарт за формиране на заплатите, съгласно който номиналните заплати следва да се определят в зависимост само от производителността, без да се отчита и инфлацията.

Препоръките на ЕК за структурни реформи предвиждат и реформи на пенсионните системи. Ето оценката на тези препоръки от експертите на ПЕС:

ЕК директно изисква държавите членки да повишават възраст­та за пенсиониране и да я обвързват с очакваната продължителност на живота;

— препоръчва се да продължи приватизацията на пенсионните системи, като изцяло се пренебрегва слабостта на частните пенсион­ни схеми в периоди на криза;

— никакви алтернативни действия на посочените не се споменават, като например подобряване на условията на труд за по-дълъг трудов стаж, създаването на повече работни места, за да има по-голям брой осигуряващи се с увеличени приноси към ресурсите на пенсионните фондове.

Платформата на ЕНП

Европейската народна партия (ЕНП) заявява в Платформата си от октомври 2012 г., че икономиката следва да служи на хората, а не обратното“. Но веднага се прави уговорката, че във времена на криза Европа се нуждае не от колекция от отделни и ад-хок решения“, а от дългосрочна икономическа и финансова перспектива“, простираща се отвъд периода на кризата.

Относно заетостта се заявява, че разкриването на работни места и поддържането на висока заетост остават едни от главните ориентири на тази дългосрочна икономическа перспектива.“

Същевременно като водещ приоритет се определя пълното прилагане на законодателството за единния пазар, който се определя като гръбнака на Съюза, чието добро функциониране е основата и рамката за икономическото възстановяване в Европа.“ На челно място се извеждат следните насоки:

— засилване на управлението за налагане на законодателството на единния пазар;

— силна водеща роля на европейските институции, както и политическа воля на държавите членки с оглед на това да се отменят оставащите ограничения на свободите на единния пазар;

— окончателно завършване на единния пазар.

Изтъква се, че икономическата политика следва да е подчинена на целта за стабилни публични финанси“:

—  длъжни сме да съхраняваме публичните финанси и да подготвяме Европейския съюз за бъдещи предизвикателства“;

казваме не на обещания, които водят до финансово необезпечени разходи“;

— икономическите политики следва  да се подчиняват на критерии­те на Пакта за стабилност и растеж и да осигуряват повече свободна търговия и конкуренция в рамките на ЕС.

В този контекст записите за насърчаване на малките и средните предприятия, за подкрепа на младежката заетост и на образованието и изследванията губят реално значение като политики, годни да осигурят ускорен ръст на заетостта и на темповете на икономически растеж, както и на доходите на работниците и служителите и в частния, и в публичния сектор.

            Алтернативната социална парадигма

Вместо парадигмата на неолибералния икономически ред, днес европейските социалисти предлагат обновената парадигма на социал­ната пазарна икономика. Всъщност именно тази е сърцевината на икономическата и социалната политика, заложена в основополагащите актове на ЕС. Член 3 от Договора за ЕС постановява, че устойчивото развитие на Европа се основава на силно конкурентна социална пазарна икономика, която има за цел пълна заетост и социален прогрес и високо равнище на защита и подобряване качеството на околната среда.“ Заложена, но добре забравена през годините на доминация на десницата в институциите на Съюза.

Ето защо отправно начало на наложителната смяна на парадигмата е не просто някаква промяна на икономическия инструментариум, а обосновката на цялостна нова политическа икономия като фундамент на необходимата нова икономическа и индустриална политика. Нейните основни постановки вече намериха израз в Основополагащата програма на ПЕС, приета през юни 2013 г. в София:

— в съответствие с декларираната в програмата мисия да конструираме и отново да дефинираме европейския икономически, социален и политически проект“ на първо място в нея се заявява, че основна цел на икономиката е да създава пълна заетост и благоденствие; качествените работни места трябва да гарантират икономическа сигурност и благосъстояние на работещите както сега, така и за бъдещите поколения“;

— основополагащият принцип на новата политикономия е демократичното участие — всеки мъж и всяка жена имат дял в реалната икономика, било то като работник или като предприемач, инвеститор или потребител; общественият сектор, социалните предприятия и малкият и едрият бизнес също са заинтересовани страни;

— водещо място следва да заеме засиленият социален диалог и ключовата роля на синдикатите в него — стойността на труда и стойността на производителния капитал трябва да са от еднаква важност; съответно необходими са силни институции за трудовия пазар и разпоредби за социална защита;

да бъде възстановен приоритетът на реалната икономика над финансовия сектор, като се разработи и приложи нова европейска индустриална политика, която насърчава промишлеността и малките и средните предприятия; Структурните фондове и Кохезионният фонд да подкрепят политическите действия на местно, регионално и национално ниво;

— радикална реформа на европейския бюджет, която да гарантира, че той ще се използва за инвестиции в растеж, работни места и производствата на бъдещето; обсъждането на финансите на ЕС да излезе отвъд технократското говорене, Европейският парламент да играе ключова роля в Европейския семестър и публичният диалог и гражданското участие да се превърнат в постоянен процес, а не само в предизборни епизоди;

данъчните системи да бъдат прогресивни и справедливи; фискалната тежест да бъде преразпределена от труда към капитала; данъкът върху финансовите транзакции е необходим като един от инструментите за овладяване на финансовия капитализъм; данъчните измами и избягването на данъци да се пресичат, а офшорните компании да бъдат закрити.

При обявяване на подобна нова концептуална рамка веднага възникват множество въпроси, които най-общо се свеждат до два:

Първо, каква роля собствено се отрежда в нея на държавата?

И второ, какво всъщност е  разбирането за ролята на пазара?

Именно около тези два основни въпроса в средите на социалистите и демократите в Европа през изминалата 2013 година бяха обсъждани и конкретизирани редица актуални виждания и постановки.

По първия въпрос се аргументира тезата, че е необходимо по нов начин да бъде проведен дебатът за ролята на държавата (на нацио­нално и на наднационално равнище), който да докаже на европейските граждани, че държавата е длъжна да възприеме значително по-активна роля в полза на икономическото и индустриалното развитие. Наложително е да бъде развенчан един от упорито натрапваните митове за ролята на държавата — че тя следвало да създава само предпоставките за иновативен бизнес (т.е. инфраструктура, образование, законодателство), а свежите сили на частния сектор да свършат останалото. Тъкмо напротив, безпристрастният анализ на опита на най-успешните в технологично и индустриално отношение страни и в Европа, и отвъд нея доказва, че в тях държавата играе ключова и активна роля — и то не за друго, а поради самия характер и изискванията на съвременния процес на технологично и производствено обновление.

Такава засилена роля в частност следва да се изрази в значително по-широко разбиране за необходимата на сегашния етап индустриал­на политика — не просто за подпомагане на предприемачеството, което сега е блокирано от повишените рискове в резултат на разрушителната политика на крайни лишения и повсеместна либерализация. Вместо това сега се изисква провеждане на комплексна държавна индустриална стратегия, която си поставя за цел да преодолее и компенсира дълбоките неравновесия и поражения в икономическата и пазарна среда, първопричината за които е десетилетното господство на неолиберализма.

По втория въпрос — за ролята на пазара, бяха лансирани виждания, които също заслужават сериозно внимание. Според едно от тях  проблемът съвсем не е пазарът като такъв, а неговата тежка деформация поради господството на едрите корпорации с монополни или олигополни позиции. Именно в тази светлина се разкрива несъстоятелността на основната теза на неолиберализма, според която сега функциониращият пазар осигурява свобода на избора на потребителите, вместо те да бъдат подчинени на държавни команди и контрол. Реално съществуващият либерализъм, за разлика от учебникарския модел, всъщност изключително засилва позициите на едрите корпорации.

Нагледен пример са практиките на аутсорсинг на публични услуги за изпълнение от частни фирми. Държавата се ограничава до ролята на платец, като на практика сделките се печелят от ограничен кръг фирми. Всъщност истински пазар в случая няма — вместо това се реализират серия от сделки между публични служители и корпоративни представители. Като отказват да признаят пълното разминаване между реален пазар и корпоративен монопол, неолибералите внушават, че облагодетелстването на корпорациите представлява реалното функциониране на пазара.

Именно тук е историческата възможност за съвременната социална демокрация да дефинира алтернативна концепция за пазара, която не отрича, а напротив, утвърждава неговата жизнено необходима роля, като същевременно отхвърля порочната неолиберална подмяна на стимулиращата пазарна конкуренция с деформиращото пазара господство на крупните корпорации. Наред с чисто икономическите изводи и практики, произтичащи от такава позиция, тя разкрива и широки нови възможности за взаи­модействие и коалиране с общности, далеч извън обхвата на традиционните гласоподаватели и поддръжници на левите партии.

Всъщност каузата за освобождаване на пазара от деформациите на неолиберализма и за задълбочаване на неговата стимулираща роля предлага нов стратегически шанс за социалистите и социалдемократите да скъсат с досегашната си дефанзивна и боязлива позиция и на свой ред да овладеят стратегическата инициатива, мобилизирайки широка коалиция на интереси и групировки, включващи не само наемния труд, но също и производителното предприемачество, както и разнообразен спектър от слоеве с пряк интерес и дял в икономиката — потребители, служители, местни общности, кооперации, сдружения, асоциации, други структури на социалната икономика.

Именно в контекста на тази нова социална пазарна парадигма, заключаваща се в съчетанието на новата роля на държавата като решаващ фактор за подем на предприемачеството с формиране на истински конкурентна пазарна среда, реално стимулираща ефективен растеж чрез равноправен достъп до пазара, следва да се възприе­мат и откроените по-долу водещи приоритети в предизборния Манифест на ПЕС:

— разкриването на качествени работните места като пръв приоритет на осъзнато политическо решение, на което трябва да бъдат подчинени действията и ресурсите в икономическата и социалната сфера — всеки европейски гражданин следва да има достойна работа, която позволява добро качество на живот; пълна реализация на Младежката гаранция, като за целта значително бъдат увеличени бюджетните средства за нея и разширен обхватът ù за всички на възраст до 30 години, които търсят работа;

въвеждане на минимални равнища на заплащане в рамките на целия Европейски съюз, установени чрез закон или по пътя на колективното договаряне; строги правила, гарантиращи еднакво заплащане за еднакъв труд, защита на правата на работниците и осигуряване на качествени работни места, както и засилване на правата на професионалните съюзи, на ролята на социалния диалог и на антидискриминационното законодателство;

— нова роля и значително по-голям дял на бюджетните разходи за капиталовложения за насърчаване на икономическия растеж чрез съвременна индустриална политика, превръщаща разработките и откритията в европейските лаборатории в работни места и индустрии именно в Европа;

— задължителни показатели за заетост, образование и социално сближаване — икономическите свободи не следва да надделяват над социалните права; ЕС трябва да подкрепя държавите членки с оглед ефикасното и справедливо преразпределение на ресурси и възможности.

Социалната парадигма в България

Смяната на парадигмата в България днес е задача с подчертано повишена сложност. Това е така, защото през последните две и половина десетилетия постулатите на неолибералния икономически мироглед прогресивно се утвърждаваха като едва ли не неподлежащи на никакво съмнение, издълбани в камъка аксиоми.

Днес икономическата дискусия в обществото се доминира от кохортата млади български икономисти, всецяло отдадени на защитата и прокарването на концепцията и предписанията на крайния неолиберализъм, т.е. на либертарианството. Техните тези намират широка медийна разгласа като прозрения от особена висота — като например свеждането на преразпределението чрез бюджета до не повече от 25 на сто от БВП, или разбирането, че започваш да работиш „за себе си“ едва на петия месец от годината, след като заработеното през първите четири държавата ти го отнема чрез данъците, които ти налага и т.н.

Своеобразен връх на този род изкривено мислене бе шумотевицата около намеренията на правителството да емитира публичен дълг за осигуряване на стабилност на средносрочната фискална рамка. Апокалиптичните предсказания за неминуем фалит на държавата през следващата 2015 г., подети и от лидерите на опозицията, преляха чашата и предизвикаха публичната реакция на независими авторитетни финансисти и икономисти, споделили отчаянието си по отношение на  самата възможност за смислено и отговорно обсъждане на ключовите социално-икономически проблеми на страната.

И все пак, ако искаме да излезем от омагьосания кръг на задълбочаващата се стагнация, ще трябва да се ангажираме преди всичко с критичното преосмисляне на дълбоко заседналите в общественото съзнание и в управленските кръгове опори на икономическата, бюджетната и данъчната политика. Като отправна точка за такова преосмисляне би могъл да послужи примерно следният несъмнено актуален въпрос — защо банките, разполагащи със значителен паричен ресурс, последователно се въздържат от кредитиране на реалната икономика?

Извън съмненията за възможни субективни нагласи и липса на желание, очевидно основен фактор за тази въздържаност е твърде високата степен на рискове в икономиката, дължащи се на постоянната заплаха от неплатежоспособност на фирми и домакинства, на свитото до минимум вътрешно търсене, обуславящо задълбочаващата се дефлация. Но да се търси съкращаване и елиминиране на тези фактори по пътя на ускореното свиване до минимум на бюджетния дефицит, в това число чрез съкращаване на крайно необходими разходи за активни мерки за увеличаване на заетостта, както и чрез последователно въздържане от бюджетни разходи в полза на фирми, в това число държавни, с реални пазарни перспективи за реализация, се оказва подчертано контрапродуктивно.

Ето защо е необходимо възможно най-сериозно и задълбочено обсъждане на базисните постулати на днешната икономическа политика чрез публична дискусия, решително освободена от емоционални изблици и екстремно поведение. Такова обсъждане ще позволи да се постигне ново качество на диалога между социалните партньори, в резултат на който да бъде съгласуван работещият баланс между предложенията на синдикатите за ускорен ръст на доходите и прио­ритетите на работодателите за стабилни и стимулиращи успешното предприемачество условия; баланс, който несъмнено би стимулирал и динамична кредитна експанзия от страна на банките.

 

 

* Става дума за новата процедура за предварителен контрол от страна на Европейската комисия по отношение на националните бюджети на държавите членки, който Комисията започна да упражнява от 2012 г. по силата на т. нар. Засилено икономическо управление.

 

На 28 март 2014 г. в София се състоя конференция на тема „Социалната алтернатива за Европа“, организирана от фондация „Солидарно общество“ със съдействието на фондация „Фридрих Еберт“. Предмет на обсъждане бяха три актуални днес за Европейския съюз теми:

Социалният въпросбезпрецедентната безработица, масовото обедняване и растящото социално изключване;

Икономическата парадигма необходимостта от нова концептуална рамка за изход от задълбочаващия се икономически застой;

Демократичното предизвикателстворастящото отчуждение на гражданите от  европейските институции и от европейския проект.

В конференцията взеха участие: председателят на БСП и президент на ПЕС Сергей Станишев, министрите Кристиян Вигенин и Драгомир Стойнев, членът на Европейския парламент Илиана Йотова, както и председателят на Икономическия и социален съвет проф. Лалко Дулевски, председателят на Асоциацията на индустриалния капитал Васил Велев и главният секретар на Асоциацията Милена Ангелова, вицепрезидентът на КНСБ Иван Кокалов.

Резюмета на подготвените за публикация свои изследвания  по трите основни теми представиха съответно: проф. Антоний Тодоров, Георги Пирински и проф. Добрин Канев.

Намерението на организаторите е с конференцията да се постави началото на поредица от задълбочени дискусии и по-нататъшни изследвания по конкретни въпроси от трите тематични кръга, които да се организират съвместно с други заинтересовани партньорски организации.

Статията „За нова икономическа парадигма“ е част от изследванията, подготвени за представяне на конференцията.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук