ПАРИЖКАТА КОМУНА – ЧЕТИРИ ВЪПРОСА

0
1453

 .

 1. Представлява ли Парижката комуна социалистическа революция?

2. Основателни ли са заключенията на Маркс в „Гражданската война във Франция“ за ПК като първообраз на бъдещо социалистическо самоуправление?

3. Какво е било значението на примера на Парижката комуна за Ленин и болшевиките през 1917 г.?

4. Какво обуславя съвременния интерес към Парижката комуна?

 

Отговори на експертите

Доц. Георги Медаров

1.

Безспорно е, че Парижката комуна (ПК) от 1871 г. е социалистическа революция, макар и да е вдъхновена от широк набор от анархистки, леви, патриотични и демократични идеи. Конкретните реформи на обявената от народните класи социална република обаче звучат доста умерено. Сред тях са премахване на държавната субсидия за църквата, светско и безплатно образование, фиксиране на цената на хляба, обществена регулация на заплатите, наемите и лихвите, забрана на нощния труд за младите хлебари, забрана на глобите, налагани от работодателите на работниците, пенсии за децата и съпругите на загиналите войници, връщане на домакински инструменти от заложни къщи на собствениците, но и стъпки към социализация на капитала и експериментиране с по-пряка демокрация на участието. Относително скромните реформи и етикетът революция не са противоречие. И днес искания за прогресивна данъчна система и трудови права също изглеждат като прекомерно революционен и невъзможен комунизъм.

Парижката комуна е социалистическа и от гледна точка на политическата памет. Както пише и Маркс: „Работническият Париж с неговата Комуна ще бъде вечно честван като славен предвестник на едно ново общество“. В този смисъл ПК не е просто едно от значимите събития на миналото, с ясно начало и край, а част от продължаващ процес, който нито е започнал на 18 март 1871 г., нито е завършил с кървавото ѝ потушаване 72 дни по-късно от Адолф Тиер с помощта на Бисмарк. Това е и процес, който не спира през 1917 г. или през 1989 г., както се надяват някои консерватори днес. Социалистическият характер на ПК се признава и от десницата, която още оплаква опожарените сгради и унищожената собственост. Много от аргументите на реакцията срещу революционните движения, срещани и днес, звучат като критикувания от Ботев смешен плач на българската журналистика, заклеймяваща Комуната по негово време. Както заявява той, „нашата бедна журналистика … заплака за бездушното и прокле разумното“. „Плачете за Париж, столицата на разврата, на цивилизацията, школата на шпионството и робството; плачете, филантропи, за палатите на страшните вампири, на великите тирани ‒ за паметниците на глупостта, на варварството, изградени с отсечените глави“, пише Ботев. Това напомня и днешни събития, например в България имаше немалко оплаквания на отсечените глави на паметници на Колумб от протестиращи срещу расизма през миналата година, забравяйки отсечените човешки глави от самия Колумб и неговата варварска цивилизация.

2.

Марксовият анализ на Парижката комуна от 1871 г. е свързан с неговата по-обща представа за това, че обществото на новото време не може да се дефинира ясно и точно в съзнанието, преди да бъде реализирано в практиката. Известна е Марксовата дефиниция на комунизма от „Немската идеология“, че не е бъдещо състояние на нещата, а действително движение за снемане на противоречията в настоящето. Това е едно дълбоко неидеалистическо схващане за формата на бъдещото общество, което не може ясно да се очертае на нивото на идеите, а само в практическото му реализиране. Тук се сещам за казаното в телевизионно интервю от Анжел Вагенщайн преди няколко години. На въпрос, съдържащ лек, макар и добронамерен, присмех към наивните утопии на възрастен човек след своето време, дали все още вярва в идването на социализма, Вагенщайн отговори, цитирам по памет, че социализмът не е кинопремиера, вдигат се завесите и вече се е случил, а е самото случване, самият процес.

Маркс в „Гражданската война във Франция“ също пише в този дух. Там той, противопоставяйки Комуната на Империята, твърди, че тя „изразяваше само неопределения стремеж към такава република, която да премахне не само монархическата форма на класовото господство, но и самото класово господство. Комуната беше именно определената форма на тази република“. Той пише също, че на „работническата класа предстои не да осъществява някакви идеали, а само да даде простор на елементите на новото общество, които вече са се развили в недрата на старото“. Това не означава, че Маркс разглежда Комуната като чисто отрицателно събитие, породено единствено от омразата на потиснатите срещу техните господари, без да предлага нищо. Той обръща голямо внимание на въпросните „елементи“, комбиниращи социалната справедливост с демократичното включване на всички. В този смисъл революцията не е лишена от цел, но целта може да се разглежда като стремеж за това обещанията на Френската революция за „свобода, равенство, братство“ да достигнат до всички, а не само до елитите. Както пише Маркс, чрез експроприацията на експроприаторите, „тя искаше да направи индивидуалната собственост реалност, като превърне средствата за производство, земята и капитала, които сега са преди всичко средства за заробване и експлоатиране на труда, в оръдия на свободния асоцииран труд“. Маркс не я свежда до противоречието между капитала и труда, а я разглежда като шанс за демократизация на икономиката. Както пише той, „вместо веднъж на три или шест години да се решава кой член на господстващата класа трябва да представлява и да потиска в парламента народа, всеобщото избирателно право щеше да служи на организирания в комуни народ да си намира работници, надзиратели и счетоводители, както индивидуалното избирателно право служи на всеки работодател за същата цел“. Наред с това Маркс твърди: „Комуната превърна в истина лозунга на всички буржоазни революции ‒ евтино управление ‒ като премахна двете най-големи разходни пера: постоянната армия и чиновничеството […] Но нейната крайна цел не беше нито ‹евтиното управление, нито ‹истинската република›“. На моменти Марксовата критика срещу чиновничеството звучи като неолибералните днешни атаки срещу държавните служители. Тук обаче става въпрос за това, че Комуната въвежда повече избираеми и мандатни длъжности, както и заплащане на обществените служители съизмеримо с това на работниците. Намерението е да направи управлението представително за цялото общество, а не само за елитите, както и да прекъсне традицията на Стария режим обществената длъжност да се използва за извличане на рента. Проблемът с това висшите държавни служители да са фиксирани в това как по-добре да представляват предприемачите и бизнеса, а не цялото общество, е до болка познат и днес.

3.

Ленин (в много по-висока степен от Маркс) е мислител на политическата практика, в този смисъл е очаквано, че често препраща към Комуната и тя има решаващо значение за него. Струва ми се, че основно тук е отношението между революцията и войната, както и кървавото премазване на Комуната. ПК възниква като реакция срещу Френско-пруската война (1870 ‒ 1871), поредната имперска война. По време на обсадата на Париж  имотните класи напускат града, изоставените там са принудени да се прехранват с плъхове и котки, изяждайки дори животните от зоологическата градина. Войната е обявена от Франция, която накрая я и губи, а 100 000 френски войници са пленени. Адолф Тиер, ръководител на временното правителство, подписва тежка капитулация, приема да изплати потресаващи репарации (на практика обаче не той, а народните класи) и предава територии на Германия. Последното е и сред причините за Първата световна война по-късно, без която, от своя страна, не можем да разберем събитията през 1917 г. Парижката комуна избухва след отказ на парижани да предадат 400 стари оръдия, които сами са закупили, както и Париж на окупационните сили. Друг значим фактор е това, че основно действащо лице в Комуната е Националната гвардия в Париж, съставена предимно от по-бедните слоеве на населението и участвала в защитата от пруската обсада. Вижда се как всички елементи са съпоставими с Руската революция от 1917 г. Впрочем друг значим общ момент е, че революционните 1917 г. и 1871 г. започват с радикални женски протести. Революционните трансформации като цяло не могат да бъдат извлечени само от противоречието между труда и капитала, и разбрани отвъд междудържавните отношения, войната и патриотизма.

Ленин не е безкритичен към Комуната, впрочем и Маркс не е. Част от критиките на Ленин са, че революцията не е била достатъчно радикална ‒ не социализира банките, не води по-настъпателна война с временното правителство, както и че зад нея не стои една организирана и дисциплинирана партийна структура. В Лениновото осмисляне на Комуната могат да се открият част от причините за милитаризацията на социалистическото движение през XX в. Когато редовната армия влиза в Париж, през Кървавата седмица са избити 30 000, докато самите комунари се стремят да ограничават насилието ‒ изгарят гилотината пред статуята на Волтер, позволяват на противниците си да напуснат града и т.н. В статията си „Уроците на Комуната“ от 1908 г. Ленин критикува комунарите, че вместо да унищожат враговете си, апелират към техния морал. Разбира се, това осмисляне на Комуната е пречупено през опита на болшевиките от тежките репресии по време на руския царизъм, от провала на Революцията от 1905 г., а по-късно и от ужасите на Първата световна война.

4.

Според мен този интерес няма да спадне, преди да изчезнат противоречията, заложени още от Френската революция, а именно между заявените формална свобода, равенство и права на човека, които дори днес далеч не са истински всеобщи, и практическата несвобода в частната сфера ‒ в семейството, икономиката и т.н. Всеки път това противоречие приема различна форма. Би могло да се напише история на социализма чрез историята на честванията на Парижката комуна от перспективата на разнородните проявления на това противоречие. Това не означава, че всички имат идентичен интерес към Комуната. Реакцията все още се жалва за паметници и собственост, но по-важно е, че далеч няма консенсус и сред левите. На моменти изглежда, че все още са живи призраците на най-влиятелните за Комуната по-авторитарни бланкисти, защитаващи централизацията, и по-анархистични прудонисти, стоящи зад радикална децентрализация. Година след Парижката комуна се разпада и Първият интернационал в споровете между Бакунин и Маркс, и между анархисти и социалисти. На Бисмарк се приписват думите, провокирани от разделението, че „коронованите глави, богатството и привилегиите ще треперят, ако отново черното и червеното се обединят“. Иска ми се да вярвам, че интересът днес е шанс за ново обединение на „червеното и черното“, но разбирани не в техния сектантски и догматичен вид, а като сливане на социалната справедливост с демокрацията, както и на действителните свобода и равенство.

 

 

Проф. Искра Баева

1.

Парижката комуна e част от бурната френска история през ХIХ в., изпълнена с революции, контрареволюции, войни, смени на формите на държавно управление. Парижката комуна е последното голямо политическо сътресение за века, предизвикано както от унизителното поражение във Френско-пруската война от 1870 ‒ 1871 г., така и от натрупаното недоволство от управлението на Луи Наполеон (Наполеон III), събрания дълъг революционен опит, от популярните тогава идеи на марксизма, олицетворени и от Първия интернационал (Международната работническо сдружение), учреден през 1864 г. Съчетаването на тези предпоставки довежда до бунта на доброволната Национална гвардия срещу националното правителство на Тиер и до установяването през март 1871 г. на нова форма на управление в лицето на Комуната в Париж. Комунарите се опитват да демонстрират нов начин за управление с прякото участие, от името и в интерес на работниците. Парижката комуна просъществува твърде кратко – малко повече от два месеца, но действително променя организацията на властта. Прави го чрез пряко избрани представители и с органи, които реализират едновременно законодателната и изпълнителната власт, отделят църквата от държавата, опрощават дълговете на бедните, както и други социални облекчения, а и предават управлението на изоставените предприятия на работещите в тях. Ако в тези действия търсим нещо наистина ново, за да говорим за пролетарска революция, можем да го намерим в опита за пряка демокрация и в предаването на предприятията на работниците (обобществяване на средствата за производство), останалите мерки са социални, към каквито понякога прибягват и управляващите в капиталистическите държави.

Парижката комуна става пръв пример за управление на социалисти, комунисти и анархисти. Тя е унищожена жестоко от националното правителство, но наистина може да се приеме като пръв опит за създаване на нова държава, функционираща в интерес на работниците и другите експлоатирани слоеве. Тя се опитва да реализира на практика идеите на марксизма за революционни трансформации. Нейното провъзгласяване силно ентусиазира левите и революционните сили по света – достатъчно е да се припомни поздравителната телеграма на Христо Ботев, която той изпраща на Комуната, но и мобилизира за противопоставяне на всички консервативни сили (виж. „Смешен плач“ пак на Ботев). За левите и за революционерите Парижката комуна e епохално събитие, защото започва нещо ново, а нейната краткотрайност не намалява въздействието ѝ, защото тя е възприета като първата крачка, която ще бъде последвана от други.

2.

Донякъде са основателни, защото това е пръв опит за създаване на нов тип държава, която отхвърля принципите на дотогавашния ред и се опитва да даде властта директно на гражданите. Този аспект на Парижката комуна кара Маркс да я анализира подробно и да търси решения, които биха могли да помогнат на пролетариата в бъдещото му управление, но той търси и грешките на Комуната, които не бива да се повтарят. Трагичният край на Парижката комуна кара Маркс да се съсредоточи върху необходимостта пролетарската власт да може да се защитава, което го води и до извода от необходимост от „диктатура на пролетариата“. Тя трябва да осигури условията за трансформиране на държавата, преди тя да започне да отмира. Но крактотрайният живот на комуната не му позволява да види същностните проблеми във функционирането ѝ, включително и негативните последици от сливането на изпълнителната и законодателната власт. Така че да, заключението на Маркс, че Парижката комуна може да служи като първообраз на бъдещото социалистическо управление е вярно, но той не е достатъчно критичен към вътрешните проблеми на Комуната. Те се проявяват ясно едва когато практиките ѝ са приложени за по-дълъг период от време след Октомврийската революция в Русия и след пренасянето на нейния модел на държавен социализъм в други страни от Източна Европа, а и по света.

3.

Опитът на Парижката комуна има най-голямо значение именно за Владимир Ленин и ръководените от него болшевики, тъй като Октомврийската революция е вторият опит за установяване на социално справедлива обществена система. Оттук идва и опитът на Ленин не само да повтори някои от елементите на комуната – особено ясно е това в идеята за опора на властта върху съветите („Вся власть Советом!“), но и да се поучи от грешките ѝ. Прави го с осигуряване на силова защита на новата власт („диктатура на пролетариата“) срещу външните противници с помощта на Червената армия и срещу вътрешните с помощта на Всеруската извънредна комисия (ВЧК). Второто става малко по-късно – след първите прояви на т.нар. бял терор, и поставя начало на т.нар. червен терор. То пак е свързано с опита на Парижката комуна, но с поражението ѝ – според Ленин, неуспехът ѝ се дължи на неспособността на комунарите да се защитят от реакцията. Проблемът е, че Парижката комуна просъществува много кратко и е трудно само на основата на нейния опит да се направят по-дългосрочни изводи. Октомврийската революция установява дългогодишна власт, което позволява да се видят много от недостатъците на „диктатурата на пролетариата“, както и запазването на силната държава, а не постепенната ѝ замяна от самоорганизиращо се общество, каквато е идеята на Маркс, а и на Парижката комуна.

4.

За съжаление, не виждам особено голям обществен интерес към Парижката комуна в съвременното общество. А и едва ли бихме могли да го очакваме у нас, като имам предвид как през последните три десетилетия съзнателно (планомерно) или несъзнателно бяха отхвърлени левите идеи като цяло и тяхната реализация в българското общество. Към този извод ме води и изчезването на Парижката комуна от гимназиалните учебници по история – в учебника за 8-и клас, където се изучава този период от историята, има само едно изречение и една снимка за Парижката комуна. Но през този месец (март) не чух и не видях някой в България да отбелязва тази кръгла годишнина.

Независимо от липсата на интерес сред по-широки кръгове, Парижката комуна си остава важен момент от борбата на френския пролетариат и леви сили за изграждане на социално справедливо общество. Техният опит има по-широко европейско и глобално въздействие, тъй като дава възможност да се натрупа опит за това какви са предизвикателствата, след като се вземе властта от пролетариата, социалисти, комунисти. От тази гледна точка както утвърждаването, така и поражението на Парижката комуна има огромно значение, затова историята на Парижката комуна трябва да се помни, а когато е необходимо – и да се припомня.

 

 

Проф. Петър-Емил Митев

1.

Въпросът е по-сложен, отколкото изглежда. Преди всичко нека уточним: „комуна“ не означава „комунизъм“, а „община“. Парижката комуна е революционното самоуправление на френската столица в продължение на 72 дни – от 18 март до 28 май 1871 г. В първоначалния проект за идейна декларация на Комуната дори е фигурирало негативното ­определение „цезаристки комунизъм“, но е било категорично отхвърлено при обсъждането на 18 април[1]. В приетата Декларация на Комуната „Към френския народ“ се изтъква:

„Политическото единство, което иска Париж, това е доброволна асоциация на местните инициативи, свободното и доброволно сътрудничество на всички индивидуалности в името на обща цел – благосъстоянието, свободата и сигурността на всички.

Комуналната революция, започната от народната инициатива на 18 март, открива нова ера в политиката – експериментална, позитивна и научна.

Това е краят на стария правителствен и клерикален режим, край на милитаризма, бюрократизма, експлоатацията, ажиотажа, монополите, привилегиите – всичко онова, на което пролетариатът дължи своето робство, а родината – своите бедствия и страдания.“[2]

Революционерите от 1871 г. са се вдъхновявали от първата Парижка комуна, формирана по време на Великата френска революция от 1789‒1794. Оттам е наследено червеното знаме, обръщенията „гражданино“ и „гражданко“, въведени вместо „господине“ и „госпожо“, революционният календар, революционното приветствие „Salute et fraternite!“ (Поздрав и братство!). Най-влиятелни сред комунарите са (нео)якобинците. След тях са бланкистите, чийто еталон е Ебер, по-радикален от Робеспиер, но не с проект за социални реформи, а с искания за усилване на терора и дехристиянизация. Интелектуалният лидер на бланкистите (самият Бланки е в затвора) Гюстав Тридон дори публикува апологетична книга за ебертистите.[3] В Комуната участват и членове на Интернационала, но това не означава марксисти. В международната работническа организация са били включени социалисти – прудонисти и анархисти.

Няма нито едно решение на Комуната, което да оспорва частната собственост. Комунарят Журд дори специално изтъква това на заседанието от 25 април. Идеята за експроприация е чужда на комунарите. Всичко това дава основание на авторитетни историци като Робърт Томбс да акцентират върху разликата между понятията „комунар“ и „комунист“.[4]

Ленин аргументира заключението, че в широкия смисъл на думата Парижката комуна завършва буржоазно-демократичната революция от 1789 г.[5] С други думи, цялата верига от ярки събития – падането на Бастилията през 1789 г., Републиката на добродетелта на Робеспиер и Сен Жуст, империята на Наполеон, революцията от 1830 г., революцията от 1848 г. и Парижката комуна от 1871 г., бележи епоха на бури и сътресения, в които се ражда новата политическа надстройка. Продуктът ѝ е относително стабилната буржоазна демокрация, която придобива „лице“ през 1880 г. с амнистията на оцелелите комунари и връщането им от заточението в Нова Каледония.

И все пак рамката 1789 ‒ 1871 не изчерпва въпроса. Впрочем нека да припомним, че Великата революция от XVIII в. прави опит да надскочи историческия таван. Когато Сен Жуст заявява, че „Хлябът е право на народа“, той открива нова юридическа страница – на социалните права.  Толкова повече можем да очакваме от Комуната, която се обявява срещу всичко онова, което заробва пролетариата. Ако зад якобинците е пъстрата тълпа на парижките санкюлоти, то зад комунарите е парижкият пролетариат. Работническата власт сама по себе си открива пътя и насочва към социалистически решения.

Няколко неща пречат на Комуната да измине голямо разстояние по този път. Несъмнено това е ограниченият идеен хоризонт на мнозинството комунари. Дефицитни са организационните предпоставки. Налице е двувластие на Комуната и Националната гвардия. Няма структурирани политически партии със свои ръководства. И през цялото време Комуната съществува в условията на гражданска война. Несъмнено това е най-важното ограничение. В хода на революцията идейните хоризонти се разширяват, организационните предпоставки се изграждат. Но войната на живот и смърт концентрира и пренасочва социалната енергия. Комуната, казва един от видните комунари (Милиер, според Л. Троцки „една от най-добрите глави на Комуната“), не е учредително събрание, това е военен съвет.

Краткият исторически живот на Комуната не позволява да се разгърне, но ярко изразява нейния новаторски потенциал. Комуната въвежда всеобщо задължително и безплатно светско образование. Църковният клир така и не получава повече възможност за доминация. С декрет се задължават работодателите да заплащат на жените равни заплати  с колегите си мъже в квалифицираните професии. Извънбрачните деца получават граждански права, т.е. престават да бъдат „незаконни“, а вдовиците на загиналите бойци от Националната гвардия получават правото на пенсия, независимо от това дали са имали официален брак. Забранява се нощният труд на хлебарите. Управлението на театрите се възлага на асоциация на артистите, които работят там. Ломбардците се задължават да върнат на притежателите заложените вещи на стойност до 20 фр. Забранява се на работодателите да удържат глоби от надниците на работниците. Изоставените предприятия се предоставят за разпореждане на работническите колективи, без това да променя собствеността.

Вдъхновяващ е интернационализмът на Комуната. Вандомската колона, издигната в чест на военните победи на Наполеон, е съборена в името на братството на народите. Сред комунарите са революционери от различни страни. Особено следва да се изтъкнат полякът Ярослав Домбровски, според всички оценки е най-талантливият полеви командир на въстаниците, и унгарецът Лео Франкел, съратник на Маркс и Енгелс, който оглавява Комисията по труда и размяната.

Маркс обобщава:

„Лозунгът „социална република“, с който парижкият пролетариат приветства Февруарската революция, изразяваше само стремеж към такава република, която трябва да отстрани не само монархическата форма на класово господство, но и самото класово господство. Комуната беше такава определена република.“[6]

2.

Заключенията на Маркс имат фундаментално значение. Най-големият исторически принос на Комуната е провъзгласеното и последователно реализирано самоуправление. До голяма степен това противоречи на логиката на войната. След като буржоазните депутати (21 от общо 90) се отказват от местата си, Комуната организира допълнителни избори. В разгара на войната (!) Л. Д. Троцки с основание отбелязва, че с това не се променя нищо и само се разпилява организационна енергия. Комуната е на ръба на оцеляването, но е готова да загине само с високо вдигнато демократично чело!

Парижката комуна ликвидира силовите опори на потисничеството: разпуска армията и полицията. Защитата на града и поддържането на реда се поемат от въоръжения народ. Избраните депутати могат по всяко време да бъдат отзовани от недоволните избиратели. Заплатата им не трябва да надвишава средна работническа надница. Забраняват се всички представителни разходи. Съпругите на видни дейци на Комуната могат да се видят на брега на Сена, където перат дрехите на семейството…

Прекъсва се една стара традиция: новата, вкл. революционна власт да бъде в името на народа, след което да осигурява своето собствено привилегировано положение. Последователно осъщественото самоуправление променя самата природа на държавната власт.

Маркс подчертава:

„Самото съществуване на Комуната вече води след себе си, като нещо, което се подразбира, местното самоуправление, но това не е вече като противотежест на държавната власт, която сега става излишна“.[7]

3.

Първостепенно. Теоретическо – за по-нататъшното развитие на марксизма.[8] Практическо – за да се актуализират постиженията и да се избегнат грешките, допуснати от комунарите. В своите „Априлски тезиси“ (1917) Ленин очертава изход от двувластието и социалистическа перспектива на революционната борба; използва като ориентир опита от 1871 г.[9] През горещото лято на 1917 г. той създава внушителния теоретичен труд „Държавата и революцията“, в който демаскира опортюнистическото игнориране на Комуната и фокусира вниманието върху необходимостта от разбиване на буржоазната държавна машина в съгласие със заключенията на Маркс. За това до каква степен е използван непосредственият опит на Комуната, свидетелстват и първите декрети на съветското правителство, дори самата структура на новата съветска власт. Нека чуем самия Ленин:

„… завеждането на отделните отрасли на държавния живот се възлага на комисии, съставът на които трябва да осигури осъществяването на провъзгласената от конгреса програма в тясно единение с масовите организации на работниците, матросите, войниците, селяните и служещите. Правителствената власт принадлежи на колегия от председателите на тези комисии, т.е. Съвет на народните комисари. Контролът над дейността на народните комисари и правото за сменянето им принадлежи на Всеруския конгрес на Съветите на работническите, селските и войнишките депутати и на неговия Централен изпълнителен комитет“.[10]

Не е трудно да се види, че идеята за изпълнителен орган, който се състои от председатели на комисии, е идея на Парижката комуна. Ленин изтъква:

„Ние се намираме в условия, когато благодарение на това, че стоим на плещите на Парижката комуна и многогодишното развитие на немската социалдемокрация, можем ясно да видим какво правим, като създаваме съветска власт“.[11]

Ако синтетичната характеристика на Маркс за Комуната като „нова изходна точка от световноисторическа важност“ е и прогноза, то оценката на Ленин („ние стоим на плещите на Комуната“) е историческа оценка post festum. Сама по себе си тя означава, че прогнозата на Маркс е реализирана.

В хода на Гражданската война, натрапена от белогвардейците, лидери на Втория интернационал подлагат на критика болшевишката практика, като я противопоставят на Комуната. Карл Кауцки излиза с публикацията „Тероризъм и комунизъм“.[12] Отговаря му Л. Д. Троцки, председател на Революционния военен съвет на републиката, с книга със същото заглавие.[13] Троцки припомня, че Комуната, след тежки спорове, е била принудена да концентрира властта в ръцете на Изпълнителна комисия, преобразувана в Комитет за обществено спасение (по образеца на 1793 г.). Жестокостта на версайци получава категоричен отговор: Комуната нарежда да се вземат заложници и предупреждава, че за всеки разстрелян пленник трима заложници ще платят с живота си.

Парижката комуна е първата в историята диктатура на пролетариата. Съветската власт в Русия е неин исторически наследник. Времевата дистанция от над четири десетилетия създава по-голяма зрялост. Съветската власт не е импровизация, а резултат от продължителна идейна и организационна подготовка. Избегнати са грешки на Комуната. Няма двувластие. Няма откъсване на столицата от провинцията. В революционния процес са включени селяните. Осъществява се ефективно политическо ръководство. И борбата се увенчава с успех.

В хода на революцията и Гражданската война се формират и укрепват институции на новата власт, които отговарят на обществените потребности (в т.ч. извънредната комисия за борба с контрареволюцията). В последните си статии Ленин обръща централно внимание на въпроса за работническия контрол над институциите (вкл. Политбюро!). В. И. Ленин стриктно се придържа към опита на Комуната и препоръките на Маркс и Енгелс. Народните комисари получават работнически заплати. След като един от тях – А. Цюрупа (по ирония на обстоятелствата комисар по продоволствието) колабира от недохранване и изтощение, Ленин коригира строгостта на ограничението.

Събитията обаче се развиват в друга насока. Контролът се оказва контролиран, става видим. След смъртта на Ленин започва постепенно, но неотклонно да се създават битови предимства за партийния апарат. Дирижира се лично от генсека Сталин и това играе немалка роля в борбата срещу лявата опозиция в партията. Влиза се постепенно в стария коловоз – откъсва се работническата власт от самите работници. Концентрацията на власт в ръцете на генсека очертава линия на все по-голямо отдалечаване от заветите на Комуната. Получава се тъкмо онзи „цезаристки комунизъм“, за който Комуната не желае и да чуе. Двукратен опит за демократизация довежда до разпад на съветската държава.

В нов винт от спиралата на развитието социалистическото движение преосмисля своя опит, като отново започва от Парижката комуна.

4.

Няколко феномена предизвикват подчертан интерес към Парижката комуна: криза на демокрацията; усвояване на функции на държавата от гражданското общество; актуалност на самоуправлението; недоизяснена визия за социалистическата перспектива.

Кризата на демокрацията може лесно да се илюстрира със събитията в страната, смятана за демократичен бастион в света – САЩ. Политическата драма през 2020 г. кулминира в безпрецедентен щурм на Капитолия в началото на 2021 г. Но можем да погледнем и по-широко. Бие на очи възприемането на политиката от масовия избирател като шоу. Съответно в „политическия асансьор“ към горните етажи на властта се оказват шоумени (ярки примери са Италия, Украйна, а вече и България). Бунтовете в Испания търсеха нещо по-добро от партийната доминация, получиха широка обществена подкрепа, но не успяха да формулират алтернатива. Германия дава образец на „гражданска инициатива“, която не преминава през партийни структури, повдига и предлага решение на обществени въпроси. Настъплението на гражданското общество намери силна илюстрация в обстоятелството, че затвори се предоставят за управление от частни фирми. Стремежът към самоуправление на общините проблематизира етатизма и трасира пътя към нов тип отношения между „горе“ и „долу“ във властовата структура.

В духа на Парижката комуна можем да кажем, че болестите на съвременната демокрация могат да се лекуват с още по-голяма демокрация. Прерастването на демократизма в социална република, чиито молекули са самоуправляващи се общини, е залогът за бъдещи социалистически преобразувания.

 

Бел. ред. През 1971 г. – точно преди 50 години, по поръчка на списанието, в „Ново време“ излиза статия на Петър-Емил Митев по повод на 100-годишния юбилей на Парижката комуна, съдържаща основните тези, намерили място в неговите отговори в настоящия брой. В редколегията тогава статията се подлага на тежка критика, особено по повод на мерките на Комуната срещу откъсването на управляващи от управлявани, включващи такива мерки като лимитиране на заплати и забрана за представителни. Възраженията стигат и до констатации, че „както е известно, Маркс се е заблуждавал“. В крайна сметка, становището на редакцията през 1971 г. е, че със съкращения  статията може да остане с написаното за опита на Комуната, но като той се разгледа критично, с констатацията, че се е оказал нереалистичен за дълъг период на управление.

 



[1]Протоколы заседаний Парижской Коммуны 1871 года. 1959. Москва: АН СССР, том I, с. 217.

 

[2]Пак там, с. 221.

 

[3]Gustav Tridon, Les Hebertists. La Commune de Paris de 1793. Bruxelles. 1871.

 

[4]Tombs, Robert. 1999. The Paris Commune 1871. London and New York: Longman.

 

[5]Ленин, В. И. Заметки публициста. Полное собрание сочинений. Издание пятое. М., 1968, т. 19, 246-247.

 

[6]К. Маркс. Гражданская война во Франции. В: К. Маркс и Ф. Энгельс. Сочинения. Т.17, с. 342.

 

[7]К. Маркс. Гражданская война во Франции…, с. 345.

 

[8]Вж. Митев, П. 1971. Парижката комуна и марксизмът. В: сп. „Ново време”, кн. 2.

 

[9] Марксисткият лозунг е „непосредствена власт на въоръжените и организирани работници. Това е държавата, каквато е нужна на нас. Такава държава по същество беше Комуната от 1871 г. и Съветите на работническите депутати от 1905 и 1917 г.” (Ленин, В. И. Съч. Т. 24, с. 13).

 

[10]Ленин, В. И. Полное собрание…, т. 35, с. 28.

 

[11]Пак там, т. 27, с. 109.

 

[12]Kautsky, K. 1920. Terrorism and Communism: A Contribution to the Natural History of Revolution. W.H. Kerridge, trans. London: National Labour Press.

 

[13]Троцкий, Л. Д. 1920. Терроризм и комунизм. Петроград: Гос. изд.

 

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук