ЦВЯТКО РАДОЙНОВ — ДА ЗАГИНЕШ, КОГАТО МИЛИОНИТЕ ВЪЗКРЪСВАТ

0
303

Емилия Лазарова e доктор по история. Работи в областта на българската история след Освобождението, на културологията и славистиката. Автор е на книгата „Славянското движение в България“(1997 г.) и на десетки научни студии и статии.

 

Днес, когато в България и в Европа се повтарят събития с повече от 70-годишна давност, когато отново сме изправени пред избора  мир или война, честването на 120-годишнината от рождението на героя на България генерал-майор Цвятко Радойнов е особено събитие. През септември 1942 г. той се завръща от емиграция в родината, за да оглави въоръжената борба за спасението на България от фашизма и от нова национална катастрофа. Юбилеят на Цвятко Радойнов е за нас още един повод за преклонение пред живота и делото на един от героите на България и предупреждение за новите опасности и беди, пред които сме изправени.

Навярно за много млади хора името на Цвятко Радойнов е непознато, а от други е забравено. Всеки ден обаче животът ни напомня, че нищо в драматичната ни история не е напразно. Нашите герои и ветерани по един или друг повод тревожат съвестта ни и напомнят, че забравата и предателството са непростими, че за всеки идва часът на изпитанието, на избора…

Цвятко Радойнов е сред героите на България. В необикновената съдба на този необикновен човек се преплитат съдбите и на други ярки личности, големи и решаващи световни събития. Достатъчно е да споменем името на великия поет на ХХ век Никола Вапцаров! И  още нещо – животът и дейността на Цвятко Радойнов са доказателство за дълбоките и нерушими връзки между освободителното и социалистическото движение в България с Русия и СССР.

Неговите другари от годините на въоръжената борба (1941–1944 г.) го описват като невисок на ръст човек, здраво сложен, с открито лице и светли очи, с невероятна одухотвореност. Владее руски и френски, говори английски, немски и турски език, умее да убеждава  и увлича след себе си.

Цвятко Радойнов е деветото дете на Елена и Кольо Радойнови от с. Крън, Старозагорско. Роден е на 10 февруари 1895 г. Завършва с отличие началното училище в родното село, а след това продължава учението си в с. Шипка, в подножието на чутовните върхове Шипка и Бузлуджа и на новопостроената и осветена тогава църква в чест на руските освободители. Всяка сутрин изминава пет-шест километра до там. Отвсякъде природата, обстановката и атмосферата му въздействат с духа на революционните борби, на руските богатири, на освободителката Русия, на светлите социалистически идеи.

В прогимназията в Шипка Цвятко Радойнов е най-умният и способен ученик, запленен е от науката и от училищния театър, а  неговите герои са Ботев и Левски, бунтовници и хайдути, посветили се на освобождението на България.

Началото на ХХ век е времето, в което в родния Крън и в района кипят бурни политически борби, БРСДП (т.с.) е с авторитет и влияние, а Георги Кирков е любимец на трудовите хора тук. На мегдана, в кръчмата и в кафенето се водят оживени спорове на тесните социалисти с привържениците на буржоазните партии, с широките социалисти. Тесни социалисти са и любимите учители на Цвятко Радойнов, на които той подражава (1).

След като завършва Шипченската прогимназия през 1910 г., въпреки оскъдните материални възможности, Кольо Радойнов записва сина си в Педагогическата гимназия в Казанлък, за да

учи за народен учител

В града кипят оживени политически страсти, дори сред учениците на гимназията. Сформирани са няколко марксистки кръжока, в един  от тях е и Цвятко Радойнов. Неговият прозорлив ум и отзивчиво сърце го нареждат окончателно сред защитниците на трудовите хора, на унижените и оскърбените, на борците за справедливост и по-добър живот, за социализъм.

В последните класове на гимназията Цвятко Радойнов е вече оформен социалист, ръководител на марксистки кръжок, в който редовно се дискутират важните въпроси на деня. Казанлъчани от онова време са го запомнили с обичайната за социалистите риза с висока яка (рубашка), препасана с червено коланче. Редовен посетител е на клуба на БРСДП (т.с.), където слуша сказки, а на партийните увеселения вдъхновено свири на цигулка и рецитира (2).

Казанлък е градът, в който Георги Кирков – Майстора създава в края на ХIХ в. социалистическия Работнически вестник“. Там пише едни от основополагащите статии на българското социалистическо движение. Там се раждат и неговите Дремиградски смешила“, чиито герои стават любими на българските работници.

Този бунтовен дух естествено е завладял и най-будните ученици в Педагогическата гимназия в града. Цвятко Радойнов е в центъра и на ученическа стачка по повод високите училищни такси и смразяващия ред в училището. Тя  продължава един месец без успех, исканията на учениците не са удовлетворени, но събитието укрепва тяхната солидарност, проверява характерите на водачите и повдига борческите настроения сред младежите, издига авторитета и влиянието на Цвятко Радойнов в училището (3).

 През 1914 година Цвятко Радойнов вече е с диплома в ръка, обладан от желанието да бъде народен учител. Назначен е в с. Сунгурларе, Карнобатско. Едва ориентирал се в обстановката на непознатото село, той е призован  да отбие военната си служба в Школата за запасни офицери в София. След като я завършва, е изпратен като офицерски кандидат в 29-и Ямболски полк.

Но в Европа вече бушува Първата световна. България е на крачка от войната, монархът Фердинанд и послушните му партии обвързват страната с Германия, въпреки антивоенната пропаганда на българските социалисти и многохилядните митинги против войната.

Във 2-ра рота на 29-и Ямболски полк, където служи като взводен командир Цвятко Радойнов, командирът, тримата взводни командири и двама подофицери са тесни социалисти. Всички се привързват към младия, обаятелен офицер Радойнов, който не крие отрицателното си отношение към войната.

В окопите, по фронтовете тесните социалисти водят активна антивоенна пропаганда, разпространяват Работнически вестник“  и позиви против  войната. Цвятко Радойнов е сред войниците и непрестанно разяснява и популяризира идеите и революционните събития в Русия, направлява недоволството, което стремително нараства. Заради раняване е изпратен на лечение, а след това, поради здравословни проблеми, почти до края на войната се занимава с интендантски задачи (4).

След демобилизацията в края на войната младият офицер се връща в родното село Крън, където се включва в революционните борби на Партията на тесните социалисти. В условията на дълбока криза и разруха след двете национални катастрофи Цвятко Радойнов страстно пропагандира призивите за съдене на виновниците за националната катастрофа, за осигуряване на хляб, работа и жилища за трудещите се, за конфискация на заграбените богатства по време на войната, за революцията в Русия. Съселяните му виждат в лицето на някогашния ентусиазиран гимназист вече „възмъжал, твърд и неустрашим комунист. Облечен в полувоенни-полуцивилни дрехи, с характерната си походка поприведен и леко накуцващ от раняването, който активно  участва във всички акции, които БРСДП (т.с.) организира.“ (5)

В революционните следвоенни години (1918–1919 г.) за младия учител Цвятко Радойнов няма учителско място в родния край и той се  установява последователно в бедните и потънали в невежество и комари села на Южното Черноморие — Равда и Св. Никола. И тук веднага се свързва с будните младежи в района и продължава своята политическа дейност, която вече е част от същността му. Тук създава семейство със своята любима Божана. А когато през късната есен на 1919 г. започва Транспортната стачка, продължила 55 дни и разтърсила българския политически живот, Цвятко Радойнов напуска училището и заминава за Бургас, за да се включи в революционните  борби на трудовите хора.

През новата учебна година (1920–1921 г.) се установява като учител в с. Карабунар (гр. Грудово, Средец). Младият учител и семейството му се свързват с Тодор Грудов – буден, предан и всеотдаен човек, създател на местната  партийна  организация. Скоро Цвятко става любимец на местните хора, които търсят карабунарския даскал“ като безспорен авторитет по всички въпроси. Тук комунистическата партия има силно влияние, дейни организации и масови  прояви. Като партиен организатор и ръководител на кооперация „Освобождение“ в района Цвятко Радойнов разгръща огромна работа за събиране на храни в помощ на гладуващите от Поволжието руски работници и селяни след големите разрушения от Гражданската война и незапомнената суша. Същевременно работи и сред войниците на Врангеловата армия, установили се в района, мнозина от тях благодарение на това се връщат в родината.

Под ръководството на Цвятко Радойнов и Тодор Грудов комунистическото движение в с. Карабунар и в района бележи голям възход. Доказателство е блестящата победа в общинските избори през 1922 г. Тогава за комунистическата партия в с. Карабунар са подадени мнозинството от гласовете на избирателите и в селото е обявена първата общинска комуна с кмет Тодор Грудов. Новото общинско управление насочва усилията си към нуждите и защитата на трудовите хора и на бедните в условията на жестоката криза и разруха след националните катастрофи.

Скоро настъплението на реакцията помита и

Карабунарската комуна

 Започват арести и преследвания на местните дейци – Цвятко Радойнов и Тодор Грудов. Комуната е разпусната, но тези събития подготвят атмосферата и политическата воля за участие на Карабунарския район в Септемврийското въстание. Към всичко това се прибавя и неуморната работа на Цвятко Радойнов сред хората. Той е един от активните делегати на IV конгрес на БКП (т.с.) през 1922 г. В своето изказване на форума обръща специално внимание на необходимостта от подготвени и опитни ръководители, от подобряване на партийния печат и военната организация на партията (6).

Ръководените от Цвятко Радойнов и Тодор Грудов комунисти и земеделци са въоръжени и готови за въстание веднага след 9 юни 1923 г., но верни на партийната дисциплина, се разотиват, когато получават погрешната контрапарола. Цвятко Радойнов не се плаши от арестите и предупрежденията на властите през септември 1923 г. С военния си опит и знания, редом с Тодор Грудов, застава начело на 400-те въоръжени въстаници от Карабунарския район в борбата им против настъплението на фашизма.

През нощта на 22 срещу 23 септември те превземат Карабунар, обезоръжават полицията и местните реакционери, установяват работническо-селска власт в много села на околията и се отправят към Бургас. Скоро след това властите в Бургас изпращат всичките си въоръжени сили срещу въстаналите селища. Правителствените военни и белогвардейските части, улеснени от това, че Бургас и по-голямата част на района не въстават, успяват да разгромят карабунарските въстаници, които се разпръскват на части (7).

Организаторите и ръководителите на въстанието в Бургаско — Цвятко Радойнов, Тодор Грудов и др., са осъдени на смърт. И когато след погрома настъпват злокобните бели септемврийски нощи, Цвятко Радойнов заедно с още тринадесет участници във въстание­то преминава през турската граница. Скоро след това се отправя към Съветския съюз с убеждението, че преживяното е само една загубена битка от голямото освободително дело за справедливост и по-добър живот, от борбата срещу реакцията и фашизма. В тези бурни дни той успява да предупреди и съпругата си, която с невръстния им син Спартак се отправя към родния Казанлък.

Този нов период от живота на Цвятко Радойнов започва отново с много вяра и убеденост в идеите, които го ръководят и на които изцяло се е посветил. Групата български емигранти след няколко месеца в Москва, с подкрепата на МОПР (Международна организация в помощ на революционерите – бел. ред.) и на съветските власти през март 1924 г. заминават за гр. Полтава, където получават едно изоставено помешчическо имение на километър от с. Параскеевка. Българските политемигранти започват възстановяването на изоставените жилищни и стопански сгради, мелница и участък земя и

основават комуната „Димитър Благоев“

Успоредно с напрегнатата си работа в комуната Цвятко Радойнов изпълнява и обществени поръчения на съветската власт. Избран е за член на Контролната комисия при Градския комитет на комунистическата партия на Полтава.

През следващите години комуната се преустройва в селскостопански артел в духа на решенията на съветското правителство за реализиране на колхозната  идея. Тук се появява и четвъртият член на семейството на Цвятко Радойнов — дъщеря му Септемврина. Името ù е в памет на оня славен месец, когато в България започва въоръжената борба против капитализма и фашизма.

За Цвятко Радойнов и неговите другари емигранти СССР е не само спасение от фашисткия терор, а преди всичко подготовка за по-нататъшната борба за освобождението на родината. Стремежът им е да учат, да повишават подготовката и квалификацията си в различни области на политическия, стопанския и културния живот. Съветското правителство и съветската  държава им предоставят безвъзмездно тези възможности.

През септември 1926 г. Цвятко Радойнов със семейството си се установява в Москва и започва обучението си във Военната академия „М. В. Фрунзе“. Това предложение и решение той приема с голяма радост и чест – да изучава съветската военна наука, да работи за укрепването на въоръжените сили на съветската държава. Получава съветско гражданство под името

Андрей Константинович Радио­нов

С това име става курсант в академията и живее в съветското общество. Трупайки системно и упорито знания във Военната академия, Цвятко Радойнов с мислите и сърцето си е в родината, в България, и е готов за прилагането им в освободителната борба, за недовършената битка от 1923 г. При завършването на академията през 1929 г. избира за тема на дипломната си работа:Борбата на партизанските отряди“. Изучава и анализира борбата на българския народ и хайдушките чети по време на османското робство, а също и опита на Септемврийското въстание през 1923 г. (8)

В дипломната си работа Цвятко Радойнов прави задълбочен анализ на действията на въстаническите отряди. Тези анализи и изводи прилага и в практиката по време на участието си в Гражданската война в Испания, а и след завръщането си в България през август 1941 г. като отговорен организатор и ръководител на антифашистката съпротива.

След завършване на авторитетната Военна академия „М. В. Фрунзе“ Цв. Радойнов (Андрей Радионов) —

вече полковник от Съветската армия

– е назначен за началник на Инженерно-командния факултет, а по-късно е началник-щаб на едно от поделенията на Киевския гарнизон, където работи от 1929 до 1930 г. След това е командирован в Новочеркаск като преподавател по обща тактика в курс за квалификация и усъвършенстване на командния състав на Съветската армия. Придобитите знания и неговата упоритост за усвояване на военната наука го издигат като авторитетен ръководител, командир и преподавател. С всичко това той впечатлява висшето военно командване на СССР. Началникът на Военната академия „Й. В. Сталин“ го кани в академията за преподавател по обща тактика, преподава до 1936 г. Архивите са съхранили благодарността, обичта и уважение­то на курсистите към любимия командир, другар и учител, както и наградите и отличията, с които го удостоява ръководството на Съветската армия и съветската държава – орден „Червена звезда“, медал „За храброст“ и др. (9)

В отговор на италианско-германската интервенция на генерал Франко срещу правителството на Народния фронт, започнала след военнофашисткия метеж на 18 юли 1936 г., към Испания се отправят интернационални бригади от доброволци, организирани от Коминтерна и комунистическите партии в различни страни на Европа в периода 1936 – 1939 г.

Гражданската война в Испания е генералната репетиция за новата световна война, готвена от фашизма. Сред доброволците интернационалисти е и политическият емигрант в СССР (един от стоте българи интербригадисти-политически емигранти в СССР) полковникът от Съветската армия Андрей Константинович Радионов. Той е сред най-добрите и ценени военни специалисти (10). Полковник Андрей Радионов участва като

висш военен съветник
в републиканската армия на Испания

и пратеник на Съветската армия за справедливата кауза на испанския народ. През 1937 г. значителна група от интруктори, ръководена от полковник Цвятко Радойнов, е установена на фронта в Каталония за създаването на редовната републиканска армия. Помага и за формирането и обучението на Ебровската армия (11).

Сражава се при Мадрид и Гуадалахара, проявява изключителна смелост в боевете на р. Ебро, при миньорския град Теруел, където при невероятно трудни условия защитниците на републиканска Испания започват героични атаки, за да ликвидират най-близката до Средиземно море фашистка позиция, врязала се като клин в републиканския фронт тогава (12).

Бойните другари на Цвятко Радойнов след години си спомнят: „Испанските другари с благоговение гледаха на неуморния българин интербригадист, който със своя революционен жар и голям военен опит служеше на испанския народ.“

В Испания Цвятко Радойнов заменя любимата си цигулка с китара. Там той често тананика Недовършена симфония“ от Шуберт, а в свободните мигове чете любими стихове на руски и френски класици (13).

Цвятко Радойнов заедно с останалите антифашисти оказва морална и военна помощ като истински воин в името на доброто, справедливостта и социалната идея, изпълнява интернационалния си дълг и дава своя принос в борбата на испанския народ против настъпващия вътрешен и международен фашизъм. Същевременно испанските събития и опитът на полковник Цвятко Радойнов са особено ценни за бъдещата въоръжена борба против фашизма 1941 – 1944 г. С политемигрантите и бивши бойци на интернационалните бригади в Испания той е сред първите, които след две години идват в  България, за да организират и ръководят антифашистката съпротива в Родината.

След разгрома на Испанската република полковник Андрей Константинович Радионов напуска Испания и след кратък престой  като нелегален във Франция, търсейки начин да се завърне в СССР, пребивава за кратко в Лондон.

В Москва полковник Андрей Радионов се връща към преподавателската работа във Военната академия „М. В. Фрунзе“. Често сред близките си той разказва с тъга за преживяното в Испания, за героизма на испанските приятели, споделя усещането за настъпваща нова война. През 1939 г. семейството на Цвятко Радойнов преживява тежка загуба – умира 19-годишният им син Спартак. (14)

 22 юни 1941 г. е драматична дата, която обръща историята и милиони съдби, поставя пред изпитание не само СССР, но и цялото човечество. Българските власти повече от година преди това са обвързали страната с хитлеристка Германия. Това е против волята на голямата част  от българския народ, чийто изразител става Българската комунистическа партия. На 24 юни 1941  г. БКП обявява курс към въоръжена борба против фашизма.

Следващите месеци от живота на Цвятко Радойнов са отново проява на неговия патриотизъм, идеализъм и отдаденост на идеите, на които е посветил живота си. Сред българската емиграция в СССР той се ползва с авторитета на един от видните функционери. Уважаван е и сред висшите държавни и военни кръгове на съветската държава, които още от началото на тридесетте години  му възлагат отговорни военно-партийни поръчения в различни райони на Съветския съюз и в света“. (15)

Ръководството на антифашистката съпротива в България и на българската емиграция в Москва (Г. Димитров, В. Коларов, Ст. Димитров),  както и висшето ръководство на СССР са единодушни, че за разгръщане на въоръжената антифашистка борба са необходими много добре обучени функционери, с отлична военна, бойна, политическа и идейна подготовка, с ръководни умения. На тези високи изисквания отговаря полковник Цвятко Радойнов, който

ръководи първата група подводничари

През лятото на 1941 г., когато съветската страна е изправена пред смъртоносна схватка с хитлеристкия нашественик, а в България започва въоръжената борба, Цвятко Радойнов поема своята високоотговорна и  патриотична мисия. Според своите другари той виждаше по-далеч от всички, разбираше най-добре смисъла на подготовката, гореше в занятията  и увличаше всички“. (16)

Под ръководството на Станке Димитров, генерал Иван Винаров и Цвятко Радойнов, при пълното съдействие на съветските власти, въпреки огромните изпитания за страната, започва подготовката на първите групи български емигранти, които да заминат с подводници и самолети за България в помощ на разгарящата се там антифашистка съпротива. До 12 юли групата от 14 човека, в която е Цвятко Радойнов, прекарва в с. Жуковка, близо до Москва, където се подготвя за трудния поход към родината. На 16 юли пристигат с влак в Севастопол, където подготовката им продължава в неголяма сграда на брега на Черно море (вила „Делта“ в малкия залив Делта). Изчаква се най-подходящият момент за тръгване (17). На  2 август 1941 г. Цвятко Радойнов пише последното си писмо до съпругата си Божана и дъщеря си Септемврина.

На 5 август 1941 г. вечерта 14 българи-антифашисти, ръководени от Цвятко Радойнов, се качват в подводницата „Щука – 211“ с  командир капитан-лейтенант Александър Девятко и поемат към България. Цвятко Радойнов със спокоен глас и твърда увереност поставя ясно и отчетливо задачите на групата: нашата задача е да се борим за свободна и демократична България. Да съдействаме за обединението на всички национални сили в страната за освобождението на народа от германските и българските фашисти.“ (18)

Четири денонощия продължава пътуването, през деня подводницата е под водата, а нощем — над водата, като обикновен кораб. Ескортирана е от две други охраняващи подводници, за които пътуващите  не знаят. През нощта на 10 срещу 11 август подводницата спира на около 1 км от брега, южно от устието на р. Камчия и се установява под водата, поради пълнолуние. През целия ден на 11 август подводничарите наблюдават с перископ брега и движението по него. Командването на съветската подводница осъществява безупречно дебаркиране, като преодолява бреговата охрана, контролирана от хитлеристки части, успешно са преминати и подводните минни заграждения. Групата се разпределя в пет гумени лодки и се отправя към брега (19).Другари на Цвятко Радойнов са изпитани дейци, някои от тях са интербригадисти, политически емигранти в СССР: Съби Димитров, Васил  Цанков, Костадин Лагадинов, Симеон Славов  (капитан Рак), Ангел Ников, Антон Бекяров, Тодор Гърланов, Кирил Видински, Иван Изатовски, Трифон Георгиев, д-р Иван Маринов, Димитър Илиев и Йосиф Бейдо Байер.

Несполуките започват, когато политемигрантите стъпват на брега. Част от тях се пръскат, заблудени от мрака, липсва им точен ориентир за района. Мнозина не успяват да изберат най-добрата посока за оттегляне към вътрешността. Цвятко Радойнов и Съби Димитров се измъкват, като пробиват полицейската обсада. Около две седмици Цвятко Радойнов остава в района на устието на р. Камчия, за да се свърже със Севастопол и да изчака втората група с подводничари (20).

Втората група (от 9 души) дебаркира на същото място на 28 август 1941 г. Подводничарите (и от двете групи) са изтъкнати български политемигранти с дългогодишен стаж и солидна подготовка. Част от тях са бивши ръководни дейци на Комунистическата партия и Работническата партия, близки сътрудници на Задграничното бюро и Коминтерна, старши командири от Червената армия, неколцина са записали имената си в борбата на „тихия фронт“, учени и преподаватели, активни строители на съветската икономика, мнозина са участници в Испанската гражданска война и т.н. (21) Те са революционери, опитни конспиратори, изпитани и верни функцио­нери, които идват в България, за да работят в пълна нелегалност срещу фашизма, със съзнанието, че антифашисткият фронт е общ — в  Испания, на Източния фронт или в България.

От 5 август до 5 октомври 1941 г. общо 56 десантчици са прехвърлени от СССР в родината, като по-голямата част от тях загиват в сраженията непосредствено след стъпването им на родна земя, други са заловени. Само 16 души оцеляват и с необикновен героизъм и себеотрицание, преминавайки през полицейски засади, успяват да се свържат с партийните ръководства и да се включат в антифашистката борба като партизански ръководители (22).

Оттеглянето от Черноморския бряг е изключително трудно и драматично и за Цвятко Радойнов, изпълнено е с риск и изпитания. Той успява да пробие полицейската блокада и да тръгне към вътреш-ността на страната. Откъснат 18 години от действителността в България, няма информация за своите предишни другари, но уверен в успеха на своето дело, се насочва към най-сигурното място — родното село, родния Балкан. Някои от старите му другари по-късно си спомнят (23)

На 28 август 1941 г. Георги Димитров пише в дневника си: „…групата благополучно е пристигнала. Радионов съобщава: „Положението е тежко. Няма връзка с организациите. Следят ни… Ако е възможно, съкратете до минимум втората група.“ (24) Няколко месеца по-късно (на 10 март 1942 г.) Димитров отново отбелязва в дневника си: В ЦК е включен Радионов (пристигнал с групата подводничари). Слава Богу, всичко е наред! (25)

В края на октомври 1941 г. Цвятко Радойнов успява да се свърже с ЦК и на 27 октомври заминава за София. Другарите му го предупреждават: София е пълна с германци и гестаповци, а полицията вече работи с гестаповски методи“, на което той отговаря: Аз имам задача и отивам да я изпълнявам. Другото са допълнителни подробности.“ (26)

Още с пристигането, в началото на ноември 1941 г., по решение на Политбюро на БКП Цвятко Радойнов поема ръководството на Централната военна комисия. В срещи с Антон Иванов и други отговорни дейци набелязват насоките на въоръжената борба, обмислят задачите на Военната организация и формите на въоръжената борба.

Цвятко Радойнов застава начело
на въоръжената съпротива

 Тогава се полагат основите ù, установяват се организационните форми и методи на въоръжените действия, привличат се смели и верни на делото хора; изгражда се организацията на бойните и саботажните групи, партизанските отряди; очертава се работата в армията с офицери-патриоти, които в решителен момент да преминат на страната на народа, както и да не се допусне възможността управляващите да изпратят български войници на Източния фронт.

Тази трескава и отговорна работа е съчетана с постоянната мисъл и внимание за развоя  на събитията и боевете на Източния фронт. Не пропуска съобщенията на Съветското информационно бюро за хода на военните действия.

Всъщност неведнъж на Цвятко Радойнов му се налага да работи  в нова среда, сред нови хора, в непознати условия. Този път е в родината си, в София, която така малко познава и в която на всяка крачка има полицаи и агенти. За кратко време той подбира и своите сътрудници: Емил Марков, Атанас Романов, Никола Вапцаров, Антон Попов, Георги Минчев, Дико Диков и др. Една от важните му задачи е да се изпратят в регионите подготвени хора, с опит на професионални революционери и да се оформят ръководствата на окръжните военни комисии в страната.

Среща се с другари от различни центрове, информира се, дава указания, формулира задачите. Така действително се активизира партизанското движение и стават осезаеми действията на сформираните бойни групи, които предприемат смели акции в София, Варна, Пловдив, Русе, Шумен и на други места. За всички полковникът от Червената армия Цвятко Радойнов е с безспорен авторитет, с невероятно човешко присъствие и обаяние.

Благодарение на материалите и сведенията на своите сътрудници, както и на натрупаните знания и опит, в периода март-април 1942 г. Цвятко Радойнов разработва бойна инструкция (известна като Съвети на четника“). В нея излага целите на антифашистката борба, въоръжението, тактиката, формите на съпротива, методите на действие, материалното осигуряване, както и схема за организация на партизанските чети и отряди. Особено ценни са тактическите указания, които впоследствие се прилагат при действията на партизаните. Още в началото на инструкцията той пише: Дошло е време да покажем на цял свят, че духът на Ботев и Левски, на Раковски и Караджата и на хилядите славни герои на революционното минало не е умрял, че той е жив в нас, неговите потомци… Стига търпение!…“

Една от основните препоръки на Цвятко Радойнов, която става ръководно начало за въоръжената борба в България, е, че действията на партизанските чети и  отряди винаги трябва да са свързани с хората, с партийните организации по места. Оттам те ще черпят сила, ще бъдат осведомявани, снабдявани, укривани, оттам ще идват новите сили и подкрепа, ще се създават и нови партизански единици. Затова тези  връзки трябва да се поддържат и разширяват постоян­но. За съжаление този документ не достига до предназначението си. При ареста на Цвятко Радойнов полицията го конфискува. (27)

В напрегнатите последни месеци от живота си Цвятко Радойнов предприема енергични и ефективни мерки за снабдяване на българското съпротивително движение с оръжие. То е необходимо както на бойните и диверсионните саботажни групи, така най-вече на партизанските части и отряди. В тези дни Цвятко Радойнов договаря със съветските власти (чрез възстановената връзка със Задграничното бюро) снабдяването с оръжие и боеприпаси.

Тогава изпраща във Варна Никола Вапцаров, чрез когото трябва да се осигури помощ на Варненската окръжна партийна организация и да се посочат най-удобните места за дебаркиране на съветските подводници, да се подготвят складове за приемане на изпратеното оръжие. Вапцаров успешно се справя с тази задача, макар че последвалият арест пречи на реализацията на тази важна задача. По същото време Цвятко Радойнов договаря и доставка на оръжие по въздуха. Със съдействието на Аврам Стоя­нов и Георги Гърбачев (също подводничари) определя две места за тази цел района на Твърдица и полето в южните околности на Казанлък. Засилват се контактите и с югославската съпротива, особено с партизанските сили, действащи близо до границите на България. (28)

В тези драматични месеци от живота на Цвятко Радойнов най-близкият му сътрудник и помощник е Никола Вапцаров. Един професионален боец, влюбен в литературата и изкуството, и един поет, отдаден на революцията, работят рамо до рамо. В съвместната им работа се изгражда дълбока и сърдечна дружба. В малкото свободни мигове те дълго говорят за поезия, литература и изкуство, за културния възход на България след победата. В тежките дни на нелегалния живот в дома на Никола Вапцаров Цвятко Радойнов намира едни от малкото часове на отдих и сърдечно общуване.

По думите на Септемврина Радойнова нейният баща високо е ценял Никола Вапцаров като поет. От стихосбирката „Моторни песни“ харесвал изключително много „Писмо“ и пред поета мечтаел, че след победата  ще се събираме семейно. Септемврина ще свири на пиано, а ти ще четеш стихове.“

Под влияние на Цвятко Радойнов Никола Вапцаров пише късните си стихотворения: „Антени“, „Хроника“, „Ще бъда стар“. В двете семейства е известно, че когато поетът на България научава в килията си на 26 юни 1942 г. за разстрела  на приятеля си Цвятко Радойнов, плакал  като дете“. Само след 27 дни на същото място, в Гарнизонното стрелбище, е разстрелян и той (29).

Всички, работили с Цвятко Радойнов, отбелязват като негова отличителна черта умението му да работи с хората. Към всички свои сътрудници и ятаци намирал подход и успявал да ги спечели за великото дело. Строг и взискателен при поставянето на задачите и проверката на тяхното изпълнение, винаги намирал и одобрителни думи, вдъхновявал и ентусиазирал хората. Към квартирите, където се укривал, Радойнов бил непретенциозен и правел всичко възможно да не затруднява стопаните (30). 

Последните месеци от живота му  са тежки, изпълнени с упорита работа и напрежение. Много от неговите другари подводничари и парашутисти, пристигнали от СССР в помощ на антифашистката борба, загиват. В София и в страната е разпростряна гъстата мрежа на полицията и армията. Международната и вътрешната обстановка все още са в полза на противника, който се възползва от своята агентура и предателства… 

Полицията успява (чрез провокатор) да влезе по следите на нелегалните функционери. Така започват големите провали. Никола Вапцаров, Георги Минчев, Атанас Романов… –  един след друг са арестувани най-близките съратници на Радойнов. А за него настъпват дни на все по-голяма изолация и от връзките, и от квартирите. Кръгът  на хората, с които работи, се стеснява и той удвоява усилията си, за да възстановява разстройващия се апарат, да издирва други сътрудници, да спасява от провал търсените и застрашените. Особени затруднения следват от ареста на Никола Вапцаров, защото чрез него Радойнов е осъществявал най-важните си връзки в страната и в София, осигуряването на квартири и пр. Част от тези функции възлага на все още неарестувания Антон Попов. И в тези най-тежки дни Цвятко Радойнов намира ободрителни думи, шегува се, разсейва смущението и вдъхва вяра и бодрост на другарите си. В един такъв труден момент казва:

Правим революция,
за да има в живота ни повече цветя“ 

Огромната пукнатина в нелегалната организация след провала се разширява. Един след друг членове и сътрудници на Цвятко Радойнов попадат в ръцете на полицията. Въпреки това той полага всички усилия да възстанови организацията. На 25 април 1942 г. вечерта, когато се прибира в нелегалната си квартира на бул. „Фердинанд“, е издебнат и нападнат в тъмнината. Опитва се да се отбранява,  стреля два пъти с пистолета си, но напразно. Това става известно на Георги Димитров и на българската  политическа емиграция в Москва на 7 май 1942  г. Тогава Г. Димитров пише в дневника си: Получих съобщение от София, че в края на април са били арестувани Радионов, неговият помощник Попов (Антон  Попов – бел. авт.) и редица членове на компартията. Ако това се потвърди, то партията е понесла изключително тежък удар.“ (32)

Ударът е насочен организирано срещу централното партийно ръководство. След арестите цар Борис III и управляващите устройват два съдебни процеса: първият е срещу Централната воен­на комисия (известен като Процесът на парашутистите и подводничарите, в тази група е и Цвятко Радойнов), а скоро след това – срещу Централния комитет на БКП, където са обвинени сътрудниците им.

Военният прокурор подвежда под отговорност 27 от всичките 54 политемигранти, които се завръщат на родна земя с подводници или със самолети, за да участват в борбата за национално спасение. Цвятко Радойнов е главният обвиняем и затова още при първия разпит Гешев се обръща към него: Господин Радойнов, Вие сте пътували триста километра пеш от Камчия през Крън до София, Вие сте завеждали Военната комисия, спомогнали сте за разрастването на партизанското движение, за създаването на бойни групи в различните градове, за снабдяването им с взривни вещества, препоръчвали сте и сте организирали няколко конспирации, организирали сте служба за връзки с провинцията, та, за да се разделим като приятели, назовете някои от лицата, с които сте се срещали по своя път и във Вашата работа….“

Първо – заявява рязко Цвятко Радойнов, – да  бъдем с Вас приятели никога не можем! И второ, естеството на задачите не ми позволява да се интересувам от имената и адресите на хората.“ (33) Единственото, за което настоява Цвятко Радойнов – за  другарите и за себе си, се основава на Женевската конвенция „За защита на военнопленниците“, приета от Обществото на народите през 1926 г. и ратифицирана по-късно от българското Народно събрание. Според нея всички подсъдими, военнослужещи на Червената армия, трябва да бъдат третирани от съда като военнопленници на чужда държава, а не в духа на профашисткия Закон за защита на нацията (ЗЗН). Но когато България е съюзник на Хитлерова Германия и когато в съдебната зала, а и извън нея, съдебното дело се дирижира от монарха Борис III и от нацистките представители – висши български и германски офицери, това е недопустимо.

Процесът се води при закрити врати. Той продължава само седмица и има за задача формално да утвърди едно вече взето решение. Пред съда Цвятко Радойнов, по думите на адвоката Михаил Геновски, говори с равен, спокоен, уверен и твърд глас, на фона на нервно поставените въпроси и невъздържаните реплики на председателя на съда. Той прави дълбок политически, икономически и военен анализ на Втората световна война, очертава обречеността на хитлеристка Германия и победата на Съветската армия и на Съветския съюз във войната. Убедително разкрива единствено възможната перспектива: Завърнах се в  родината си, за да участвам заедно с всички истински български патриоти за предотвратяване на нова национална катастрофа, пред която е изправена България. Немците ще бъдат разгромени по-зле, отколкото през Първата световна война… Окупираните от хитлеристите народи мразят фашизма. Всички антифашисти в света са обединени. Нима не виждате, че това става и у нас!… България  ще бъде опропастена, ако немските войски не напуснат нейната територия, ако не се състави правителство, което да поведе страната по пътя на истински неутралитет към съюзниците и преди всичко към нашата освободителка…“(34)

Три дни преди смъртта си Цвятко Радойнов пише на сестра си и на брат си:Аз си отивам  спокоен, защото вярвам, че близко, много близко е осъществяването на моята цел… Аз вярвам, че вие ще направите всичко, за да стане животът прекрасен, и няма да позволите вече никога да се върне старото време на войни, нещастия, страдания и неправди.“ А последните думи в писмото до дъщеря му Септемврина са: Бъди винаги примерна гражданка на великата Съветска страна.“

На 26 юни към 18 часа е прочетена смъртната присъда на подсъдимите по Процеса на подводничарите – Цвятко Радойнови още 17 души са осъдени на смърт. Палачите бързат с изпълнението на присъдата и само след часове полицейски агенти, гестаповци и прокурорът са в Гарнизонното стрелбище. Преди да проехтят изстрелите, се извисява спокойният глас на Цвятко Радойнов: Да  живее свободна България! Да живее Съветският съюз! Смърт на фашизма!“

В тези злокобни летни дни на 1942 г. България губи един от най-подготвените ръководители на въоръжената антифашистка съпротива; ветеран на социалната идея от тесносоциалистическия период; герой от Септемврийското въстание; интербригадист с огромен опит в Гражданската война в Испания; полковник от Съветската армия и предан на победоносното дело на Съветския съюз за изграждането на социализма и победата над фашизма – генерал-майор Цвятко Радойнов.

И още измерения има тази загуба, защото загива културен, образован, духовен човек, който иска да живее в хуманен, мирен свят, в свят на доброто, на красивото, на справедливостта, на обичта, на музиката, литературата, изкуствата. Животът му е подвиг, герои­зъм, саможертва, озарени от несломима воля, вяра и обаяние!

 

Бележки

(1) Драголюбов, П., Ген.-майор Цвятко Радойнов, С., 1960 г., с. 12-13

(2) Пак там, с. 19

(3) Пак там, с.22

(4) Пак там, с. 26-28

(5) Пак там, с. 29

(6)Пак там , с. 44- 45

(7) Косев, Д., Септемврийското въстание 1923 г., С., 1973 г., с. 314-315

(8) Драголюбов, П., цит. съч., с. 62-63

(9) Илиев, П., Цвятко Радойнов, Бележити българи, т.5,  С. 1974 г., с. 427

(10) Солидарность народов с испанской республикой, М., 1972 г.,  с. 78

(11) Сирков, Д., В защита на Испанската република, С., 1967 г., с. 112

(12) Драгойчева, Ц., Повеля на дълга, Щурмът, С., 1980 г., с. 531, Радойнова, С.,
Интервю, в. Сега, 5.08.2000 г.

(13) Драголюбов, П., цит. съч., с.74; Радойнова, с., цит. съч.

(14) Пак там, с.75

(15) Драгойчева, Ц., цит. съч., с. 501

(16) Илиев, П., Цвятко Радойнов, Бележити българи, т. 5, С., 1974 г., с. 428        

(17) Пак там

(18) Драголюбов, П., цит. съч., с.79

(19) Пак там, с.80 – 82; http://www.e-79com/news-45284html

(20) Драгойчева, Ц., цит. съч., с. 532 

(21) Пак там, с. 531

(22) Илиев, П., цит.  съч., с. 430

(23) Драгойчева, Ц., цит. съч., с. 97

(24) Димитров, Г., Дневник, С., 1997 г.,  с. 248

(25) Пак  там, с. 281

(26) Пак там, с. 98-99

(27) Илиев, П., цит. съч., с. 436

(28) Драгойчева, Ц., цит. съч., с.578-579

(29) Радойнова, С., в.  Сега, 5.08.2000 г.

(30) Драголюбов, П., цит.съч.,  с. 112

(31) Пак там, с. 115-116

(32) Димитров, Г., цит. съч., с. 290

(33) Илиев,  П., цит.  съч, с. 436-437

(34) Драголюбов, П., цит. съч., с. 120-122

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук