НАКЪДЕ ОТИВА ВЕНЕЦУЕЛСКАТА ОПОЗИЦИЯ

 Джулия Бъкстън е преподавател по сравнителна политика в Централноевропейския университет в Будапеща, Унгария.

 ––

Бел. на преводача:

Войната срещу Венецуела продължава и събитията се развиват бързо. След като „мекият“ преврат не успя, вече се води „неконвенционална“ атака срещу страната. Използват се всички средства: международна
коалиция, която говори за хуманитарна криза и необходимост от намеса, икономическа и финансова блокада, която се превръща в кражба на венецуелски активи от американски и други банки (досега 30 милиарда), саботажи от паравоенни от Колумбия, престъпни банди, кибератаки срещу електроснабдяването, последните две от които засегнаха почти цялата страна. Въпреки това правителството на Николас Мадуро не пада.

Самообявилият се за президент Хуан Гуайдо може да бъде лишен за 15 години от правото да заема изборни длъжности, защото не е декларирал доходите си, както повелява Законът за депутатите и държавните чиновници. Установено е, че е извършил 91 пътувания до САЩ и Латинска Америка с разходи от почти 180 000 долара. Срещу него са възбудени и следствени действия за неподчинение на конституцията и на Върховния съд, както и за отговорността му в саботажа срещу електрическата система на Венецуе­ла. По искане на Върховния съд Националното учредително събрание реши да му бъде отнета депутатската неприкосновеност. Международната преса също става по-предпазлива по отношение на титулуването му като „президент“, което доскоро правеше без задръжки.(В.К.)  

Преврат, затваряне на предприятия от собствениците, саботажи, бойкот на изборите… Радикалното крило на венецуелската опозиция опита всичко, за да свали от власт Уго Чавес, а после и наследилия го Николас Мадуро. През 2018 г., когато икономическият и социалният хаос благоприятстваха намеренията ѝ, тя умишлено провали опитите за диалог с властта и сега разчита най-вече на американска интервенция, за да постигне целите си.

ДАЛИ невероятното се случи във Венецуела? Дали опозицията, парализирана от злобата и стратегическите си различия, успя да се обедини? Идеята, че преизбирането на Николас Мадуро през май 2018 г. не е легитимно, позволи да се прехвърлят мостове между антагонизмите, които изглеждаха непреодолими. Противниците на Мадуро, които преобладават в Националното събрание, се разбраха да обявят, че Мадуро е „узурпирал“ президентския пост (обявиха, че е напуснал поста – бел.пр.),
което им дава основание да се обърнат към Боливарската конституция от 1999 г. Тя наистина предвижда, че в такъв случай председателят на парламента поема юздите на страната. На 23 януари Хуан Гуайдо се самопровъзгласи за „временен президент“ и си възложи мисията да състави преходно правителство, което да организира президентски избори след година. В следващите дни той беше признат от петдесетина страни, сред които САЩ, Бразилия, Еквадор и някои държави от Европа.       

Много известни личности, като американския интелектуалец Ноам Чомски, окачествиха това действие като преврат (1). Бившият независим експерт докладчик към ООН Алфред Саяс смята, че американските санкции (които се утежняват непрекъснато от 2017 г. насам) са „престъпление срещу човечеството“ (2), тъй като влошават още повече трудното икономическо и социално положение в страната (3). Надеждата, че американският натиск ще ускори смяната на режима, все още съществува. Въпреки призивите към въоръжените сили да се разбунтуват, те продължават да са верни на Мадуро. Русия и Китай също го поддържат, макар че Китай започна преговори с опозицията за дълга на Каракас от 75 милиарда долара (4). От друга страна, поканата да се намери решение чрез преговори, подкрепяна от Мексико и Уругвай, подряза крилата на Гуайдо.

 Тласкан от Вашингтон, той отхвърли поканите за диалог, като предпочете санкциите срещу Венецуела да се засилят и не се отказва от идеята за външна военна интервенция.

 Отвъд споменатото разбирателство, дължащо се на посочените обстоятелства, за опозицията остава въпросът каква държава иска да изгради? Засега тя не дава никакъв ясен отговор. И това не е случайно – противниците на Мадуро се разкъсват от противоречия и разкол. Обединението им, скалъпено набързо през последните месеци, заплашва да се разпадне веднага, щом стане въпрос за организиране на властта, разпределение на
постове и определяне на насоки.

Схематично могат да се очер­таят три главни тенденции. Първата гравитира около „Народна воля“ (VP), организацията на Гуайдо, основана от Леополдо Лопес, днес под домашен арест заради призиви към насилие и заговор по време на бунтовете през 2014 г. (5), заедно с Мария Корина Мачадо и Антонио Ледесма, противници на починалия Уго Чавес. Всички главни действащи лица на операцията са от това мъгляво образувание, отличаващо се с неясни идейни убеждения и кланово поведение. Освен че има слаба представителност в Народното събрание (14 депутати от 167), „Народна воля“ изглежда е сама в тази маневра.

 В рамките на опозицията тази партия представлява най-радикалното крило, тя е най-близко до Вашингтон, най-много лишена от социална база и най-затворена за разбирателство и компромиси. Ако на Гуайдо му хрумне да отвори вратата за помирение с многобройните и до ден-днешен привърженици на чавизма, той рискува да предизвика гнева на своите активисти, нажежавани в продължение на години от организацията му.

Реванш или помирение

 ТАЗИ радикална част от опозицията винаги е смятала, че участието в избори легитимира една авторитарна власт, която допринася за отслабване на демокрацията. В постоянна връзка с диаспората в САЩ, тя има привилегировани контакти с най-консервативните сектори от северноамериканския политически апарат, най-вече със сенатора от Флорида Марко Рубио. С подкрепата на мозъчни тръстове (като Съвета на Америките, фондация „Карнеги“), както и с паричната помощ на Американската агенция за международно развитие  (USAID) и на Националната фондация за демокрация (NED), тази формация залива медиите с нападки срещу привържениците на диалога.

    Възползвайки се от принципната антипатия на избирателите към централизираните партии, радикалите залагат на „народни мрежи“ с размити очертания, на електронните медии и на мобилизацията на малобройни групи студенти, склонни към крайности. Те обаче плащат дан на своята елитарност. Ръководителите им произхождат от привилегировани социални групи, получили са образование и в САЩ, и със своя алабастров тен се различават от венецуелците, които следват Чавес. Маневрите им да свалят президента, най-вече превратът от 2002 г., бяха възприети като отчаян опит на едно малцинство от богаташи, които искат да наложат своите предпочитания. Докато Боливарската революция трупаше успехи в преразпределението на благата и намаляването на неравенствата между раси, класи и полове, сближаването на този малък екип с нео­консерваторите от Вашингтон доведе до това на него да се гледа като на една антинационална и антинародна групичка.

Другите две групировки на античавизма са по-склонни да участват в избори, да водят диалог и да залагат на „помирението“. Влиянието им в рамките на различните опозиционни коалиции, формирани след избирането на Чавес през 1998 г., се променяше в зависимост от тежестта на радикалите. При успех, като например на регионалните избори през 2008 г.
и на законодателните през 2010 г., изборната им стратегия надуваше платната на „центризма“. Пораженията, като това на Каприлес срещу Мадуро в президентските избори през 2013 г., галванизираха привържениците на изборния бойкот, които предпочитат уличните мобилизации.

Центристката опозиция се асоциира с две по-големи партии: „Справедливост преди всичко“ (PJ) – с 27 депутатски места от общо 109 на опозицията в Народното събрание, и „Демократично действие“ (AD) – с 25 депутатски места. Някои от ръководителите им обаче не спират да преминават от едната в другата партия. „Справедливост преди всичко“  се роди в кампаниите за политическа реформа през 90-те години. Записана е в регистъра на политическите партии през 2000 г. „Демократично действие“ е голяма партия, която има най-дълга история в страната. Тя е споделяла властта с християндемократическата формация, с Комитета за независима електорална политическа организация (Copei) в периода между завръщането на представителната демокрация през 1958 г. и началото на Боливарската революция през 1999 г.

 В тази по-умерена група Каприлес, като ръководител на PJ, издига лозунгите за „необходимата икономическа реактивация“, „необходимата демократична реконструкция на институциите“ и за „спешното социално пренареждане“ в страната. Но тя също си даде сметка за народната подкрепа за Чавес и за необходимостта да се приложат някои социални програми (6).

 Парламентарните избори от 2010 г. закрепиха позицията на центристите. Масата за демократично единство (MUD) се сплоти около кандидатурата на Каприлес през 2012 г. Тогава този кандидат беше приел лявоцентристка програма – да се стимулира частната инициатива, но да се обърне внимание и на социалните въпроси. Тази еволюция беше приета сериозно от някои членове на опозицията, които преди това настояваха „прекалено напълнялата държава да отслабне“, искаха връщане към пазарната икономика и приватизация на икономиката, включително на петролния сектор. И докато радикалите говореха само за съдебни преследвания срещу членовете на правителството, Каприлес поставяше ударението върху помирението и националното единство.

„Пушечно месо“

 ПРЕЗ 2002 г. Чавес спечели изборите с убедителна преднина от 11% пред другите кандидати, но смъртта му през 2013 г. предизвика нови избори, които Каприлес загуби от Мадуро с разлика от 1,49%. Тази серия от загуби на по-умерените обаче затвърди позицията на радикалите. След яростни разпри, които според сп. Форин полиси, са провокирали в медиите „възбуда като в сапунен телевизионен сериал“ (7), Каприлес отново потъна в сянката на Лопес.       

 „Фигура на разкола в лоното на опозицията“, „арогантен, отмъстителен и жаден за власт“, но с „доказана популярност, харизма и организаторски талант“ – така е описан Лопес в една грама на Държавния департамент на САЩ от 2011 г. (8).  Лопес се присъединява към „Едно ново време“ (UNT), ново разклонение от „Демократично действие“, образувано през 1999 г., 

което си поставя за задача да разпалва студентските мобилизации от края на 2000-те години. През 2009 г. той основава „Народна воля“. Принуден  е да прекъсне мандата си поради обвинения в корупция и става най-ревностният противник на чависткия лагер, издигнат в ранг на герой сред най-радикалните слоеве на опозицията. Осъден е на затвор. В такъв контекст в очите на най-екзалтираните опозиционери Каприлес е малко дете пред Лопес. Но един нов терен на разбирателство позволява да се обединят двете стратегии: въстание плюс искане за избори.

През 2015 г. Маса за демократично единство (MUD) спечели парламентарните избори с 65.27% от гласовете и получи мнозинството от депутатските места. Но въпреки че членовете на коалицията се бяха споразумели по необходимостта да вземат властта, те нямаха никакъв проект за след това. Извън волята им да свалят Мадуро „за шест месеца“, техните искания се свеждаха до освобождаване на „политическите затворници“, по-конкретно на Лопес, и прекъсване на някои от най-популярните социални програми. В контекст на икономическа неразбория и увеличаваща се несигурност приоритетите на депутатите не отговаряха на желанията на народа. В този период анкетите отчитаха увеличение на отговорите „нито едните, нито другите“, тоест, отхвърляше се властта както на Мадуро, така и на опозицията. Според сондажите групата „нито-нито“ представляваше половината население през 2017 г. (9).

През същата година MUD се разпадна. Мадуро свика избори за Национално учредително събрание (ANC) (10). САЩ и Организацията на американските държави (без Мексико и Уругвай – бел.пр.) не признават това Учредително събрание. Ситуацията се оказа благоприятна за радикалните слоеве на опозицията, подкрепяни главно от чужбина. Но петимата губернатори, избрани от MUD, в края на крайщата положиха клетва пред Учредителното събрание. И отново се появиха пукнатини в опозицията.

Поради тежкото икономическо положение и корупцията привържениците на идеята за провеждане на избори се увеличават дори с подкрепата на някои чависти, някои бивши министри на Уго Чавес или социалистически активисти. На президентските избори през май 2018 г. те подкрепиха кандидатурата на Хенри Фалкон. Той пък стана обект на остри критики в средите на опозицията. Мачадо го обвини в „отвратително и възмутително“ помирение (11). Мадуро спечели изборите с 68% при слаба избирателна активност от 46%. Новият провал на умерените опияни радикалите начело с един Хуан Гуайдо.

Авторитетът му сред разнородната опозиция е доста крехък. Няколко дни преди Гуайдо да се самопровъзгласи за президент, Каприлес нападна опитите на „някои“ членове на опозицията да се наложат със сила и да превърнат венецуелския народ в „пушечно месо“ (12). Съюзът просъществува като фасада още няколко дни след речта на Гуайдо,  но критиките отново се изостриха, тъй като първоначалната цел – бързо сваляне на Мадуро, не беше постигната. На 15 февруари Уолстрийт джърнъл констатира, че въпреки убеждението на „Народна воля“ и на американските им съюзници, че „режимът на Николас Мадуро ще падне бързо, щом Вашингтон започне да му отнема поддръжката на военните, нещата не станаха така“. (13)

И този път неспособността на опозицията да постигне съгласие по стратегията за взимане на власт­та постави на втори план изначалната ѝ слабост – неспособността ѝ да предложи цялостен политически проект, който да убеди мнозинството от населението. Мадуро може още да мобилизира хората. Клановата логика на опозицията обаче подкопава търсенето на мирно решение на днешната криза.

(1) „Open letter by over 70 scholars and experts condemns US-backed coup attempt in Venezuela“, 24 януари 2019, www.commondreams.org.
(2) Michael Selby-Green, „Venezuela crisis: Former UN rapporteur says US sanctions are killing citizens“, The Independent, Londres, 26 януари 2019.
(3) Lire Renaud Lambert, „Venezuela, les raisons du chaos“ (Венецуела: причините за хаоса), Le Monde diplomatique, декември 2016.
(4) Kejal Vyas, „China holds talks with Venezuelian opposition on debt, oil projects“, The Wall Street Journal, New York, 12 февруари 2019.
(5) Вж. Alexander Main, „Au Venezuela, la tentation du coup de force“ (Изкушението за силово налагане във Венецуела), Le Monde diplomatique, април 2014.
(6) „Lineamientos para el programa de gobierno de unidad nacional 2013-2019“ (Насоки на програмата на правителството за национално единство), MUD, Caracas, 23 януари 2012.
(7) Roberto Lovato, „The making of Leopoldo López“, Foreign Policy, Washington, DC, 27 юли 2015.
(8) Ibid.
(9) Yesibeth Rincón, „Crecen los „ni ni“ ante falta de soluciones a crisis“ (Расте „нито-нито“ поради липсата на решение на кризата), Panorama, Maracaibo, 2 януари 2017.
(10) Решенията на Националното народно събрание са обявени за невалидни от Върховния съд, поради това, че то отказа да разследва трима депутати, обвинени в купуване на гласове – бел.прев.).
(11) Orlando Avendaño, „Machado sobre candidatura de Henri Falcón en presidenciales de Maduro: „Es repulsiva e indignante“, (Мачадо за кандидатурата на Хенри Фалкон за президентските избори на Мадуро: тя е отвратителна и възмутителна), PanAm Post, 5 март 2018, https://es.panampost.com.
(12) „¿Quién es el enemigo de la Asamblea Nacional?“ (Кой е неприятел на Националното събрание), 13 януари 2019, http://henriquecapriles.com.
(13) David Luhnow и Juan Forero, „Risk of stalemate mounts in Venezuela“, The Wall Street Journal, 13 февруари 2019.

 Le Monde diplomatique  – март 2019

Превод Венко Кънев