СОЛИДАРНОСТТА КАТО НРАВСТВЕНА ОСНОВА НА СОЦИАЛНИЯ ЖИВОТ

 

Ерика Лазарова (1954-2017) д.ф.н., професор в секция „Етически изследвания“, ИИОЗ  при БАН.

Всичко е култура, а тя има много лица, както Бог има различни имена, но една и съща същност, отричаща войната и нетолерантността. В този смисъл солидарността е вникване в древното и вечно нравствено послание „Аз съм Ти“. 

---

„Аз съм Ти“ е най-древната формула на хуманиз­ма. Тя предпоставя Другия не като враг или чужденец (което в зората на човешката цивилизация често е едно и също), а го третира като свое Алтер его. Евангелската философия ще го определи като Ближен. И ще потърси в отношението към него модела на онова, което всеки иска да получи от другите – уважение, признание, адекватна оценка, при пълно отсъствие на негативност и необективност.

Това отношение засяга всички човешки същества на принципа, дефиниран от Кант през Просветителската епоха като нравствен категоричен императив, обединявайки ги в своеобразно братство по взаимна търпимост и взаимопомощ. Тоест, предполага се наличието на солидарност като взаим­но зачитане и защита на общите интереси. И тя се мисли като етически значима категория.

Голямата съдържателна разлика обаче е дали солидарността ще се реализира като общочовешка (т.е. хуманистична) или като корпоративно-съсловна. Във втория случай тя е ограничена по обем и съдържание и се отнася само до членовете на определена общност ‒ професионална, съсловно-йерархична, религиозна или политическа група от съмишленици, най-често обединени от материални интереси, дори когато декларират обратното.

Досега в човешката история е преобладавала втората, или партикулярната, форма на солидарност. Именно тя е обществено легитимирана и толерирана, особено когато става въпрос за кастови социални конструкти или за престижни обединения на светски или духовни властници. Обратното, при обществено непризнати или маргинализирани групи солидарността е единственият шанс за успех и признание, но в случая е лишена от материална база и затова по правило техните съюзи по интереси са недълготрайни, поне до формирането на т.нар. гражданско общество.

И в двата случая обаче реално е налице

квазисолидарност

Тази солидарност е ограничена в определена човешка общност и отрича същите права, които защитава, за оставащите извън условните ѝ граници. Дори религиите, които претендират за световност и универсалност, не са чужди на подобна социална и мирогледна ограниченост, разпростирайки благодатта и привилегиите си единствено върху своите съмишленици/привърженици, като същевременно подлагат на явен или скрит остракизъм другoмислещите.

Солидарността (1) е на нравствена основа, когато третира човешкото единство като дължима хуманна позиция. И е антагонистично притивопоставяща, когато се базира върху защитата на парциални интереси. Но винаги предполага осъзнатост на усилията за защита на определени интереси.

Това е очевидно при съпоставяне на квазисолидарността в животинските общности. Там има само две форми на сплотеност:

‒ овчедушието на стадата, което не предполага съпротива срещу общия враг, а целѝ единствено физическо оцеляване в екстремни условия, и

‒ агресивността на вълчата глутница, където се мултиплицира жестокостта на единака, с цел да се нападне и победи врага, което предполага лично облагодетелстване.

Последният механизъм е в сила и в обществения живот, основан на инстинктите и волята за власт и богатства. Тук има само квазисолидарност, която противопоставя едни на други антагонистични интереси. Когато Хобс говори за „войната на всички срещу всички“ като естествено природно състояние в социума, там, където „човек за човека е вълк“, и му противопоставя държавата като „обществен договор“, той визира доброволността на човешкия съюз за опазване на базисните интереси на всички индивиди като граждани, чиято физическа неприкосновеност и юридически права са гарантирани. Но няма и следа от защита на етическия смисъл на човешкото общежитие, нито разбиране за ролята на сътрудничеството извън установената йерархия на обществените отношения и здравината на социалната цялост.

В този контекст особено успешни са солидарните усилия на всички корпоративни сдружения вчера и днес. Обединенията на богатите и овластените най-често са успешни, за разлика от солидарността на потиснатите и угнетените от типа на въстанието на Спартак, селските войни и дори синдикалното движение при възникването му. Последното е легализирано едва с налагане на лявата политика в световен мащаб през първата половина на ХХ век.

Един век по-рано Карл Маркс ще обърне особено внимание на моралния смисъл на еманципацията на пролетариата, но тук имаме случай на защита на интереси, които не засягат обществото като цяло, а изключват определено малцинство – на бившите управляващи и симпатизантите им.

Накратко, в социален план солидарността предполага взаимна подкрепа и разбиране, но исторически най-често това се отнася до:

‒ единството между отделни индивиди и

‒ между различни общностни групи, степента на близост между които е възникнала и се е укрепила според типа социални отношения в основата на общността им по интереси.

Религията

представлява вторият възможен механизъм на солидарност, залагащ върху обединението на единомислещите, или по-точно на едноверците. Но и тя оставя извън общността си различно мислещите, дори когато претендира за световноисторическа мисия. Неверниците или друговерците не са включени в единството по вяра, поне не преди да заявят принадлежността си към съответната форма на вероизповедание, тъй като всяка религия претендира за монопол върху истината за Бога и за духовното избраничество на своята идеология.

Единствено еманципаторските религии като християнството и будиз­ма третират всички хора като равнопоставени, поне докато не формират своята материална институционална база и свещеническо съсловие с йерархична структура, чиято същност отрича основополагащите принципи на самото учение.

Защото именно в схващането за човешко братство и братство „во Христе“, както и в будисткото разбиране, отричащо вечността и божествената предопределеност на социалното неравенство („Всеки става според делата си брамин или парий“), се крие шансът човекът да стане сам ковач на съдбата си. Но беше необходима социалната и духовната революция от 1789 г., за да може човечеството да дорасне до разбиране на значението на собственото си самоопределение и на солидарността. Еманципацията на третото съсловие във Франция роди гражданското общество и постави началото на осъзнаване нищожността на всички вкоренени предубеждения за неравенството и непълноценността на хората, различаващи се по произход и достъп до благата. 

И макар и днес все още човечеството като цяло да не е преосмислило напълно тезата за различието между равенство и еднаквост, самата социал­на практика, третираща човека като културен и нравствен субект, (тоест, като личност с отговорност пред себе си и обществото, природата и културата), променя качествено и самото разбиране за солидарността в смисъла, изразен прекрасно от Чингиз Айтматов в романа „Голгота“:

„Всеки зависи от всички“

Големият писател предупреждава не само и не единствено за потребността от взаимно разбиране, толерантност и взаимопомощ, но и за неразривната връзка между човек и  природа. Нарушената хармония между макро- и макрокосмическото, природното и културното е деструктивна и води да саморазрушаване на планетата и цивилизацията.

Единствено солидарността като общочовешка ценност с етичен характер може да гарантира мирното и безконфликтно обществено развитие. Това разкрива социалната практика от втората половина на ХХ век, когато страни като Германия и Швеция се превърнаха в красноречив пример за успеха на модела на развитие чрез солидарност.

Социалният мир и социалното благоденствие като демократична, разпростираща се върху максимален брой граждани ценност, са възможни само при наличието на солидарност бедни – богати, детерминираща постоянното намаляване на ножицата между имащите и нямащите в едно общество с относително висока степен на задоволеност на материалните и духовните нужди на болшинството от неговите членове.

Какво пречи у нас да се постигне
този желан от множеството модел?

Отговорите са много и сред тях преобладават мненията за пълната безсмислица на т.нар. плосък данък, както и схващането за развращаващата роля на корупцията. Последната дава повод за нестихващ обществен дебат, но си остава само изговаряне на проблема, без реализиране на действени мерки за справяне с него.

Що се отнася до десетпроцентния данък, той е силно доказателство именно за отсъствието на реална солидарност и принципно нулиране ролята на морала в българското общество, където действа максимата за индивидуалното спасяване на фона на отборните „силови играчи“, преразпределили само за четвърт век в своя полза националното богатство.

Липсва каквато и да е било стратегия за общонародна солидарност и законово принуждаване на имащите да бъдат финансово по-отговорни за националната икономика и за бъдещето на страната като цяло. Да се облагат с един и същ данък получаващият минимална заплата и реализиращият печалби от милиони, е лишено от всякаква логика. Тъй като в джобовете им тежестта на тези 10 процента се усеща различно. Става дума за оцеляване на ръба на бедстването ‒ при първия, и за свръхохолно съществуване на втория, който не усеща, а и не му се напомня национално отговорно, че трябва да дава пропорционално дан на социума от печалбата си, а не да търси всевъзможни вратички в данъчните закони и официално държавно толериране на собственото си благополучие.

Крайно време е всички да осъзнаят етическата неприемливост на подобна практика. И необходимостта от ревизиране на цялата данъчна политика в страната, за да се премине не към механично и отново уравнително вдигане на данъчната ставка за всички (2), а да се използва механизмът на подоходното облагане за ревизиране на крещящата несправедливост в подобно непропорционално поемане на данъчните тегоби от населението.

Огромната търпимост към недъзите на несвършващия преход включва съответно и пасивността на основните играчи. А точно като такива за съжаление масово не се осъзнават самите граждани. Да бъдеш граждански субект, означава да поемаш лична отговорност за ставащото и да защитаваш правата си с всички разрешени от закона средства. Все още обаче се играе на дребно – протести при трудови инциденти или засегнати интереси на работещите в отделни отрасли. Но не и когато се провежда политика на неравнопоставеност и се увеличава ножицата между бедни и богати за сметка на неимащите.

Пълно отрицание на солидарността и равнопоставеността на гражданите е и узаконеното лобиране за едни или други финансови кръгове или групировки. Така на практика се отрича принципът за оценяване и подпомагане на най-добрите, а се дава предимство на онези, които имат най-силни и/или най-кресливи защитници.

Като тръгнем от известните днес европейски социални модели на ефективна солидарност (но с критичен поглед към заиграването с правата на малцинствата, сепарирани по полов, религиозен, национален или расов признак), е потребно да се отчита, че за демократичното обществено развитие върху основата на солидарността са абсолютно необходими:

– прогресивно-подоходен данък, гарантиращ споделяне на богатствата между отделните социални групи и относителна социална справедливост;

– меритократична политика към всички граждани и пълно отсъствие на привилегии спрямо отделни малцинствени групи (3), независимо от признака, по който те се определят – религиозен или финансов ценз, политически заслуги, национална или расова принадлежност  и т.н.;

– отхвърляне на лобистките кръгове като корумпиращи и обезсмислящи демократичния принцип за равенство на всички субекти;

– отказ от защита на отделни малцинствени групи като по-привилегировани в сравнение с т.нар. обикновени хора. Тази практика води например до безплатна медицинска помощ за СПИН, като болест на рисковите малцинства по сексуален белег, но не и до безплатно лекуване на рака като бич на съвременното човечество. За целта е необходимо реализиране на климат на истинско народовластие, където овластените са първи сред равни и не съществуват никакви привилегии по имотен, религиозен, образователен или друг ценз.

Но преди всичко е потребно да се гарантира атмосфера, в която се толерира духът на солидарност между гражданите. А това изисква

реабилитация на тази нравствена категория

в общество, в което предимство днес има либертарианската идеология, представяща пазара като върховна ценност и естествен регулаторен механизъм.

И затова още по-необходим е хуманният глас на папа Франциск II, който отекна едва ли не непривично на фона на реанимирания като добродетел през последните десетилетия егоизъм на Ан Райд. Етиката на любовта се противопоставя на етиката на егоизма и направо я изпразва от съдържание, реабилитирайки по този начин върховни нравствени стойности като обичта и съчувствието към Ближните, обединени от разбирането за човешката солидaрност като механизъм за социално хармонизиране.

В забележителното си обръщение към Американския конгрес от септември 2015 г. папата реформатор (4) (или папата етик, както предпочитам да го определям) шокира корпоративна Америка с обръщението си към обикновените хора. Акцента в речта си той постави върху смисъла на солидарността, позовавайки се на примера с Дороти Дей и Томас Мертън. „Папата на бедните“ отново разкри мисията си на духовник, за когото основни са нравствените стойности на живота, изтъквайки като първостепенна етическа добродетел способността да състрадаваш и да помагаш на нуждаещите се.

Папа Франциск II посочи най-прекия път към нравствения начин на живот. Кое днес се цени повече обаче? Материалните или хуманитарните ценности, духовният аспект на живота или консуматорската страст, противопоставена на физическото оцеляване, или казано по-простичко, но и по-ясно – на животуването?

Не може да помогне дори въвеждането на новото понятие постматериал­ни ценности, което се стреми да заличи антагонизма между материалните и духовните ценности, между задоволяването на базисните нужди на лич­ността и израстването ѝ като човек с достойнство и достатъчно реални възможности, за да реализира потенциала си? Към т.нар. постматериални ценности спадат екологичните, феминизмът и обещаната от него еманципация на жените и цялото човечество, противопоставянето на атомната енергия – т.е. все силно политизирани, за да не кажа идеологизирани ценности, способни по политически път да обединяват и хомогенизират отделните групи на обществото. Те надграждат върху собствено материал­ните ценности, но в никакъв случай не развиват културния потенциал на обществения живот.

В това отношение значение имат само хуманитарните ценности като състрадание и грижа за другия, без които понятието „солидарност“ си остава само добродетел на егоизма, т.е. мислене по логиката „За да ми е добре на мен, трябва да е добре и на теб“.

Истинският хуманизъм изисква осъзнаване на Кантовия категоричен императив, третиращ Другия като ЦЕЛ, а не като СРЕДСТВО, а това предполага и спазване на другото златно правило на морала

„Никога не прави на другите това,
което не искаш да сторят на теб“

В този контекст и с оглед преосмисляне на събитията в Париж от 13 ноември 2015 г.* от гледна точка на конфронтацията на цивилизациите и религиите на човечеството му предстои да се научи да възприема солидарността като особеност на човешкия начин на живот и условие за собственото си оцеляване. Защото няма Свещен джихад, а само Свещен мир като същност на културата. А той предполага уважение към всеки човек като личност, отрицание на насилието, споделяне на материалните и духовните ценности в дух на толерантност. Не конфронтациите – политически, верски, социални, или добродетелта на егоизма ще спасят света, а споделянето на грижи един за друг и ценностите на духа и на хляба.

Или както каза папа Франциск II на 2 юни 2013 г. в неделната молитва „Ангел Господен“ на площад „Св. Петър“, говорейки за чудото на споделянето:

„Бих искал днес да обърна внимание на един детайл, който винаги ме поразява и ме кара да се замислям. На брега на Галилейското езеро сме, свечерява се; Исус се тревожи за хората, които много часове вече са с Него – те са хиляди и са гладни. Какво да направи? Учениците също мислят за този проблем и казват на Исус: „Разпусни народа“, за да могат хората да отидат в близките селища и да потърсят за себе си храна… Исус знае какво е нужно да направи, но желае да въвлече в това и Своите ученици, да им даде урок. Учениците мислят по човешки, като търсят най-реалистичното решение, което не би създавало големи проблеми… Исус се държи по коренно различен начин и поведението Му е продиктувано от Неговото единство с Отца и от състраданието към хората, от онова Исусово милосърдие към всеки от нас… Исус напълно се оставя на Небесния Отец, знаейки, че за Него няма нищо невъзможно. Затова Той казва на учениците да разпределят хората на групи от по петдесет души – това не е случайно, тъй като това означава, че те вече не са тълпа, а общност, хранеща се с хляба Божи. След това Той взима тези хлябове и риби, взира се в небето, произнася благословия… преломява хляба и рибата и ги дава на учениците, които ги раздават на хората… и този хляб и тази риба не свършват! …

Ето го чудото: освен умножаването на хляба и виното, налице е споделянето, съвместната трапеза, оживявана от вярата и молитвата.“

Но за постигане на подобно съзнание и практика на човешка общност и универсално братство е нужно най-напред човечеството да се отърси от социокултурните си предразсъдъци и верските противопоставяния. Всичко е култура, а тя има много лица, както Бог има различни имена, но една и съща същност, отричаща войната и нетолерантността. В този смисъл солидарността е вникване в древното и вечно нравствено послание „Аз съм Ти“.

Днес казваме „Аз съм парижанин“ в знак на солидарност със зверствата в Париж. Но още по-добре би било да можем убедено да заявим: „Аз съм всеки един от хората край мен и което може да се случи на един, може да се случи на всички“. Защото едва тогава ще може да се етизира целокупният човешки живот и солидарността да се превърне в начин на живот.

 

 

Бележки:

(1) Според Уикипедия, за съвременната социология и политология солидарността е чувство на единство, което се основава на общност на интереси, цели или предпочитания сред хората.

(2) Мика Зайкова плахо обяви от малкия екран, че икономиката няма как да сработи,  ако не се въведе поне 30% облагане на всички работещи, тъй като било трудно да се осъществи реформа в посока на социално справедливото подоходно облагане, т.е. отново се предвижда най-онеправданите граждани да поемат данъчната тежест върху плещите си за сметка на богатите данъкоплатци.

(3) Всъщност наличието на система от привилегии за овластените беше и един от основните доводи срещу  социализма и най-критикуваният от народа недостатък на социалната система като цяло.

(4) Той работи в полза на икуменизма и дори осъществи посещение на валдензите в Торино – една от най-старинните християнски ереси в Европа (Pfarer Kruse: „Ich freue mich auf den Papst“. „Die Zeit“, № 46, 12.11.2015), давайки знак, че е дошло времето да се загърби противопоставянето на християни срещу християни.