Имануел Уолърстийн (Immanuel Maurice Wallerstein) е американски социолог, един от най-известните изследователи на социалните системи и тяхното историческо развитие. От 2000 г. е водещ изследовател в Йелския университет. Роден е през 1930 г. Сред многобройните му публикации, превеждани на десетки езици, са „Съвременната световна система“, „Геополитика и геокултура: есета върху променящата се световна система“, „Световната икономика“.
Въпросът вече не е как капиталистическата система ще се саморемонтира и възобнови похода си напред, а по-скоро какво ще замени тази система, какъв ред ще се роди от хаоса. Имаме в най-добрия случай шанс 50:50 да създадем един по-добър свят от този, в който живеем сега. Но 50:50 е много. Трябва да сграбчим Фортуна, дори тя да ни убягва.
Понятието „криза“ играеше основна роля в много национални политически дебати през 70–те години, въпреки че определенията за него силно се различаваха. Към края на века то вече бе заменено от друго, по-оптимистично понятие – „глобализация“. От 2008 година насам обаче тонът отново става минорен и понятието „криза“ се връща на бял свят, като при това употребата му си остава все така смислово неуточнена. Въпросите как да се дефинира дадена криза и как да се обяснят първопричините за нея отново излизат на преден план.
В края на 60-те и началото на 70-те години както цикълът хегемон, така и всеобхватният цикъл на модерния свят система* навлязоха във фаза на спад. Периодът от 1945 до към 1970 година, сполучливо наречен на френски les trente glorieuses (славните тридесет), бележи връхната точка на хегемонията на САЩ и същевременно съвпада с най-динамично нарастващата А-фаза на възход по цикличността на Кондратиев**, какъвто капиталистическия свят икономика въобще бе постигал дотогава. Последвалите спадове бяха напълно естествени, не само поради това че за всички системи е характерно цикличното развитие – те така съществуват, така преодоляват неизбежните колебания на оперирането си, но и поради това, че така функционира капитализмът като свят система. Тук възникват два ключови въпроса: по какъв начин производителите реализират печалби, както и по какъв начин държавите гарантират световен ред, в рамките на който производителите имат възможност да реализират печалби. Нека последователно разгледаме всеки от тях.
Капитализмът е система, чиято raison d’etre (първопричина за съществуване) е безпределното натрупване на капитал. За да могат да трупат капитал, производителите трябва да реализират печалби от дейността си, което става възможно в по-значителни мащаби само в случай че продуктът може да се продаде значително по-скъпо от разходите за производството му. В условията на съвършена конкуренция не е възможно да се реализират печалби в такива мащаби: необходим е монопол или поне квазимонопол на света икономическа власт. Тогава продавачът може да иска всякаква цена, стига да не превишава предела, зависещ от еластичността на търсенето. Винаги в периоди на ускорено разрастване на света икономика определени „водещи“ продукти биват относително монополизирани, като въз основа на печалбите, реализирани от тях, става възможно да се натрупват крупни суми капитали. Възходящите и низходящите взаимовръзки на такива продукти съставляват основата за едно всеобщо разрастване на света икономика. Това наричаме А-фаза на цикъла на Кондратиев. Проблемът на капиталистите е, че всеки монопол е самоунищожаващ се, поради това че на световния пазар има възможност да навлизат нови производители, колкото и политически даден монопол да е бил надеждно защитен. Разбира се, такова навлизане изисква време, но рано или късно степента на конкуренцията нараства, цените спадат, поради което спадат и печалбите. Когато печалбите за водещите продукти спаднат достатъчно силно, светът икономика спира да се разширява и навлиза в период на стагнация – Б-фаза от цикъла на Кондратиев.
Второто условие за капиталистическа печалба е наличието на някакъв вид относителен глобален ред. Докато световните войни дават възможност на някои предприемачи да преуспяват, те същевременно водят до разрушаване на огромни обеми основен капитал и до съществени смущения в световната търговия. Общият баланс от световните войни не е положителен – обстоятелство, многократно изтъквано от Шумпетер. Осигуряването на относително стабилно състояние, необходимо за реализиране на печалби, е задължение на сила хегемон, достатъчно мощна, за да го наложи на света система като цяло. Циклите на хегемонно господство винаги са били значително по-продължителни от циклите на Кондратиев: в свят на многобройни т. нар. суверенни държави не е много лесно да се наложиш като хегемонна сила. Това е било постигано най-напред от Обединените провинции (Нидерландия) в средата на ХVII век, след това от Обединеното кралство (Великобритания) ‒ в средата на ХIХ век, и най-накрая от САЩ ‒ в средата на ХХ век. Възвисяването на всяка хегемонна сила е било в резултат на дълга борба с други потенциални хегемони. До настоящия момент победител е ставала онази държава, която е съумявала да създаде най-ефективната производителна система, след което да победи в „тридесетгодишна война“ срещу основния си съперник. След което хегемонът е в състояние да въведе правилата, по които международната система предстои да действа, и да осигури нейното гладко функциониране и възможно най-голям приток на натрупан капитал към своите граждани и производствени предприятия.
Това може да се нарече квазимонопол на геополитическа власт.
Проблемът за силата хегемон е същият, с който се сблъсква даден водещ отрасъл: нейният монопол е самоликвидиращ се. Първо, хегемонът от време на време трябва да използва военна сила, за да поддържа реда. Но войните струват средства и човешки жертви, отрицателно се отразяват на неговите граждани, чиято първоначална гордост от победите може да се изпари, когато ще трябва да плащат нарастващите издръжки за военните действия. Нерядко широкомащабните военни операции се оказват не така резултатни, колкото се е очаквало, и това засилва позициите на онези, които желаят в бъдеще да се противопоставят. Второ, даже ако икономическата ефективност на хегемона не спадне веднага, тази на други страни започва да нараства, което ги прави по-малко готови да приемат диктата на хегемона. Хегемонът навлиза в процес на постепенен спад спрямо новите сили. Спадът може да е бавен, но в крайна сметка, независимо от всичко, той е необратим.
Онова, което превърна периода 1965‒1970 година в толкова забележителен, бе съвпадението на тези два вида спад – края на исторически най-експанзивната А-фаза на Кондратиев и началото на упадъка на исторически най-мощния хегемон. Не е случайно, че световната революция от 1968 (по-точно 1966‒70) година стана точно в този повратен момент, като негово проявление.
Изместването на старото ляво
Световната революция от 1968 бележи трети срив – такъв, какъвто е настъпвал само веднъж в историята на модерния свят система: упадъка на традиционните антисистемни движения на т.нар. стара левица. Съставена основно от комунисти, социалдемократи и националноосвободителни движения, старата левица възниква бавно и мъчително в пространството на света система, главно в течение на последната третина на ХIХ век и първата половина на ХХ век; издигайки се от положението на политическа маргиналност и слабост от, примерно, 1870 година до политически незаобиколима и съществена позиция към 1950 година. Тези движения достигнаха апогея на мобилизиращата си сила в периода от 1945 до 1968 година – точно по време на изключителната А-фаза на експанзия (по Кондратиев) и върха на хегемонията на САЩ. Не мисля, че това е било случайност, въпреки че може да изглежда контраинтуитивно. Световният икономически бум бе формирал у предприемачите разбирането, че отстъпки пред материалните искания на работниците ще им костват по-малко, отколкото прекъсвания в производствения процес. С течение на времето това доведе до ръст на производствените разходи – една от причините за края на квазимонополните позиции на водещите отрасли. Само че повечето предприемачи взимат решения за максимизиране на краткосрочните печалби (в рамките на следващите, примерно, три години), като оставят бъдещето на боговете.
Сходни съображения оказаха влияние на политиките на силата хегемон. Поддържането на относителна стабилност в света система си оставаше определящата цел, но САЩ бяха принудени да започнат да съпоставят цената за репресивни действия с цената за отстъпки пред националноосвободителните движения. Отначало неохотно, но впоследствие по-последователно, Вашингтон започна да отдава предпочитание на контролираната „деколонизация“, в резултат на което такива движения започнаха да идват на власт. Така че може да се каже, че към средата на 60-те години движенията на старата левица бяха постигнали своята историческа цел за спечелване властта почти навсякъде – поне на хартия. Комунистически партии управляваха една трета от света; в друга една трета част, в паневропейския свят, социалдемократически партии или управляваха, или се редуваха във властта; освен това главната политика на социалдемократическите партии – Държавата на благоденствието (Социалната държава), бе възприета и практикувана от техните консервативни опоненти. Националноосвободителните движения бяха дошли на власт в по-голямата част от бившия колониален свят, както и популистки движения в Латинска Америка. Мнозина анализатори и въставащи днес биха критикували практиката на тези движения, но това означава да се забрави страхът, обхванал по-заможния и по-консервативен слой от онова, което им изглеждаше като съчетание на разрушителен егалитаризъм, снабден с държавна власт.
Световната революция от 1968 г. промени всичко това. Три теми доминираха в нейните многобройни изяви. Първата беше, че хегемонната сила на САЩ е преекспонирана и уязвима – във Виетнам офанзивата „Тет“ (Виетнамската Нова година) бе разчетена като погребалния звън за военните операции на САЩ. Наред с това революционерите атакуваха и ролята на Съветския съюз, когото разглеждаха като съучастник в хегемонията на САЩ – впечатление, което бе нараствало повсеместно, поне след 1956 г.
Втората тема беше, че старите леви движения не бяха успели да реализират своите исторически обещания. И трите варианта се основаваха на същата т.нар. двустепенна стратегия – първо се взима държавната власт, след това се променя светът. Бунтуващите се по същество заявиха: „Вие взехте държавната власт, но не променихте света. Ако искаме да променим света, ние се нуждаем от нови движения и нови стратегии“. Китайската културна революция бе възприета от мнозина като пример за такава възможност.
Третата тема бе, че старата левица е пренебрегнала и забравила хората, потискани поради раса, пол, етнос или сексуалност. Бунтуващите се заявяваха, че исканията за равноправно третиране не могат повече да се отлагат – те представляват част от неотложното настояще. В много отношения движението „Черна сила“ в Съединените щати бе парадигматичният пример в това отношение.
Световната революция от 1968 година беше едновременно и огромен политически успех, и огромен политически провал. Тя се появи като феникс, горя ослепително по цялото земно кълбо, но към средата на 70-те години сякаш бе потушена почти навсякъде.
Какво бе постигнато в резултат на това безконтролно пламване?
Центристкият либерализъм бе детрониран като идеология за управление на света система и бе сведен до положението на една от различните алтернативи; движенията на старата левица бяха развенчани като мобилизираща сила, за каквато и да било фундаментална промяна. Но триумфализмът на 1968 г. се оказа повърхностен и неустойчив. Светът на десницата на свой ред също се освободи от всякаква привързаност към центристкия либерализъм. Той се възползва от световната икономическа стагнация и колапса на старата левица, за да предприеме контраофанзива – тази на неолибералната глобализация. Основните цели бяха да се отменят всички победи на по-нисшите слоеве, постигнати по време на
А-фазата на Кондратиев: да се съкратят производствените разходи, да бъде разрушена Държавата на благоденствието и да бъде забавен упадъкът на силата на САЩ. Неговото настъпление сякаш достигна кулминацията си през 1989 година, доколкото краят на контрола на Съветския съюз над източноевропейските сателити и разпадането на СССР породиха нов, десен триумфализъм.
Офанзивата на световната десница беше както голям успех, така и голям провал. Онова, което стана основа за устойчивото натрупване на капитал от седемдесетте години насам, бе замяната на стремежа към печалби чрез ефективно производство с преследването им чрез финансови манипулации, по-правилно определяни като спекула. Ключов механизъм стана стимулирането на потребление чрез задлъжняване. Това се случва във всяка Б-фаза на Кондратиев; този път разликата се състои в мащаба. След най-голямата в историята А-фаза на развитие последва най-голямата мания на спекулата. Балони се образуваха във всички части на света система – от държавните дългове на Третия свят и социалистическия блок през 70-те години до високорисковите облигации на големите корпорации през 80-те, потребителското задлъжняване през 90-те години и държавния дълг на САЩ от ерата на Буш. Системата премина от балон на балон и сега се опитва да надуе още един чрез спасителните операции по отношение на фалиращите банки и чрез печатането на долари.
Упадъкът, в който изпадна светът, ще продължи доста време и ще бъде твърде дълбок. Той ще разруши последния останал стълб на относителна икономическа стабилност – ролята на американския долар като резервна валута за съхраняване на богатство. В тези условия главната грижа на всяко правителство по света ще стане предотвратяването на бунтове на безработните и на средните слоеве, чиито спестявания и пенсии изчезват. Правителствата понастоящем се насочват към протекционизъм и печатане на пари като тяхна първа защитна линия. Такива мерки могат да смекчат за момент болката на обикновените хора, но вероятно ще влошат положението още повече. Ние навлизаме в системно „задръстване“, излизането от което ще бъде изключително трудно. Това ще намери израз в още по-екстремни флуктуации (колебания, отклонения), което на практика ще превърне краткосрочните прогнози – както икономически, така и политически – в гадателство. Това на свой ред ще изостри страховете в обществото и усещането за отчужденост.
Някои твърдят, че значително подобрената относителна икономическа позиция на Азия –
Япония, Южна Корея, Тайван, Китай и в по-малка степен Индия, ще позволи съживяване на капиталистическото предприемачество чрез просто географско преориентиране на местоположението. Още една илюзия! Относителното издигане на Азия е реалност, но такава, която представлява по-нататъшно разклащане на капиталистическата система, тъй като прекомерното разширяване на пространството за разпределение на принадената стойност съкращава съвкупното натрупване на индивидуални капитали, вместо да го увеличава. Експанзията на Китай засилва структурното притискане на печалбата от световната капиталистическа икономика.
Системни разходи по дейността
На това място трябва да разгледаме трайните тенденции в света система в противовес на цикличните движения. Тези движения са характерни за много видове системи и са част от начина, по който оперират, ако щете – как дишат. Но Б-фазите никога не свършват в точката, от която започват предходните А-фази. Можем да разглеждаме всеки подем като принос към бавно движещи се възходящи криви, всяка от които се доближава до своята горна точка. В капиталистическия свят икономика не е трудно да се разпознае кои криви са най-важни. Тъй като капитализмът е система, в която най-важно е безкрайното натрупване и тъй като капитал се натрупва чрез реализиране на печалба на пазара, ключовият въпрос е как стоките да се произвеждат с по-малко разходи в сравнение с цената, на която могат да бъдат продавани. Следователно, трябва да определим както съставляващите себестойността на производството, така и онова, което определя цените. По презумпция производствени разходи са разходите за персонал, вложения и данъци. И трите са в процес на нарастване като процент от фактическите цени на реализация. Това е така въпреки постоянните усилия на капиталистите да ги притискат надолу и въпреки вълните на технологични и организационни подобрения, които повишават така наречената ефективност на производството.
Разходите за персонал на свой ред могат да се разделят на три категории: относително неквалифицирана работна сила, среден кадър и топ мениджъри. Заплатите на неквалифицираните имат тенденция на повишаване по време на А-фази в резултат на определен вид синдикална активност. Когато те нараснат твърде много за дадени предприемачи, особено във водещите отрасли, през Б-фазата основно противодействие става преместването на производството към места с исторически по-ниско заплащане; ако същото се случи и на новото място, следва ново преместване. Тези движения са скъпо струващи, но успешни; само че в света съществува ефект на контрата – намаленията никога не зачеркват повишенията напълно. В продължение на повече от 500 години този повтарящ се процес е изчерпал местата, на които капиталът да може да се премести. Това нагледно проличава в опразването на извънградските пространства на света система.
Повишаването на разходите за квалифицирана работна сила е резултат, първо, от нарастващия мащаб на производствените единици, които се нуждаят от все повече междинен персонал. Второ, на политическата опасност от синдикално организиране на относително ниско квалифицирания персонал се противопоставя създаването на по-голям междинен слой кадри ‒ политически съюзници на управляващата класа и пример за издигане на неквалифицираното мнозинство.
Разходите за влаганите фактори за производство бележат нарастване по същите причини. Капиталистите се стремят да прехвърлят производствени разходи, т.е. да не плащат цялата сметка за обработката на отровни отпадъци, за възстановяване на суровинни източници и за строителство на инфраструктура. От ХVI век до 60-те години такова прехвърляне на разходи си остава нормална практика, повече или по-малко необезпокоявана от властите. Отровните отпадъци просто са били изхвърляни на обществени места. Но на света се изчерпват незаетите обществени пространства – успоредно с урбанизацията на световната работна сила. Последиците и произтичащите разходи за здравето придобиват мащаби и острота,
които предизвикват искания за опазване на околната среда и контрол. Ресурсите също стават основна грижа, резултат от рязкото увеличаване на населението в света. Води се широко обсъждане относно недостига на енергийни източници, вода, гори, риба и месо. Транспортните и комуникационни разходи също нарастват, тъй като стават по-бързи и ефективни. Исторически предприемачите са плащали твърде малка част от сметката за инфраструктура. Следствието от всичко това е политически натиск върху правителствата да поемат нарастващ дял от разходите за обезопасяване на отровните отпадъци, възстановяване на природните ресурси и изграждане на инфраструктура. За да могат да го вършат, правителствата са принудени да повишават данъците и да настояват предприемачите да поемат по-голям дял от разходите, което, разбира се, съкращава маржа на печалбите.
В крайна сметка облагането бележи нарастване. Съществуват множество нива на облагане, включително частното облагане под формата на корупция и организирани мафии. Облагането се увеличава в съответствие с разширяването на обхвата на света икономика и разрастването на държавните бюрокрации, но основния тласък идва от страна на световните антисистемни движения, които упражняват натиск за държавно гарантирано образование, здравни и пожизнени осигурителни плащания. Всеки един от тези фактори е усилвал въздействието си както географски, така и по отношение на равнището на изискваните услуги. Днес никое правителство не е освободено от натиска да поддържа държава на благоденствието, даже и да има разлики в равнищата на осигуряване.
И трите вида производствени разходи последователно са се покачвали като процент от реалните продажни цени, макар и при условията на А-Б контра, в продължение на над 500 години. Най-драматичните ръстове са в периода след 1945 г. Не е ли възможно цените, по които се продават стоките, просто да се покачват, за да се поддържа маржът на реализирани печалби? Точно това бе опитано в периода след 1970 г. под формата на нарастване на цените, поддържано от разширена консумация, поддържана на свой ред от задлъжняване. Икономическият колапс, в който се оказваме, не е нищо друго, освен израз на пределните граници на еластичността на търсенето. Когато всеки харчи далеч над реалния си доход, идва момент, в който някой трябва да спре, като всеки започва сравнително бързо да усеща, че ще се наложи да стори същото.
Противоборства за следващото
Съчетанието на трите елемента – мащабите на „нормалния“ срив, ръстът на производствените разходи и допълнителният натиск върху системата от растежа на Китай (и азиатския растеж ) – означава, че сме навлезли в структурна криза. Системата е далеч от равновесие и отклоненията са огромни. От сега нататък ще живеем при раздвояване на системния процес. Въпросът вече не е „Как капиталистическата система ще се саморемонтира и ще възобнови похода си напред“, а по-скоро „Какво ще замени тази система? Какъв ред ще се роди от този хаос“.
Можем да разглеждаме настоящия период на системна криза като арена на противоборства за последващата система. Изходът може и да е същностно непредсказуем, но естеството на противоборството е ясно. Изправени сме пред алтернативни решения, които не могат да бъдат конкретизирани институционално, но могат да бъдат очертани в общи линии. Можем заедно да изберем нова система, която по същество прилича на сегашната: йерархична, експлоататорска и поляризираща. Тази алтернатива е възможно да приеме много форми, като някои да са и по-груби от капиталистическия свят система, в който живеем понастоящем. От друга страна можем да изберем една радикално различна система, такава, каквато никога преди не е съществувала – една система, която е сравнително демократична и относително егалитарна. Наричам тези две алтернативи „Духът на Давос“ и „Духът на Порто Алегре“***, макар наименованията да са без значение. Това, което е от значение, е да се разкрият възможните организационни стратегии у всяка от страните, участващи в противоборството, протичащо в една или друга форма във времето след 1968 година и което вероятно няма да бъде приключено преди около 2050 г.
На първо място, трябва да отбележим две възлови характеристики на дадената структурна криза. Поради това, че отклоненията са толкова хаотични, натискът за връщане към равновесие е слаб. По време на „нормалното“ времетраене на системата този вид натиск бе причината случаите на разгърната социална мобилизация – така наречените „революции“ – да остават с ограничен последващ ефект. Когато обаче системата е далеч от равновесие, може да стане обратното – малка социална мобилизация да има твърде големи последици, които комплексната наука нарича „ефект на пеперудата“. Можем също да го назовем момент, когато политическото начало надделява над структурния детерминизъм. Втората възлова характеристика е, че в нито една от двете групи не е налице малка група на върха, която взема всички решения: функциониращ „изпълнителен комитет на властващата класа“ или политбюро на подтиснатите маси. Дори сред съзнателно отдадените на борбата за последващата система има множество играчи, отстояващи различаващи се приоритети. Двете групи убедени активисти и от двете страни откриват, че е трудно да убедят по-големи групи от своите потенциални поддръжници в ползата и възможностите за организиране на прехода. Вкратце, хаосът на структурната криза намира отражение и в относително безредната конфигурация на двата лагера.
Лагерът „Давос“ е дълбоко разединен. Има такива, които искат да въведат силно репресивна система, възвеличаваща ролята на привилегированите властелини над покоряващите се граждани. Има втора група, която смята, че пътят към контрол и привилегии минава през меритократична система (основана на заслуженото), която би кооптирала значителен брой кадри, необходими за поддържането ѝ чрез минимум насилие и максимум убеждаване. Тази група говори с езика на фундаменталната промяна, използвайки лозунги, произлизащи от антисистемните движения – една зелена вселена, мултикултурна утопия, възможности за всички според заслугите – като същевременно съхранява една поляризирана и неравноправна система.
В лагера „Порто Алегре“ съществува паралелно разделение. Има такива, които си представят един силно децентрализиран свят, който отдава предпочитание на рационални дългосрочни разпределения пред чисто икономическия растеж и позволява иновации, без да създава капсулирани експертни клетки, неотговорни пред обществата като цяло. Има и втора група, която е по-ориентирана към трансформация отгоре, от кадри и експерти; те дори си представят една още по-координирана и интегрирана система, формално равенство, без реално нововъведение. И така, вместо една опростена битка за последващата система между две страни, предвиждам тристранна борба – една между двата големи лагера и втора вътре във всеки лагер. Това е объркваща ситуация, морално и политически; изходът е съвършено непредвидим.
Какви практически стъпки всеки от нас може да предприеме, за да придвижи напред процеса? Не съществува формализиран дневен ред, има само някои очертани линии. Бих поставил на първо място в списъка действия, които можем да предприемем в краткосрочен план, за да ограничаваме до минимум страданията, резултат от разпадането на сегашната система и от безредието на прехода. Те биха могли да включват спечелването на избори, за да се осигурят повече материални придобивки за онези, които разполагат с най-малко; по-голяма защита на законовите и политическите права; мерки за борба срещу по-нататъшната ерозия на планетарното богатство и в полза на условия за колективно оцеляване.
Това обаче по само себе си не представляват стъпки към създаването на новата последваща система, от каквато се нуждаем. Необходим е сериозен интелектуален разговор за параметрите и вида на света система, който желаем и за стратегията за преход. Това изисква готовност да бъдат чути онези, които разглеждаме като доброжелателно настроени, дори да не споделят нашите възгледи. Откритият дебат сигурно би насърчил по-голямо другарство и е възможно да ни предпази от сектантството, което неизменно е проваляло антисистемните движения.
Накрая, винаги при възможност следва да създаваме алтернативни нестокови форми на производство. Вършейки това, ще можем да открием ограниченията на различните конкретни способи и да покажем, че има и други модалности за осигуряване на устойчиво производство, различни от системата на възнаграждения, базирана на мотива за печалба. Наред с това борбата срещу фундаменталните неравенства в света – пол, класа и раса/етнос/религия – е необходимо да бъдат на преден план в мислите и действията ни. Това е най-трудната задача от всички, тъй като никой от нас не е безгрешен и световната култура, която сме наследили, ни препъва. Нужно ли е да добавим, че трябва да избягваме всякаква мисъл, че историята е на наша страна? Имаме в най-добрия случай шанс 50:50 да създадем един по-добър свят система от този, в който живеем сега. Но 50:50 е много. Трябва да сграбчим Фортуна (богинята на щастието и късмета), дори тя да ни убягва. Какво по-полезно нещо може да направи всеки от нас?
* Имануел Уолърстийн използва поредица от термини, които не би следвало да се превеждат буквално. Ако понятията „world–system“ и „world–economy“ се преведат като „световна система“ и „световна или международна икономика“ се губи важен смислов оттенък, който отразява разбирането на автора за всеобхватния и всепроникващ характер на капиталистическата политическа и икономическа система. Затова в текста те са преведени като „свят система“ и „свят икономика“. Бел. ред.
** Николай Кондратиев е създател на теорията за дълготрайните икономически цикли, известни като „цикли на Кондратиев“ или „дълги вълни на Кондратиев“. Тях той представя в книгата си „Главните икономически цикли“ (1925). Името им идва от тяхната форма при графичното им изобразяване. Циклите на Кондратиев са 45 – 60-годишни, той ги определя в зависимост от значителни технологични промени, социални катаклизми и периодично обновяване на основния капитал. Предвижда шест цикъла, обхващащи историческия период от 1803 до 2060 година. Бел. ред.
*** Бел. ред. В швейцарския курорт Давос всяка година се провежда Световен икономически форум, на който си дава среща финансовият и политическият елит на планетата. Като негова алтернатива преди 17 години се роди Световният социален форум в Порто Алегре (Бразилия). Тазгодишното му издание се състоя в друг бразилски град ‒ Салвадор де Байя. Вж. повече на стр. 168.
Източник: „Structural Crises“, New Left Review 62 (March/April 2010): 133-42.
