Чавдар Николов е професор, доктор по икономика, доскоро бе два мандата декан на Стопанския факултет на ЮЗУ „Неофит Рилски“, понастоящем ръководи катедрата „Финанси и отчетност“. Автор и съавтор на учебници и монографии по проблеми на публичните, корпоративните и международните финанси, на европейската интеграция, на световната и българската икономика. Написал е също седем публицистични книги за българския преход. През последните двадесет и пет години е публикувал повече от седемстотин анализа и статии в текущия и периодичния, включително в специализирания научен печат.
Това означава наличие на състоятелна национална стратегия за развитие
Напоследък десните лобистки групировки у нас много добре и организирано си вършат работата по масмедии и институции. Тази работа обаче обективно не може да бъде свършена. Защото положението с плоския данък става все по-неудържимо.
От момента на въвеждане му насам само сляп фанатик може да не съзира, че обществото ни ускорено и последователно се разпада. Тъканта му се разнищва и изчезва. Липсва спойка, дефиниран общонационален интерес, споделяна от всички обозрима и постижима амбиция. Възгледите, определяни и менящи се според дебелината на портфейла, са органично непригодни за очертаването на консенсусна национална перспектива.
Укрепналата и наглед циментирала статуса си тукашна олигархия вече фактически няма нищо общо с обикновените хора. Те живеят в абсолютно различни светове, които – както личи напоследък – само могат да се сблъскват. В подобни условия доверие в партиите и в мотивацията на политиците, независимо от техните многообразни превъплъщения, просто не може да съществува.
Дали уличните и окупационните протести затихват и се битовизират, дали с тях се злоупотребява, или по вътрешни причини те се израждат „в нищо съществено“, е второстепенен въпрос. Определящият факт е, че масовото недоволство вече не е преходна обществена характеристика. То днес е и задълго напред ще бъде дълбоко вкоренена местна реалност.
Нестабилността стана определяща обществена характеристика
При продължаващо движение по коловоза, в който се оказахме, градивността и конструктивността се явяват по-скоро редки изключения, а не правило. Държавността се размива и губи валидност. Формиралата се през прехода управляваща или кандидатстваща да управлява благосъстоятелна прослойка е силно уязвима на външни манипулации. Нейната неустойчивост е програмирана поне по три линии: социалната безотговорност, полузаконния произход и, може би най-главното, малобройността.
Това, че историческото бъдеще на държавата България е под силна въпросителна, вече се признава даже от официозните коментатори по официозните телевизии. Показателно е, че само допреди пет години малцина в науката са мъчехме да привлечем публичното внимание върху надвисващия проблем за оцеляването на народа и държавата ни.
Казват, че точното формулиране на въпроса било най-важната предпоставка за намиране на отговора. Да приемем, че в България горе-долу най-после сме успели публично да налучкаме въпроса. Отговорът, или по-точно възможните отговори, като че ли засега все ни убягват.
Най-вероятно, защото всенародно не съумяваме ¥време да хванем посоките. Затова ориентацията ни през очертаващия се занапред „преход след прехода“ все остава неизяснена. На всичкото отгоре в медийното пространство настоятелно продължават опитите вместо обосновани концепции на общественото мнение да се налагат просто някакви лозунги, месианско шарлатански прозрения и „чудодейни“ заклинания. Те естествено са до време. Трябва обаче да си даваме сметка, че нацията ни едва ли разполага с повече време за губене и там е съдобносната особеност на разиграващата се днес българска драма.
В този смисъл пред нас, българите, няма кръстопът, пътят видимо свърши и се озовахме „насред нищото“. Битието на експериментален полигон изключително рядко води до нещо положително. Четиридесет и пет години експеримент и още двадесет и пет допълнително са извън пределите на всяка обществена поносимост. Не че многократно и изрично затова не бе предупреждавано!
Изходите от очертаващата се „зима на нашето недоволство“ като че ли са два:
обществена експлозия
или обществена имплозия
В първия все пак се съдържа известна доза оптимизъм, докато в другия преобладава безнадежността в аспект национални перспективи.
Нещата у нас по никакъв начин не могат да потръгнат с протагонисти, играещи многократно изтъркани сценарии, изповядващи доказано погрешните идеи за върховенството на пазара и способността му да налага винаги правилните решения. С лица, споделящи догмите за изконната вредност на държавата и за необходимостта от нейното минимизиране.
Когато демонтираш и ликвидираш държавата си, в страната ти започват да се разпореждат други държави. А по дефиниция те преследват техните си, не нашите родни интереси. Религията на неолиберализма като цяло донесе на България само разрушение. От социалната съсипия няма изход с досега прилаганите средства и подходи, особено с досегашните лица, безусловно отговорни за прилагането им!
Тогава имаме ли някакъв ход през „пресечената местност“?
Все пак имаме. И той е логичен, напълно естествен.
Консенсусно трябва
да изберем като своя стратегическа цел изграждането на европейския социален модел у нас
Изборът няма особено защо да се обосновава, той иманентно произтича от членството ни в Евросъюза, диктува се еднозначно от обкръжението и перспективите пред страната ни. Досегашните ни действия в разрез с европейския социален модел обективно се сблъскаха с неговите предимства и доведоха до непрестанната емиграция и опустяването на България не само откъм компетентни хора, а все повече и откъм хора въобще.
Крайно необходимо е отсега нататък да престанем да се занимаваме с екзотики и с експерименти. Неведнъж съм предлагал да се ориентираме към успешния опит на страни като Австрия например. Въпросният опит е многогодишно положително резултатен, разполагаем, адаптивно приложим и тук.
В Австрия има както необлагаем минимум, така и прогресивно подоходно облагане. Там не че няма богати, по-важното е, че няма унизително бедни. Социалната пазарна икономика осигурява шансовете за развитие практически на всички и така напредъкът на обществото като цяло приемствено многогодишно се получава.
Когато между шансовете в едно общество лежат пропасти, то закономерно буксува. Когато никой не се интересува от никого, това просто не е общество. Когато властват разделението и противопоставянето, това не е нация. За нея няма бъдеще.
Състоятелна перспектива семантично означава перспектива, в която има заложен потенциал да се състои, да се реализира. По този начин стигаме до проблема за осъзнатата ангажираност на максимално широки слоеве от населението с развитието.
Социалната отговорност е основна характеристика на гражданското общество. Това е така, защото фундаменталният обществен интерес лежи в комплексния, неизключващ никого напредък в благосъстоятелно, образователно, научно, културно, здравно, осигурително и всякакво прочие друго рационално мислимо отношение.
При традиционните, развитите демокрации е създадена обстановка на остра нетърпимост към липсата на адекватни на базовите социални изисквания качества у интелектуалния и политическия елит. Той рефлективно и перманентно се оглежда в общественото мнение, държан е отговорен, коригиран, напътстван по отношение на възникващите предизвикателства или при доказана непригодност за справяне с тях е подменян.
Всичко това и особено последното обаче не означава някаква елементарна по същността си субординираност, принизяване на лидерските функции на елита или орязване на неговите възможности прогностично и стратегически да наднича в бъдещето, както и на прерогативите му далновидно да го формира. Разгръщащите се в този контекст процеси са на действително, а не на мнимо диалектично взаимодействие. За сериозните и просветени анализатори не е трудно да отличат в текущата историческа реалност и Хегеловите единство и борба на противоречията, и постепенните количествени натрупвания, водещи до качествени скокове и промени, и наслагването във времето на взаимните отрицания в общественото съзнание и битие.
През последните стотина години светът на няколко пъти се завъртя по циклите на прословутата философска триада „теза — антитеза — синтеза“. Мисловно логично по въпросната класическа схема спокойно днес могат да се възприемат реализиралите се революционни превратности в развитието „капитализъм — реален социализъм — отново капитализъм“, както и по-скоро еволюцията „класически либерален капитализъм — кейнсиански регулативистки и дирижистки капитализъм — неолиберален капитализъм“.
Последствията и направените изводи от световната финансово-стопанска криза от 2008 година, макар и доста колебливо, фактически налагат своеобразен, донякъде еклектично противоречив синтез от неолиберални и неокейнсиански идеи. Той най-вероятно засега може да се тълкува като един вид половинчато, нерешително завръщане към „обуздания“ капитализъм от 70-те години на ХХ век, но естествено вече на ново историческо равнище, може би синтезиращо разумното и обединяващо положителните страни на двете предходни епохи, кейнсианската и неолибералната.
Като показателни именно за този исторически новаторски подход в ЕС могат да се отбележат най-малко две актуални и вече до голяма степен осъществени генерални регулации: това са Фискалният пакт и Банковият съюз. Естествено, посредством тях не се решават нито всички, нито дори повечето проблеми на настоящата екстремна нестабилност и непредвидимост в развитието. Остават открити например въпросите, свързани с рисковото разрастване на финансовия сектор и неговата хипертрофирана доминация над реалния. В частност стоят също въпросите с въвеждането на данъка върху финансовите транзакции, известен още като „данък Тобин“, както и тези с необходимостта от значително ограничаване (с цел постигане на някаква обозримост и контролируемост) на наличните видове и обема на търговията с т. нар. деривативни финансови инструменти.
Друга наболяла съвременна тема е свързана с банковата тайна и в частност с функционирането на офшорните зони, главно в аспекта на доказано негативната им роля при укриването на данъци, прането на пари и съответното осигуряване в това число на източниците за финансиране на глобалния тероризъм.
Идеите за развитие на Евросъюза в посока федерализъм поставят и ще поставят за обсъждане и решаване ред регулационни казуси, на пръв прочит и безспорно такива от фискален характер. Като най-значими изпъкват изскванията за „симетрично реагиране“ на държавния бюджет по отношение на икономическия цикъл, сиреч реализиране на дефицит при криза и компенсирането му посредством излишък при икономически подем.
Но също така много е вероятно, с не по-малка важност в съвременноста да изникнат императивите за изграждане на обща и съвместна цялостна инфраструктура на европейския интеграционен блок, иманентно включваща гарантирането и разумното балансиране на доставките и на резултантната зависимост при вноса на основните суровини и горива.
„Различните скорости“ в европейската интеграция са виден факт, поне от въвеждането на колективната валута, еврото, насам и ще се възпроизвеждат и за в бъдеще. Тази фундаментална даденост от своя страна задължително следва да се има предвид при определяне стратегията за развитие на държави-членки „от втория ешелон“, каквато е нашата.
„Отблъскване от нищото“
на днешната българска реалност
не е никак лесна задача. Тук за пореден път трябва да бъде изтъкнато тревожното обстоятелство на фактическата непричастност от страна на социално отговорната интелигенция към обмислянето и разработването на националната стратегия за следващия период и на политиката при осъществяването ù.
Не е приемливо, както пролича през четвъртвековния преход, съдбоносни за държавността и нацията решения да се подготвят и вземат в тесни партийно-управленски и чиновнически кръгове, без помен от научна мисъл и без подобие на компетентна дискусия по същество, след което те просто да „се свеждат за информация на населението“ чрез масмедиите.
Напоследък бе обявено, че настоящото правителство на премиера Орешарски възнамерявало да предприеме действия за присъединяване на България към системата на еврото „до края на мандата“. Нескромно ще припомня, че моите макрофинасови изчисления и съображения, публикувани за първи път още през 2006 година, набелязваха имено подобен срок за замяна на лева с колективната валута, а не откровено авантюристичните 2010 и 2013 година.
През изминалия период еврото преживя своя „пубертет“, криза, в която мнозина от тукашните платени говорители на чужди, най-вече задокеански, неевропейски интереси побързаха да съзрат предвестник на окончателния провал и крах на евросистемата. Естествено и очаквано, нищо подобно не се случи, не на последно място, защото голямата европейска идея е глобален стратегически залог, а не конюнктурен тукашен маньовър в тодорживковски стил. От днешна гледна точка може да се сметне, че колективната валута успешно е преживяла сътресенията и геостратегически вече е затвърдила присъствието и ролята си на „засега втора главна в света“, доказвайки и оправдавайки посредством това обосноваността на своя първоначален замисъл.
Следователно, днес ясно и дефинитивно трябва да се заяви, че преминаването към еврото за България е непосредствена стратегическа задача от абсолютно приоритетен ранг. Валутният борд постепенно изживява времето си, историческият срок на действащия у нас валутно-курсов и паричен режим полека-лека окончателно приключва. Паричният съвет осезателно се е превърнал в спирачка за по-нататъшния прогрес в България, а като социално безопасен изход от появилата се критична ситуация се очертава само един — приемането на еврото в непосредствено обозрима перспектива.
Това, което се случи в парично-кредитната сфера у нас след 2008 година, а именно недостиг на „свежи пари“ в икономиката и впоследствие непосилното лихвено натоварване и разорение на длъжниците, е ярко свидетелство, че валутният борд е започнал силно да буксува. Измъкването на страната ни от кризата закономерно твърде се забави с всички произлизащи отрицателни социални и стопански издръжки, стоварили се върху населението и бизнеса. Причината се корени предимно в това, че в народното стопанство, в банковата система и у хората просто липсваше и продължава да липсва необходимата „критична парична маса“ за вътрешно иницииране и задействане на оживление и подем.
Вместването в т.нар. Маастрихтски критерии за стабилност, като условие за преминаване към еврото, е напълно постижимо за България през идните няколко години. Националното ни ценово равнище от около 62% от еврозоновото вече е почти достатъчно високо, за да бъдем разумно гарантирани в посока ударна инфлация, главно от такава, която може да дойде от сферата на услугите, при едно бъдещо евентуално тотално въвеждане във вътрешните разплащания на колективната валута. Този извод, разбира се, не изключва осъществяването от страна на специално упълномощени държавни органи на съответен контрол, какъвто бе упражнен, много ефективно впрочем, при възприемането на еврото в Австрия.
Какво обаче остава да бъде извършено с цел еврото да не остане за нас химера след 2016 година?
На първо място, трябва да се осъществи членството ни в „чакалнята“, валутно-курсовия механизъм ERM II, за което се изисква срочно, до няколко месеца, задействане от страна на БНБ. Необходимо е също така по-ясно публично обяваване на политическата воля за присъединяване към евросистемата. Потребни са официална правителствена, а желателно и парламентарна политическа декларация плюс съответни настоятелни сондажи и съгласувания в Брюксел и Франкфурт. Досега направеното изявление, и то някак между другото, от страна на финансовия министър доц. Петър Чобанов, съвсем не е достатъчно.
Неумолимо настават времена за действие, при които всяко разтакаване и нерешителност ще се плащат скъпо — с допълнителна мизерия, емиграция, с по-нататъшно икономическо изоставане, с продължаваща национална безизходица.
