Димитър Иванов
КРАТКА ИСТОРИЯ
НА ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ (1907-2013)
С., 2013, 388с.
Книгата на професор Димитър Иванов „Кратка история на Държавна сигурност (1907-2013)“ представлява първи опит за цялостно изследване за органите на сигурността в България през трите периода от развитието на българската държава: монархическия, комунистическия и демократическия. С този труд се слага точка на i-то на редица проблеми по тази тема чрез една солидна разработка, създадена изцяло на документална основа. По този начин са преодолени много грешки, неточности и неверни постановки на мнозина автори, които са работили досега на базата на частични познания, използвали са ограничен обем изворов материал, понякога с твърде съмнителен от научна гледна точка характер.
Една от главите на труда е посветена на развитието на службите за сигурност в света от дълбока древност до наши дни. Специално място е отделено на тази система в държавите с тоталитарно устройство.
Първият орган за сигурността в България е учреден със Закона за столичната полиция от 1907 г. — отделението „Обществена безопасност“, което обхваща обаче с дейността си цялата страна. Впечатлява фактът, че дори на този ранен етап отделението прилага прийоми и подходи, станали класически в работата на сходните формирования по света: изграждане на агентурна мрежа и периодично изготвяне на оперативни отчети за проследяваните обекти.
Със Закона за администрацията и полицията от 1925 г. е създадена национална структура към Дирекцията на полицията — „Държавна сигурност“. След някои промени през следващия период това название е утвърдено окончателно от деветнадесетомайския режим през 1934 г. С Наредбата-закон за полицията от 1937 г. е разработено цялостно устройство на службата. Като водещо звено тук се оформя отделение „А“ за борба срещу комунизма и съветското влияние в България. В отделението работи, а впоследствие става и негов началник опитният и талантлив полицай Никола Гешев.
На стр. 71-72 авторът е направил една приемлива периодизация на развитието на Държавна сигурност за времето от 9.IX. 1944 г. до 1989 г., която е очертана в четири етапа.
Подробно е описано изграждането на институцията, оформянето ù в самостоятелна структура извън Дирекцията на милицията. Дори в един период от три години (1965-1968) тя съществува като независим орган извън МВР, влизащ в състава на Министерския съвет.
Разкрити са ужасните репресии, извършвани от ДС по времето на чистия сталинизъм (1944-1953 г.), както и методите и средствата на действие в следващите периоди.
Според автора: „Добре работещите служби за вътрешно и външно политическо разузнаване в България са една от причините да не се образува силно опозиционно движение, както в други социалистически страни“. (с.78)
Особено активно се развива научно-техническото разузнаване, което в периода 1981-1986 г. спестява ежегодно над 600 млн. долара на държавата от придобиване на високи технологии по агентурен път. (с.80)
Подробно е разкрито и разгромяването на горянското движение (1944-1953 г.), включително чрез системно внедряване на агентура в неговите формирования. По този начин са отхвърлени твърденията на някои самозвани „изследователи“, които пишат за „масовото горянско движение“ в България. По данни на ДС през целия период на съществуване на тази форма на въоръжена съпротива са ликвидирани 400 участници в нея и са заловени 806 техни помагачи (с.84). За един период от 9-10 години това съвсем не говори за масовост.
Показани са успехите на Държавна сигурност при разкриване на важни шпиони и резиденти на западните разузнавателни централи. Като сериозно постижение се сочи сравнително бързото ликвидиране на заплахата от турски тероризъм в България през 1984-1985 година.
Подчертава се, че главните насоки в дейността на ДС през 60-те — 80-те години на миналия век са профилактирането и превантивната дейност, а в много по-малка степен — пряко репресивната, т.е предаването на съд.
Важно място в работата на Държавна сигурност е заемала дейността на създаденото през 1967 г. Шесто управление, което е осъществявало вътрешнополитическото разузнаване сред интелигенцията. Така в периода 1978-1989 г. то извършва стриктно наблюдение сред т.нар. неформални организации и особено на Клуба в подкрепа на гласността и преустройството.
Много интересно формирование в това управление е Шести отдел, който е следял за негативни процеси сред управляващите.
Държавна сигурност разкрива и обезврежда всички опити за изграждане на опозиционни формирования и дейности от членове на БКП: около Никола Кофарджиев в началото на 60-те години, опита за преврат, начело на който стоят Иван Тодоров — Горуня и ген. Цвятко Анев през 1964-1965 г., усилията за създаване на паралелна нелегална комунистическа партия от групата на Михаил Докторов през 1968 г. и пр.
Важен момент в работата на ДС е защитата на културно-историческото наследство на страната, спасяването на хиляди ценни експонати, които иманярската мафия се е стремяла да изнесе и да продава скъпо и прескъпо на западните пазари.
Интересни са страниците за бързото разграждане на системата в периода на демократическото развитие на България след 10 ноември 1989 г., за отношението към хората, работили през 1944-1989 г. в ДС. Показан е също трудният и противоречив процес на създаване на новите органи за сигурност, както и забавеното оформяне на тяхното правно осигуряване с нормативни актове.
Огромен интерес предизвиква разделът „Кой кой е в Държавна сигурност“ (с. 150-216). В него са дадени биографични и служебни данни за десетки дейци в системата, както и основни характеристики на нейните обекти. В това отношение този раздел ще бъде незаменимо помагало за бъдещите изследователи по тази проблематика.
В последната част на книгата са включени голям брой интервюта, които авторът е давал в медиите в периода 1998-2013 г. В тях са разкрити много факти, които допълват писаното в предишните глави. Така например, в интервю пред Дарик радио през октомври 2008 г. Димитър Иванов посочва, че дисидентът Георги Марков е бил двоен агент — както на българската Държавна сигурност, така и на английските специални служби, така че няма конкретни данни кой е извършил покушението върху него. Важно е и сведението, че през целия период на емигрантството му на Запад, ДС е поддържала регулярно контакти с него.
Към труда имам две конкретни критични забележки:
На стр. 65 — с преврата на 19 май 1934 г. не се ликвидират 7-те административни области, които са заменени с 16 окръга, а тъкмо обратното.
На стр. 70 — учудващо е как такъв ерудиран автор като проф. Иванов е приел на доверие пропагандистките данни, подхвърлени в годините на демокрацията, че в първите дни и седмици след 9. IX. 1944 г. са били избити над 20 хил. души. Щателният анализ на демографските преписи показва, че броят на ликвидираните без съд и присъда се движи между 3 и 5 хил. души. В тази бройка не влизат разстреляните по силата на смъртните присъди на Народния съд.
