Искра Баева е професор по съвременна световна история в СУ „Св. Климент Охридски“. Занимава се с проблемите на Източна Европа след Втората световна война. Автор е на книгите: „Източна Европа след Сталин 1953 – 1956“, „България и Източна Европа“, в съавторство с Евгения Калинова: „Българските преходи 1939 – 2002“, „Следвоенното десетилетие на българската външна политика 1944 – 1955“, „Социализмът в огледалото на прехода“ и др. Главен редактор на сп. „Ново време“ (1993-2000).
Уроците на историята не се учат веднъж завинаги, защото бързо се забравят. Те трябва непрекъснато да се преподават.
В един и същи ден тази година отбелязваме годишнини от две събития, които дълбинно променят съдбата на Стария континент. Става дума за 75-годишнината от 9 май 1945 г., когато Антихитлеристката коалиция постига категорична победа над Тристранния пакт, и за 70-годишнината от Декларацията на Робер Шуман от 9 май 1950 г., която възвестява началото на сближаването между Франция и Германия, превърнало се в дългосрочна интеграция на нарастващ брой западноевропейски страни и довело до раждането на Европейския съюз през 1992 г.
Въпросът е дали тези две толкова различни събития могат да се свържат в общ разказ, или всяко от тях трябва да се подложи на отделен анализ? Моят отговор е, че те не само могат да се свържат, а и че без първото не би могло да се стигне до второто, сиреч връзката е причинно-следствена. Вторият въпрос е за интерпретацията на тези събития и той е не по-малко важен, а може би дори и по-важен: дали хората, политиците, държавите, човечеството могат да извличат поуки от своето минало? Тези два въпроса очертават рамките на следващите ми размишления.
Ще започна с фразата на Марк Тулий Цицерон, че „Историята е учителка на живота“ (Historia magistra vitae est). Тя демонстрира вярата на древните елини в способността на историята да въздейства върху настоящето и да помага на бъдещето, с други думи – вяра, че историята има социална роля (неслучайно е съчетание между наука и изкуство, което трябва да осигури силата на въздействието ѝ, затова има и муза – Клио).
В по-нови времена обаче един от големите европейски философи, Георг Вилхелм Фридрих Хегел, прави извода: „Единственият практически урок от историята се състои в това, че тя никога никого на нищо не е научила“ (1) . Може ли между тези две противоположни тези за историята да се потърси възможността историческият опит да служи на обществото, а не само на историческите изследвания, които са обречени да си останат самотно академично занимание? Мисля, че истината е между двете крайности и при определени условия историята може да служи като поука за настоящето и бъдещето, а при други – тя се повтаря, и то невинаги като фарс (по Маркс), а често и като драма или трагедия.
Как изглежда поуката от историята в случая с Втората световна война? Ще започна с по-общото разсъждение, че когато говорим за нашата способност да използваме натрупан в миналото опит, почти винаги имаме предвид опита от грешките, довели до трагедии, а не от успешните решения. Въпросът е колко дълго политиците, а и гражданите, са склонни да се учат от човешките трагедии на миналото, каквато в най-голяма степен е Втората световна война? Моят отговор, базиран върху историческите ми познания, е, че
поуките траят
до началото на следващата криза
След което хората не толкова забравят опита от миналото, колкото се опитват да го трансформират или преиначат с оглед на новите си цели. Точно такова преиначаване на историята наблюдаваме през последните години. Правя този извод на основата на поредицата решения и декларации на Европейския парламент, с които великите европейски сили отпреди 1939 г. се опитват да отхвърлят собствената си вина за избухването на войната, като я стоварят върху Третия райх и Съветския съюз (2).
Но да се върна към историята. Един от най-важните уроци на историята би трябвало да бъде какво да се направи, за да няма нова голяма война. За тази цел, според мен, не бива да се забравя как и защо преди повече от 80 години се стига до войната, отнесла живота на около 60 милиона души между 1939 и 1945 г. След победата от 1945 г. отговорът на този въпрос е даден от победителите и е еднозначен – вината е на Третия райх, подготвил войната под ръководството на своя фюрер Адолф Хитлер. Проблемът при този отговор обаче е в това, че само един човек, макар и оглавил една от големите и силни европейски държави, но победена в предишната война и подложена на тежък мирен договор, какъвто е Версайският, не би могъл сам да подготви и предизвика толкова мащабна война.
Онова, което остава скрито от обществеността през първите следвоенни години, е отговорността на британските консервативни правителства и на първо място на премиера Невил Чембърлейн за поощряване на нацистката агресия. Тази политика е наречена „умиротворяване на агресора“ и се изразява в опити за приобщаване на Хитлер и Третия райх (а не на демократичната Ваймарска република) към политиката на Запада и пренасочване на вече видимата германска агресивност в друга посока.
Плод на тази политика е възстановяването с британска благословия на редовната германска армия Вермахт (1934 г.), на военноморските ѝ сили (1935 г.), мълчаливото приемане на ремилитаризацията на Рейнска област (1936 г.) и на аншлуса на Австрия (март 1938 г.), а върхът е участието в Мюнхенската конференция (септември 1938 г.), нанесла смъртоносен удар на демократична Чехословакия. Причината за тази политика, както многократно е заявено в разговори на британски представители с висши германски (нацистки) политици, е британската надежда, че Третият райх може да ликвидира „болшевистката опасност“ (3), което не успяват да направят силите на Антантата по време на чуждестранната интервенция в Съветска Русия между 1918 и 1920 г.
Поуката от този предвоенен период би трябвало да бъде, че не бива да се поощрява една агресивна сила с надеждата, че тя ще ни свърши „черната работа“. Защото, както знаем пак от историята, възроденият „германски тигър“ (според упрека на Уинстън Чърчил към Чембърлейн, че с прохитлеристката си политика безнадеждно се е опитал да язди тигър) атакува първо френските и британските си конкуренти, преди да се обърне към идеологическия си противник Съветския съюз. Този политически провал така и не се превръща в поука. Подобна грешка прави и Йосиф Сталин с пакта „Рибентроп–Молотов“ от 23 август 1939 г., но той поне има оправданието, че трябва да предотврати опита на Запада (Великобритания и Франция) да насочи германската агресия на Изток.
Какво познание ни носи първият етап от Втората световна война, започнал на 1 септември 1939 и продължил до 22 юни 1941 г.?
Това е времето на пълната доминация на германския Вермахт в Европа. Но причина за това са не само безспорните бойни качества на Вермахта, а и стратегията на германското командване да се бият противниците един по един: първо Полша в септемврийската кампания от 1939 г., после Дания и Норвегия през април 1940 г., следват Белгия и Франция през май с.г., от юли до октомври 1940 г. се води въздушната война срещу британските острови, наречена „Битка за Англия“, а през пролетта на 1941 г. са окупирани Гърция и Югославия.
Поуката от тези неуспехи на Запада е, че разединението прави противниците на Хитлер лесна плячка. Научен ли е този урок? Да, той е научен, поне в краткосрочен план, както личи от събитията още през 1941 г.
Тогава във войната принудително са включени Съветският съюз след германското нашествие на 22 юни и Съединените щати след японското нападение над военноморската база Пърл Харбър на 7 декември 1941 г., което кара всички противници на Хитлер да се обединят в Антихитлеристка коалиция още през юли 1941 г. (4) Резултатът е, че макар и трудно, но обединените страни успяват да победят Третия райх и неговите съюзници и на 8/9 май 1945 г. Европа празнува края на най-голямото кръвопролитие в историята си. Тази поука обаче се оказва краткотрайна, тъй като много скоро след съвместната победа – още през 1946–1947 г.
съюзниците се разделят и започват противопоставяне, известно като Студена война (5).
Това не предизвиква голям проблем, защото наистина в продължение на половин век двата полюса в Студената война – Съединените щати и Съветският съюз, нямат други съперници и могат безпроблемно да контролират останалия свят. Но с края на Студената война двуполюсният свят постепенно се трансформира в многополюсен, докато големият победител САЩ продължава да живее в еуфорията на победата (6), която сякаш осигурява господството на Pax Americana. Северноамериканските и западноевропейските политици се опитват изцяло да се възползват от победата си в Студената война, като безпрекословно наложат волята си на победените от Източния блок. За това говорят както правилата, по които се осъществява преходът в източноевропейските страни – т.нар. Вашингтонски консенсус, така и намесата в трансформациите в Руската федерация от 90-те години. Но в променената ситуация на поява на нови глобални сили тази политика води до отслабване на целия Запад (Европа и САЩ) в полза на новите световни играчи от рода на Китай.
Има и научен урок от пораженията от първия етап на Втората световна война. Можем да го открием в желанието да се преодолеят противоречията между водещите държави в Западна Европа, резултат от което е помирението между Франция и Германия, намерило израз в Декларацията на Робер Шуман от 9 май 1950 г., на която ще се спра малко по-подробно по-нататък. При добро желание (особено оскъдно в наши дни) подобен процес може да се види и в следвоенна Източна Европа със създаването на Източния блок около Съветския съюз. Колкото и критично да се отнасяме днес към Източния блок, няма съмнение, че той избавя Съветския съюз, а и други негови членове като България и Унгария от изолацията, в която са се намирали в предвоенния период. Търсенето на съюзници и поддържането на трайни съюзи-блокове е една от поуките от Втората световна война. Тя е и в основата на стабилността на глобалния ред в десетилетията на Студената война.
Но тази стабилност почти веднага изчезна след края на Студената война, когато започна да отслабва връзката между ЕС и САЩ, а останалата единствена световна сила започва да действа все по-самостоятелно, без да търси или да получи съгласието на западноевропейските си съюзници и международните организации. Видяхме това във войната срещу Ирак, а и в последвалите конфликти, както и по време на бежанската/мигрантската криза. С други думи, урокът за необходимостта от обединение се оказва научен само докато водещите сили имат интерес да са заедно, преди САЩ да потърсят самостоятелна защита на националния си интерес.
Поуки могат да се потърсят и в чисто военните аспекти на войната. Нямам предвид големите военни сражения, от чийто ход продължават да се учат военните историци и военните специалисти, а въоръженията и начина на използването им. За съжаление, една от новостите, приложени по време на Втората световна война, са масираните бомбардировки върху невоенни обекти – мирни населени места, в нарушение на чл. 37 от Хагската конвенция за използване на авиация по време на война от 1907 г.
Те са започнати от Вермахта още през септември 1939 г., когато Варшава е подложена на унищожителни бомбардировки (7), после Ротердам в Холандия, по време на „битката за Англия“ на разрушение са подложени Лондон, Ковънтри, Бирмингам, Саутхямптън, Бристол, Шефилд, Ливърпул, Плимут, Белфаст, Хъл, след 22 юни 1941 г. над съветски градове като Ленинград и Сталинград се сипе дъжд от бомби. Не остават назад в бомбардирането на мирно население и съюзниците, които разрушават частично или напълно градове като Дрезден, Хамбург, Берлин, Кьонигсберг, Токио (8).
Изтриването на границата между фронт и тил е и едно от основанията Втората световна война да бъде наречена тотална, защото включва в пълнота не само армиите, а и мирното население. Резултат от третирането на мирното население като легитимен военен обект са не само чудовищните военни престъпления, извършени през Втората световна война на практика от всички воюващи държави, но и по-големият брой цивилни жертви – 28 428 055 души в сравнение с военните – 23 909 125 души (9). Основната цел на масовите бомбардировки е да сломят съпротивата на населението, което да принуди своето правителство да капитулира, само че тази цел не е постигната в нито един случай.
Пак в тази посока трябва да се постави и употребата в края на войната и на изцяло новото оръжие, разработено в годините на войната от международен екип – атомното (10). За експеримента с атомното оръжие американското ръководство избира далечна Япония с оправданието да се спестят американските жертви и войната да приключи по-бързо (11). Но и до днес продължават споровете дали те са предизвикали капитулацията на Япония (12). Американският монопол върху атомната бомба става важен фактор в международните отношения от първите следвоенни години. Силата му обаче намалява значително, след като през 1949 г. Съветският съюз прави успешни изпитания с такова оръжие.
Оттогава и до ден-днешен продължава спорът дали ядрената енергия може да се използва като оръжие, или трябва да бъде само за подобряване на живота на хората (т.нар. мирен атом). Факт е, че въпреки надпреварата в ядреното въоръжаване и разширяването на кръга на „атомните“ държави атомното оръжие никога повече не е използвано (поне засега). За решителността да не се стига дотам говори и острата реакция на президента на САЩ Хари Труман при предложението на главнокомандващия далекоизточните войски ген. Дългас Макартър да спре Корейската война с атомни бомби – той просто го уволнява (13). Но натрупаният ядрен арсенал продължава да се използва като средство във външната политика, както личи и от действията на държави като Израел или Северна Корея (КНДР).
Научен ли е другият урок – че по време на война мирното население трябва да се щади? Донякъде – да. За да бъде избегнато това в бъдеще, след войната са създадени международни трибунали за наказание на основните виновници за военните престъпления – Нюрнбергския и Токийския (14), но и множество други съдилища из цяла Европа, наречени в Източна Европа „народни“. Стотици хиляди военнопрестъпници са осъдени на смърт или на различни срокове затвор, а идеологиите, мотивирали за война държавите от Тристранния пакт, са осъдени като престъпни.
Но и този урок се оказва краткотраен. Мирното население продължава да бъде атакувано на практика във всички последвали войни. Достатъчно е да се посочи Виетнамската война, по време на която (1960–1975) загиват над половин милион мирни жители на Северен Виетнам (Виетнамската народна република) при американски бомбардировки, между милион и два и половина в Южен Виетнам са избити или умрели от глад и болести, а още 1 150 000 души са засегнати от използването на американските химически оръжия (силно токсичният Agent Orange), докато за сравнение в конфликта загиват
58 238 американски военни (15). Това е само един от ярките примери, които са много повече, включително и в наше време – такива като цивилните жертви при протяжните военни действия в Ирак и Афганистан, от гражданската война в Сирия. Най-трагичното е, че унищожаването на мирно население продължава, независимо че още от Втората световна война е ясно, че то не само не довежда до бърза победа, а по-скоро удължава войната и увеличава съпротивата.
Втората световна война ражда и своите феномени, които също имат следвоенно продължение – Холокостът и Европейската антифашистка съпротива. Опитът за физическо унищожаване на европейското еврейство е наистина уникален, но не бива да забравяме, че той е придружен и от опит за пълно или частично унищожаване на циганите/роми, славяните (16) и други т.нар. непълноценни. Все пак евреите несъмнено са в центъра на екстерминаторската политика на нацистите, унищожила по-голямата част от европейското еврейство. Тази ужасяващ акт разтърсва следвоенното общество и води до ново законодателство (Международния военен трибунал), когато за пръв път е формулирана идеята за „престъпления срещу човечеството“, за които няма давност. Според Устава на трибунала, приет на 8 август 1945 г. от Лондонската конференция на СССР, САЩ, Великобритания и Франция, такива престъпления са: „убийствата, унищожаването, поробването и други жестокости, на които е подложено гражданското население преди или по време на война, или преследване по политически, расови или религиозни мотиви… независимо дали тези действия нарушават вътрешното право на страната, където са били извършени, или не“. Това законодателство, предизвикано от жестокости по време на Втората световна война, е в сила и до ден-днешен.
Трагичната съдба на европейските евреи им помага да получат съгласието на победителите за създаване на държавата Израел на 14 май 1948 г.
и довежда дори до криминализиране на оспорването на Холокоста в редица държави. Благодарение на Холокоста преследването на евреите се превръща в табу. Но това не се отнася за другите етнически и религиозни общности. Тяхното преследване имахме възможност да наблюдаваме в националноосвободителните и колониалните войни, в конфликтите в Близкия изток, в ужасяващите събития в Руанда от 1994 г. (броят на избитите тогава тутси е около половин милион [17] ), по време на войните за разпадане на Югославия, макар и по-скоро като етническо прочистване, както и на много други места по света. Така че разделянето на хората на по-ценни и по-малоценни не е преодоляно, а и едва ли ще стане скоро или въобще.
Обединената общоевропейска съпротива срещу агресивни и диктаторски режими е добър урок, който продължава да се помни, макар и не навсякъде. През 1951 г. в Европа е създадена Международната федерация на борците от съпротивата (FIR) (18), която обединява
бившите партизани, участниците в съпротивителните движения, бившите политзатворници в хитлеристките концлагери, интернираните, роднините на загиналите и всички участници в борбата против фашизма от 76 национални организации в 27 държави. След краха на държавния социализъм от съветски тип в Източна Европа обаче участниците в Съпротивата губят обществения си престиж заради пренаписването на историята на Втората световна война и антифашистката съпротива и обвинението срещу тях, че са съдействали за налагането на комунистическия режим.
Ярък пример в това отношение дава България, където българските антифашисти още в началото на прехода бяха лишени от статута си на участници в сраженията с фашизма и националсоциализма от Втората световна война. Но идеята за съпротива на цивилното население срещу военна агресия продължава да е жива и е част от много военни конфликти по света.
Втората световна война завършва с безусловната капитулация на страните от Тристранния пакт (на 9 май в Европа и на 2 септември 1945 г. в Азия), което дава пълна свобода на победителите в уреждането на мира с победените. Това, както и огромният брой жертви и престъпления възражда изкушението на победените да бъде наложен унищожителен мир (в този дух е американското предложение за разделяне на Германия на шест части, само две от които да са част от бъдещата страна – планът „Моргентау“ [19]), но не се стига дотам.
Би могло да се помисли, че тогавашните държавници, двама от които – американският президент Фр. Д. Рузвелт и британският премиер
У. Чърчил, са свидетели и участници в Първата световна война, пристъпват към уреждането на мира след Втората с мисълта да избегнат грешките, превърнали мира след Първата в двадесетгодишно примирие. Но тогава не става дума за научен урок, а за промяна във фокуса на западните победители: страхът от военната мощ на Третия райх и желанието за възмездие са заменени от опасения от достигналата до центъра на Европа (Берлин) Червена армия и нарасналата привлекателност на съветската идеология. Независимо от причините, важното е, че при договаряне на новия мир не се стига до унижение и диктат над победените, което винаги предизвиква желанието за реванш. Вместо това се търси истинско помирение.
Пример за новия подход става Парижкият мир с България, подписан на 10 февруари 1947 г. За разлика от Букурещкия мирен договор от 1913 г.
и от Ньойския от 1919 г. новият договор не подпечатва третата национална катастрофа, а дори признава присъединената през септември 1940 г. Южна Добруджа, като по този начин прави България уникална сред победените с разширената си територия. Това става благодарение на защитата, която България получава на Парижката мирна конференция от 1946 г. от Съветския съюз, Югославия, Чехословакия и Полша, а обяснението е желанието на Съветския съюз да не отслабва държавите, попаднали в неговата сфера на влияние (20).
Същото желание да превърнат военните си противници в следвоенни съюзници е валидно и за западната част от Антихитлеристката коалиция. Причината отново е в Студената война, която се разгаря между основните сили от Антихитлеристката коалиция и ги принуждава да търсят нови съюзници. Но ако на Изток Съветският съюз е безспорен център, който обединява по-малките държави от своята сфера, то структурата на Запада е много по-сложна. Голямата сила САЩ е отвъд Атлантическия океан, Великобритания продължава да търси особена позиция, като разчита на англо-саксонската близост, докато водещите континентални страни Франция и Германия са дълбоко разделени от историята: за около три десетилетия те са успели два пъти да влязат в унищожителен сблъсък, коствал им огромни разрушения и кръвопролития.
При това замяната на привичния баланс на Великите европейски сили с биполярния свят поставя Западна Европа в много по-слаба позиция – застрашена от Изток и зависима от Запад. Не е чудно, че това кара най-прозорливите западноевропейски политици да разберат, че единственият шанс на Европа да запази някакво по-сериозно влияние е обединението.
Прави го половин година след като обявява началото на Студената война (21) бившият британски премиер Уинстън Чърчил в речта си на 19 септември 1946 г. в университета в Цюрих, Швейцария, озаглавена „Трябва да построим един вид Съединени европейски щати“. В нея той казва: „Трябва да построим един вид Съединени европейски щати… Първата стъпка в пресъздаването на европейското семейство трябва да бъде партньорство между Франция и Германия. Само по този начин Франция може да възстанови моралното и културното лидерство на Европа. Не може да има възраждане на Европа без духовно велика Франция и духовно велика Германия…“ (22). Както става ясно, още тогава Чърчил не вижда Великобритания като част от обединена Европа. В такава идейна атмосфера се ражда новата френска инициатива.
След тържественото отбелязване на петата годишнина от края на Втората световна война, на 9 май 1950 г. външният министър на Франция Робер Шуман в специална декларация предлага
нещо ново в европейската история
А именно: „френско-германското производство на въглища и стомана като цяло да бъде поставено под контрола на общ висш орган в рамките на организация, отворена за участие към другите европейски страни. Обединяването на производството на въглища и стомана веднага ще създаде база за икономическо развитие като първа стъпка към европейска федерация и ще промени съдбата на регионите, отдадени дълго време на производството на оръжия, на които те самите най-често бяха жертви. Така установената солидарност в производството ще направи евентуална война между Франция и Германия не просто немислима, но и практически невъзможна“ (23).
С други думи, опитът от предходните големи войни между германци и французи – Френско-пруската от 1870–1871 г., Първата и Втората, е научен и той е, че възпирането на агресията не става с наказания и унижения, а с икономическо сътрудничество, и то базирано върху контрола на онези производства, без които няма как да се подготви нова война – на въглища и стомана. Това наистина е повратна точка в утвърждаване на следвоенния ред в Западна Европа и както виждаме от последвалите десетилетия не само френско-германските конфликти са преодолени, а и светът приема модела на контрол, макар и само като международен контрол върху въоръженията.
Помирението между Франция и Германия е главната цел на Декларацията „Шуман“, но съвсем не е единствената. От днешна гледна точка още по-голямо значение има една друга – обединението на Европа. В Декларацията то е описано така: „Обединението на Европа няма да стане изведнъж или според някакъв специален план. То ще бъде изградено чрез конкретни постижения, които първо създават чувство на солидарност… Създаването на това мощно производствено обединение, отворено към всички желаещи страни да участват и целящо да осигури на всички държави-членки основни суровини за промишлено производство при еднакви условия, ще положи действителните основи на тяхното икономическо обединение. Това производство ще бъде предложено на света като цяло – без предпочитания или изключения – с цел да се допринесе за повишаване на жизнения стандарт и за насърчаване на мирните постижения“ (24).
Едва ли може да има съмнение, че тази Декларация поставя началото на обединена Европа, което стартира седем години по-късно с Римските договори от 25 март 1957 г., превръща се през 1992 г. в Европейски съюз, а след края на Студената война обхваща и Източна Европа с петото си разширяване, което на 1 януари 2007 г. включва и България.
Днес, 70 години след Декларацията „Шуман“, може да се направи изводът, че това е най-продължителната и най-успешната европейска идея. Но като всяко човешко дело и тя не е безпроблемна. Така например никога не се реализира заявеното на 9 май 1950 г. намерение да включи всички желаещи страни, тъй като дълги години европейското обединение е в зависимост от разделилата не само света, а и Европа Студена война.
Донякъде, но не напълно, е реализирана и друга идея от Декларацията на Шуман: „Европа ще може, разполагайки с повече средства, да се стреми към изпълнението на една от основните си задачи: развитието на Африканския континент“. Може би защото вместо да търсят помощ, африканските народи предпочитат да започнат борба за независимост, която се оказва трудна и понякога води до външна намеса и „провалени“ държави.
Завършвайки прегледа на историческите поуки от 9 май 1945 г. и 9 май 1950 г., ще се опитам да направя рекапитулация. Немалко от уроците на Втората световна война са научени и вече 75 години Европа и светът са предпазени от унищожителна обща война. Други обаче изглеждат забравени и днес виждаме възраждането на ксенофобския национализъм, от който тръгва пропагандната подготовка за Втората световна война, не са изчезнали локалните войни като средство за постигане на национални цели, останали са и дори сякаш се възраждат опитите на някои могъщи държави да действат самостоятелно, заобикаляйки системата на международни отношения, създадена след Втората световна война, основна роля в която играе Организацията на обединените нации.
Всичко това ни припомня, че целта на отбелязване на годишнините не е за историците, а за хората, политиците и народите – да си припомнят миналото, за да избегнат най-лошото от него в своето настояще и да осигурят по-добро бъдеще за целия свят. А съвсем накрая искам да припомня, че уроците на историята не се учат веднъж завинаги, защото бързо се забравят. Те трябва непрекъснато да се преподават.
Бележки
(1) Хегел, Г. В. Фр. Философия на историята. Т. 1, „Евразия”, С., 1995, Увод.
(2) Имам предвид Резолюцията на Европейския парламент от 19. 09 2019 г. относно значението на европейската историческа памет за бъдещето на Европа. https://www.europarl.europa.eu/doceo/document/TA-9-2019-0021_BG.html; както и Резолюцията на Европейския парламент от 2.04.2009 г. относно европейската съвест и тоталитаризма. http://www.europarl.europa.eu/sides/getDoc.do?pubRef=-//EP//TEXT+TA+P6-TA-2009-0213+0+DOC+XML+V0//BG.
(3) За подготовката на Втората световна война виж: Семков, М. Пътят към Голямата война. Народна просвета, С., 1970; Brook-Shepherd, Gordon. The Anschluss. New York, 1963; Баева, И. Пътят към Втората световна война. Мюнхенската конференция от 1938 – символ на коварство и предателство. – Международни отношения, № 4, 2018, год. XLVII, с. 69–80; Фактори и причини за избухването на Втората световна война. – Международни отношения, № 5–6, 2019, с. 107–128.
(4) Едно от най-добрите изследвания, посветено на възникването и развитието на Антихитлеристката коалиция, е: Исраэлян, В. А. Антигитлеровская коалиция 1941–1945 (Дипломатическое сотрудничество СССР, США и Англии в годы Второй мировой войны). Москва, 1964.
(5) Сред американските изследвания на Студената война заслужава внимание: Гадис, Джон Луис. Студената война. Нова история. „Кралица Маб“. 2007. Руската гледна точка виж в: Орлов, А. С. Тайная битва сверхдержав. Москва, „Вече“, 2000.
(6) Само така мога да интепретирам популярната теза на Фр. Фукуяма за „края на историята“: Фукуяма, Фр. Краят на историята и последният човек. Обсидиан. С., 1993.
(7) След превземането на Варшава германците организират в Берлин прожекция на пораженията за дипломати, за да им покажат какво могат да очакват онези, които се съпротивляват на Вермахта. – ЦДИА, ф. 176, оп. 7, а.е. 1024, л. 73–74.
(8)Аксенов, Павел. Как Вторая мировая стала войной бомб против городов. 10 ноември 2017, https://www.bbc.com/russian/features-41818969.
(9) Harper Collins Atlas. Encyclopedia Britannica, 2011; The Times Atlas of the Second World War, 1989.
(10) Изследване на проблемите около създаването и използването на атомното оръжие от САЩ има и от български автор, макар и емигрант: Груев, Ст. Проектът „Манхатън“. Неразказаната история на атомната бомба и нейните създатели. С., 1998.
(11) Според руския изследовател Ал. Борисов американските планове са включвали идеята за едновременно използване на атомното оръжие срещу Германия и Япония през есента на 1945 г. Но войната в Европа приключва на 9 май 1945 г., още преди атомното оръжие да стане факт, затова то не е използвано в Европа. Тази теза беше лансирана по време на конференцията „Втората световна война. Последици и оценки“, проведена в София на 14 и 15 април 2005 г.
(12) 5 мита за атомната бомба над Хирошима. – Икономист. 6 август 2015 г.– http://iconomist.bg/48091-5-
(13) McCullough, D. Truman. Simon & Schuster, 1992, р. 815–856.
(14) Повече виж: Баева, И. Как оценяваме Нюрнбергския трибунал в началото на ХХІ в. – Ново време, № 12, декември 2010; Кандиларов, Е. Международният военен трибунал за Далечния изток. Пак там.
(15) Cathy Scott-Clark, Adrian Levy. Spectre orange. – The Guardian, 29 March 2003, https://www.theguardian.com/world/2003/mar/29/usa.adrianlevy.
(16) Според нацисткия план „Ост“ значителна част от населението в окупираните територии в Източна Европа трябва да бъде физически елиминирана (100% от евреите, 80–85% от поляците, 50–60% от руснаците и още 15% преселени в Източен Сибир, 75% от белорусите, 65% от украинците, 85% от литовците и по 50% от латвийците, естонците, чехите), а друга – германизирана (50% от чехите, 35% от украинците, 25% от белорусите). – Fritz, St. G. Ostkrieg: Hitler’s War of Extermination in the East. University Press of Kentucky, 2011.
(17) Des Forges, Alison. Leave None to Tell the Story: Genocide in Rwanda . New York: Human Rights Watch, 1999.
(18) Седалището ѝ е във Виена, а официалният ѝ сайт: https://www.fir.at/.
(19) Става дума за Плана на финансовия министър на САЩ Хенри Моргентау „да се предотврати възможността на Германия да подготви Трета световна война“, който предвижда разделянето на Германия, поставянето на важни промишлени райони под международен контрол и превръщането ѝ в аграрна държава.
(20)Повече за обстоятелствата около преговорите и подготвката на мира виж: Васев, Славчо, Крум Христов. България на мирната конференция. Париж 1946. ИК „Синева“, С., 2017.
(21) Става дума за речта, която Чърчил произнася на 5 март 1946 г. в колежа Уестминстър във Фултън, Мисури, в присъствието на президента Труман, станала по-известна като речта за Желязната завеса.
(22) Цит. по: https://bg.wikisource.org/wiki/.
(23) Цит. по: https://europa.eu/european-union/about-eu/symbols/europe-day/schuman-declaration_bg.
(24) Пак там.
