КОЛЬО ГЕОРГИЕВ — МАЙСТОР НА РАЗКАЗА, В КОЙТО СЕ ВОДИ БИТКА ЗА ЧОВЕЧНОСТ

0
307

 

 

С Кольо Георгиев се познавам още от началото на 60-те години на миналия век. Бяхме млади, кой поет, кой белетрист, кой критик, правехме първите си литературни опити всеки в своята област, вълнувахме се от гражданските проблеми на времето. И спорехме както за естеството на социалните недъзи, така и върху начина за тяхното преодоляване.

Аз бях попаднал в кръга на поета Георги Джагаров, който придоби заслужена ранна слава със затворническите си стихотворения, с буйния си характер, с категоричната воля комунистическият идеал да бъде очистен от замърсяванията през сталинския период. Властта тогава се радваше на откровения му и светъл глас, но и се плашеше,че критичните му стрели могат да уцелят съграждащата се социална система с нейните плюсове и минуси. В този кръг попаднахме: Генчо Стоев, Кольо Георгиев и Иван Цветков, доскорошни политзатворници, театралният критик Димитър Канушев, моя милост и още неколцина. 

Георги Джагаров, който имаше самочувствието на литературен водач, обичаше, особено под въздействие на алкохола, да се забавлява и шутовски да иронизира близките си приятели. По-често си го позволяваше с Иван Цветков, но не и с Генчо Стоев, а към Кольо Георгиев се отнасяше с нотки на пренебрежение. Нас с Канушев ни щадеше, тъй като и без друго видимо го боготворяхме.

Кольо Георгиев, за когото ще стане дума, в такива случаи предпочиташе да отговаря вяло на закачките, но това не му попречи постепенно да се оттегли от нашата компания, показвайки отчуждение от Джагаров, своя идеен другар отпреди 9 септември, 1944 г.

Симптомът на отдалечаване между двамата писатели стана очебиен, след като през втората половина на 60-те години Джагаров премина, така да се  каже, в орбитата на Тодор Живков и най-близкото му обкръжение. Кольо не прие за нормална тази трансформация. Позволи си да споделя с мен хапливи реплики за комформизма на Джагаров и неговото властолюбие. Аз бях на по-друго мнение. Да, Джагаров прави компромиси, но и извършва съзнателен акт на приобщаване към властовите структури като отговорен деец,  активист на партията,  отказал се от позицията на наблюдателя. Оттук нататък той ще греши, тъй като само който не прави нищо, е безгрешен. Но и ще разбива на дело догматични клишета, ще освобождава литературен терен за новите тенденции и търсения. Примери: литературната реабилитация на Атанас Далчев, Владимир Василев и Костантин Костантинов, новата оценка на Емилиян Станев и на поетите от 40-те, пробивите на младото поколение поети и белетристи. Но ще се случи и крупният му гаф със събранието за Солженицин.

Кольо Георгиев остана от другата страна на барикадата. Той не пожела да приеме такова сътрудничество с властта, защото вече виждаше като на длан нейните недъзи, разминаването между „вчера“ и „днес“, израстването на партиен елит, който необикновено бързо се научи да е послушен и беззъб, да се приспособява към началството си, да загърбва обществения заради личния интерес, да укрепва в себе си свойства на потребителя и ловкия комбинатор.

Предпочете  да си остане говорител на литературната стъгда,  да се опива от пословичното си дарование да разказва случки, които своеволно дообогатява, да изпитва удовлетворение, че останалите го гледат с възхита, че слабият пол въздиша подир този приятно сложен мъж с разтъжени очи и приятна усмивка. С възторг или с небрежна снизходителност неговите „завсегдаи“ му прикачиха определението „сладкодумец“, което горе-долу го устройваше.

Иначе Кольо Георгиев в мемоара си Изповеди на захождащото слънце съобщава, че му казвали  „Кольо Слънцето“, на него, момчето, което нямало мощно телосложение, нито едро, запомнящо се лице. Младолик, той и в зряла възраст приличаше на бързо израснало дете, което се прави на всезнаещ специалист по вътрешните и световните политики. Наостряш уши и го слушаш! Приятно му беше, например, да остроумничи  по повод на действителни и мними битови черти на своя приятел Ивайло Петров, присмивайки се успоредно с това над тиражираните велможи на държавната и партийната власт. Общо взето, не си държеше устата заключена с катинар.

 Компенсация от административното отшелничество той намери и в съхранената си съвест, която според него няма причини да  обслужва някого или някои си,  и във вътрешното си чувство за свобода, и в самостоятелността на творческото си мислене. Най-често  директно и публично защитаваше своето мнение. Тази директност и морална праволинейност проникваше като живителен сок в разказите му (малко по-сетне в пиесите му). Но не винаги за добро, понеже тази директност и морална праволинейност проникваше и в художествените му текстове.

Кольо Георгиев остана докрай верен на жанра разказ, и то на циклизирания разказ. Други негови връстници опитаха таланта си в по-обемни форми, като повестта и романа, където платното е широко, а животът се рисува в собственото му пъстроцветие. Така той стана емблематичен представител на изкуството на разказа от втората половина на ХХ в., наред с Емилиян Станев, Павел Вежинов, Николай Хайтов, Йордан Радичков, Ивайло Петров, Васил Попов,  Дончо Цончев, Димитър Вълев, Станислав Стратиев, Димитър Яръмов, Любен Петков, Георги Величков, Янко Станоев, Венцислав Начев, Деян Енев, Дарина Герова и др.

Кольо написа и пиеси, без които погледът върху българската драматургия от онзи истопрически период би бил крайно непълен. Апропо, в своите пиеси Кольо Георгиев даде старт на драматургията на всекидневието, в чието съграждане изигра роля и Николай Хайтов — с драматичните си миниатюри. Кольо първи разгърна в дълбочина (в Съдии на самите себе си“) проблема за генезиса и функционирането на една нова класа, възникваща в недрата на социализма. Класа, съставена от бивши антифашисти, сега апаратчици и стопански мениджъри, която десетилетия по-късно извърши своята номенклатурна революция в СССР, в източноевропейските страни на социализ­ма, включително и у нас. Като автор на драми К. Георгиев показа и как на битово равнище става разрушаване на ценностите. Разложителните процеси в едно семейство, в което солидарността се подменя от самосъзнанието на привилигирования елит, на друго равнище намират  аналози  в обществените структури.

 Това е незаменим идеен и художествен принос на писателя Кольо Георгиев в новата българска драматургия. Същият проблем, но като начало на социално противопоставяне в самата партия, очерта Недялко Йорданов още в края на 60-те години (пиесата Ние сме на 25“): битката между старото поколение консерватори и младите реформатори вътре в партията. Само че Кольо Георгиев навлезе в същността на  оформеното явление, което тепърва щеше да  се превръща в „гробокопач“ на  социалистическия идеал и обществото. 

Любопитно е, че в нашата драматургия този проблем, макар и периферно, се появи още в пиесата Прокурорът“ на Георги Джагаров. В тази пиеса Джагаров противопостави, в античен по същината си конфликт, прокурора Милко Бойнов и следователя Николов, с цел да разкрие колко мощен и непредотвратим е сблъсъкът между сталинския догматизъм и движението на обнова и „очовечаване“ на съвременния социализъм. И само чрез епизодичния образ на външнотърговския служител Боян  загатна за настъпващия потребителски манталитет и жажда за привилегии и обогатяване на новия елит.

Кольо Георгиев направи по същество от проблемите на Боян център на драматургичната полемика. Той изобрази ситуация, в която социалната болест вече е в напреднал стадий, порокът се е масовизирал, общата формула, свързана с вътрешното разцепление в обществото ни между привилировани и обикновени граждани, е обхванала като ракови клетки психологията, морала, начина на поведение и мислене на членовете на изобразената в пиесата фамилия.Драматургът, който наблюдава отблизо развитието на случващите се процеси, успя да запази дистанция, да спои живото описание със средствата на присмеха, на пародирането и публицистичната присъда.

Прогресиране на социалната болест, но в  още по-закъснял етап, стана предмет на изображение от друг драматург — Петър Анастасов. В пиесата сиОбещай ми светло минало“ и той регистрира неизлечимите симптоми на социалното заболяване.  Насищайки обаче човешката драма с поезия, с горещо вживяване в участта на героите, с опити да намери лек за болестта. Лошото е, че и най-светлите и всеотдайни личности, верни на идеала, стигат до неутешими изводи, заплащат новото си познание със смърт.   

 Характерно за Кольо Георгиев е, че разкри в пиесите си и тежнение към трагизма на героя, своего рода „пренос“ на драматични ситуации от разказите му. Той намери способ да доразвие своя светоглед и чрез драматично изобразяване на националната ни съдба — по-конкретно чрез показа на катастрофичните последици от участието на България във войните на двайстото столетие, чрез мащабно и внушително  изобразени образи като този на селянина Иван Сербезов (пиесатаЩе умрем днес, ще живеем утре). 

Спомням си какви граждански вълнения предизвика спектакълът Съдии на самите себе си“ сред софийската публика, а и в цялата страна. Как хората  посрещаха пиесата и постановката като откровение и  оповестяване на държана под забрана публична истина. На пресконференцията, след предпремиерното представление на Съдии на самите себе си“ в Младежкия театър, за пръв и последен път видях цял шпалир кадрови офицери на Шесто управление на МВР, заели се да „бранят“ партията от неудобната правдивост на тази драматична и сценична творба. Интересно е, че през онези години главният прицел на партийното опекунство все улучваше писатели със стаж в партията отпреди 1944 г. Може би защото тяхната съвест беше най-малко годна за пречупване.

Кольо Георгиев  написа и редица други  пиеси като Четвърта-пета степен по скалата на Рихтер или Синьо-белият скреж, в които продължи да фокусира проблемите на социалното разделение в българското общество. Друг емблематичен автор от „драмата на всекидневието“ – Драгомир Асенов, направи опит да тушира остротата на съвременните социални конфликти чрез реализиране на компромисен изход от ситуацията. Тъкмо тук изпъкна разминаването в идейните възгледи на двамата драматурзи. Кольо Георгиев, в отличие от Драгомир Асенов констатираше, че социалното заболяване вече е във фаза, когато се налага тежка хирургическа намеса.

Драматургът даде живот и на друга пиеса, повлияна пряко от разказите му, свързани с антифашистката борба: Момчето и палачите. В тази творба той амбицирано разгърна конфликта като трагически извисен. Писателят съзнателно се отказа от  характерните за него хумор и пародиране с цел по-автентично пресъздаване на героите антифашисти: те най-малко са предполагали, че  две  или три десетилетия след тяхната смърт толкова техни другари ще бъдат заразени от бацила на потребителството.

Антифашистките разкази на Кольо Георгиев, най-стойностните между тях са колкото изповедни, толкова и създадени според предварителен план, колкото дъхащи на наивност, толкова и отлично органирани като форма, колкото дневник на едно човешко житие, толкова и проектиране на друга, съвременна гледна точка. В тях се постига изображение на усложнени човешки участи, въпреки че отделните персонажи са разделени линейно като положителни и отрицателни. Младият герой е неопитен и трогателен в ангажиментите си с идеята и борбата за нейното реализиране. Тук и себеотдаването, и наивността са привлекателни. Смехът, доколкото се „допуска“, е деликатен. Но това не е деликатността на изтънчения рисувач, който се потапя в нюансите, в тънките приливи и отливи на явленията. При Кольо Георгиев сърдечното отношение към начеващия революционер се влияе повече от разнообразните прояви на всекидневния човек, изобразен с трогателна интимност, но и с тяга към изкуството на смеха. 

В друг тип разкази, част от тях написани през десетилетията на прехода след 1989 г., Кольо Георгиев накланя везните към свободно протичащото повествование, към накъсаната композиция, в която плуват по асоциация различни впечатления, спомени, преживявания. Това проличава в разкази като Ресторант „Парнас“ летопис“, „Камъни за градеж“, „Изпровождането на Макси“, „Клиентът с калните обуща“ (в този разказ авторът показва благородството на един литератор — Иван Пауновски, като прави целенасочена съпоставка между него и други български писатели от същото литературно поколение, канонизирани от номенклатурата за „творчески светци“, а през  годините на прехода вградили в себе си своеобразна двойственост — да разкрасяват едновременно „бунтовническите барикади“  и необуржоазната конюнктура). В някои от разказите като На екзистенциални теми с пъдарина“ или Задачата“ изказът получава значителни дози публицистична окраска. 

Но най-автентично прозвучава разказът Наддаване за шепа круши“, посветен на прозаика Мюмюн Тахир. Това произведение е пронизано от проблем, който лежи в основата на разказваческото изкуство на Кольо Георгиев: за човечността, качеството на живота, което съвременният манталитет на хората поставя на изпитание или просто го подминава. Авторът се безпокои, че светът край нас се превръща в прекалено прагматичен и себичен, че растат безотговорността и отчуждеността между хората, че съществуването остава без духовни опори.

В подобна среда е важно да се възстанови нормалността на битието, неговата първична естественост, връзката между двете начала на човека — животинското и божественото. Стремежът да се надрастват първичните инстинкти на себичността  се изразява в категории като солидарност, саможертва, безкористие, обич към ближния. И наред с тях — отказ/отрицание на насилието, даже когато то се допуска в името на постигането на възвишени цели; преклонение пред порядъчността,  пред усета за правда; отвращение от лицемерието, двойните стандарти, жестокостта  и т.н., и т. н.

Завладяващи в този разказ  са мекотата на рисунъка, но и съчувствието към участта на стареца Нури. А също покъртителният паралел между грубата шега на механика Душанов и солидарността на селяните, защитили от унижение своя земляк. Свидетелство за подхода на автора към персонажите му е  финалът на произведението,  в който се предоставят  възможности за етическа реабилитация на проявилия бездушие Душанов. Всичко това не е пристрастяване на белетриста към идеята за всепоглъщата доброта, която ще спаси планетата, а вродена способност да се откриват, дори и в злодея, заложби към нравствени постъпки и прераждане. Длъжен съм да допълня: този тип Йовковско, по-точно е да се каже АнгелКаралийчевско, омекотяване/лиризация на рисунъка при К. Георгиев се съчетава с болка, със страдание и състрадание, но и с присъда и сарказъм, с чувство на дистанциране от субекта и средата на изображение.

Защо е така?

Защото най-съществено за Кольо Георгиев като художник е да проведе дискусия — остра и конфликтна — относно социалната революция и нейното развитие. Да  проведе дискусията без сантиментализъм  и излишно съчувствие. Как по време на въоръжената антифашистка борба (1941—1944 г.) революционната идея и поведение са обвети от чистота и идеализъм; от пориви за саможертва, за свобода и социална справедливост; от воля да се отрече неестественият земен ред, който дели хората на милиони крайно бедни и шепа крайно богати. И как защитените идеали след 1944 г. се изкористяват и етически обезобразяват.

Както става ясно, това трактуване на работническата революция в български условия  се формира у белетриста не преди, а през периода на социализма, и най-вече през историческата фаза на зрелия социализъм“. Подобно гледище отразява разочарованията и тревогите на идеалиста писател, който като политзатворник-антифашист си е представял другояче обществото в бленуваното бъдеще.  По-красиво и по-справедливо, отколкото  се осъществява в реалната действителност. В този план К. Георгиев изживя съдбовно разобличаването на култа към Сталин в средата на петдесетте години. Тогава оформи и представата си за насилието като бич Божий на победилата революция (със зачатъци през нелегалния период).

И така, белетристът  спада към онзи кръг на отечествената ни интелигенция, която отрича политическите компромиси в партията и обществото след 1956 г., вижда корист и сребролюбие в уязвимия откъм морал прагматизъм на новия партиен елит, квалифицира  този прагматизъм като предателство спрямо високите надежди и идеали на комуниста-антифашист преди 9 септември 1944 г. На аргумента, че политиката не е молитвен храм, че без насилие няма как да се роди истинският плод на историята, че прагматизмът допуска използването на неетични средства заради благородната цел, Кольо  Георгиев, наред с творци като Емил Манов, Юлия Огнянова (политически затворници преди 9 септември),  Христо Ганев, Анжел Вагенщайн и Руси Божанов (партизани),  Васил Акьов, Радой Ралин или  Леон Даниел (ремсисти), заговаря за морална криза на социализма, за злини, причинени от новото еснафство! Не бих определил интелектуално поведение като това на Кольо Георгиев с терминадисидентство“, по-скоро ставаме свидетели на нонконформизъм“:  отказ от приспособяване към социални практики, които са противопоказни — според такива творци — на социализма като перспектива и хуманизъм.  

Разбира се, революцията на работничеството може да се разглежда и като историческа необходимост (или своеволие); и като изкупителна кръв; и като оправдано наказание на грешници, които не заслужават милосърдие; и като скокообразна промяна, без която животът е обречен на застой. Но явно К. Георгиев се интересува преди всичко от генезиса и характера на деформациите в строящия се социализъм.

 Ето защо той концентрира вниманието си върху персонажи, представители на „кастовото“ мислене, върху ситуации, които оголват начина им на мислене. Същевременно, както изтъкнах, според белетриста за предпочитане е социалистическата революция, целяща радикални промени в социума, да протича с максимално избягване на насилието или чрез пълното му преодоляване. Няма да обсъждам дали в такава представа не се крият илюзии. Но като резултат от тези творчески осъществявания нямаше как К. Георгиев да не се сблъска — като възглед и естетика — с официално провежданата линия в културата.

Наред с това няма как да не видим, че логиката на дотогавашното му развитие диктуваше той горещо да възприеме  идеите за преус­тройство на социализма от 80-те
години, за социа­лизма с човешко лице, дошли от СССР. Друг е въпросът с по-сетнешното му разочарование (след 1989 г.). А това разочарование предизвика у разказвача не само засилени форми на скепсис и ядовит присмех, а и по-явно възвръщане към революционните идеали от преди 9 септември. В творчески аспект противостоенето на потребителските тенденции в социа­лизма се допълни с противостоене на безчовечността в дивия капитализъм, внедрен у нас в края на ХХ в. и началото наХХI в.

Може да констатираме три етапа в отношението на прозаика към социалистическата революция  и нейните образи.

Първият етап обхваща времето преди септември 1944 г., описан с висока степен на морален и социален ангажимент.

Вторият етап побира десетилетията на социализма — внушенията се правят по аналогия, нерядко далечна, а често  в съпоставка между преживяното светло минало“ и днешния ден на упадъка. Увеличава се ролята на социалната критика и сарказма, на  драматичните персонажи и картини, на иронията, поднесена чрез знаци на безпощадната присъда, и по-рядко на опростените от автора грехове.

Третият етап се разполага във времето след 1989 г., през което предишната остра критичност към деформирания социализъм се заменя от остра критика към налагания в България деформиран капитализъм. Проличава като контрапункт носталгия по младостта на революцията, съпротива срещу антидуховността, овладяла сегашното културно пространство, срещу развалата на нравите и новия конформизъм, срещу моралното изчерпване, приспособяване и хищно себелюбие.

Обяснимо е защо разглеждам творчеството на прозаика и драматурга Кольо Георгиев като изява на съпротивителна енергия, а самото му поведение като поведение на човек на съпротивата. Бих добавил, може би неточно, че пред нас израства образът на вечния духовен опозиционер, чиито вътрешни мерки за щастие и справедливост все се разминават с гледките на заобикалящия го живот.

Но да се върна към разказите със сюжети от времето на антифашистката съпротива. Те според мен са високо постижение на прозаи­ка като идея, архитектоника, образна система, асоциативни връзки и поука. За антифашистката съпротива са писали писатели като Емилиян Станев, Йордан Радичков, Давид Овадия, Веселин Андреев и др.: степента на успеха при всеки един от тях е различна. Но характерно е, че повечето автори се опират върху фабулното разгръщане на събитията в конкретното време. Други концентрират интереса си към трагизма на героите, партизани или ятаци, поставени в изключителни ситуации. Трети превръщат разказа в пулсиращи ядра на личната преживелица, на спомена и дневника, занимават се с документиране на конфликти между отделните нелегални бойци, преброждат море от предателства заради корист, слаба воля, честолюбие или властолюбие.      

Кольо Георгиев постъпва по друг начин.  Той по-рядко изпитва потребност да пише в буквалния смисъл спомени; да документира добросъвестно фрагменти от нелегалното движение; да прибягва към обикновено сюжетно разгръщане на интригата. При него истинската случка се доизмисля с оглед на поставената задача, и то с въображение, което не е разпалено, а е твърде трезво; с мисъл, която стои далеч от изкуството на агитацията; с чувство, податливо на интимни зарисовки. Авторът нарочно „снизява“ тона на разказването, за да избегне тържествените  интонации, пищните и разкошни изображения,  за да остави  драматизма  скрит  зад интригуващата  сила на анекдота.

За ужасните произшествия може да се разказва директно, с трагизъм, който разтърсва душата на читателя. Кольо Георгиев за същите ужасни събития, а това са епизоди от времето на антифашистката борба, пише като за обичайни случки, насищайки ги с хумор, с пародийни прийоми, със самоирония. По този начин  съпреживяването като реакция на събитието намалява енергийния си потенциал. Затова пък в края на разказите отеква внушение, че персонажите живеят във варварски свят, в свят на античовечност, съхранявайки обаче волята си за духовен отпор. За духовен отпор  въпреки могъщия държавен терор, въпреки предателствата и масовите убийства. Такава стилистична инверсия се постига неимоверно трудно и успех за автора е, че я защитава на ниво.

Съществено е още, че героите на разказите имат адекватно пластическо покритие — те са витални, съществува диалектическа връзка между персонажи и ситуации. Тези ситуации се развиват най-вече в родното Ново село или в близкия провинциален град, вероят­но Попово. Локалният колорит намира обосновка в изображения на местния живот, както и в използваната лексика.

Най-често авторът се обръща към Аз-формата, но с оглед на обективираното разказване на определен епизод или низ от епизоди, които откриват взаимната си връзка в общата идея (Триста и един чифта волове“, „Време за борба, време за любов“, „Сбогом на оръжията“, „Нелегален“, „Гений в живопистта“, „Човекът с дървената ръка“, „Дядото и внучката“ и др.).  Героите на разказите са предимно млади хора, които искат да променят затлаченото битие на народа — деца, юноши, младежи. А това динамизира повествованието, като на предно място изтласква летописа на борческото антифашистко поколение.

 В два от разказите — Лека нощ, татко“ и Отмъщението на Бозов“, К. Георгиев се обръща към епистоларния жанр, но и към жанра изповед. Лека нощ, татко“, може би най-прелестната творба на автора, е изпълнена с трептящ лиризъм и трагизъм, изтръгнати от чистата душа на детето. ДокатоОтмъщението на Бозов“ е изповед на злодея, за чиито престъпления няма давност ( такава нравствена присъда се съдържа и в други разкази — Дядото и внучката“, „Не сме заникъде с тия нерви“, но и в Среща“, в който иронията, приложена към притворната учителка, е израз на безкомпромисна критичност).  Посочените произведения опровергават налаганото от критиката мнение за К. Георгиев като за обзет от евангелски настроения литературен сеяч на всемирната доброта и невинност, неспособен да осъди истински  даже най-заклетия престъпник.

Творчеството на Кольо Георгиев, както изтъкнах, преди 1989 г. беше недолюбвано от официалната критика, властта се отнасяше с недоверие към идеите и героите, създавани от писателя. След 1989 г. това положение се повтори, но с по-голяма категоричност. Белетристът и сега е неудобен за властта, за неолибералната критика и нейните апологети.

Оказва се, че съвременната цензура на парите и манипулацията е по-ефикасна и по-безмилостна от цензурата, прилагана към Кольо Георгиев през социализма. Последният факт сочи, че темите, проблемите и образите в разказите и пиесите на автора продължават да бъдат актуални като изкуство на гражданската акция. 

Какво по-хубаво за писател като Кольо Георгиев от това да е необходим на хората, а творчеството му — инструмент на гражданската съпротивата — да работи и през новия, пореден исторически етап за действителна промяна на социалните, етическите, духовните устои на живота.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук