СОЦИАЛНА ЕВРОПА Е МИТ

0
186

Мартин Хьопнер е политолог, професор във Факултета по икономика и социални науки в Университета в Кьолн. Ръководи изследователска група по политическа икономия на европейската интеграция в Института за социални изследвания „Макс Планк“ в Кьолн. 

 

 Защо един по-социален Европейски съюз понякога има нужда от защита срещу „прекалено много Европа“

 

Прогресивният дискурс за Европа е пълен с табута и митове. Навлизането в тези дебати изисква предпазливост. Да се назоват ясно социал­ните последици от европейската интеграция, без да се изпадне в противоречие с мита за „социална Европа“, е сериозно предизвикателство. Не е нужно много, за да ви определят като евроскептик. Поради това изказванията в социалдемократическите и синдикалните среди почти винаги включват и мита за „социал­на Европа“.

Въпросната „социал­на Европа“ може да бъде наблюдавана или само предполагана. Във всеки случай терминът не описва истинското състояние на Европейския съюз. Прекалено много неща се случиха през последните две десетилетия. От намесата на Европейския съд по отношение на правото на синдикални действия (делата „Викинг“ и „Лавал“) и подчиняването на публичните инфраструктурни сектори на европейското конкурентно право до политиката на т.нар. Тройка (Европейската комисия, ЕЦБ и МВФ – бел.прев.), целяща да „стъпче“ социално южната част на континента. Политиката за полово равенство, давана често като пример за желана социална политика на ЕС, едва ли е достатъчна, за да компенсира всичко това.

Наистина ли възниква „социал­на Европа“? Не, няма никакви признаци за това. Моля, не ме разбирайте погрешно: ЕС може да има по-голямо социално въздействие, отколкото в момента. Това не е мит и ще се върна към въпроса допълнително. Но е мит, както се твърди в редица изказвания, че „повече Европа“ ни приближава до „социал­на Европа“. Това традиционно говорене загуби смисъла си през годините, но упорито битува в самомнението както на социалдемократите, така и на синдикалистите.

Икономическата интеграция
не доведе до Социална Европа

Нека заедно си припомним стъпките на европейската интеграция, които някои от вас са изпитали от първа ръка. Може би сте проследили дискусиите по програмата за вътрешния пазар през 80-те години на миналия век. Или пък сте по-млади и спомените ви датират от Паричния съюз и съпътстващите го реформи. Всичко това са стъпки единствено към икономическа интеграция. Защо тогава социалдемократите и синдикатите винаги ги подкрепяха? Защото те бяха съпътствани от едно социално обещание – понякога не съвсем изявено, понякога твърде ясно. Съществуваше очакването, че икономическата интеграция ще „прелее“ и в сферите на политиката и в крайна сметка ще доведе до „социал­на Европа“.

Изглежда напълно правдоподобно, поне на теория. Политическите анализатори също подкрепяха идеята за „преливането“ и по този начин сякаш потвърждаваха достоверността на предположението. Историята на интеграция­та обаче се разви по различен начин. С всяко разширяване ЕС ставаше все по-разнороден. А шансовете да се реализират амбициозни социал­ни проекти за хармонизация непрекъснато намаляваха ‒ вместо да нарастват в съответствие със степента на икономическа интеграция. Вече не е възможно, дори на теория, да си представим европейски социален модел, който да е подходящ и за България, и за Дания, като не става дума за подробности. Същото важи и за очакванията за амбициозни общоевропейски правила за режимите на съучастие на работещите в управлението на фирмите.

Но това не е всичко. Нарастващата разнородност на държавите членки не попречи икономическата интеграция да става все по-радикална и да прониква във всички възможни сфери на политиката. Преливане наистина се осъществи. Но то бе движено не от стремеж към наднационален характер на социалните разпоредби, а от разрушителната динамика на либерализацията там, където засега се реализира социалната политика ‒ на нивото на държавите членки. 

Разрушителната динамика на либерализацията

Съществуват няколко различни източника, които стимулират тази динамика на либерализацията:

Първо, Европейското конкурентно право, което забранява държавната помощ. Това често създава проблеми за публичните дейности в сектори, в които работят както публични, така и частни доставчици. Ето, стои например въпросът дали публичното финансиране на организации­те, които предоставят социални грижи в Долна Саксония, е нарушение на европейското конкурентно право, тъй като поставя в неравностойна конкуренция частните доставчици на социални грижи. Ние постоянно се сблъскваме с подобни конфликти в „смесени сектори“, например банки от публичния сектор, обществени медии и всички сектори, свързани с инфраструктурата. Частните доставчици виждат европейското право в областта на конкуренцията като средство да наложат своите интереси в съответствие с либерализацията.

 Второ, свободите на единния пазар, т.е. правото на даден играч на пазара да се движи свободно в рамките на вътрешния пазар. Европейският съд тълкува тези права толкова широко, че те вече наподобяват права за едва ли не еднолична либерализация. Конкретно, свободата за предоставяне на услуги доведе до сериозни либерализиращи последици; същото може да се каже например и за свободата на учредяване. Това добре се илюстрира с един текущ правен казус.

В присъдата по делото Polbud Европейският съд реши – ако използваме техническия термин, – че изолирана трансгранична трансформация попада под закрилата на европейското право за свободно учредяване. В бъдеще това ще улесни още повече компаниите, които искат да се освободят от настоящия си юридическия статут и да придобият друг в рамките на ЕС. Вече няма да им се налага да прехвърлят централата си или дейността си в друга държава членка, за да направят това. Това е взривоопасно, що се отнася до социалните аспекти, тъй като вече ще бъде по-лесно да се заобикалят изискванията за съучастие на работещите в дейността на управленските органи на фирмата. Такова заобикаляне ще е много по-защитимо при спорове с представителите на работещите във фирмата. Подобни решения все по-определено превръщат съучастието на работещите в управлението на фирмите от задължение в доброволно съгласие.

Всичко това е далеч по-маловажно в сравнение с механизмите за макроикономически мониторинг и преструктуриране, създадени вследствие на кризата в еврозоната, както и в сравнение със силната социално разрушителна намеса на Тройката в икономическата, социалната и бюджетната политика на държавите членки, обхванати от разпоредбите на европейската осигурителна мрежа. В допълнение към добре известните изисквания за икономии и за орязване на социални програми тези разпоредби включват умишленото отслабване на синдикатите, например чрез целенасочената намеса по отношение на нормативно задължителния характер на регионалните колективни споразумения.

Вътрешноевропейска глобализация на квадрат

Този списък е ограничен до динамиката на либерализацията, наложена от наднационални институциии ‒ Европейската комисия, Европейския съд, Европейската централна банка, Международния валутен фонд. Европейската интеграция на свой ред генерира допълнителен импулс за либерализация, като усилва икономическата конкуренция между държавите членки на ЕС ‒ само помислете за сферата на данъчното облагане. Разбира се, същностната цел на вътрешния пазар е да се усили конкуренцията вътре в Европа – това не може да се оспори. Но, моля ви, не вярвайте на онези, които твърдят, че европейската интеграция е средство за защита срещу глобализацията, или с други думи ‒ срещу транснационалната конкуренция. Това също е мит. В действителност европейската икономическа интеграция служи за засилване на глобализацията. В известен смисъл това е един вид вътрешноевропейска глобализация на квадрат.

Какво означава всичко това от гледна точка на надеждите ни за един Европейски съюз, който би могъл да има, ако не друго, поне по-благоприятно социално въздействие от сега? Не искам да приличам на човек, който трупа аргументи за отхвърляне на визионерските проекти на европейско ниво. Един добър проект, например, би бил предоставяне на помощ за учредяване на минимална социална сигурност в по-бедните страни от ЕС, където все още няма подобна защита. Заслужава си да се борим за тази и други подобни идеи, които с право биват определяни като „повече Европа“.

Това обаче не променя истината, че би било безотговорно да се създават фалшиви надежди за хармонизация, т.е. социално изравняване на Европа в обозримо бъдеще. Това състояние, разбира се, може в бъдеще да се промени. Дотогава обаче ще трябва да се научим да приемаме една особена многостепенна система. Конкуренцията, свободите на единния пазар и спазването на някои основополагащи изисквания на евроконвергенцията са защитени на европейско равнище. Същевременно, регулациите и механизмите за преразпределение, необходими за реализиране на социални права, остават децентрализирани на равнище държави членки.

Краят на митовете

Това прозрение е изключително насочващо, когато става въпрос за формулиране на обосновани стратегии. Просто да се предлагат визии за бъдещата европейска социална политика не е достатъчно. Тези концепции трябва да бъдат придружени от допълваща вторична стратегия, която осигурява по-добра защита на социалните приоритети на равнище на държавите членки, сблъскващи се с европейската динамика на либерализацията. Един от централните елементи е концепцията за изключения по определени сектори,  разработена от някои юристи, свързани с профсъюзите. Целта е трудовите и социалните регулации на държавите членки да се изключат от обхвата на свободите на единния пазар, на европейското конкурентно право и на придружаващите ги санкции.

И тук кръгът се затваря, що се отнася до мита, че „социал­на Европа“ може да бъде осъществена чрез „повече Европа“. Неотложната необходимост да се осигури по-голяма защита на трудовите и социалните норми срещу разрушителната динамика на европейската либерализацията не може да бъде включена в традиционните подходи. По-социален ЕС понякога се нуждае от „повече Европа“, но също така понякога се нуждае и от „защита срещу прекалено много Европа“. Тази истина обаче си остава табу за социалдемократите и синдикалистите дори и днес. А това създава опасна празнота. Има риск изискванията да продължат да изостават от онова, което в действителност може да се постигне. Включването на осъществими решения в прогресивни програми се затруднява от това, че те влизат в противоречие с митове, които са станали безполезни, но продължават да бъдат възпроизвеждани.

Митовете може и да са необходим елемент от политическото самочувствие. Както видяхме обаче, те могат да бъдат и разрушителни. Ако искаме да разберем как ЕС може да стане социално по-справедлив, просто трябва да се отърсим от митовете и табутата. До ден-днешен обаче подобна готовност, в най-добрия случай си остава в зародиш. Трябва да осъзнаваме риска емпиричните прозрения да бъдат изтласквани от прогресивните дебати за Европа ‒ и то в полза на упорито повтаряни митове. Опитът ми показва, че най-добрият подход е митовете ясно да бъдат назовавани  и непрекъснато да бъдат подлагани на критичен анализ.

International Politics and Society

19.10.2018 г. 

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук