Михаел Брьонинг е ръководител на отдел „Международни политически анализи“ на фондация „Фридрих Еберт“.
Все повече се налага разбирането, че европейските левоцентристки партии плащат цена за това, че са се отдалечили от своите твърди избиратели преди всичко в две области на политиката – в сферата на икономиката и по въпросите на идентичността
За левоцентристките партии в Европа барометърът продължава да показва буря. През миналата година ги сполетя поражение в Испания, Хърватия и Ирландия, а една година по-рано във Великобритания и в почти още една дузина европейски страни. Като резултат сега в много малко от страните членки на ЕС управляват левоцентристки партии. А там, където това все още е факт, изглежда, че дните на управлението са преброени. Социалистическата партия на Франция претърпя историческо поражение. И дори в Швеция, в традиционната страна на европейската социалдемокрация, дяснопопулистките шведски демократи достигат при социологическите проучвания до 25% одобрение.
Да не говорим пък за Източна Европа. Там на много места подкрепата за левоцентристките партии от дълго време е под границата на десет процента. А в Полша социалдемократите вече не са представени и в парламента.
Въпреки че причините за това историческо отстъпление са комплексни, изборните анализи същевременно показват една изненадващо ясна картина. Все повече се налага разбирането, че европейските левоцентристки партии плащат цена за това, че са се отдалечили от своите твърди избиратели преди всичко в две области на политиката – в сферата на икономиката и по въпросите на идентичността. Точно анализи след избора на Тръмп убедително показват, че тези две политически области – и отстояваните позиции на левоцентристките партии в тях – са се превърнали за голяма част от традиционните им избиратели в шифър на все по-критично оценявани проблеми на глобализацията.
Така едно изследване на фондация „Бертелсман“ от декември миналата година показва обвързване на страха по отношение на глобализацията със скептицизма по отношение на проблемите на миграцията, което се възприема като глобално предизвикателство, и то във всички девет от изследваните страни.
Последици от промяната на курса
Една от главните причини за сегашното отдръпване на работниците от (някогашните) работнически партии с основание се открива в смяната на стратегическия курс на европейските левоцентристки партии в края на 90-те години, чрез която големи части от европейските социалдемократи търсеха възможност да се преоткрият като NewLabour, „трeти път“ и „нов център“.
Партиите се откъснаха от своите традиционни позиции и се отвориха към либерализиране на пазарите, към дерегулиране и към свободна търговия. В началната фаза този път се оказа успешен. Все пак с този подход левоцентристките партии постигнаха многократно изборни победи, в това число във Великобритания и в Германия. Но в дългосрочна перспектива положителното донесе негативи. Защото обръщането към центъра остави след себе си дълбока идеологическа пропаст между партиите на левия център и техния традиционен избирателен корпус. По тази причина на някои места се появиха нови леви партии, които се профилираха като пазители на чистата вяра.
В много европейски партии програмните промени по въпросите на икономиката се допълваха от засилени прогресивни позиции по социокултурни въпроси, не на последно място и по въпросите на миграционната политика и политиката на интеграция. Изглежда сякаш проблемният прагматизъм по отношение на социално-икономическите принципи трябваше да се компенсира от прогресивни идеологически позиции в областите на идентичностните политики. Левоцентристките партии отслабиха ограниченията за имигрантите, либерализираха правата за гражданство и заложиха на прогресивна политика на идентичност (например по отношение на пълна равнопоставеност на хомосексуалните жизнени проекти) като характерен идеологически белег и ядро на прогресивен светоглед.
От гледна точка на обществото тази политика даде позитивни ефекти. На много места тя облекчи интеграцията на малцинствата и за много общества беше благотворна. Като цяло обаче с това изместване на позиции се формира тежка ипотека.
Защото колкото и прогресивна и последователна да изглежда тази политика, толкова тя се оказва отчасти несъвместима с настоящите разбирания и предпочитания на традиционното избирателно тяло на левия център. Преди всичко много от по-скоро консервативно настроените в ценностно отношение избиратели и избирателки от долния край на социалната стълбица се почувстваха застрашени и изоставени в икономическото развитие на глобализацията, както и от промените в социално-културната сфера. Но дори и там, където опасенията не преминават във фрустрация, даден прехвален социално-икономически напредък се посреща в традиционния избирателен корпус на левицата в най-добрия случай с дезинтересувано повдигане на рамене.
Какви са обаче последиците на една политика, която посреща опасенията на големи части от електората не с разбиране, а с подозрение и със скептично мълчание? Това е шанс за политическия противник. В последна сметка прекалено много от класическите групи избиратели на социалдемократическите партии се насочиха към нови политически сили. И то такива, които не отвръщат погледа си от несгодите, а поемат тези опасения, усилват ги и ги инструментализират за собствените си цели. На предишните избори в Австрия и във Великобритания популистките партии бяха подкрепени от около 80% от работниците.
Саморазрушителни дебати за избор на посоката
Предвид тази непрекъснато изостряща се екзистенциална криза дебатите за посоката на развитие на левоцентристките партии в Европа понякога придобиват саморазрушителните измерения на гражданска война.
Във Великобритания повторният избор на Джереми Корбин за ръководител на Лейбъристката партия рязко задълбочи съществуващата пропаст между партийното ръководство и мнозинството в обществото.
В Испания поражението на социалистите през миналата година предизвика най-голямата лидерска криза от четиридесет години насам.
Подобна криза застрашава и Франция, където Франсоа Оланд се отказа от втори мандат. А в Германия социалдемократите се борят да си възвърнат загубените позиции, като се концентрират върху темите за справедливост и равенство.
За много прогресивни наблюдатели тези конфликти представляват болезнена, но необходима крачка. За тях корекцията на политическия курс наляво е сигнал за отдавна необходимото завръщане към идейните ключови компетенции на левия център и към мечтаното освобождение от пленничеството на неолиберализма. От една страна, това може наистина да е верен път. Но колкото и смислено да изглежда този поврат, той все пак не е универсално средство за лечение. Дългосрочният успех не е гарантиран най-вече затова, защото целенасоченото завръщане наляво засяга само една от двете основни теми, които лявоцентристките партии в Европа бяха изоставили, а именно икономиката. Очевидното недоволство на избирателите спрямо определени аспекти на прогресивната политика на идентичност, особено по въпросите на миграцията, което се задълбочи отново през миналата година по време на кризата с бежанците, остана встрани от вниманието и след тази едностранна рокада.
Проблемът е, че икономическите проблеми са не просто само част от общата картина, но дори не са и най-важната. Това е резултат от ежегодното изследване на Европейската комисия в европейски мащаб. Допитванията на Евробарометър в 34 европейски страни и региони показват, че двете най-важни теми за европейците днес са имиграцията и терористичната заплаха – далече преди икономическото състояние на континента и безработицата. В Европа не важи максимата „Икономиката, глупако!“, въпреки че левоцентристките партии се правят, че това е така.
Елементарна истина е, че левоцентристките партии в Европа, ако искат да си върнат подкрепата на европейската общественост, трябва да се обърнат към действителните грижи и основните интереси на тази общественост. А не само към темите, за които самите те се смятат за особено подготвени и компетентни поради традицията и от гледна точка на идеологическия си инструментариум.
В противен случай избирателите ще си намерят други средства и представители. А това означава, че показателят на барометъра – буря за европейските левоцентристки партии, ще продължава да бъде актуален.
Източник: Michael Bröning, Was bleibt von der Linken in Europa?, Neue Gesellschaft-Frankfurter Hefte, H. 1-2, 2017, S. 21-24.
Превод Лиляна Канева
