100 години от рождението на Святослав Рихтер
Казват, че изкуството на изпълнителя-музикант само в много редки случаи можело да се откъсне от предопределените му от самата природа посреднически сфери и да се издигне до първичното авторско творчество. Затова раждането на такива творци е винаги радостно, знаменателно събитие. Тъкмо те със своя истински вдъхновен труд формират законите на творческия живот. Музикант от такъв тип беше и Святослав Рихтер (1915–1997). Тези, които са били близо до него, твърдят, че винаги е бил погълнат от дълбокото течение на образите на всяка творба, до която се е докоснал.
Святослав Теофилович Рихтер е роден под знака на Риби, на 20 март 1915 година в Житомир, Украйна, в руско-немско семейство, но израства в космополитната Одеса. Първите уроци по музика получава от баща си – пианист, органист и педагог. От 1933 до 1936 г. младият Рихтер работи като корепетитор в Одеската опера и мечтае за кариера на оперен диригент (по-късно ще вземе за жена певица, прекрасната камерна изпълнителка Нина Дорлиак), но в средата на 1937 г. съвсем неочаквано се явява на приемните изпити в клавирния отдел на Московската консерватория и веднага е приет в класа на Хенрих Нейгауз.
Срещата със знаменития пианист и педагог предопределя пътя му в изкуството. В Москва той учи с цяла група талантливи млади студенти. Повечето стават европейски знаменитости – тогава се появава цяло поколение от бъдещи велики музиканти! Сред тях е и блестящият Емил Гилелс. През 1940 г. 25-годишният пианист изнася със сензационен успех първия си солов концерт в Голямата зала на Консерваторията, за да се утвърди само за няколко сезона сред водещите руски инструменталисти, а от началото на петдесетте години на миналия век, след поредица блестящи гастроли в чужбина – и сред първите музиканти на нашето време. Разбира се, пътят му, особено в съветско време, не е съвсем лек. През 50-те и 60-те години много трудно се излизаше в чужбина, а „Госконцерт“ вземаше голямата част от хонорарите му. Страната беше все още затворена система, дори и за своите знаменити артисти.
Като повечето гении в музиката Святослав Рихтер стига до голямото майсторство още в началото на кариерата си. Някога великият испански поет Лорка, който бе и прекрасен музикант, писа, че за да проникнеш в света на Музиката, трябва да притежаваш „силно въображение“, за да преодолееш трудностите на нейната техника и да „стигнеш до фантазията и страстта у нея.“ Да, Рихтер стигна до фантазията и страстта в това невероятно изкуство и получи от световната критика званието „Пианистът на планетата“!
Рихтер концертира активно повече от четири десетилетия. За това време той подготви и представи огромен клавирен репертоар от всички стилове и епохи. И повечето от изпълненията му бяха определени от критиката като ненадминати, фантастични, еталонни. Когато свиреше Рихтер, възникваше усещането за истината за това, което се случва и което е изразено чрез езика на музиката. Неговите интерпретации на концертите на Григ и Шуман, на Брамс, Шопен и Чайковски, на сонатите на Шуберт и Бетовен, на пиеси от Дебюси, Рахманинов, Скрябин, Равел, Берг, Хиндемит и Шостакович поразяваха с дълбочината и мащабността си.
За щастие дискографията му е огромна и в това може да се убеди всеки слушател днес.
Прав е критикът Яков Милщейн като каза: „Никаква похвала няма да ни се стори достатъчна, когато оценяваме изпълнение на Святослав Теофилович. Всичко тук поразява: и дълбочината на мисълта, и чистотата, и неподправеността на чувствата, и приказното му, бих казал, фантастично майсторство. И няма да бъде преувеличено, ако кажем, че свиренето на този човек стига отвъд пределите на възможното, на достоверното…“
И един личен спомен:
Добре си спомням последния му, трети концерт в моя роден град, Русе (след гостуванията му през 1958 и 1976 г.) в Дома на културата (Филхармонията). Останах в предното фоайе, за да го видя, когато влиза. Знаех, че обикновено идва в последния момент, малко преди началото. С устремена, гъвкава стъпка той мина през двете фоайета на партера. Зави наляво. Прекоси тесния коридор зад сцената и се появи от лявата врата. Бавно, вече целият потопен в музиката, той мина пред очите на препълнената зала (бяха сложени столове за публиката дори на самата сцена!). Приближи се до блестящия черен „Стейнуей“, поклони се и седна. Виждах добре ръцете и лицето му. Рихтер беше монументален, почти неподвижен, но колко бе свободен и сякаш безплътен. Постепенно музиката го обви в някаква незрима пелена, която бавно се разпростря над цялата притихнала зала.
Увлечени от тази магия, всички ние сякаш се устремихме към Безкрайността, в която нямаше нищо друго освен Музика…
