ЛЯВОТО ПРОСТРАНСТВО – СЕГА НАКЪДЕ?

Калоян Паргов е председател на Градския съвет на БСП София.

 Някои  основни тенденции  в развитието на световната левица. Концепцията на Социалистическата партия на Сърбия

Очевидно е, че 30 години след рухването на социализма в световен мащаб се утвърди тенденция за превръщане на големите социалистически партии в патерица на дясно центристки управления – обстоятелство, което в значителна степен деидентифицира  левицата. Участието на социалис­тите в подобни управления доведе до елементи на социализация на дясната политика, от което политическа полза имаха и имат преди всичко дeсноцентристите. Лeвоцентризмът обезкърви левицата и постави на карта не само съществуването на традиционната левица, но и на левите ценности в политиката.

Политическата левица е изправена пред предизвикателството да намери  нови стратегии за отстояване на мястото си в политическата действителност, тъй като, ако някога в Европа социалистическите партии доминираха в политиката, то през последните две десетилетия те губят позиции и влияние.

Оценявайки съвременната реалност и всички нови тенденции, лявата мисъл започна да изследва причините и да търси обяснение за своята

деидентификация

 По този повод британският икономист и анализатор Джефри Ходжсън отбелязва в своята книга „Грешни завои: как лявото се изгуби“ (2017), че след като са направили компромиси с капитализма, социалистическите и работническите партии не са успели да предложат „убедителна, осъществима и демократична“ алтернатива на капитализма след глобалната финансова криза от 2008 година.

Редица анализатори свързват загубата на позиции на левицата с промените в класовата структура на обществото. Според тях, старата работническа класа е изчезнала и е отнесла със себе си традиционната база на левите партии, обединявана от класовото съзнание и подкрепящите го институции – от работническите синдикати до женските клубове.

Френският политолог Жан Ровни пише: „На първо място – еманципацията на работническата класа, идваща основно като продължение на достъпа до висше образование, промени работническата класа и нейната зависимост от левичарски субкултури и организации. На второ място – след като левицата извоюва възможността  за търсене на собствените си права, по-младите поколения се стремят към лично освобождаване от традиционните йерархии, включително и от тези вляво“.

Според това мислене старият пролетариат е изместен на дъното на класовата йерархия от нов прекариат – хора, работещи в сферата на услугите, предимно индивидуално, които имат малки шансове и слабо желание да се организират. Те често са разделени един от друг. Традицион­ната левица може да предложи много малко на такива хора. Ето защо решенията за развитие на левицата се фокусират не толкова върху интересите на прекариата, а върху тези на  уязвимите социални групи, като се прави опит да се съчетаят по нов начин свободата (либерализмът, необходим на прекариата), справедливостта (фокусираща се върху интересите на уязвимите социални групи) и социалната отговорност като модус за намиране на баланс на интересите. По същество в тези рамки се развиват всички социолиберални концепции, предлагайки в различна дозировка своя еклектичен идеологически и политически коктейл.

В посткомунистическите страни, признавайки краха на тоталитарния вариант на социализма, част от левицата защитава тезата, че  е необходима нова теория на социализма, отново базирана върху учението на Маркс, което да бъде доразработено и актуализирано съобразно новите условия. По същество привържениците на тази теза или игнорират, или недооценяват както развитието на лявото мислене след Маркс, така и радикалните промени в обществената структура и отношения в съвременния капитализъм, при които явленията са проявена форма на множество фактори и преплитащи се същности и трудно биха могли да се вместят в категорийното  пространство на Марксовата оценка на капитализма от XVIII и XIX век. В този смисъл намирането на верни решения от тези позиции изглежда илюзорно и лишено от практически политически смисъл поне дотогава, докато не се дадат нови теоретични постановки и доказателства, подкрепящи този подход.   

През последните години се развива и една друга, по-радикална концепция, оспорваща традиционната политическа парадигма ляво ‒ дясно. Според привържениците ѝ, тази парадигма е опростенческа за днешната сложна причинност, отразяваща се на политическите възгледи и предпочитания. Те твърдят, че е възникнала нова структура на факторите и условията, определящи политическите идеи и политическото пространство. Хората се обединяват политически все повече на базата на нова система от интереси и разбирания, включително екологични, културни, национални и други. Традиционната класова структура и базираната върху нея политическа структура на обществото постепенно остават в миналото.

Тяхната теза е, че структурата на обществото се е променила по редица причини: по-широкия достъп до образование, деиндустриализацията, миграционните потоци, успехът на социалните политики, прокарвани от същите леви партии. Обществените настроения са под силно влияние на съвременните информационни технологии на медиите. В новите условия старият инструментариум за оценка и анализ на обществото и на неговите структури се заменя с принципно нов, базиран върху нова методология.

Споделящите тези оценки отчитат, че не намирайки верни решения, левицата позволи да ѝ бъдат отнети традиционните територии на политическата сцена. Идеята за повече справедливост е заменена от идеята за икономически растеж и повишено благосъстояние. Тезата за експлоатацията – ­от тезата за общо корпоративно дело и общи корпоративни интереси на капитала и труда. Тежестта на лявото пространство бе изместена по посока на консервативни и либерални ценности. Левицата не е намерила адекватен идеен и политически отговор на ставащото. Търсенето ѝ досега не дава ясни отговори и позиции и се лута между растеж и екология, между парадигмите за свобода и за справедливост. При липсата на яснота се правят неуспешни опити да се отрекат и да се подменят класовата проблематика и интереси.

Идеите за социално равенство и справедливост, които почти две столетия доминираха и бяха във фокуса на лявото мислене и действие,  все повече  се  изместват от  идеи за полова, расова, религиозна и етническа толерантност и други подобни. Тезата за повече справедливост все повече се фокусира не върху трудово активните слоеве от населението, а върху другите, по-слабо действени социални слоеве – пенсионери, хора в неравностойно положение, деца, ученици, младежи. Активните социални слое­ве са оставени под доминиращото влияние на десни и либерали. А става въпрос за социални групи, които по дефиниция са от интерес за всяка лява формация: пауперизираната* работническа класа в провинцията, извън няколкото големи градски центрове, за която социалните политики и реалната материална подкрепа, на която могат да разчитат от страна на държавата, са от най-голямо значение. Точно това им е подсигурено – за първи път  именно от дясноцентристите и либералите. По същество става дума за своеобразен отказ от

основния фокус на левицата –
защитата на труда

Акцентът на лявото мислене и действие се премества от  традиционното за него пряко противоречие между труда и капитала към противоречието между богатство и бедност, между печалба и екология и други. Именно този процес съществено променя както философията на лявото пространство, така и ролята и мястото на левицата в съвременния политически живот.

Всички тези споменати оценки могат да бъдат основата, върху която да се търсят подходящи нови идеи за разширяване на политическото влияние на левицата, в това число: отказ от каквито и да било форми на либерализъм или намиране на принципно нови решения за съчетаване на либералното и социалното в управлението на обществените процеси; развитие на социалното предприемачество и налагане на висока социална отговорност  на капитала; нови модели на преразпределение и държавно участие; развитие и оптимизиране на социалната и регулаторната функция на държавата. В политико-организационен план акцентът все повече се поставя върху нарастване на гражданското участие в управлението и намирането на подходящи форми за влияние и общо действие на левицата с обществеността и структурите на гражданското общество.

В модерната левица протича една друга съществена тенденция, която е свързана с противоборството между традиционния за левицата наднационален и интернационален характер от една страна, и от друга страна, опитите да се съчетаят леви идеи и ценности с идеите за национален суверенитет, независимост, национален просперитет. Първото, интернацио­налното начало е характерно повече за левицата в Западна Европа и в САЩ,  а второто, национално ориентираните концепции – за левицата в страните от Източна Европа и Балканите.

Конкретен и типичен пример за търсене на решение, базирано на наднационалната интернационална рамка, е инициативата на американския политик Бърни Сандърс и гръцкия икономист и финансист Янис Варуфакис да стартират т.нар. Прогресивен интернационал –

международна лява алтернатива
на настъпващия десен популизъм

 Идеята на една такава формация е тя да се опита да предложи своя алтернатива, призовавайки към създаване на „глобална мрежа“ на левицата, обхващаща всички нейни нюанси, с цел възпиране на дясната вълна. В Бърлингтън (САЩ, 2017 г.) бе обявено стартирането на Прогресивния интернационал, в който участват авторитети като: Джефри Сакс, Ада Колау, Бърни Сандърс, Янис Варуфакис и редица други. Те декларират следното: „В ход е глобална война срещу трудещите се, срещу околната среда, срещу демокрацията, срещу порядъчността. Мрежа от десни фракции се разпростира през географски граници, за да ерозира човешките права, да заглуши недоволствата и да лансира нетолерантността. От 30-те години на ХХ век човечеството не се е изправяло пред подобна заплаха.“

Инициаторите на Прогресивния интернационал се противопоставят на „старите“ – елитите, които те обвиняват, че са създали все по-подхранваща неравенствата икономическа система, и на „новите“ – популистките движения с консервативни характеристики, които сега се олицетворяват от световни лидери като: Доналд Тръмп в САЩ, Жаир Болсонаро в Бразилия, Матео Салвини в Италия, Владимир Путин в Русия.

Идеята за национален суверенитет, независимост и просперитет е социално справедлива, тъй като е насочена срещу алчния за печалби капитал в името на повече национални интереси пред нахлуващите транснационални корпорации, вкл. националното противодействие на глобализма. Този подход изглежда логичен, но той поставя и няколко  въпроса.

Първо, безспорна, обективна и необратима тенденция ли е глобалният капитализъм? Второ, адекватна реакция ли са опитите за национално противопоставяне на тази тенденция или борбата с глобалния капитализъм може да бъде ефективна само от позициите на глобален социализъм, на една глобална левица? Трето, кои са обективните предпоставки за съчетаване на националното и наднационалното в развитието на лявото политическо пространство и ефективните форми за това? Въпроси, чиито отговори са от фундаментално значение за бъдещето на левицата.

Тук може да се обобщи, че назрялата необходимост за

търсене на национално ориентирани леви решения

е свързана с няколко важни фактора – доминиращата национална форма на организация на политическия живот; безспорната немощ на наднацио­налните форми и инструменти за управление; нарастването на национализма и популизма в политиката

По същество това е сложна амалгама от политически парадигми, които се опитват да съчетаят някои партии като Социалистическата партия на Сърбия (СПС) например. Тя търси синхрон в традициите на сръбската левица с новите тенденции в развитието на лявото в Европа и в света и се опитва да даде отговор на някои въпроси като: какъв е справедливият социален модел в съвременната сръбска политика и какво означава да бъдеш сръбски социалист през ХХI век. Може ли малка страна като Сърбия да защити своите национални интереси?

Социалистическата партия на Сърбия се бори за конкретни социалистически ценности, като ги свързва с оцеляването на сръбския народ и държава. Ценности като защита на работещите от обедняване и експлоатация; запазване на природните ресурси от бездушното им унищожаване с цел печалба; опазване на националната идентичност и култура в глобализиращия се и комерсиализиран свят; осигуряване на равен достъп до образование и квалификация; защита на болните, слабите, дискриминираните и бедните; борба за основните идеали на демократичния социализъм – труд, хуманизъм, свобода, социална справедливост, равенство, солидарност и т.н. СПС смята, че тези социалистически ценности са в основата на държавността и се опира в своята политика на два стълба. Първият е идеалът за социална справедливост, свобода и равенство, вторият е безусловната любов към сръбския народ.

Сръбските социалисти не крият, че са едновременно интернацио­налисти и патриоти. Пример за това е един от първите секретари на Партията – Сима Маркович, яростен защитник на сръбските интереси, привърженик на тезата на Алберт Айнщайн, свързана със социализма. Става дума за възгледите на световноизвестния учен физик и прогресивен общественик, изложени в статията му „Защо социализъм?“. Тя е публикувана през 1949 г. – в периода след Втората световна война, когато се обособява открито реакционната линия към световно господство на САЩ. Това са годините на мракобесието на „маккартизма“ и на ожесточени преследвания на политически сили и дейци с прогресивна социалистическа насоченост практически във всички страни на капитала. Именно в такава обстановка се появява анализът на големия учен Айнщайн, който със свой стил и аргументи доказва наложителността от социализъм като жизненоважна, необходима основа за оцеляване и прогресивно развитие на човечеството.

След Втората световна война сръбските социалисти се трансформират съобразно интересите на своя народ и държава. Социалистическата партия на Сърбия става стабилизиращ фактор, който предотвратява прекаленото люшкане към двете страни на махалото. Според сръбските социалисти първото и най-важно значение за тях е да опазят суверенитета и държавната цялост на страната; за силна, всеобхватна и обединена Сърбия, която да бъде правова и демократична, социално справедлива и политически стабилна държава.

Друг важен ангажимент на СПС е правото на труд не само като екзистенциално състояние, но и като решаващо измерение на човешкото съществуване и развитие. Необходими са политики и мерки, които да създават рационална и постоянна заетост за всички хора в Сърбия, както и данъчна политика, която да стимулира заетостта, бързо и ефикасно да намалява замърсяването на околната среда и консумацията на енергия, да води до нова индустриализация на страната и до въвеждане на високи технологии, които да превърнат Сърбия в индустриална държава с висока конкурентоспособност, да доведе до нова селскостопанска политика, която ще съживи аграрно-индустриалния сектор и сръбското село, да създаде по-хуманни условия на труд и да стимулира знанията и творчеството на хората, да има синдикати, които да защитават най-уязвимите, предимно тези, които работят при дребни работодатели и инвеститори, да подпомага наемането на работа на млади майки, да насърчава раждаемостта. Сръбските социалисти поставят знак за равенство между националния и икономическия суверенитет.       

Сръбските социалисти се ангажират с подобряване на традицията и културата на сръбския народ, с възстановяване на културните институции, особено в по-малките градове, с подхранване на творческите индустрии, запазване на сръбския език и всички негови диалекти, опазване на кирилицата като важна черта на идентичността и духовната вертикала на сръбския народ; със зачитане на цялото етническо разнообразие и мултикултурализъм в Република Сърбия.

Те залагат на образованието като основа за развитие на всяко общество. Целите са: достъпно за всеки образование, независимо от материал­ното му положение и мястото на пребиваване; държавата трябва да помага на всички, които не са привилегировани; необходимо е по-интензивно включване на децата с проблеми в развитието и с увреждания в образователната система; залага се и на концепцията за учене цял живот. В светлината на четвъртата индустриална революция обществото трябва да насърчава непрекъснатото усъвършенстване, за да може страната да участва в глобалната конкуренция на новите технологии и продукти.

СПС твърдо се застъпва и за правото на всички хора на безплатни здравни грижи, за здравно осигуряване, при което осигурените лица имат предимство пред всички останали, но всеки пациент, независимо от материалното си състояние, трябва да получи адекватно лечение.

Освен това, един от основните критерии, разделящ лявото от дясното, е борбата за еманципация. Водещи принципи на социалистите в този план е нулева толерантност към всяка дискриминация, злонамереност или насилствено поведение. Не само жените не трябва да бъдат подлагани на дискриминация, но и всички, които са дискриминирани и преследвани въз основа на тяхната полова ориентация. Същият принцип за нулева толерантност спрямо дискриминация трябва да се прилага към лица, изолирани поради здравословното си състояние.

Солидарността
е една от основните социалистически ценности

Обърнати към бъдещето, социалистите са длъжни да се борят за тази основна ценност. Някои теоретици сложиха кръст на социалистическите идеи в постиндустриалното общество, фокусирано върху индивидуализма, печалбата и потреблението. Егоистичният индивидуализъм, безмерното потребление и безмилостното търсене на печалба могат да унищожат човечеството. Само социалистическите идеи, които са за солидарно разпределение на богатството, за социален контрол върху използването на ключови ресурси или за усъвършенстване на образованието и на пренебрегнати в света стандарти, могат да помогнат за решаването на такива горещи проблеми.

Единствената константа на политическата сцена са тези, които са готови да се променят, които могат да крачат смело към бъдещето, а не да са затънали в миналото си. Както отбелязва Франсис Фукуяма, поради голямото социално неравенство, което съществува днес, такова, каквото е било в началото на капиталистическата система, поради драматично несправедливото разпределение на социалното богатство и поради общата бедност на обществата в света, социализмът не само е възможно да бъде върнат, той трябва да се върне. Става дума не за какъвто и да е социализъм, а за демократичен, за модерен социализъм, в който ще има политически свободи, пазарна икономика и справедливо разпределение на социалното богатство, а не връщане към старото.

***

Модерната нова левица трябва да приеме за свой идеал процеса на намаляване и преодоляване на несправедливостите, които съществуват и които създава неолибералният капитализъм. Модерният социализъм означава дом, работа, образование, здраве и пенсия. Дали в ХХI век това е невъзможно и утопично?

Социалистите трябва да следват времето и да дават отговори. Отговори за това как да се създаде такъв модел на обществена система, която ще съдържа справедливо разпределение на социалното богатство, в която ще съществува хармония между условията на труд и на живот. Необходимо е създаване на концепция за по-добро общество от това, което понастоящем съществува в света. Това общество трябва да е по-справедливо, но и икономически силно и жизнеспособно. Необходимо е социалистите първо да стабилизират икономиката и финансите, да създадат условия за социален растеж, защото без силна икономика няма справедливо общество, няма социализъм.

В заключение е важно да се обобщи, че днес традиционната левица се нуждае от яснота по три въпроса: кого защитава, за какво се бори и как да комуникира идеите си.

Лявото има потенциал да привлича привърженици от различни групи: обществени служители, вярващи в позитивната мисия на държавата; интелектуалци и представители на креативни професии, които защитават свободата, многообразието и важната роля на образователните институции; прекариатната работническа класа, която се чувства потъпкана от една система, манипулирана в полза на богатите. Всички те имат общ интерес – справедливостта.

Време е левицата да създава смели съюзи и да предлага нови ясни идеи, представени по умен начин пред определени социални слоеве. Левите партии трябва да се учат и да експериментират, а не да чакат влияние­то им да се възстанови от само себе си до предишните нива. В противен случай, ако тази възможност бъде пропусната, години напред политическото пространство ще бъде доминирано от  консервативни или фрагментирани правителства. Тази перспектива сама по себе си би трябвало да е достатъчен стимул за вярващите в левия идеал да се мобилизират и обединени да търсят решения.