РАЗОЧАРОВАНИЯТ ИДЕАЛИСТ

0
210

 

 

 

Когато прочетох за първи пътГолата Русия или Признанията на един победен на Панаит Истрати и преживях трагедията на семейството на стария революционер болшевик Владимир Серж, потискано и предадено в ръцете на манипулираното правосъдие, в мен властно нахлуха образите от знаковия за моето поколение филм „Покаяние“. В тъмните очи на писателя и гнева му към онези в Кремъли новите велможи сякаш съзрях омерзението към тираните в сините очи на главния герой, който трябваше да плати най-високата цена на презрението си към Берия и нежеланието да предаде собствените си достойнство и чест.

По-късно, когато прочетох „Признанията на един победен“ в отличния превод на Огнян Стамболиев, както и „Трагедията на Панаит Истрати“ на Елени Самиос Казандзакис (отново в превод на О. Стамболиев), почувствах цялата болка и бунт на писателя, отрекъл се от идеалите си и дръзнал да се опълчи срещу вчерашните си кумири. Защото няма нищо по-драматично от разочарования идеалист, повярвал в мечтата за едно по-добро общество, където хората се прераждат, променяйки вековни догми и предразсъдъци в името на свободата и братството. Говорила съм със стари комунисти по убеждение (а не по сметка или с членска книжка) и съм се питала как те, умни и начетени люде, искрено са вярвали, че в „Страната на съветите“ няма затвори, че юристите са отмиращ професионален вид, а всеки труженик работи единствено с мисъл за общото благо и с грижа за другаря си.

С ирония описва това състояние на свръхвяра в мечтата Истрати в книгата, разтърсила лявата интелигенция в периода между двете световни войни, побързала да го обяви за ренегат. За да заключи, че не той като писател има две лица, а че самата действителност поражда раздвоение в наблюдателя. От едната страна са добрите трудови хора,  те строят училища, санаториуми, заводи, колхози, совхози…  А  от другата — лицемерни партийни функционери, действащи на принципа, че и най-лошият партиец е по-добър от най-добрия безпартиен, се опитват на всяка цена да ги направят безгласни изпълнители на идеологическите повели. И когато манипулацията с думи не върши работа, преминават в открито настъпление и потъпкване на човешките права: Желязната ръка на Партията (единствената!) държи здраво в пръстите си клещи всичко в тази страна. Ако човек се отклони за малко от пътя, рискува да бъде изхвърлен зад борда. Само едно съмнение в правилната политика на Партията може да ти коства първо работата, второ —  купоните за храна, трето —  жилището, четвърто свободата. (с.116).

Но за момента изглежда, че единствено първият дисидент на XX век Истрати вижда диспропорцията между обещаното и постигнатото, между декларирания морален кодекс и практическата аморалност на често невежите и мирогледно цинични соцвелможи. Явно, в човечеството съществува някаква първобитна вяра в чудесата и спасителите, които с магическа пръчка решават болните проблеми на епохата на мига, но се боят до смърт от критикуващите, независимо дали става дума за оспорване на религиозен канон или на партийна повеля. Понеже е много по-удобно и лесно да следваш предписанията и да тревожиш съвестта на ближните си с въпроси към битието и упреци към статуквото.

По тази причина интелектуалецът хъш от Браила, приет с отворени обятия от френския културен елит и пролетарския елит в Русия, който дори го обсипва с литературно признание и средства, става само за месеци парий сред вчерашните си благодетели, съратници и почитатели. Шокът сред европейската публика е донякъде оправдан. След пътуването си по покана на съветското ръководство по случай десетата годишнина на болшевишката революция през 1927 г., той е изпълнен с въодушевление от успехите на пролетариата, пише с възторг за видяното и се превръща в яростен агитатор на СССР. Той е толкова свръхактивен в пропагандата на комунистическите идеи, че в Атина го приемат направо като съветски агент. Но предприетото от него, заедно с Никос Казандзакис и житейската му спътница Елени (все още не негова съпруга!) пътуване из съветските републики му отваря очите за реалността, неукрасена от речи и банкети, п¥казни посещения в детски домове и фабрики. 

Истрати сякаш се събужда от утопичния си сън и вижда арогантността на овластените партийци без ценз и морал, хилядите бездомни деца, за които още не са построени красиви и хигиенични общежития, сблъсква се с прозата на комуналките и истината за глада след Гражданската война, когато цели селища се обезлюдяват от мъчителното недохранване, а голяма част от оцелелите полудяват от ужаса на преживяното.

Но най-голямото му прозрение е и важно теоретическо постижение на съвременната социална философия. Той пръв пише за номенклатурата — тази нова привилигирована класа, която ще съсипе бъдещето на страната за десет поколения занапред. Това не са старите комунисти, които искат да премахнат недъзите на царско-помешчишката Русия, а млади кариеристи, които п¥казно ругаят Запада, а мечтаят  да живеят като капиталисти и са готови на всичко за кола „Форд“ и парфюми „Коти“.

Днес често се налага литературният историк да е и литературен дедектив, опитващ се да открие истината за творческата личност зад думите, позите, фактите. Сигурно е вярно, че писателят и човекът Панаит Истати е имал сложен и дори тежък характер, че е бил противоречива сплав от щедрост и безразсъдство, индивидуа­лизъм, романтика и бързо угасваща страст към жените и идеите (бил е женен три пъти, което за консервативна Европа от първата половина на ХХ век си е направо предизвикателство!), че e прекрасен компаньон, както ще напише Елени Казандзакис, но и прекомерно импулсивен. Но както сам ще заяви, важното е човек да следва призванието си и да търси истината, воден от веруюто си: Чувството за Доброто и Красотата е много по-силно от чувството за Злото и Грозното. То е основата на нашия живот. Благодарение на него живеем и творим всеки в своята област.

Тогава и само тогава той ще запази самоуважението си и ще бъде интересен на бъдните поколения. А неговата принципна критичност към властта на интелектуалец, тоест, личност с морален ангажимент към живота и културата, ще бъде предупреждение за всички, които преяждат с права и привилегии, забравяйки, че има само един суверен, и това е народът.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук