Георги Пирински е депутат в Европейския парламент. Бил е народен представител от БСП от 1990 до 2009 г., заместник-председател на БСП (1990-1996), министър на външните работи на България (1995-1996), председател на 40-то Народно събрание (2005-2009). Главен редактор на сп.„Ново време“ от 2016 г.
Времето днес заставя България да избира пътя си на развитие след приключването на прехода. Най-общо, става дума за това да се скъса с разбирането, че страната трябва да следва курс и политика, зададени отвън, и да намери собствени решения, съобразени в необходимата степен с „външния фактор“.
Тази необходимост се диктува преди всичко от дълбоката криза на българското общество, която е не циклична, а системна, като отражение на общата криза на глобалния капитализъм. Както е посочено в приетата преди вече десет години Програма на БСП, съвременният тип капитализъм се отличава с дефицит на демокрация и справедливост, води до рязко нарастване на поляризацията в света и в отделните страни и спъва постигането на свободен и солидарен свят, изостря стари несправедливости и създава нови. И по-нататък – в тези условия националните държави са изправени пред перспективата да се превърнат в обикновени територии, които се конкурират за инвестициите на глобалния капитал, като при това безпрепятствената мобилност на капитала изземва лостовете на отделните държави за коригиране на социалните несправедливости.
Ето и програмната характеристика на парадигмата, в рамките на
която този тип капитализъм се възпроизвежда и „процъфтява“: „Концептуалната основа на сегашния модел са постулатите на т.нар. Вашингтонски консенсус от началото на 80-те години на миналия век за шоковия тип реформи в отделни страни и райони на света, както и в глобален мащаб, като генерална стратегия за налагане на неолибералния тип икономическа и социална алтернатива.“
В тази светлина следва да разглеждаме и днешното предизвикателство за избора, пред който страната се изправя – по какъв път да поеме България оттук нататък след преходния период? Определена част от обществото навярно ще споделят мнението, че алтернатива на сегашната посока няма, едни, по-малкото ‒ защото силно се облагодетелстват от така сложилите се икономически и политически реалности, но и доста други, които така или иначе са намерили начин да „преживяват“ и не вярват във възможностите за качествена промяна.
Но тези нагласи се сблъскват с все по-настоятелните очаквания на мнозинството граждани, на първо място на младите, за друго качество на живота – за растящо благосъстояние въз основа на високо-технологична иновативна икономика; за преодоляване на застрашаващата самото бъдеще на нацията демографска криза; за демократична политическа система, подчинена на волята на гражданите, а не на корумпиращата власт на т.нар. паралелна държава.
В отговор на тези очаквания в обществото могат да се различат най-общо три главни направления на обосновка на алтернативни, с цялата условност на употребяваните понятия в български условия: дясно (консервативно), националистическо и ляво (прогресивно). Разбира се, и трите направления са изправени пред необходимостта да разтълкуват ценностните и концептуалните си основи и да конкретизират политиката и мерките, които предлагат.
За лявата тенденция по принцип и конкретно в българския политически и обществен живот, в т.ч. и за БСП, несъмнено първото предизвикателство е да артикулира достоверно разбиране за това, що е то прогрес поначало и възможен ли е такъв в днешните реалности, в които повсеместно се рушат основни представи за напредък и развитие, приемани до вчера за очевидни.
БСП заяви намерението си да представи своята „визия“ за България като обща перспектива. Смята се, че основен акцент в нея следва да бъдат държавното управление и регионалната политика, т.е. как да бъдат възстановени държавността и доверието в институциите, как да се решават насъщните проблеми на гражданите чрез максимално приближаване на управлението до тях и техните местни общности.
Следователно, първата стъпка е да си отговорим кои са базисните процеси и причини за разрушената държавност и срива на доверието в институциите, за скъсаните връзки между хората в обществото за сметка на безогледния егоизъм. Това изисква като начало да си припомним що за консенсус е
Вашингтонският консенсус
Както е известно, става дума за набор от политики за демонтиране на следвоенната социална държава и налагане на пълната власт на финансовата олигархия. Те бяха последователно приложени през 80-те години от САЩ и Великобритания в лицето на Роналд Рейгън и Маргарет Тачър. Споменатите политики се основават на добре известните идейни и концептуални основи, развити от Фридрих фон Хайек през 40-те години и Милтън Фридман през 70-те години на миналия век, за ролята на пазара като единствен регулатор на икономиката и на паричното предлагане като основен фактор на растежа.
Систематизирането на този вид политики и обобщаването им под названието Вашингтонски консенсус принадлежи на американския професор от вашингтонския Институт за международна икономика Джон Уилямсън (заемал и отговорен пост в Световната банка) в сборник под негова редакция, озаглавен „Промените в Латинска Америка: какво вече е осъществено“ от 1990 г. Нека припомним десетте постулата на този т.нар. консенсус:
ü фискална дисциплина;
ü публични инвестиции във високорентабилни публични услуги;
ü ниски данъци при широка данъчна основа;
ü финансова либерализация;
ü конкурентен валутен курс;
ü външнотърговска либерализация;
ü либерализация за притока на чуждестранни инвестиции;
ü приватизация;
ü дерегулация;
ü осигурени права на частната собственост.
През последното десетилетие на миналия век и първото от настоящия именно тази рецепта, възприета от ръководните кръгове в САЩ и от МВФ и Световната банка, еднозначно бе наложена като общовалидна за реформите, които развиващите се и бившите социалистически страни следва да осъществят, за да постигнат догонващи темпове и по-високи нива на развитие.
За икономиките и обществата на страните, приложили посочените мерки и подходи, настъпиха разрушителни последици. В отговор на последвалите остри критики и преоценки споменатият професор и неговите последователи издигнаха твърдението, че неправилно са били разбрани, както и че няма никакво основание техните възгледи и препоръки да се разглеждат като обосновка на неолибералната парадигма. Независимо от този род възражения, днес е повече от очевидна същността на Вашингтонския консенсус като практическа програма за подчиняване на социално-икономическия живот на действието на т.нар. свободен пазар, при сведена до минимум регулираща и програмираща роля на държавата.
През последните няколко години все по-широко се налага една дълбоко критична преоценка на неолибералната система на съвременния капитализъм. В предишния брой на нашето списание представихме сборника „Големият регрес“, в който се съдържа именно такава всеобхватна характеристика на разрушителните духовни и материални последици от възприемането на неолибералното начало като фактор, определящ обществения и икономическия живот.
В друг сборник, озаглавен „Преосмисляйки неолиберализма – за съпротива срещу дисциплиниращия режим“, излязъл в началото на тази година, се съдържа по-нататъшно развитие на тази критика. Според включените в него изследвания, неолибералната парадигма налага не просто пазарен фундаментализъм, който изисква пазарът да бъде освободен от публично регулиране. Всъщност превръщането ѝ от концепция в практика предполага държавата да поеме ролята на фактор, принуждаващ хората към пазарно подчинено поведение не само в икономиката, дори и не само в обществения живот, но и в личния. В резултат се формира всеобхватно пазарно центрирано общество, в което пазарната логика властва безапелационно по отношение на всяко решение във всяка социална сфера и на всяко ниво без изключение, лично или политическо, индивидуално или колективно.
Що се отнася до България, то в Програмата на партията се съдържа следната пределно ясна констатация: „Сегашната неолиберална политика и у нас има за свой първоизточник Вашингтонския консенсус, чиито основополагащи начала са парите, пазарът и приватизацията. Наложената догма „държавата е лош стопанин“ и криворазбраният либерализъм, вместо градивна пазарна конкуренция, породиха паразитен, консумативен тип капитализъм. При него стремежът към бърза и лесна печалба, укриването на данъци, безгрижието за правата на трудовите хора взеха връх над социалните отговорности и на работодателите, и на държавата“.
В България днес сме свидетели на кризисните последици от именно този вид всепроникваща неолиберална по същество обществено-политическа практика. Ето и концентрираната оценка в Програмата: „Равносметката на прехода, която партията направи още в началото на това десетилетие, се изрази в констатацията, че резултатът е капитализъм в неговите най-уродливи форми. Това доведе до упадък – социален, икономически и духовен. Тази равносметка отразява реалностите в живота на милиони български граждани, макар и да не отчита постигнатото в демократизацията на обществото и държавата“.
Е добре, но дали този вариант на протичане на т.нар. преход бе единствено възможният? И къде в тази картина остава левицата, БСП? Преди всичко тук си заслужава да припомним добре известната постановка на Маркс за способността на хората да определят хода на обществените процеси, съдържаща се в началните редове на „Осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт“: „…хората сами правят своята история, но те я правят не по собствена воля, не при избрани от самите тях, а при непосредствено заварени, дадени и наследени обстоятелства“. Дали и доколко конкретното развитие в даден момент ще се превърне във фарс или, напротив, в истинска нова реалност, очевидно зависи именно от съотношението на класовите сили, действащи във и влияещи отвън върху дадено общество.
Що се отнася до
възможните алтернативи на десния тип преход
наложил се в България, и отговорността на БСП за хода на промените у нас, би могло се спрем на три етапа.
Първият етап обхваща първите една-две години непосредствено след 1989 г. Към него принадлежи един момент от дейността на вече (почти) забравената Национална кръгла маса (НКМ) от януари-май 1990 г. Този със сигурност потънал в пълна забрава момент представлява съгласуваният в Работната група на икономическите експерти към НКМ проект на споразумение, озаглавено „Основни принципи и съдържание на икономическата реформа“, с дата 10 април 1990 година, който така и остана
необсъден и неприет в заключителния етап от работата на Кръглата маса.
Началната постановка на този проект гласи: „…политическите и обществените сили, представени на Кръглата маса, са съгласни, че търсенето на изход от сегашното социално-икономическо състояние е национален, надпартиен въпрос, който засяга целия народ. Икономиката ни е една за всички, една за цялото общество. Трябва да се изключи всякаква възможност за монополизирането ѝ от отделни партии. Именно затова са нужни подкрепата и съгласието на всички обществено-политически сили, на всички слоеве на обществото относно целите и основните принципи на предстоящата икономическа реформа. Тази реформа може да се осъществи само в условията на социален мир.“
Ето и ключовите споделени позиции, съдържащи се в проекта за споразумение:
ü пазарът е основен регулатор на производството, размяната и потреблението, но при държавно регулиране на стопанската дейност и ясни социални аспекти на икономическото развитие;
ü многообразие на формите на собственост, като всички форми са равни пред закона и се ползват от конституционна закрила; реформа на собствеността, като за целта част от държавната собственост се преобразува в други форми на собственост;
ü аграрна реформа въз основа на принципа „земята ‒ на тези, които я обработват или желаят да я обработват“;
ü реформа на бюджетната система с данъчна реформа, предвиждаща единен данък върху печалбата и прогресивен данък върху личните доходи на гражданите; подготовката и одобряването на бюджета от Народното събрание да се превърнат в строго регламентиран процес;
ü реформа на ценообразуването, като разширяването на пазарното ценообразуване се съчетава с необходимите икономически, организационни, правни и други предпоставки за предотвратяване на злоупотребата с монополно положение и на нелоялна конкуренция;
ü създаване на пазар на работната сила върху основата на ново трудово и социално законодателство; равнищата на работните заплати се определят чрез преговори между правителството, синдикатите и работодателите;
ü реформа на социалната област, чрез която да се развие съвременна система за социална защита, включваща пенсионно, здравно и срещу безработица осигуряване, социално подпомагане и застраховане с участието на държавата, осигурителите, осигурителните институции и гражданите;
ü реформа в правораздаването, като се създаде единна правораздавателна система, включваща и стопанските спорове;
ü към Народното събрание да се създаде Център с ограничен щат и персонал, който да разработва основните проблеми на социално-икономическото развитие на страната, а резултатите да се предоставят както на Народното събрание, така и на партиите и обществените формации.
Очертаната рамка на реформите би дала твърде различно развитие на промените в икономиката и обществото от настъпилото в резултат на наложената дясна неолиберална парадигма от страна на т.нар. пазарници от Съюза на демократичните сили. Остава да си изясним в резултат на какво съотношение на кои класови сили тази именно рамка остана без практическа реализация.
Втората възможност през разглеждания първоначален етап на промените за различно от настъпилото развитие произтича от приемането на Конституцията на Република България на 12 юли 1991 година. Приета с решаващото участие на народните представители от БСП след спечелените от партията и коалиционните ѝ партньори първи многопартийни избори (единствен пример тогава сред бившите социалистически страни) и с гласовете на 314 от 400-те народни представители в Седмото Велико народно събрание, в нея бе и остава заложен социално-икономически модел, твърде съществено различаващ се от неолибералния. Без да навлизаме в подробности, достатъчно е да се припомнят следните основни норми на Конституцията:
ü частната собственост е неприкосновена, като същевременно подземните богатства, крайбрежната плажна ивица, републиканските пътища, както и и водите, горите и парковете с национално значение, природните и археологическите резервати, определени със закон, са изключителна държавна собственост, а държавните имоти се стопанисват и управляват в интерес на гражданите и на обществото;
ü със закон може да се установява държавен монопол върху железопътния транспорт, националните пощенски и далекосъобщителни мрежи, използването на ядрена енергия, производството на радиоактивни продукти, оръжие, взривни и биологично силно действащи вещества;
ü икономиката се основава на свободната стопанска инициатива, като законът предотвратява злоупотребата с монополизма, нелоялната конкуренция и защитава потребителя, както и създава условия за коопериране и други форми на сдружаване на граж-даните и юридическите лица за постигане на стопански и социален напредък;
ü държавата създава условия за балансирано развитие на отделните райони на страната и подпомага териториалните органи и дейности чрез финансовата, кредитната и инвестиционната политика.
Отново остава неизяснен въпросът поради кои класови сили и съотношения, след успешното приемане на Конституцията, БСП допусна да загубим последвалите през октомври с.г. парламентарни избори, в резултат на което спечелилата „с малко, но завинаги“ десница разгърна масиран процес на разграждане на предприятията и грабителска ликвидация на кооперативните стопанства с всички произтичащи разрушителни икономически и социални последици.
Вторият период, който си заслужава да разгледаме във връзка с ролята на БСП за развитието на реформите в страната, обхваща участията ѝ във властта през 1995 –1996 г. и 2005–2009 г., а и 2013–2014. Тук очевидно не е възможно да се разгърне необходимият анализ за дейността на правителствата, доминирани от партията, но такъв е задължителен и очевидно предстои, доколкото и до днес няма оценки, приети на отговорен партиен форум.
Още сега обаче заслужава и по този въпрос да припомним записаното в партийната Програма: „БСП не прояви достатъчно твърдост в отстояването на конституционните норми в практическата им реализация от държавата, обществото и гражданите. Основната причина за тази пасивност и отсъствие на решителност стана липсата на вътрешно единство в самата партия, фактическият разнобой по възловите въпроси на налагащите се промени“.
Третият период е текущият, когато времето отново налага БСП да предложи на обществото своето виждане как да живеем занапред. Но ето че се изправяме пред един „предварителен“ въпрос – в кое/какво време живеем, в какъв момент от гледна точка на факторите, определящи неговото протичане, ще трябва да обосноваваме отговорите си относно перспективата за България?
Въпрос, който, разбира се, занимава всички среди и структури по света, стараещи се да обосноват своите виждания за глобалните процеси. От гледна точка на предмета на настоящото изложение си заслужава само да маркираме две отличаващи се категоризации, актуални за средите на левицата у нас на сегашния етап.
Едната от тях обосновава разбирането, че се намираме в условията на късната модерност, в преломен момент на заплаха от конфликт на цивилизациите, свързан с разминаване по основополагащи ценности и разбирания за човека и неговото предназначение.
Другата разглежда съвременността като време на неолиберална глобализация въз основа на категоризацията на обществено-
икономическите формации от гледна точка на базисните отношения на собственост като определящи в крайна сметка за възпроизводството, социалната стратификация и духовния кръгозор на човека.
Последният възглед очевидно е сходен с категоризацията на Имануел Уолърстийн в статията му „Системните кризи“, в която той развива широкообхватен възглед за системната криза на глобалния капитализъм (вж. на стр.56 ).
Разбира се, коментират се и други категоризации с дълговременен хоризонт: технологично основана – за време на четвъртата индустриална революция. Или възможно най-едромащабната с три исторически епохи от човешката цивилизация въобще от гледна точка на медиума за общуване между хората: първата – свързана с формирането на езика, на членоразделната реч; втората – въз основа на печатното слово, и третата – дигиталната, внасяща съответните революционни промени както във всички сфери на обществения живот, така и в самата същност на човешката природа.
Солидарното общество
В днешния докрай поляризиран и фрагментиран свят неминуемо възниква със същата интензивност насрещният стремеж към сплотяване, към присъединяване към общност; човек се изправя пред неотменимата потребност да намери своя принадлежност към цяло, надхвърлящо собственото му аз.
Днес можем отново да различим общо взето три възможни контура на общности, предлагащи отговор на тази жизнена потребност – религиозните вероизповедания, националната рамка или солидарността между хората въз основа на класови и съсловни интереси.
Едва ли е нужно да се обосновава, че тези съвкупности се трансформират в политически креда и формирования: религиозните – в дясно консервативни партии; националната парадигма – в националистически и крайно десни формации; базираната на солидарността – в социалистически, комунистически и др., в т.ч. нови леви партии и движения. Както и че от избора на съответната общностна парадигма зависи по-нататъшната обосновка на една или друга „визия“ и съответна алтернатива.
Връщайки се към двете различни интерпретации на времето, битуващи в средите на левицата у нас, няма как да не отбележим, че прочитът на съвремието ни през призмата на модерността ни отпраща към търсенето на обединяващото начало преди всичко в рамките било на вярата, било на нацията. Погледът през призмата на, примерно, късната модерност размива фокуса на вниманието ни по отношение на корена на съвременната криза – всевластието на безграничния капиталистически нагон за трупане на капитал, както и относно налагащото се колективно противодействие и солидарност на класова и съсловна основа.
Нещо повече, застъпващите гледището за модерността по отношение на нас, социалистите, като партия, правят еднозначното унищожително заключение, че на практика в последно време в името на новото европейско семейство сме се разделили с основна част от нашите ценности; че старата „комунистическа“ върхушка е в дъното на процесите на пауперизация, на заграбване на обществено богатство и на геополитическа сервилност.
Само че ако стъпим на този род квалификации, изначално обричаме на неуспех собствените си усилия да възстановим държавността. Това е така най-малко по две причини. Едната е, че те грубо се разминават с действителността, тъй като нито сме се разделили с ценностите си, нито „определението“ за т.нар. комунистическа върхушка изобщо е в състояние що-годе адекватно да назове множеството видими и задкулисни участници във въпросните процеси (тематика, към която неизбежно предстои вече да се върнем). Втората ‒ защото предварително бихме се лишили от онези завоювани позиции в обществото и политическия живот, въпреки отстъпленията и провалите, които днес могат да легитимират БСП като автентичния носител на демократичното и солидарното начало, така необходимо на страната и обществото – стига да имаме съзнанието и желанието да ги оползотворим, вместо да ги отречем в стремежа да се покажем „нови и неопетнени“…
Верният прочит на повелята на времето ще покаже, че истинската антитеза срещу всевластието на пазара не са нито религията, нито национализмът, а осъзнатата солидарност между огромното мнозинство граждани, жизнено заинтересовани от издигането и защитата на обществения интерес чрез необходимото отговорно регулиране и в икономиката, и в публичната сфера, като задължителен фундамент за справедлива и сигурна държава.
В нашата Програма обосноваваме именно такова разбиране: „Солидарността означава взаимна обвързаност, съпринадлежност и помощ. Това е готовността на хората да се застъпват едни за други и да си помагат взаимно. Тя обхваща, освен солидарността в рамките на отделна общност или социална група, също така и солидарността в името на общото благо. Тази ценност ражда сила за промяна. Такъв е и историческият опит на работническото движение.“
Суверенната република
В речта си пред Европейския парламент на 13 март т. г. министър- председателят на Португалия Антониу Коща обоснова тезата за суверенната демокрация в условията на държава членка на Европейския съюз по следния начин: „…споделянето на общ дом и на едни и същи ценности не означава да изоставим своята идентичност, нито свободата сами да вземаме собствените си решения. Бъдещето на Европа не е съвместимо с един-единствен начин на мислене. Демокрацията в Европа не може да бъде натикана в усмирителната риза на твърдението, че няма алтернатива, че има само един начин… Най-важното е, че утвърждавайки нашата суверенна демокрация, ние възвърнахме доверието на хората в демократичните институции и в Европейския съюз“.(Вж. на стр. 157)
Заслужава си да си зададем въпроса – можем ли да възприемем това разбиране като ориентир в търсенето на ново начало за по-нататъшното развитие на България? Преди всичко, имаме ли реална основа, на която да стъпим, за да търсим перспектива въз основа на очертаното разбиране?
Обективният прочит на Конституцията предлага достатъчно основания за заключението, че в нея е заложена достатъчно сериозна основа за формулирането на каузата за по-нататъшното развитие на България именно като суверенна република. Ето някои от най-съществените положения на основния закон в подкрепа на подобен извод:
ü цялата държавна власт произтича от народа; тя се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в Конституцията; Република България е правова държава; тя се управлява според Конституцията и законите на страната;
ü външната политика на Република България се осъществява в съответствие с принципите и нормите на международното право; основни цели на външната политика на страната следва да са националната сигурност и независимостта на страната, благоденствието и основните права и свободи на българските граждани, както и съдействието за установяване на справедлив международен ред;
ü решимостта, заложена в Конституцията от нейните създатели, България да се гради като демократична, правова и социална държава, в която върховен дълг е опазването на държавното и националното единство на страната.
Да, но днес демократичните начала и социалната същност на държавата, залегнали в Конституцията, звучат в най-добрия случай като откъснати от реалността пожелания. Имаме ли като партия основания да отстояваме тезата, че в разтърсвания от базисни противоречия и кризи свят България може и трябва да се развива именно като суверенна република? По-конкретно, как да си представяме реалното упражняване на властта от народа като върховен суверен, предвид дълбокото отчуждение от политическа активност и обществена ангажираност на огромна част от гражданите?
Нека отново се обърнем към своята Програма в търсенето на основания в подкрепа на тезата за осъществимостта на каузата за суверенна република – разполагаме ли с трезва оценка на сегашното състояние на обществото и имаме ли достоверно виждане за преодоляване на това състояние? В тази връзка заслужава да си припомним следните отправни програмни постановки:
ü преди всичко констатацията, че днешната дълбока социална диференциация, разочарованието, обезверяването и противопоставянето в съвременното общество спъват способността на народа реално да стане носител на властта, възможностите за развитие на демократична политическа култура създават особено благоприятна почва за манипулации и популизъм;
ü за нас на първо място стои задачата да осигурим условия за развитие на обществото въз основа на ценностите и принципите на хуманността и солидарността, което означава да формираме общество, в което не парите, а политиката (разбирана като публична дейност, неподвластна на парите, а не като средство за лично преуспяване) определя шансовете за достоен живот; последователно да ограничаваме и изолираме пазарния натиск в политиката и държавното управление;
ü стратегията за човешко развитие, която предлагаме, може да има успех само въз основа на широко съгласие в обществото около водещите приоритети за високо качество на образование, общодостъпно здравеопазване и достоен стандарт на живот; за целта ще търсим активния социален диалог и политическо взаимодействие с всички участници в обществения и политическия живот на страната, споделящи тези цели, за да се постига нужният баланс на интереси, закрепен във взаимни права и задължения, гарантиращи икономическата стабилност, ускорения растеж и подобрено качество на живот.
***
Повелята на времето поставя пред българските социалисти възможно най-отговорната задача да предложат своя проект за бъдещето на България в крак с времето, в което живеем, и със заявката за нов курс, отговарящ на жизнените интереси на огромното мнозинство граждани за достоен живот в справедлива държава, произлизаща от общество на адекватни на дигиталната ера форми на солидарност между хората. Можем да открием верния отговор на тази задача с повече от повишена сложност въз основа на нашата Програма и на опита ни от изминалите вече три десетилетия (с всичките съдържащи се в него постижения и разочарования) в постановката за суверенната република.
Остава да го пожелаем и да го направим.
