КРИЗАТА НА КОРОНАВИРУСА СВИДЕТЕЛСТВА, ЧЕ НИ Е НЕОБХОДИМА ИЗЦЯЛО НОВА ИКОНОМИЧЕСКА СИСТЕМА

0
233

 Пол Мейсън (р.23 януари 1960 г.) е британски журналисит, коментатор, радиоводещ и филмов творец. Гостуващ професор в университета в Уулвърхямптън. Завършил е университета в Шефилд със степен по музика и политика през 1981 г. Като икономически редактор в BBC – Newsnight, а след това в новините на Channel 4, той отразяваше глобалната финансова криза, Арабската пролет, движението „Окупирай“ и войната в Газа. Последната му книга е „Ясно светло бъдеще: радикална защита на човешкото същество“.

 

 Обстоятелството, че тези вируси удрят обществата със слаби системи на обществено здравеопазване, безотговорни елити и население, страдащо масово от „съпътстващи заболявания“, не е случайна злополука. Това е продукт на социалната система, наречена капитализъм….

*** 

Нуждаем се от нова икономическа система, която възприема благополучието на хората и общественото здраве като основен приоритет и стабилизира взаимоотношението ни с планетата. Задачата на левицата е да си я представи, след което да я превърне в реалност.

 


„Ще предприемем всичко, което се налага“, заявява министърът на финансите. Само че Риши Санак (министърът на финансите на Великобритания ‒ бел. прев.) не разполага с онова, което е необходимо – или най-малкото в дадения момент. Защото кризата на Covid-19 ще срине ръста както тук (в Обединеното кралство – бел. прев.), така и по целия свят – по много по-различен начин в сравнение с всичко, с което сме се сблъсквали досега.

Всъщност онова, от което Санак ще има нужда, е антикапиталистическо въображение. В отговор на сегашната криза правителството ще трябва, ни повече ни по-малко, да поеме управлението на икономиката. Само че то не знае как. Не става въпрос само за липса на образованиe и опит по управление на кризи; въпросът опира до идеология.

Нека обобщим мерките, които Министерството на финансите и Банката на Англия предприеха досега. В бюджета, внесен на 11 март т.г., Сунак обеща 12 млрд. лири за противодействие срещу „временните проблеми“, предизвикани от вируса, изразяващи се най-вече в съкращаване на лихвите по кредити за бизнеса, парични преводи в полза на малки фирми и 2 млрд. лири за по-добър достъп за изплащане на обезщетения по болест. Наред с това Банката намали лихвения процент до 0,25 на сто (от 0,75 на сто) и разреши на търговските банки да ползват 190 млрд. лири средства, които бяха задължени да държат в резерв за кредитиране на бизнеса. 

На 17 март, след две седмици колебание и отлагане, Министерството на финансите отиде значително по-далеч. То поема ангажимент да гарантира кредити при облекчени условия на сума от 330 млрд. лири за големи фирми, стъпка, целяща да се облекчи натискът върху банковата система, която на свой ред да може да предлага милиарди кредити на малки фирми при облекчени условия.

Само че нямаше никакви стъпки за увеличаване на обезщетенията за болнични, нищо за облекчаване на хората, които не могат да си плащат наемите, както и нищо съществено по отношение на десетките хиляди заети в пъбове, ресторанти и развлекателната индустрия, които са освобождавани от работа. Сунак намекна за нови съществени „фискални мерки“, целящи да задържат хората на работа, добавяйки, че не желаел да изобретява някакви нововъведения, тъй като трябвало да използваме съществуващите механизми, за да действаме бързо.

И точно в това е проблемът. Съществуващите механизми няма да проработят, защото това не е обичайната криза. Сунак, както и министърът на финансите Алистър Дарлинг, през 2008 година все повтаря, че „икономиката ще дръпне нагоре“, защото тя е фундаментално стабилна. Това е и начинът, по който повечето хора осмислят шоковете, които сме преживявали досега в течение на живота ни. За обикновения човек, изглежда, сякаш има една „истинска икономика“ на супермаркети, кафенета, болници и университети – и над тях една едва видима финансова икономика, занимаваща се с управлението на рискове и генерирането на големи възнаграждения за богатите, която от време на време дерайлира.

По време на кризата от 2008 година изглеждаше, като че ли този финансов „таван“ се срина върху зданието, което го крепеше, но самото здание – независимо че пострада – остана стабилно и покривът беше възстановен. Само че по аналогия проблемът сега е, че се срива не покривът, а основите.

Капитализмът, както и всички предходни икономически системи, се гради на труда на хората. Ние сме заставени да ставаме сутрин, да се натъпкваме в обществения транспорт, да се подчиняваме на указанията на менажерите и на дисциплината на часовника. И след като това приключи, когато се събираме в пъба, или залагаме на минифутбол „два отбора по пет“ (игра на залагане в минитурнир – бел. прев.), или отидем на вечеря в ресторант, ние все генерираме доход за капитал, инвестиран от някой друг.

Изведнъж целият този механизъм на принуда, възнаграждение и експлоатация е нарушен от епидемиологична истина: за да избегнем масовата смърт, която може да достигне между четвърт и половин милион души, не бива да ходим на работа, да използваме обществен транспорт или да посещаваме пъбове, фитнес зали, театри или ресторанти.

И независимо че епидемията ще бъде временна, произтичащите от това смущения няма да са такива. Тъй като финансовата система всъщност не е „покрив“: за последните 40 години тя се превърна в поддържащата структура на самия капитализъм.

Всеки аспект на човешкия живот в развито общество като нашето е „секюритизиран“ (т.е. обвързан с дългови инструменти – бел. прев.). Т.е. членските ми такси за фитнес, разходите ми в местния пъб, печалбите на Starbucks, билетите за автобуси и метрото, които плащам – всички са обвити във финансови инструменти, в които сложна мрежа от банки, хеджфондове, застрахователни фирми и пенсионни фондове инвестират, за да генерират печалби.

Ако членството във фитнес залата бъде отменено, ако Starbucks реализира загуба, ако пъбът затвори и най-вече, ако работникът не отиде на работа, цялата финансова система ще попадне под натиск, и то по начин, който не можем да предскажем, защото повече от половината от нея съществува в т. нар. банкова система в сянка, едва регулирана и непрозрачна мрежа, която е натрупала 52 трилиона долара активи за времето след кризата от 2008 г. Тези „активи“ всъщност са само очакваните печалби, реализирани от всички ресторантьорски вериги, застрахователни компании, авиокомпании и т.н., които са напът да се разпаднат.

Противопоставени на рисковете, 330-те милиарда лири меки кредити и 190-те милиарда лири банков капитал не изглеждат достатъчно големи. Ако, както се очаква, Министерството на финансите се опита да се справи със загубата на работни места чрез разширяване на достъпа до обезщетения за безработица и до увеличаването им, това също няма да е достатъчно.

Онова, от което се нуждаем, е базука

Т.е. от РПГ (ръчно преносим гранатомет – бел. прев.): за да разберем необходимата мощ, първо трябва да признаем, че всички правила, по които досега сме работили, са загубили всякаква валидност. Прогнозата на Офиса за отговорно бюджетиране за растежа на БВП за 1,1 на сто за текущата година и за 1,8 на сто за следващата година е празно  пожелание. Предположението, че държавният дълг ще достигне максимум 66,7 млрд. лири, също става безсмислица. Вместо да спадне с пет пункта от нивото 80,6 на сто от БВП, държавният дълг най-вероятно ще нарасне, докато самият БВП се свива.

Проблемът е, че съществуващата икономика не беше „стабилна“: растежът от 2008 г. насам се подхранва от заеми – от страна на компании, домакинства и държави – и от създаването на 20 трилиона долара пари без покритие от централните банки.

Това, от което се нуждаем както във физическата борба за спиране на вируса, така и в икономическата борба за прекъсване на финансовата зараза, е онова нещо, което едно след друго правителства унищожаваха и от което се отказваха: план.

Кийър Стармър предлага борбата срещу вируса да бъде активно координирана от Секретариата по гражданска готовност. Знаете ли какво представлява това? Не, защото то се превърна в латентна функция на управлението в ерата на свободния пазар, когато всички проблеми се смяташе, че са контролируеми от пазарните механизми или чрез управленски „пощипвания“ . Но Стармър е прав:

длъжни сме да задействаме функции­те на държавата

така както направиха други държави. И там, където е необходимо, да се заповядва – не да се приканва – за промяна на поведението.

Например, що се отнася до жизненоважните респиратори, правителството трябва просто да отнеме правата върху интелектуалната собственост на производителите, да направи чертежите с отворен код и да изиска от това, което е останало от нашата лека промишленост, да произведе тези устройства точно така, както във военно време.

Що се отнася до пакета за икономическо спасяване, предприемането на „всичко, което се налага“, означава да се сключват зае­ми в пълния обем на „всичко, което се налага“ и ако е необходимо, Банката на Англия да печата пари, за да изкупува дълговете на правителството, банките, домакинствата и корпорациите.

Това би вдигнало държавния дълг до над 100 на сто от БВП и монетаризацията на този дълг от страна на Банката по правило би рискувало да предизвика спекулативен натиск срещу лирата стерлинга и изтичане на капитали. Ако това стане, тогава, както във военно време, съществува и друго традиционно средство за защита – ограничения по отношение на капиталовите транзакции.

Харесва ли ни, или напротив, в крайна сметка ще стигнем до силно подкрепяна от държавата икономика, като правителството насочва частния сектор и гарантира, че всеки има достатъчно, за да преживява: колкото по-скоро приемем това и цяло поколение неолиберално обучени политици се научи как да изпълнява тази роля, толкова по-добре.

Социалната цена

на това, което ще трябва да понесем, трябва да бъде двустранна: предприетите действия трябва да бъдат общовалидни и да преразпределят богатството и властта в посока надолу, а не нагоре. Когато бъде открита ваксина срещу Covid-19, тя трябва да бъде с отворен код и да се произвежда генерично, като възрастните хора, бременните жени и други групи с висок риск са на първо място, а частните клиники на „Харли стрийт“ се наредят на същата опашка, като всички нас, останалите.

След като всичко това приключи, ще бъде невъзможно капитализмът да се върне към обичайното. Защото това не е някакъв „екзогенен (т.е. външен) шок“ – като астероид, удрящ иначе невинна планета. Вълна след вълна зоонотични вируси (които се разпространяват чрез контакт между човек и животно или животински отпадъци ‒ бел ред.) са произведени по време на стремглавата и пропита от мизерия урбанизация на глобалния Юг и от обезлесяването и унищожаването на местообитанията.

Обстоятелството, че след това тези вируси удрят обществата със слаби системи на обществено здравеопазване, нехигиенични и пренаселени жилища, безотговорни елити и население, страдащо масово от „съпътстващи заболявания“, като астма, сърдечни заболявания и диабет тип 2, също така не е случайна злополука. Това е продукт на социалната система, наречена капитализъм.

Едно е да се спасяват авиокомпаниите – и ние трябва да го направим чрез частична национализация. Но когато всичко това свърши, кой мислите, че ще купува акции на авиокомпаниите, освен ако не се извърши огромна промяна в обществените здравни стандарти, както тук, така и по целия свят?

След като Черната смърт унищожи една трета от населението на Европа през XIV век, икономическата система на феодализма беше обречена. Самуел Клайн Конм в своя разказ за последвалите бунтове (Lust For Liberty) описва движение от „пълно отчаяние и страх към нова увереност от страна на селяни, занаятчии и работници, че те също са в състояние да променят света, като из основи изменят социалните и политическите условия на своя живот“.

Няма да се сблъскаме с физическа катастрофа от величината на онази от времето на 1340-те години, но нашата комплицирана и финансиализирана икономика е напълно способна да ни нанесе икономическа катастрофа. В отговор се нуждаем от нова икономическа система, която възприема благополучието на хората и общественото здраве като основен приоритет и стабилизира взаимоотношението ни с планетата. Задачата на левицата е да си я представи, след което да я превърнае в реалност.

 

Списание New Statsman; 18 март 2020 г.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук