ОБНОВЛЕНИЕТО НА СОЦИАЛНИТЕ И ДЕМОКРАТИЧНИТЕ ЦЕННОСТИ

0
198

Петър-Емил Митев е политолог и социо­лог, доктор на философските науки. Професор в СУ „Св. Климент Охридски“ от 1988 г. Бивш директор на Научноизследователския институт за младежта (1972-1988), председател на Българската социологическа асоциация (1991-1999). Председател на Управителния съвет на Института за социални ценности и структури „Иван Хаджийски“.

Тезиси по проекта „Обновлението на социалните и демократичните ценности като неотменна част от модернизацията на социалдемократическите партии“, представен на 19-20 май и 16 юни 2017 г. в София 

 

Значение

Ценностите са първостепенни ориентири и морални опорни точки в личния и обществения живот. Дори самото подреждане на ценностните приоритети може да предизвика и обоснове генерална промяна на политическата практика. Едно е да се каже „Liberté, égalité, fraternité!“, друго е „Égalité, liberté, fraternité!“. Първите формулировки на водещи ценности в модерността свързват, но и разграничават два различни ценностни акцента – демократичния и социалния. Политическите проек­ции могат да се проследят от историческия сблъсък на жирондисти и якобинци до неолиберализма и левия радикализъм в нашата съвременност.

Смисълът на социалната демокрация е защитата и реализацията както на социалните, така и на демократичните ценности, тяхното хармонизиране. Тази задача изисква постоянна актуализация на ценностния подход, което през ХХІ век е с повишена трудност.

Проблемна ситуация №1

В съвременния свят сме свидетели и участници в сложни процеси, които, от една страна, увеличават ролята и значението на социалните и демократичните ценности, а от друга, създават рискове от ценностен хаос.

Глобализацията – видим генератор на преподреждане и вакуум на ценности – е едната страна на промяната, която обхваща пространствено-времевия континуум. Вероятно по-точно е да се говори за глобализация–динамизация на съвременния свят. Светът се динамизира, времето се глобализира. Релативизмът навлиза в обществения живот. Относителна става разликата между семейство и съжителство, между любов и харесване, между приятелство и познанство, между игра и реалност, между забавно и сериозно, между интимно и публично, между нормално и крайно… Политици разиграват шоу, шоумени стават политици… Релативизират се дори фундаменталните различия между млади и стари, между мъжки и женски роли…

В противоположност на „твърдите“ граници в миналото сега имаме пластични, подвижни, размиващи се, свободно преливащи граници и форми.

Възниква принципно нов ценностен контекст.

Проблемна ситуация №2

Диспропорциите в глобалния свят се задълбочават. Пропастта между „златния милиард“ и „гладуващия милиард“ е по-голяма от всякога. Според Индекса на глобалното робство 45 млн. души по света – мъже, жени и деца – са в капана на робството (1). Във водещата западна страна се появи масово движение, чийто основен лозунг е „1% срещу 99%!“ (2) Водещи икономисти въведоха понятието „икономика на неравенството“ (3). Ентропията – чрез макдоналдизацията, пренасянето на принципите на бързото хранене в различни сфери – навлиза и в образователната система. Изоставането под напора на екологични проблеми продължава и може да се задълбочи. Пътят от Киото до Париж, изминат с толкова забавяне и мъки, се оказа обратим. Достатъчно е да се спомене изчезването на фауната, поразителното по мащабите си унищожаване на дивите животни (4). И като връх на всичко: международното напрежение се върна към годините на Студената война. Светът навлезе в зона, в която играта на санкции и контрасанкции, милитаристичната реторика и дрънкането на оръжие трасира пътя към непредвидим сблъсък. „Черешката на тортата“ става международният тероризъм.

С една дума, глобализацията продължава с икономическия и информационния напредък, с хомогенизацията, която носи, и едновременно с това продуцира глобално неравенство, глобална престъпност, глобален тероризъм, глобална лъжа и глобален риск от ядрена катастрофа.

Националната идентичност

Базово значение за ценностните отношения имат различните идентичности, чрез които се осъществява индивидуалното и груповото самоутвърждаване. Началото на Първата световна война противопостави класовата и националната идентичност. Надделя втората. В съвременния свят националната идентичност – до голяма степен в отговор на интеграционни процеси – отново изпъква на преден план. Влезе в обръщение лозунгът „Америка над всичко!“. У нас може да се чуе като ехо: „България над всичко!“. Над какво? Модерността означава – над местните общности, над Добруджа, Мизия, Тракия… В този смисъл трябва да разчетем исторически и „Германия над всичко!“ – над Вюртенберг, Прусия, Вестфалия, Бавария… 

злизането вън от историческата рамка променя смисъла. В днешната конюнктура „България над всичко!“ е провинциален вопъл за повече внимание, отбранителен щит за национални интереси. „Германия над всичко!“ в конкретния контекст е амбиция за призната регионална хегемония. „Америка над всичко!“ е лозунг, който поставя интересите на най-голямата страна над световната общност. Смисълът е различен в зависимост от геополитическата тежест на страната. Необходим е критичен прочит.

 „България над всичко!“ в европейска България звучи като „Пернишка област над всичко!“ – в националните граници. Разбира се, отказът от този националистичен акцент също е двусмислен. Може да се тълкува като признание за „несъстояла се държава“. Но може да бъде и национално утвърждаване чрез европейската общност. Така както Пернишка област се утвърждава или пропада чрез българската държава.

Европейската идентичност

Европейският съюз интегрира националните общности не за да ги обезличава, а за да ги утвърждава чрез предимствата на икономическите връзки, политическото единодействие и културния обмен. Многообразие­то е неделимо от смисъла на обединението.

 По-нататъшното развитие на Европейския съюз има не само икономически и политически, но и ценностни аспекти. Централно значение придобива европейската идентичност. Формирането ѝ е затруднено от това, че фактическият правен статут няма адекватното наименование „европейски гражданин“.

 Да бъдеш европеец – това е изискване за европейска солидарност.

Евроатлантически ценности

С това определение се изтъква историческият път, изминат от народите на Европа и Северна Америка към признаването и реализирането на ценности като демокрация, индивидуална свобода и върховенство на закона. Не може да се оспори нито значението на тези ценности, нито ролята на страните от евроатлантическата общност за утвърждаването им.

 В същото време не следва да се неглижира фактът, че има Всеобща декларация за правата на човека. Има общочовешки ценности, като Истина, Добро и Красота, формулирани още в Античността. 

Натрапчивостта на евроатлантическия акцент за страните извън регио­на звучи като мантра на превъзходство. Създава се внушение, че става дума за ценности от по-висока категория, които са привилегия на техните носители и ги поставят над останалия свят. Допуска се фиксиране на регионални ценности, различни от общочовешките. Ограничението е дори по отношение на „разширения Запад“. Би могло поне да се допълни: „евроатлантически и австралийско-новозеландски ценности“.  Възниква и риск да се прочетат като двоен стандарт, като убеждение, че самата евроатлантическа организация е дефинитивно права при всеки конкретен казус.

 В контекста на Източна Европа „евроатлантическите ценности“ напомнят за „класово-партийния подход“ в близкото минало.

 В контекста на Западна Европа – за европоцентризма от по-далечното минало.

Човекът. Човечеството. Човещината

Понятието „човек“ има дълга история: от племената, които нямат обща дума, с която да означат и себе си, и съседното племе, през античната цивилизация, която изключва робите, и съвременността, в която расистите изковаха понятието „подчовек“, до Всеобщата декларация за правата на човека. В историческия процес става своеобразно надграждане на идентичности: локална, национална, регионална (наднационална), общочовешка. Всяка идентичност има ценностно и функционално значение: защита на „своята пещера“, на ограничена територия, на национална държава, на обединение от държави.

 ХХI век е време, в което трябва да се защити Човекът, видът Homo sapiens, и Земята, за която е поел отговорност – биосферата, въздухът, водата, сушата.

 При конфликта на идентичности по-лесно се разгражда по-високата; по време на война противникът е преди всичко враг, а не човек.

 Социалната демокрация може да бъде най-прекият път към човешката кауза. В съвременния свят може да се намери изход от геополитическите капани само ако се изхожда от приоритета на човечеството.

Световният мир

Може би най-острото противоречие в съвременния свят е, че се разширяват границите на представата за допустима употреба на сила, докато потребността от глобален мирен процес расте. В условията на сложен и напрегнат преход от еднополюсен към многополюсен свят се лансира проект за възможен „Изпреварващ внезапен удар“ (Prompt Global Strike), за победоносна ядрена война – било срещу малка страна като Северна Корея, било срещу суперсила като Русия или Китай.

 Едва ли има по-опасна илюзия от мислимостта, от допустимостта на ядрена война. А се коментира в медиите, издават се книги, правят се филми. Чуват се преки внушения на генерали или двусмислени изказвания на политици. Тъкмо това прави започналата нова студена война по-рискова от „класическата“ през ХХ в.

 Мирът е глобален проблем номер едно. Негов ценностен еквивалент е съзнанието за мир, убеждението за възможността и необходимостта от избягване на „голяма война“ и политическо решение на локални конфлик­ти. Негов антипод е милитаристичното съзнание, ориентирано към постоян­но поддържане на военно напрежение и рискови военни сблъсъци.

Мирът от външнополитически въпрос за отношенията между отделни страни през ХХІ в. се превръща във вътрешен проблем на човечеството.

Глобализъм – националконсерватизъм vs ляво – дясно

Глобалната революция, която преживяваме, променя социалнопсихологическите нагласи и дори идеологическата скàла, като преобразува съвременния свят: интегрира икономики, редуцира държавни граници, поражда миграционни вълни, „изнася“ предприятия, „внася“ работна сила и т.н. Формират се глобалистка идеология и политика. Противодействието „отдолу“ ( анти-, алтерглобализъм)  се пренася „горе“ в линията на национален консерватизъм, който в различни варианти се откроява в Китай, Индия, Русия, Турция, Великобритания, САЩ, Полша, Унгария и алтернативно в други европейски страни, вкл. Франция. Международен фактор стават агресивният и терористичен регионален консерватизъм на радикалния салафистки ислям.

 Противостоенето „ляво – дясно“ в този контекст изглежда изместено на втори план. Националконсерватизмът се обявява в защита и на националния капитал, и на местните работници. Лявата алтернатива се размива. В същото време проблемният пакет, на който търси отговор левицата, се актуализира, усложнява и изостря.

Дясната политическа игра включва и глобалистко „отваряне на вратите“ за мигранти, и консервативни отстъпки на национал­популизма.

Левият политически принцип е социална защита и на трудовите хора в Третия свят, и на социалната държава в развитите страни.

Социална справедливост, свобода и равенство
на възможностите

Социалдемократическите ценности се вграждат в общочовешките. В новия глобален контекст те разширяват значението си.

 Парадоксът на съвременното робство е само краен израз на глобалното неолиберално настъпление на капитала срещу труда. В Третия свят се възраждат раннокапиталистически форми на експлоатация. Глобалното неравенство се преплита с глобалната демографска диспропорция и мотивира миграционна вълна, която не може да се спре с либерални мерки и/или стени.

Българският преход, освен свободно движение, донесе и трафик на хора; продажба на бебета; факти за принудително удължаване на работното време и неизплатени заплати. Наличието им говори за своеволие на работодатели, което не се ограничава от достатъчно ефективни институционални мерки и/или политически и законодателни инициативи.

 Социалната справедливост в бивша Източна Европа, специално в България, е болезнен проблем. Докосва раната на прехода.

Преходът завърши, раната остана. Социалдемократическият поглед към промените „след Стената“ не може да бъде със „широко затворени очи“.

 В перспектива новите технологии създават все повече предпоставки за „равенство на възможностите“ чрез достъпа до информация и образование. Едновременно вървят, също във възходяща линия, деградацията и опошляването на ценности чрез културни ерзаци и хедонистични изкушения.

 Защитата на социалдемократическите ценности обхваща и широкото пространство на глобалната солидарност, и онтологичното време на социално-професионален старт на новите млади.

Мултикултурализъм и/или интеркултуралност

Мултикултурализмът де факто беше включен в европейските ценности като израз на търпимост и толерантност, на политическа коректност. Според изтъкнати европейски политици (Никола Саркози, Ангела Меркел) политиката на мултикултурализъм е претърпяла провал. В очите на немалко граждани на редица европейски страни този провал е онагледен от джамии, строени политкоректно в името на мултикултурализма и използвани практически като терен на радикални ислямисти.

 Ако се признае провалът на мултикултурализма, откриват се два възможни пътя. Единият е монокултурализъм, т.е. фактическо връщане към политиката на „melting pot“, на претопяване на различни култури в доминиращата. Заслужава обаче да си припомним, че самият мултикултурализъм беше изход от задънената улица на вече недееспособния национален melting pot. Връщането към тази политика обещава още по-малки шансове за успех в условия, при които информационният век дава изключителни възможности за поддържане на връзките на мигрантите и техните потомци със своята коренна култура.

 Другата възможност е интеркултуралността. Не бива да се смесва с мултикултурализма, който означава „мирно съвместно съществуване“ на различни култури, редом една с друга. Практиката показа, че този път всъщност води до сепариране, раздалечаване и създава сериозни проблеми на националните общности. Интеркултуралността е диалог, взаимодействие на различни култури. Разбира се, интеркултуралността означава познаване, приемане и интериоризиране на езика и културата на приемащата страна. Но този процес не е едностранен. Необходимо е по-добро познаване и разбиране на културата на Другите.

Интеркултуралността е необходима и в световен мащаб, и в рамките на ЕС, и в националните държави. Основата е налице: това са общочовешките ценности.

Семейството

Ценностното отношение към семейството е един от общите знаменатели на различни култури. Можем да го намерим и в конфуцианството, и в християнството, и в исляма, и в атеистичния комунизъм. Въпреки тази изключителна историческа устойчивост, днес е подложен на преразглеждане самият фундамент на семейството, неговият смисъл. Проблемът произтича не от това, че църковната и юридическата регламентация се дублират със свободно съжителство, основано на взаимно доверие. Проблемът е в юридическата регламентация на хомосексуални двойки със статут на семейства.

Разбира се, признаването на хомосексуални малцинства, тяхното право на различие е демократична стъпка. Но едно е правото на различие, а друго е изравняването на „различните“ с хетеросексуалните семейства. Във втория случай има достатъчно основание да смятаме, че се ощетяват правата на децата. Всяко дете има право на майка, съответно на баща, от което го лишава социализирането в семейство на „мъж и мъж“ или „жена и жена“. Трябва да се направи ясна разлика – хомосексуализмът е свободен индивидуален избор на поведение, но не е ценност. Либерална стъпка в някои страни е и свободният достъп до „меки наркотици“. И тук се стига до противопоставяне на социалните и демократичните ценности, на обществената грижа за децата и младежите и индивидуалното право на избор.

Не са правени изследвания, които доказват, че израстването в хомосексуална среда е без влияние върху малкото дете. Липсва и отговор на леворадикалните критици, според които разпространяването на порнография и хомосексуализъм съдържа подтекст: всеки може да прави със своите полови органи каквото си иска, важното е Системата да се възпроизвежда.

Обновяването на ценностите изисква преди всичко разграничаването им от псевдоценности.

Пазарна икономика и/или пазарно общество

В продължение на повече от двайсет години социологическите проуч­вания в нашата страна показваха, че в отношението към европейските ценности на първо място фигурира „пазарна икономика“. Разбира се, за това до голяма степен допринасяше медийната обстановка, постоянното спрягане на „пазарна икономика“ и „демокрация“. Но за неслучайния характер на резултатите (индикаторът е на френски социолози) говореха и други отговори, например неглижирането на солидарността като ценност.

Преходът беше интензивно, шоково навлизане в пазарната икономика, съпроводено с краен индивидуализъм. През 90-те години стана популярна максимата „Всеки се спасява поединично“. А едно десетилетие по-късно хората сякаш учудени възклицават: „Няма държава!“

Има социалдемократически принцип, който е доказал своята валидност: „Пазарна икономика – да, пазарно общество – не“. С „пазарна икономика – да“ социалистите се разграничават от радикалните антисистемни леви движения и формации. С „пазарно общество – не“ те се разграничават от десния неолиберален пазарен фундаментализъм и стъпват на територията на човешкото измерение, на ценности като самореализация на личността и солидарност в обществото.

Самата квалификация на пазара като ценност е най-малкото рискова. По-скоро вярно е обратното – ценностите не подлежат на пазарна размяна. „Всичко за продан!“ е цинизъм.

Пазарният фундаментализъм, прокарван чрез неолибералната политика, ощетява социалните ценности и деформира съзнанието на новите поколения.

Дилемата „да имаш или да бъдеш“ не трябва да се абсолютизира, но в нея се съдържа онтологичният ценностен избор.

Социална активност и/или конформизъм

Потребителството, консумеризмът стават все повече масова социалнопсихологическа нагласа, която замества идеологията. Сферата, която видимо доминира, са всекидневието, битът. Пренесена в обществения живот, се трансформира в конформизъм. Потреблението разширява своето онтологично значение до степен, при която битът замества битието.

В политическата култура на демокрацията ценност е участието. Парадокс е, че началото на прехода беше своеобразен триумф на участието, а в европейска България наблюдаваме затваряне в частния живот, пасивност и конформизъм.

Българският проблем е не евроскептицизъм, а демократичен скептицизъм.

Демокрация и/или популизъм

Още с раждането на демокрацията неин неизменен спътник е демагогията. С властта на демоса се появява също злоупотребата със словото, което му е приятно да чуе, с офертата, която може да му хареса. Демагогията намалява ефективността и може да подкопае демокрацията.

В днешната словоупотреба гръцкото „демос“ е заменено с римското „популус“. Съвременният „популизъм“ обаче е не просто наследник на демагогията (така както „пиар“ е не точно наследник на пропагандата). С определението „популизъм“ се стигматизират и отхвърлят антиелитарните тенденции, нагласи и изяви. Глобализацията променя и дестабилизира начина на живот не само в Третия свят, но и във водещи страни на Запада. Възникват спонтанни движения („Възмутените“, „Окупирай!“), които изразяват недоволство от днешния механизъм на демокрацията. В този смисъл е „популист“ и президентът Тръмп, който пряко играеше срещу „Уолстрийт“.

Демокрацията не е статично понятие. На дневен ред са тестването и реализацията на нови форми на политическо участие, включително чрез начините на гласуване. Особено внимание привличат референдумите. Тъкмо това е територия, която разширява възможностите и за пряка демокрация, и за популистки въздействия. Решението следва да се търси в максималната информираност на избирателите, която ще им даде възможност да направят действително свободен избор с познаване на нещата. Тъкмо това липсваше при гласуването за мажоритарна система на референдума през миналата година в България. Беше използван имиджът „личности, а не партии“, без да се осъзнава, че този път води до максимално надмощие на една партия, и без да се знае, че беше извървян от Унгария и я превърна в „мафиотска държава“.

Според английски експерти само 19 страни в света отговарят на определението „пълноценна демокрация“ (5). България е във втората категория – „дефектни демокрации“ (flawed democracies) заедно с редица други страни от ЕС (само 11 са в първата категория) (6). Индикаторът отчита плурализъм, граждански свободи, функциониране на управлението, политическо участие и политическа култура. България е представена най-силно с изборния плурализъм и най-зле с политическата култура.

В международен план демокрацията не подлежи на внос и износ. Нейна предпоставка е формирането на демократични ценности на базата на собствения опит на един народ.

Истина и/или постистина

Информационната ера разширява неимоверно хоризонтите на знание­то и за обществото като цяло, и за отделния човек. Заедно с това рязко и мащабно се създават възможности за информационна манипулация. Може да се спомене и настъплението на гадатели, астролози, нумеролози, магове, секти… Но дори това не е най-лошото. Най-големи рискове носят политическата дезинформация и идеологическата лъжа.

Големият български философ Бернард Мунтян беше казал, че лъжата е най-масовият вид „творчество“ и съпътства цялата история на човечеството. В съвременното общество придобива ново и изключително значение. Лъжата се вписва в идеологията, която легитимира и отстоява конфронтиращи се интереси на различни социални групи и общности. Докато на дневен ред са общочовешките интереси. Така, подчертаваше Мунтян, лъжата става глобален проблем, нещо повече, базов глобален проблем, защото това е бариерата, която трябва да се надмине, за да се преодолеят успешно всички останали.

В същото време бариерата се повдига, вместо да се редуцира.

Системен двоен стандарт. Когато хора загиват от „наши“ бомби, това са „колатерални“ щети. А ако загинат от „чужди“ бомби, тогава вече е „военно престъпление“. Когато се окупира Косово и се откъсва от Югославия, това не пречи да бъде признат суверенитетът на нова държава, макар че бомбардировките над Югославия не могат да бъдат оправдани с никакъв параграф на международното право. Нито атаката и окупацията на Ирак (от „коалиция на желаещите“) могат да бъдат легитимирани с международното право. Но когато например Крим се присъединява към Русия, това вече е нарушение на международното право. Наистина е нарушение. Но не е единственото нарушение, освен това има историческа основа, която е доста по-сериозна, отколкото мотивите за атака на Ирак.

За да се предотврати глобална катастрофа, е необходимо двойните стандарти ясно да се изключат от евроатлантическите ценности и да се излезе от омагьосания кръг на полуистини срещу полуистини.

Заслужава си да припомним Джордж Оруел: „Революционно действие е да казваш истината във времена на универсална измама“.

Историческа памет

Историческата памет съхранява и структурира социалнополитическия опит и културните достижения на един народ, на народите от определен регион, на човешката общност.

Непоправими щети в съзнанието на младото поколение нанася опитът да се пренапише историята на основата на политическата конюнктура, на политически интереси и идеологически пристрастия.

Следвоенната социалистическа история на България изисква безкомпромисно критична и рационална оценка. Тя не може да се опише изчерпателно и точно с понятия като „тоталитаризъм“ или „живковизъм“. За няколко десетилетия България се преобрази, от изостанала селска страна – в индустриално-аграрна държава, която единствена в Източния блок произвеждаше компютри и създаде верига от предприятия по електроника и роботика.

Антикомунизмът е политическа позиция. Не е ценност и не е гаранция за демократизъм (7).

Екологичните ценности

Призивът „Първо Земята!“ остава в сила, ако, разбира се, извадим пред скоба „Първо Човекът!“.

Превръщането на Homo sapiens в геологически фактор се оказа – както и поредица други „частни“ достижения – диалектически раздвоен процес. Формирането на ноосфера се съпровожда от разрушителни ефекти, които застрашават самата човешка общност заедно с цялата биосфера. Логиката, според която „ножът трябва да опре до кокал“, за да се стигне до решителни действия, е все още на равнището на политически компромиси.

Очертават се две линии. Едната: колебанията и намеренията да се спре и върне назад консенсусът, постигнат относно климатичните проблеми. Ярък изразител на тази линия стана президентът на най-развитата страна. Втората: разширяването и задълбочаването на зелените движения в защита на екологичните ценности. Характерен факт е създаването на първата по рода си политическа партия, която влезе в холандския парламент с платформа в защита на животните.

Екологичните проблеми и рискове можеха да се предвидят от европейските социалдемократи, защото развитието на капиталистическото производство за сметка на природата беше теоретизирано още през ХIХ в.

„Зеленият“ приоритет не е карта в политическа игра; той е индикатор за зрелост на вида Homo sapiens.

Теорията като ценност

Ориентацията към емпирична политика съдържа определени предимства – гъвкавост, откритост за различни идеи, прагматизъм. През ХХI в. отчуждаването от теорията води до все по-големи рискове. Атеоретичността се откроява релефно на фона на усложняващия се процес на глобализация. Спонтанно се търсят отговори. Появяват се антиглобалистки и алтерглобалистки движения. Формира се и своеобразна неолиберална глобалистка идеология, чиито консеквенции остават недоосъзнати. Предизвикателството е не само към политическата практика, но и към науката, от която трябва да се очакват отговори за измеренията, вариантите и оптимизацията на глобалния процес. Парадокс е, че не се дискутира на отговорни форуми дори взаимовръзката между поредицата глобални проблеми.

Мъдростта

Мъдростта е не просто експертност, висока компетентност или „красив ум“. Мъдростта – ще се позова отново на Бернард Мунтян – е нещо повече от способността да се мисли суверенно, това е широтата на мисленето, която извежда над индивидуалния и груповия егоцентризъм и става интелектуален еквивалент на човечност, човещина.

 

Бележки

(1) Доклад на фондация Walk Free (Бъди свободен) от 2016 г.

(2)  Движението обхвана 1400 града в 82 страни.

(3) Вж. Jozeph Stiglitz. The Great Divide. London: Penguin, 2016.

(4) Световните популации на риби, бозайници, птици, земноводни и влечуги вече са намалели с 58% за периода 1970-2012 г. с перспектива да намалеят с 67% до 2020 г., според доклада „За жива планета“ на международната организация WWF.

(5)  The Democracy Index is an index compiled by the UK-based Economist Intelligence Unit that measures the state of democracy in 167 countries, of which 166 are sovereign states and 165 are UN member states. Вж. https://en.wikipedia.org/wiki/Democracy_Index.

(6) САЩ бяха извадени от публикувания през тази година списък на страните с „пълноценна демокрация“ през 2016 г.

(7)  В разгара на Студената война Роджър Скрътън, световноизвестен английски политолог, консерватор по убеждение, даде следното определение в своя Речник на политическата мисъл: „Anti-communism. The aversion towards communism, specifically in the US, has been thought by many, whether or not themselves communists, to have a character so intense and hysterical as to be insufficiently explained by the sincere believe that communism is a bad form of government…“ (Антикомунизъм. Омразата към комунизма, най-вече в САЩ, за мнозина, независимо дали са комунисти или не, е толкова силна и истерична, че не може да се обясни с искрена вяра, че комунизмът е лоша форма на управление) (Roger Scruton. 1982. A Dictionary of Political Thought. London: Macmillan Press).

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук