СОЦИАЛНОТО ОТЧУЖДЕНИЕ НА СЪВРЕМЕННИЯ ЧОВЕК. ЕКОЛОГИЧНИ РАКУРСИ

0
258

Даниела Василева е главен експерт в Национален политически институт „Димитър Благоев“, докторант по социология в Института за изследване на обществата и знанието (ИИОЗ) към БАН. Има изследователски интерес към екологичната проблематика в глобален и национален контекст, по-конкретно към екологичната политика и екологичните рискове в съвременното общество.

 

Може би сме в последните години, в които можем да смекчим последиците от вредните за планетата човешки дейности, но защо обществото не предприема нужните мерки?

Прекомерното взиране на съвременния човек в неща, свързани най-вече с икономическия ръст, и стремежът му да се сдобие на всяка цена с различни негови продукти, води до сериозно износване на важни екологични системи, като климата, почвата и водата. Преди всичко изменението на климата е извънредно опасен генератор на екологични кризи. Затова в никакъв случай не бива да се допуска надвишаване на въглеродния диоксид (CO2) в атмосферата над границата от 400 ppt (parts per million).

До този фатален предел обаче е нужно в атмосферата да се абсорбират още само 840 ми­лиарда тона въглероден диоксид. Привидно изглежда много, но всъщност не е. Защото темпото, с което въг­леродният диоксид от различни човешки дейности се изхвърля в атмосферата, през 2011 г. достигна световен рекорд (34 милиарда тона) и трябва спешно да се фокусираме върху основния риск за човечеството и природата днес – глобалното затопляне. При темповете, с които днес се увеличават емисиите на въглероден диоксид, равновесието в света ще изчезне, а климатът ще излезе от контрол около 2035 г. (1). 

Имаме само 12 години, за да намалим драстично емисиите на парникови газове с 45%, според доклада на Междуправителствения панел за изменение на климата (IPCC) от 2018 г. (2), ако искаме да направим нещо за спасяване на планетата и живота на нея. Ако обаче тази опасна тенденция се съхрани и не се вземат спешни и радикални мерки за преориентиране на икономиката към възобновяеми източници на енергия, след 25 години човечеството вече ще е изчерпало напълно своя „кредит“ по изхвърляне на CO2 и овърдрафт няма да има. С други думи,

тоталното отчуждение от природата и от екологичния начин на живот не може да продължава още дълго

Очакванията на учените климатолози са, че световната температура ще се повиши с 4 до 6 градуса по Целзий до края на настоящия век. А  това на свой ред ще повлече и редица други промени, като отдръпване на ледниците, повишаване нивото на световния океан, опасни промени в количественото или в географското разпределение на валежите. Ще се появят и вторични опасни, дори пагубни ефекти, свързани с рязко повишаване на броя и честотата на наводненията, сушите, ураганите и други природни бедствия. През 2007 г. Междуправителственият панел по изменения в климата (IPCC) (3) обобщава тези ефекти в доклад, според който се очаква до края на XXI век нивото на океаните да се повиши средно с 18 до 59 см. Ето защо в тази крайно рискова ситуация сме изправени пред спешен и радикален избор: ограничение или гибел. Tertium non datur (4).

Замърсяването на околната среда обаче ни убива още сега. В рамките на няколко дни през ноември и декември 2018 г. въздухът в България се оказа най-опасният за здравето на хората в цяла Европа. За това информира картата „Европейски индекс за качеството на въздуха“ на Европейската агенция по околната среда и Европейската комисия. Тази карта предлага данни от над 2000 измервателни станции, разположени в Европа (5). Точки с различен цвят ‒ от зелено до тъмночервено, показват моментното състояние на въздуха. Чрез нея се отчита най-малко един от основните замърсители ‒ озон, азотен двуокис, серен двуокис, фини прахови частици 10 (с диаметър до 10 микрона) и фини прахови частици 2,5 (с диаметър до 2,5 микрона). Замърсяването с такива частици е много опасно, защото те навлизат дълбоко в белите дробове, което води до поява или хронифициране на сърдечносъдови заболявания, инфаркти и някои видове рак. Такава извънредно опасна и крайно вредна промяна в състава на въздуха вече е причинила почти 400 000 преждевременни смъртни случая в ЕС за 2017 г.

В статия на списание National Geographic от 22.10.2017 г., под заглавие „Глобалното замърсяване е причина за смъртта на 9 милиона души годишно“(6), се изнасят много тревожни факти, според които годишно хората, умиращи от замърсената околна среда, вече са повече от онези, които умират от редица болести. За 2018 г. официално най-мръсният град на планетата е Делхи, Индия. Най-много хора през 2015 г. са загинали в Индия (2,5 млн. души) и Китай (1,8 млн. души). Да, загинали от своята дейност, водеща до безпрецедентно отчуждаване от природата. Други много силно засегнати държави са Пакистан, Бангладеш, Кения.

Цитираното в тази статия изследване разглежда и последствията от замърсяването върху самата икономика. Според негови данни, държавните бюджети са ощетени с 1,3% от БВП годишно ‒ в бедните страни, и с 0,5% ‒ в развитите страни.

От доста време е публично известно, че една трета от всички вредни емисии от въглероден диоксид идват от горенето на въглища, както и че почти 40% от световната енергия се произвежда от въглища. Като страна, произвеждаща над 40% от електроенергията си от въглища, България също допринася за глобалните емисии на CO2. Ето защо е много наложително страната ни да работи активно за излизане от своята въглищна зависимост, респ. за намаляване на въглеродните емисии или еми­сиите на други вредни вещества, отделяни при дейността на ТЕЦ-овете.

За да се избегнат най-лошите последици от подобни опасни и дори гибелни климатични промени, каквито са продължителните суши, наводненията и увеличаването на морските нива, спешно трябва да се ограничи повишаването на световните температури до 2 градуса по Целзий спрямо прединдустриалните нива. Това обаче може да се постигне само ако се намалят световните емисии на парникови газове до нула.

Икономическата криза от 2009 г. бе сигнал за изчерпаните възможности на досегашните модели за развитие. Истинското предизвикателство в настоящия момент е как човечеството да се откъсне от наложения му комерсиален модел, за да отговори на социалните потребности на обществото, и как да се замени досегашното хищническо експлоатиране на природните ресурси с един радикално нов, по-ефективен, ресурсощадящ и екологоотговорен модел (7). Това не е проблем само пред българската, а и пред европейската, пък и пред световната икономика като цяло. Защото пазарните сили и механизми не успяват да сами да разрешат проблемите и предизвикателствата днес (8).

Спешни мерки следва да бъдат осъществени поне в две главни посоки. От една страна, да се ограничи изхвърлянето на въглероден диоксид в атмосферата, от друга – да се изчисти атмосферата чрез интензивно залесяване и подобряване качеството на хумусния слой на почвата. Успешната формула вероятно е в ефективното прилагане на два динамични фактора – преминаване към използване на енергия не от изкопаеми, а от възобновями източници и разумно използване на все по-дефицитните ресурси на нашата планета. Става дума за икономика, базирана на слънчева енергия и биологичните цикли, която да не създава екологични проблеми.

Въпросът вече не е дали трябва да се премине към „зелена икономика“, а кога и защо това може да стане.

Еволюцията на човека днес вече има само един спасителен шанс – като спешна и успешна

коеволюция с природата

Не би могло да има еволюция при деструктивно и безмилостно експлоа­тиране на природата при все по-драстично и безразсъдно отчуждение на човека (като род, вид или индивид) от природата. Намесата на човека върху различни типове екосистеми вече доведе до опасно намаляване на популацията на някои от растителните и животинските видовете, в определени случаи дори до критична за нормалното им възпроизводство численост, а в други – до цялостно ликвидиране на определени видове. Това се правеше и все още се извършва както пряко, чрез директно въздействие спрямо застрашените видове, така и косвено, чрез разрушаване на елементи на жизнената им среда. В някои случаи човешката намеса доведе и до нарушаване на принципа за стабилността, изискващ видово разнообразие и обезпечаващ нормално функциониране на екосистемата в цялост (9).

Със стремежа към все по-висок икономически растеж и тотално екологично отчуждение човекът е поставил своя опасен отпечатък върху Земята и е сложил край на епохата, наречена от учените холоцен (10).   Днес според учените следва да бъде призната нова геоложка епоха – антропоцен (11). На Международния геоложки конгрес в Кейптаун, РЮА, мнозина учени, сред които геолози, океанографи, климатолози, историци и археолози, предложиха да бъде прието съществуването на „епохата на човека“. И това е така, защото Човекът вече се е превърнал в опасна сила, способна да промени дори и планетата.

Вследствие на човешката дейност и отчуждението от екологичното, природосъобразно съществуване, днес логиката всяко следващо поколение да живее по-добре от предишното вече е сериозно нарушена и дори стопирана. Идеята за такова прогресивно и устойчиво развитие е нарушена. Тъй като е невъзможно да се спрат сремежите на човека към икономическо благосъстояние, би следвало да се намери радикално нов път към икономика, която е адекватна и солидарна с екологията.

Този път днес се оформя като път към „зелената икономика“, икономика на рециклиране и използване на енергия от възобновяеми източници. Това предоставя шанса социалната демокрация да обедини основни цели като цифровизацията, добрата работа, социалното сближаване, икономическото развитие и иновационната политика в нов, прогресивен, социално-екологичен икономически ръст, без екологичен ущърб.

Възможен ли е призивът
„Назад към природата“?

Природата сама по себе си не познава екологическия риск. Но вмешателствата на човека могат да създадат огромни и фатални екологични проблеми: рязко намаляване на площите с ненарушени екосистеми; смаляване на биоразнообразието на планетата (за последното столетие са изчезнали над 25 000 биологични вида); неблагоразумно потребление на дефицитни ресурси, като прясна вода и хумус, при това със скорост, която вече надвишава способността им за възобновяване; рязко намаляване на невъзобновяемите ресурси и пр.

Светът страда от пластмасовите отпадъци. Милиони животни умират всяка година заради тях. Микрочастиците, на които тези пластмасови отпадъци се разпадат, се появяват навсякъде, дори и в нашата храна и вода. Сега промишлено разделяме отпадъците, рециклираме ги, плащаме за обезвреждането им, но всички тези усилия са напълно безсмислени, ако продължава създаването на пластмасови отпадъци. Производителите избягват отговорността за своите вредни действия и трябва спешно да се предприемат законодателни мерки (12). В това отношение световноизвестната организация „Грийнпийс“ пое инициатива да събере подписи и да внесе официално петиция, която да доведе до най-крути мерки срещу корпорациите ‒ производители на пластмасови изделия за еднократна употреба.

Днес обществото не се задоволява само да пречи на естествените механизми да функционират нормално, а съвсем целенасочено заставя природата да работи поновому, в изгода на пазара. На изменение се подлага не само непосредственият видов състав или числеността на организмите на дадена територия, но и следващите в дълбочина фактори. Естествените условия (почва, влага, въздух) за организмите се заместват с нови условия (антропогенно програмирани и прилагани от човека, като механична обработка на почвата, торене, напояване и т.н.). Естественият отбор, който в еволюционното развитие на живота е създал разнообразието на видовете организми, динамично и мащабно се замества с изкуствено създадения, контролиран и използван отбор в този план. Докога и докъде може да издържи природата, т.е. планетата ни, която е единственото обиталище за живота на човека?

Ясното съзнание, че завладяването на природата от човека може да предизвика много нежелани последици, е било съставна част от общоевропейското мислене още в началото на ХVІІІ в. Екологичното мислене от последните няколко десетилетия обаче се характеризира с нещо съвсем ново. За разлика от дотогавашните идеи за опазване на природата, черпили своята мотивация и от областта на естетиката, сега недвусмислено се изказва мнението, че човек може да застраши и сериозно да постави под въпрос природните основи на живота и на цялото човечество. Така се поставя под съмнение самата осъществимост на модерния проект за триумф на разума и прогресивно овладяване на природните сили чрез тяхното деспотично и утилитарно опредметяване. Това екологично мислене по своему подкопава корените на рационализма от Новото време, обуславяйки и стимулирайки неговата драматична криза.

Неслучайно Робърт Шмеман, един от съвременните теоретици на кризата, отстоява идеята, че екологичното мислене е изключително важна форма на съвременната криза, чийто основен знак е системното превръщане на науката в инструмент на човешкия житейски опит. Подобно становище има и в изказвания на Макс Вебер, Карл Шмит, Арнолд Гелен, Романо Гуардини, Ханс Блумеранг. Всички подобни опити за „концептуа­лизирене“ на съвременността предполагат обаче друго научно схващане, свързано с науката на новия век, отличаваща се със строго количествения си (математически) характер, но и представляваща особен тип мащабна програма за преобразуване на всички качествени опити в количествени показания.

В рамките на подобна наука субектът и обектът на знанието неизбежно се разделят от онтологична пропаст. Непосредствена последица от това е и разбирането за природата по начин, който изключва всяко напомняне за нейните истински цели, както и свеждането на всичко „природно“ до статута на средство за целите на човека. Природата губи субстанциалния си характер и се превръща в инструментална ценност.

В това именно се проявява един нов тип диалектика: докато предмодерното мислене гледа на човека като на най-висше и разумно същество в природата, съвременното мислене го „освобождава“ най-напред от общия състав на природата, а веднага след това същностно го противопоставя и на самия него. Когато подобно съзнание се сблъсква с неоспоримите факти, че човекът е неотделима част от природата – онази природа, чието антропоморфно разбиране той използва и гибелно уврежда, тогава вече модерното „естествено разбиране за човека“ неминуемо се превръща в разбирането му като за нечовек.

Именно този сложен, но и фатален обрат свежда човека изцяло до статута на обект, на който е подвластно всичко природно. Вследствие на това действията, допринасящи за подобно „суверенно знание“ и за измамно човешко мнение за природата, неизбежно предизвикват драстично увеличение на възможностите за нейното завладяване, нещо повече, погубването и даже унищожаването ѝ от хората.

Логичен е и следният въпрос: защо, а и как е получено знанието, чрез което Просвещението е намислило да премахне дълбокия смисъл на митовете, да покори въображението и осигури завладяването, безконтролното и безграничното използване на природата от човека? Какво на практика се е случило с известната максима на Бейкън: „Знанието е сила“, която в най-стегната форма изразява духа на Новото време: колкото по-голям е напредъкът на науката и техниката в опознаване на природата, толкова по-голяма е властта на човека над нея.

Най-верния отговор предлага самата наука на Новото време – преди обърната към знанието с оглед на Истината, съдържаща се в него, а и към осъществяване на истината като такава, а днес, в условията на Постмодерността, тя вече се свързва изключително с развитието на технолгиите, с тяхното комодифициране от икономиката, а и се предоставя на интересите на властването, с което всъщност и практически тя се отдалечава от въпроса за крайната цел и за йерархията на ценностите, на които трябва да служи.

В своята статия „Проблемът с климатичните промени“ американ­ският социолог Натан Робинсън задава основателния въпрос към съвременното общество: Ако науката е права, може би сме в последните няколко години, когато е възможно да направим всичко нужно, за да смекчим последиците от вредите от човешката дейност на планетата, но тогава защо обществото не предприема нужните мерки? Това фактически означава, че вече е настъпил фаталният момент за предприемане на извънредни, спешни, последни мерки.

За всеки прогресивен човек, който вярва, че това е вярно, това трябва да се разглежда като най-голямата криза в нашата действителност. Тъкмо затова е необходимо спешно да се изгради реално функциониращо, мощно, граждански и политически ангажирано общество, което да поеме съдбовната отговорност, и ако все още има някакъв шанс, в неимоверно скоростен порядък да ограничи или да преодолее сегашните пагубни тенденции. Това, разбира се, изисква много повече от простото събиране и съобщаване на факти, както и да правим формални констатации. Но то е тясно свързано и с настойчивата потребност хората да разберат какво точно им е необходимо, за да повярват на страшните факти и след това да се държат така, сякаш тези факти са верни (13), тъй като общото между всички нас, човеците, е, че живеем на една и съща планета.

 

 

Бележки:

(1) http://trillionthtonne.org/ (по данни от 21 ноември 2018 г.).

(2) http://www.ipcc.ch/report/sr15/

(3) Междуправителственият панел за климатични промени (Intergovernmental Panel on Climate Change, IPCC) е научна и междуправителствена организация в структурата на ООН, сформирана по настояване на правителствата на страните членки със задачата да предостави на света обективен и комплексен научно-обоснован поглед върху климатичните промени, политическите и икономическите последствия от тях.

(4) Tertium non datur. (Няма трета възможност).

(5) http://airindex.eea.europa.eu/

(6) https://www.nationalgeographic.bg/?cid=120&article=6848

(7) Срв.: Иванова, В. Екологичната трансформация на икономиката – неизбежна необходимост. В.: Научни трудове на УНСС. Том 5/2018., с. 83.

(8) Пак там.,с.84.

(9) Срв.: Дуранкев.Б. Природа, общество и икономика: пропорционалност на развитието. В: Политически хоризонти. бр.6/2018., с.13. ISSN:2534 – 966X.,http:// https://polhorizons.wordpress.com/

(10) Холоцен е геоложка епоха, започваща в края на плейстоцена (преди около 12 хил. години при датиране) и продължаваща до днес, част от периода кватернер. Името му идва от гръцката дума ὅλος, (хилос, изцяло или цял) и καινός (каинос, нов) – „изцяло скорошен“. Холоценът включва разпространението на човешкия вид в целия свят и цялата писмена човешка история.

(11) Терминът „антропоцен“ е създаден преди десетина години от холандския химик Паул Крутцен, носител на Нобелова награда за откриване на въздействието на озоноразрушаващите съединения.

(12) https://bg.greenpeace.org/coa-plasmasa?utm_source=facebook&utm_medium=ad&utm_campaign=cpw_eng&utm_content=23843109400200773&fbclid=IwAR3jutTGYs58CSMmi_M0d1gIY5ZNGlQeUhHFS3DVMqgRy3lQ4oLv3C_BVJI

(13) Nathan J. Robinson. The climate change problem (If progressives think it’s a serious threat to humanity, why don’t they act like it?): https://www.currentaffairs.org/2016/11/the-climate-change-problem.

 

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук