ЧЕРВЕНАТА, ПО-ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (Записки на кандидата за евродепутат)

0
241

Александър Симов e журналист във вестник „Дума“. Роден е през 1977 г. в Стара Загора. Завършил е Факултета по журналистика и масови комуникации в СУ „Св. Климент Охридски“. Активен блогър.  Негови статии и злободневни коментари могат да бъдат прочетени също в блога  „Алхимичната лаборатория на Александър Симов“ (http://alexsimov.blogspot.com) и на сайта „Поглед инфо“ (http://www.pogled.info). Кандидат за евродепутат от листата на Коалиция за България в изборите за Европейски парламент на 25 май 2014 г.

 

Истината е, че тези, които излязоха да протестират през лятото, въпреки нарцистичните етикети, с които се бяха самовъзнаградили красиви, умни, блестящи, модерни, съвременни и извисени“ всъщност нямат ни най-малка представа в каква страна живеят. Те обитават някакъв стерилен свят от медийни клишета и решиха, че съдбата им отпуска шанса да участват в някаква лакирана псевдореволюция, която няма да разбие основите на икономическото статукво, само леко ще промени върховете на политическия елит, но за сметка на това ще ги накара да се чувстват бунтари за малко и ще ги изпълни с истории, които да пробутват на внуците като смислен житейски опит.

Само кратка обиколка из другата България обаче онази, която не присъства в телевизионните новини, или се появява само за минутка, най-вече в репортажите за някое особено драматично убийство, ще те убеди, че ако искаш смислена промяна, ако наистина желаеш по-добър живот, трябва да знаеш с точност до милиметър какво не е наред.

Трябва да познаваш истинските хора, а не медийните им сенки, да си наясно с истинските проблеми, а не с виртуалните измислици, да можеш да прогледнеш за истината, че

социалните драми са далеч по-огромни,
отколкото може да си ги представи
дори въображението на Зола

В Долна Митрополия лекарка със сълзи на очи помоли кандидатите за евродепутати (в случая това бяхме Достена Лаверн и аз), да направят всичко възможно една история от нейния живот да не се повтаря никога повече. Искам да ми обещаете, че ще работите така, че никога повече да не ми се налага да издавам извинителни бележки на деца, които не са болни, но трябва да работят нощно време в птицеферма, за да могат семействата им да не умират от глад. Тези деца имат нужда от извинителни бележки, защото не могат да ходят на училище, след като са принудени да работят по 12 часа на ден“, каза лекарката.

Трудно е човек да даде отговор на този проблем. Той е от тези, коварните, които, когато започнеш да ги разплиташ, виждаш, че в тях е навързано всичко липсата и на социална, и на регионална, и на образователна политика. И, разбира се, тези думи нищо не обясняват. Защото, когато ножът е опрял до кокала точно по този начин, няма и не може да има утешителни думи.

Поразителното е друго. Въпреки смъртоносната поредица от лъжи, която са получили през годините на прехода, у хората все още е останала някаква надежда, че нещата могат да се оправят, че ще се появи сила, която поне ще започне да разчиства злостната мътилка на прехода, оставила след себе си толкова разбити животи.

Събиращите се по политически срещи вече са изпълнени със скептична мъдрост и не вярват на празните обещания. Хората обаче май са запазили някаква вяра в изначалната сила на идеите. Политическите общности могат да съществуват смислено единствено в идеите и тази вяра крепи живота по-силно от всичко останало. Само това е причината отново и отново да се събират, за да видят поредния, който им обещава промяна. Човек не може да не изпита респект пред

тази кротка надежда
на обикновените хора

Те вярват, че рано или късно някой наистина ще приложи социалните идеи на практика, за да изведе тази страна от мрака, в който се натика самичка.

В Пловдив имах среща в Съюза на глухонемите. Става една жена и ми обяснява най-баналната история на света. Предприятията на глухите почти не работят. Никой не наема хора с увреждания. В момента, в който се случи да получиш увреждане, ставаш излишен. Колкото и усилия за нормален живот да полагаш, това просто не ти се удава. Ужаси ме фактът, че това са проблеми, трупани с години. Все едно е избухнал пожар, който никой никога не се е опитвал да загаси.

Нямам какво да предложа като рецепта освен уверението, че ще положа максимални усили, каквото зависи от мен, някой да обърне внимание.

Тогава схванах колко разграждащо може да бъде вредното идеологическо влияние. С години ни повтаряха, че държавата трябва да се чувства виновна и да не пречи на свободния бизнес и предприемачите. Само че, когато държава няма, хората с проблеми започват да се давят. А когато се давиш и не получиш помощ, ставаш озлобен и отчаян.

Точно това казах на хората държавата трябва да се върне в техния живот. Какъв живот можем да живеем, ако в най-кризисните мигове се чувстваш изоставен от всички.

Кой ни внуши, че инцидентната
благотворителност може да замести
целенасочената социална политика?

Казвам, че за първи път от години има поправка в Закона за обществените поръчки, която ще позволи на социалните предприя­тия да ги печелят с предимство. Разбира се, и тук хората реагират позитивно, но без ентусиазъм. Годините са ги научили, че повечето добри новини рано или късно се оказват някаква странна лъжа.

В същото време, пак в Пловдив, студент от Колежа по икономика и администрация ехидно ме пита, дали социалистите пак не замислят някаква свръхдържава, която да реже крилата на свободния бизнес. На този млад човек терминътреиндустриализация“ му звучал болшевишки, а пък фактът, че социалистите си викали другари“, му изглеждал диво архаичен.

Имаше ли смисъл да му разказвам за проблемите на глухонемите? Онези, които си обясняват света с клишета, са слепи за социалните трагедии. Това е част от драмата на България. Толкова са ни изкривили мисленето, че дори е трудно да опишем реалните проблеми, а не измислените. Заради това казах на младежа, че е време да провери координатната си система (е, не го казах така грубо). Щом му пречи това, че една група от хора се чувства като общност, значи има реа­лен проблем със самата идея за политика.

През лятото много слушахме за червените боклуци“ и за това какви нелепи останки от виновното минало са те. Май заради това протестърите спихнаха като балон в буря. Който някога си е позволявал да подценява червените боклуци“, винаги е бъркал драматично много. Защото не е признак за архаизъм жена на преклонна възраст от Сливо поле, Русенско, да ме пита: Нима проблемите в Европа не идват и от това, че този, Жозе Барозу, не знае какво приказва?“.

Червените боклуци“
живеят световен живот

Те следят новините, интересуват се от света, имат позиция и много често ме изненадваха с оригинални мнения. Една жена в Габрово направо ми каза, че най-големият проблем на ЕС според нея е, че Съюзът не може да се отърси от своите политически зависимости от САЩ и да преследва своя автентичен политически интерес. Понеже много пъти сам съм си мислел всичко това, занемях от изумление.

Един от красивите мигове на тези обиколки е, когато попаднеш на истински съмишленици, с които делиш еднакво политическо усещане за света. Тогава ти се струва, че реалната промяна не само е възможна, но е постижима в съвсем кратко време.

Но само как подменят дневния ред медиите! Това е първото, което всеки, който е обикалял, ще ви каже. Хората се интересуват от социална политика. Нито един човек не ми зададе въпрос например за ЦИК. Оказа се, че хората имат безпогрешно усещане за пренебрегване на жълтото дребнотемие и поглед върху големите неща.

Земеделците пък имат въпроси основно към развитието на сектора. С годините са се нагледали на всякакви експерименти и сега искат само да са сигурни, че препитанието им ще съществува и в бъдеще.          

Пак, следейки медиите, си мислех, че управлението няма кой знае каква особена социална база и че се крепи единствено на фините парламентарни баланси. Също огромен балон. На много места из страната хората ми казваха, че оценяват промяната и размразяването на доходите. Много има какво да се иска от кабинета на Орешарски, но все пак хората са усетили някаква промяна и не искат да загубят това усещане.

Темата „Украйна“ също изплуваше на всяка среща. Друг фал на летните протестъри, които така и не разбраха, че никога няма да успеят да бъдат критични като обикновен социалист на партийно събрание. Няма град в България, в който социалистите да не се вълнуват от тази тема. Нещо повече критикуват. Разтревожени са от геполитическата буря, но

най-много ги тревожи фактът,
че България може да застане срещу най-братския си народ на тази планета

Навсякъде искаха да им разказвам за Крим, където бях наблюдател и аз никога не намерих сили да откажа. Забелязах, че хората най-много се вълнуват от същите неща, които вълнуват и самия мен. Например, че когато казах, че съм българин, в Крим пред мен се отвориха врати, които щяха да стоят затворени за всеки друг. За това, че между нас и руснаците просто няма почти никакви разлики и ние сме народи, които веднага и по естествен начин можем да се разберем.

Вероятно заради това хората са тревожни от позицията на БСП. Някои критикуват външния министър Кристиан Вигенин, и то доста остро. В крайна сметка обаче позицията на БСП, че е категорично против санкции за Русия, е свършила своята работа.

Русофобските и ястребските изцепки страшно дразнят левите симпатизанти. В тях те не разчитат морал или смисъл, а само сенките на някакъв нов опит за война, който те отхвърлят категорично.

АБВ също често изплува като тревога в съзнанието на социалистите. Не съм наясно как Георги Първанов заспива нощем. Да пропилееш такъв капитал от доверие, едва ли някой друг си е позволявал в българската история. Дори тези, които имат критики към ръководството на партията, категорично не приемат предателството на експрезидента. Наричат го точно така „предател“. Това не е сталинизъм или някакво репресивно желание. Това е точна оценка на политически маневри, които са пренебрегнали всякакви идеи в името на един свръхогромен егоизъм.

Заради такива теми понякога срещите продължават над час и половина. У хората са се натрупали мнения и теми за разказване.

БСП има много проблеми,
но е жива партия

Партия, която все още е в състояние да вълнува и да предложи идеи на хората. В Русе ми се наложи да участвам в откриването на учебната година на партийния вечерен университет. Признавам си, не знаех какво да кажа на младите хора, така че да не звучи банално.

Преди мен доц. Димитър Генчев беше говорил за самотата на левите хора, преди да открият, че идеите им са споделени и че всеки ляв човек се сблъсква с проблема за самотата. Тогава се сетих, че в една забранена пиеса на Георги Марков (Комунист“) се описва именно такъв случай. Демоничното ченге Никола Гешев разпитва един млад човек, който му отговаря с безсмъртна реплика: Бях самотен и заради това станах комунист“.

В крайна сметка, да откриеш левите идеи, означава да излезеш от самотата, да откриеш другите хора като ценност и да посветиш живота  си на тях. Разбира се, казано така, звучи страшно банално и с кошмарна патетика. Но общо взето, е истина. Когато видиш, че все още има млади хора, които се вълнуват от тези идеи, усещаш невидимата връзка с бъдещето, в което ще кипи част от самия теб, защото и ти си бил от тези, които са разнасяли тези идеи.

Точно както в Дупница една 91-годишна ветеранка ни разправяше за комунистите от миналото и техните самопожертвователни подвизи, за изпълнен с мъка и преследване живот. Това е смисълът да си част от един неспиращ поток от идеи човек успява да се намери във времето и пространството, да се отърве от политическата самота и да изпита някаква неподражаема вяра в светлите дни, които предстоят.

На този фон няма никакво значение дали ще станеш евродепутат, или не. Това е толкова  страничен въпрос, че даже е неудобно да го обсъждаш.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук