Едно интервю на Велислава Дърева
В.Д.: Някак си незабелязано минаха 70 години от Референдума за Република. Преди поне ни облъчваха как това е фалшив референдум, в окупирана държава, под дулата на съветските Катюши, а сега – пълна тишина. Защо, според теб?А.П.: Защото монархията като институция, не толкова личностно, а именно като институция, беше доволно компрометирана в очите на българите. И дори тези кръвни, по роялистична линия, връзки на нашата династия със световните монархически династии, включително и с английската, не можаха да изчистят горчивото петно и стигмата, че два пъти заставаме на страната не само на губещата сила, но и на несправедливостта.
Аз, за жалост, помня бегло детството си, даже помня бялата бюлетина, на която пишеше „ЗА“ монархията. Не знам срещу родителите ми да са отправяни оръдия, танкове или бойни самолети. Така че това беше една естествена алиенация от разочарованието, граничещо с отвращение, от тази система на управление. Е, ако по-късно се появи някакъв закъснял интерес, да не кажа култ, към монархията, то това горе-долу беше по същите причини, но с обратен знак. Смяната на системата на управление обаче невинаги носи по-добри перспективи.
В.Д.: Точно това исках да попитам. Какво е значението на този референдум тогава, в онзи конкретен момент, и какво спечели или може би, какво загуби България?
А.П.: Аз не знам какво е загубила България от това, че не е монархия, освен придворните дами и парадите с екзалтации, еполети и акселбанти. От друга страна, идеята, че има Република, създава едно красиво, та макар и лъжовно впечатление за управление на народа. Идеята за републиканизъм не е толкова механизъм на управление, колкото до това, че вече няма да има наследствени длъжности, защото някой си е направил труда да се роди. Както е днес във Великобритания – ако си първороден син на някой лорд, може да си пълен кретеноид, пак ставаш член на Камарата на лордовете, което е останка от феодализъм, в крайна сметка. Републиканизмът, включително и на Левски, е идея за народно управление. Но не непременно да се сменят през два-три месеца премиерите и портретите в кабинетите.
В.Д.: Добре, сбъдна ли се въжделението на Левски? Тази ли е Републиката, която той наричаше „чиста и свята“?
А.П.: Не само у нас, къде се е сбъднало всенародно въжделение? Във Франция, като има пет републики, да не би французите да обожават Републиката само защото не е монархия? Цялата работа е в това, че формата на управление невинаги съвпада с неговите функции, защото не институциите правят хората, а хората правят институциите. Ти знаеш, че преди Де Гол институцията, позицията „Президент на Франция“ не означаваше почти нищо. Въпреки че има един убит френски президент – Карно. Формалната промяна на системата на управление невинаги носи очакваните резултати. Да оставим настрана въпроса, че нито една идея не е реализирана в онзи първоначален идеен и привлекателен вид, в който е започнала. В този смисъл, аз смятам, че и християнството в ранната му форма е не по-малко деформирано, отколкото марксизмът. Същото се отнася за личностите. Колкото и велики да са някои личности, не може да няма някое петънце, което все пак да замъглява техния имидж и затова хората са измислили религията и най-вече боговете.
В.Д.: В този смисъл, републикански ли е настроен българският народ, републиканец ли е той наистина?
А.П.: Мисля, че вече да.
В.Д.: Защо „вече да“?
А.П.: Можем да кажем този абсурд – монархическа република. Това според мен е разбирането и въжделението, както казваш, на българското общество. Абсурдно е, но е така.
В.Д.: Да, защото българският народ винаги се стреми към някаква власт, която е подобна на монархическата, някак абсолютна, почти божествена, дори магическа, българинът е гражданин, но се държи като поданик, а в същото време се правим на република. Желю Желев се самоиронизираше, като казваше „Президентът е цар с мандат“.
А.П.: Така е, има много монарси, които имат далеч по-малки пълномощия, власт и право на съдбоносни решения в историята на всички народи, отколкото при едно републиканско управление. Съединените американски щати какво са? Република! Аз не мога да разбера какво толкова е великото и демократичното на Търновската конституция, при която суверен не е народът, а монархът. Даже и смъртните присъди са издавани в името на еди-кое си величество. И това е гъвкавата, разтегливата материя на съотношението между република и монархия. Англичаните са поданици, но не смятам, че живеят в по-тоталитарен режим, отколкото китайците, които са граждани.
В.Д.: Има хора, които смятат, че по-добро би било бъдещето на България, ако тя бе запазила своето монархическо държавно устройство, като дават примери точно с Англия, изобщо с всички монархии в Европа, и техните аргументи трудно могат да бъдат оспорени…
А.П.: Помниш ли, ти си свидетел, каква врява беше, че депутатите гласуват с чужди карти. Е, добре, този порок беше технически преодолян, но парламентът не стана по-обичан, по-ефективен и по-уважаван като институция. Цялата работа е, че ние се плъзгаме по тези неща – задължително гласуване, президентска република, смъртно наказание. Това са само текстове, закони, а закони се прилагат само когато има съответна среда. Вечните ни вайкания, че нямаме стратегия, доктрина, идея, сравненията със сръбската национална доктрина или с гръцката, която все пак е осъществявана в средата на XIX век – това е лековато. Една идея, доктрина, както ти казах (всичките тези, които обикновено ги изработват, са доста благодарствено хонорувани), може да има бъдеще само тогава, когато имаме една подходяща среда. И тук, понеже нашето списание е все пак теоретично, да припомня какво беше през 60-те години, при пръкването, така да се каже, на новите държави в Африка след краха на колониализма. Първата от тези държави беше Гана. На тях, като че ли преднамерено при това, им дадоха демократични институции и формална конституция и те се изродиха в диктатури, независимо дали са ориентирани към Москва или Вашингтон. Тогава, когато ти си се стиковал към формалния текст на едно законодателство и пренебрегваш човешкия фактор, който ще го реализира, ти си обречен на разочарование, да не кажа на провал.
В.Д.: Да, всички помним приказката отпреди 10 ноември – „Преди имахме цар с корона, сега имаме цар с каскет“.
А.П.: Да, тежка е царската корона, особено когато е от картон… Когато някой е обявен за спасител, а той много си повярва, и този виц, дето го разправяме – за казана и българите, които дърпат този, който се е измъкнал над катрана, може да има и друг прочит.
В.Д.: Какъв?
А.П.: Този, който се издига, получава мания за величие. Днес сме свидетели на такава негативна еволюция. Този с каскета все пак не казваше „Аз“. А онзи, с короната, казваше „Ние“. По средата познай кой стои.
В.Д.: Ами един, дето на три пъти му позволяват да бие една и съща дузпа, докато вкара топката във вратата.
А.П.: Не трябва да се сърдим само на него. Отново става дума за средата…
В.Д.: Отново става дума за народопсихология…
А.П.: Печели ли наред всички избори, както твърди? Печели. Той не се кандидатира на планетата Сатурн, той се кандидатира в български, конкретни електорални условия.
В.Д.: Така ти отговаряш на моя въпрос дали българинът е републиканец, или мечтае да има някой с магическа пръчка.
А.П.: Виж, за българския народ идеалът е монархическа република. Мисля, че в това двусмислие, в този парадокс се крият два фактора – преклонението към истинския или измисления лидер, едно на ръка, и едни изконни, възрожденски, егалитарни традиции в българското общество. Още преди руснаците да изгонят турците, ратаите са сядали на същата трапеза до чорбаджията. Има едно такова усещане за общност, което е дошло от това, че не сме имали толкова живителна потомствена аристокрация. Значи тази бленда между възрожденските егалитарни традиции и почитанието към лидера, често пъти сляпо, ражда този парадокс, както го наричам, монархическа република.
В.Д.: Или републиканска монархия…
А.П.: Може и така да се каже…
В.Д.: Защото цар Борис е казвал за себе си „Аз съм републикански цар, аз съм цар-републиканец.“
А.П.: Ами то във френската история има такива случаи след 1848 г.
В.Д.: Даже собственият му прадядо…
А.П.: Разбира се. Но за да не виним само българския народ, след революцията от 1848 г. има пет републики и три монархии. Ламартин, който е поет, пътешественик, писател, интелектуалец, абсолютен морален и литературен авторитет, той две години след 1848 г. губи изборите от едно нищожество – племенника на Наполеон Велики, който няма нищо величествено, освен че му е племенник. Наполеон ІІІ, нищожеството, побеждава великия Ламартин. Така че не само ние сме склонни към заблуди, към увлечение и към слепота.
В.Д.: По време на Великото народно събрание имаше едно решение – да се прави отново референдум за републиката, след което това беше оттеглено. Мисля, че едните се страхуваха, че може да бъде върната монархията, пък другите се страхуваха, че може да бъде затвърдена републиката.
А.П.: Виж, всеки, който познава тази история като съвременник или по историческа документация, и дори лични свидетелства, знае колко ниско беше паднал престижът на държавната власт в България, въпреки обаянието и въпреки плачовете на погребението на царя. България беше приемана навсякъде не неохотно, както казва моята приятелка проф. Витка Тошкова, България беше приемана като последователен и твърд съюзник на Третия райх. Една добра дума не беше казана за българското правителство. И като много ми цитират Уинстън Чърчил, много ми е любопитно, защо се забравят неколкократните му мерзки изказвания не само за правителството, което нарича „клика“, но и за народа, когото нарича „мръсен“. След това, включително и аз, съм му писал предговори, издадохме го на български език в издателство „Труд“, защото се чувствахме неудобно, че сме го пренебрегвали. Но всеки, който знае тази история, знае също, че при бомбардировките, наред с взривяващите се химикалки, което е варварство, наред с бомбите, пускаха и позиви „Свалете продажната си клика“. Но това не се цитира, също както не се цитира какво е говорила Влада Карастоянова по Радио Лондон срещу тогавашното правителство. А Влада Карастоянова не е представител на Коминтерна в никакъв случай.
В.Д.: 45 години отношението към монархията, особено към Фердинанд и Борис, беше крайно негативно, после настана времето на идеализацията. Това вечно лашкане от едната крайност в другата, без реална историческа оценка, без професионално отношение към историческите факти, без почтен анализ на плюсовете и минусите.
А.П.: У нас всяко заставане на една умерена, по средата, позиция предизвиква изстрели и от двете идиотски страни. Фердинанд носи огромна отговорност за нашите национални нещастия от 1913 г. насам. Така е. Но, ако приемем, че България е чудото на балканското стопанско и икономическо развитие, то тогава кой е държавният глава? Разбира се, че трябва да се отдаде позитивното на Фердинанд. Разбира се, че трябва той да бъде и укорен. И неслучайно по единодушно решение е изпъден през гара Казичене… Същото се отнася за Борис. Не може да се премълчи, че нито един български войник не е изпратен на Източния фронт. Както не може да се каже, че никаква вина няма за евреите от новите земи, защото, ако един японски остров е под юрисдикцията на българска власт, пък макар и временна, държавният глава носи отговорност. Как така са наричани изконни български земи, „новите земи“, но когато гонят евреите оттам, ние нямаме нищо общо с тази работа? Драмата на съвременния учен, историк, личност, човек е да застане в една умерена среда и да каже „Да, това беше така“, „Не, това не беше така“ или „Да, за другата страна или другия период от българската история“. Обикновено този човек е нежелан, този човек е, както казах, отстрелван и от двете страни, а може би и осъден на забвение.
В.Д.: Знаем, че в историята няма условно наклонение, но каква би била съдбата на цар Борис, ако той беше доживял 9 септември?
А.П.: Има, има! Ако Борис беше се държал като крал Михай, може би щеше да получи не един, а даже два съветски ордена. Между другото, той е единствената коронована глава, която получава съветски орден в чест на победата. Има „ако” в историята. Примерно, по време на Балканската война, ако беше Стамболов, нямаше толкова лесно гърците и сърбите, и румънците да го преметнат, както преметнаха неговите наследници. Не вярвам, че цар Борис би бил гален с перце, но едва ли щеше да остане на престола.
В.Д.: Но щеше да остане жив, мисля…
А.П.: Това е величието на кралските фамилии. Английският крал пише на Борис ІІІ: „Драги братовчеде, надявам се, че този път няма да вземете онова решение, което толкова много раздели нашите два двора“ – става дума за Първата световна война. Но въпреки това, че и втори път той остава на другата страна. Но, както виждаш, Симеон е канен на всички роялистки династически тържества в Лондон. И това вече е индикация, че монархията, каквито и беди да носи, носи едно равновесие, което невинаги присъства в републиканската форма на управление.
В.Д.: Да, защото по принцип самата монархия, монархическият институт е глобален, защото това са династични бракове, всички монархии са роднини помежду си…
А.П.: Между другото, последният руски император Николай ІІ е разговарял с жена си, императрицата, на английски, а си е кореспондирал с Вилхелм ІІ на немски. Така че има позитиви, които никой не може да отрече. Но цялата история не може да зависи от едно раждане. Не може чрез едно раждане да предопределиш съдбата на народ и нация само защото си направил усилието да се родиш.
В.Д.: Симеон ІІ не е детрониран, той не абдикира, защото след референдума не подписва документа за абдикация, т.е. имаме цар без царство и без трон. Той можеше да си седи в Мадрид и „Бог високо, цар далеко“, и да бъде като Мъдреца от планината…
А.П.: Кой ли не се изреди да му се покланя в Мадрид, включително и върли комунисти. Още по времето на социалистическа България за него в пресата, доколкото се появяваше той, от всички крале-изгнаници, короновани глави, за него се говореха най-хубави неща. Първо като личностно поведение, и второ – отношението му към България. Между другото, емиграцията не го обичаше много, защото той имаше друго отношение към България. Не казваше като сръбския крал „Да се махат ония тирани от моя дворец”, и пр., и пр. И това, до голяма степен, събуди респекта към него, още преди да се случи този изумителен прецедент – царят да стане премиер.
В.Д.: Симеон може би единствен от монарсите в света свали своите царски инсигнии и регалии и се закле в републиканската конституция.
А.П.: Една от причините да се отнасям с уважение към него е, че той произнесе свещените думи: „Заклевам се в името на Република България“. Аз бях там… Това за мен е израз на голямо предизвикателство и почти мъжество, защото той рискуваше (а може би и е) да бъде упрекван от всичките си братовчеди – дали в изгнание, дали управляващи, че един цар се заклева в републиката. Да, той е цар, такъв се е родил, както и да го усукваме, такъв си е. При неговото раждане са присъствали държавни дейци, пъпът му се пази в архивите, мисля. Той все пак донесе едно усещане за равновесие – може да не е монархическо, може да е истински човечно. Казах преди пет-шест дни, че нашият бъдещ президент трябва да бъде мислен в равновесие. Симеон беше намразен от сините, затова че забрани да се мрази. И докато кой ли не се представя за преследван от комунизма, за жертва, единственото нещо, което казва Симеон, е, че е изгнаник, нищо друго не е казвал. И това, че не отива на гроба на чичо си, свидетелства също за едно особено отношение, насочено към помирение. Неговият „провал“, шегичките, които се отправят към него, фактически показват нашата неспособност да живеем разумно.
В.Д.: Това исках да те питам – за отношението днес към монархическия институт и към самия Симеон ІІ. То се диктува от най-елементарни политически интереси, временни, конюнктурни, късогледи и в крайна сметка всички са се втренчили в прословутите имоти (щото им се вижда вкусна тема), а не искат да видят целия този позитив, който донесе Симеон.
А.П.: По времето на неговата най-висока точка на популярност в България той, ако поискаше храма „Св. Александър Невски“ като частна собственост, и него щяха да му дадат. Години наред някои минават за големи републиканци, повтаряйки укоризнено думите на Симеон, че няма претенции към България, обаче си искал имотите. И не разбират, или не искат да разберат, че той няма претенции като цар, като монарх. А това, че си иска имотите, и то чрез българския съд – аз искам да знам кой от нашите видни интелектуалци завеща едно лозенце на местното читалище? Всички се юрнаха да си търсят бащини и дядови пасбища. И, примерно, гледат двореца Враня, който не е нищо особено, а подареният парк не го гледат. От друга страна, ние не можем с теб да очакваме от него да пее Интернационала…
В.Д.: Естествено! И не трябва!
А.П.: Той не ми е от генетичната и идейната кръв. Но Симеон се опита да направи нещо като помирение, въпреки че спокойно би могъл да бъде изцяло на отсрещната страна. И затова беше обстрелван и от двете страни и завърши така неуспешно. Ако смятаме здравомислието за неуспех. Има и още нещо – как той царствено понесе поражението си. Не се направи на сърдит на българския народ като Иван Костов, че са фалшифицирани изборите, и не викаше „престъпници“ и пр. Колко достойно понесе една загуба и след това се срещаше със своите опоненти без капка агресия, поне видима.
В.Д.: Това е неразбираемо за окъснелите санкюлоти…
А.П.: Разбира се. Това е парвенюшко отношение.
