ЛЕВИЦАТА В ДЕБАТ ЗА БЪДЕЩЕТО. МЕЧТАТА ЗА ДЕМОКРАТИЧНА ИКОНОМИКА

Александър Димитров е доктор по политически науки, преподавател в УНСС, катедра „Политология“. Основните му интереси са в областта на политическия анализ, съвременни идеологии и доктрини, високите технологии в общественото развитие, лидерството и др. Член на управителния съвет на фондация „Солидарно общество“.

 Глобалната пандемия, обхванала държавите по света, причинява огромни икономически, нравствени, психологически и здравни щети. Тя изведе на преден план най-доброто и най-лошото у хората и народите. Но заедно с това успя отново да запали искрата на идеологическия дебат и повдигна въпроса за смисъла му пред лицето на глобалния риск. Отново чухме в обръщение прословутата китайска поговорка – „Не е важно какъв цвят е котката, важното е да лови мишки“^[1]. Разбира се, в популярното говорене този прагматизъм е съвсем логичен и той обезсмисля идеологическия дебат, приравнен до неговото битово приложение. Често се пропуска друг дебат, предхождащ спора за цвета на котката. В традицията на китайската диалектика това е въпросът за средството, с което ще се ловят мишки (дали ще е капан, котка, змия, отрова и т.н.). И докато спорът за цвета е фалшив, то този за начините е в сърцевината на идеологическия сблъсък.

Оттук е и проблемът за бъдещето на левицата като носител на определен тип идеологическо мислене, постановки и решения. Вижда се, че лутането по отношение мястото на лявата идея и нейното бъдеще продължава. Досегашните европейски, латиноамерикански и азиатски решения са или неприложими, или твърде специфични^[2]. Отделно от това не могат да се пренебрегнат и някои обективни обстоятелства като преминаването ни в Индустрия 4.0, целите за устойчиво развитие на ООН, световния научен прогрес и т.н. Това още повече ни поставя пред необходимостта за предефиниране както ролята на държавата, така и ролята на публично-частния механизъм, като обществено взаимоотношение. Все по-ясно се очертава цивилизационният императив, който ни води към идеята за „адаптивен иновиращ социализъм“^[3]. Но каквото и да добавим в дебата за бъдещето на лявата идея, трябва да е ясно, че трудно или почти невъзможно е да осмисляме лявото извън солидарността като човешка и междуобщностна ценност. Трудно могат да се загърбят и цивилизационните постижения на лявото, които днес са  захвърляни с лекота. Също така е вярно, че все по-трудно левите партии могат да изпълняват ролята си на исторически авангард. Днес тази роля не е осмислена през изискванията на времето, често дори се пренебрегва и получава статут на резервна функция без живо съдържание. Роля, която борави с кухи клишета и препратки към „бляскавото минало“.

Това поставя и идеологическия дебат за лявото на заден план. Левите политически субекти отказват да приемат факта, че не вдъхновяват и мобилизират хората, понеже вече не застават зад значими демократични, хуманни и прогресивни социални каузи. Хората не искат непременно революция или пък някакъв ляв радикализъм, а преди всичко ясни действия и в крайна сметка хармонично съществуване. Те търсят лидерство, което левите партии трудно осигуряват. Левицата следва да предлага най-вече лидерството, което е убедително и което практически да свързва новата технологична епоха с политическия и социален контекст, в който се намират гражданите. Трябва да е ясно, че за да се променят публичният сектор и начинът, по който се прави политика и се реализират политики, ще се наложи левицата да изгражда устойчиви консенсуси, при което гражданите не са само подкрепяща сила, но и съавтори.

Горните постановки до известна степен въвеждат в проблема около дебата в лявото пространство, но не обясняват напълно безсилието да се обнови идеологическото лице на левицата. Днес, когато се говори за архиконсерватизма като за нещо модерно и за ултралиберализма като за нещо закономерно, липсата на новото ляво се усеща все по-остро. В този смисъл да се говори само за посткапиталистическа епоха не е достатъчно. Възходът на консерватизма е нечуван, включително и в неговите най-крайни варианти на екстремно противопоставяне на социалната промяна, фанатично придържане към традиционните ценности и яростен антикомунизъм. Само допреди дни в смятаното за ляво и егалитарно еквадорско общество беше избран за президент Гилермо Ласо – консервативен банкер и член на религиозната секта Опус Дей^[4]. Подобен избор направиха и в Бразилия само допреди година и половина. Изострянето на идеологическия дебат и използването на определящи представки като „архи“ и „ултра“ само идва да подскаже агресивното настъпление на идеологическите опоненти в полето на идеите.

Какво трябва да прави левицата в тази ситуация, е сложен въпрос. От една страна, трябва да се избягва фиксацията към миналото. Непрекъснатото връщане към утопичния социализъм, постулатите на Маркс и Енгелс, както и честите референции към политически лица и идеолози от времето на студената война, не помага. Получава се обратен ефект, който не позволява пълноценно развитие и еволюция на лявата идея. Това не означава отхвърляне на социалистическата традиция и класически автори, но преди всичко насочва към разсъждения отвъд отъпканите пътеки на социалистическата мисъл.

Подобен опит описва и Анди Бекет в статията си „Новият ляв икономикс: как мрежа от мислители трансформира капитализма“^[5]. Той съвсем правдоподобно описва основния сблъсък между дясното и лявото в икономиката, където десницата е активната страна, а левицата реактивна. Отдясно се предлагат приватизация, дерегулация, ниски данъци за бизнеса и богатите, повече власт у работодателите и акционерите и по-малко у работниците. Отляво не се предлага друго, а по-скоро се оказва яростна съпротива на капиталистическия инструментариум, като до втръсване се използват отново и отново анализите на Маркс и Кейнс за капитализма. Днес, когато за всички е ясно, че системата е счупена, това противопоставяне е все по-безплодно, защото и десницата търси своя път напред. Именно тук Бекет ни представя новия подход, който редица изследователи реализират, а именно конструирането на нов тип левичарски икономикс, който честно посочва недостатъците на съвременната икономика (на XXI век), но заедно с това предоставя практически решения, чрез които левите правителства да я подобрят.

На първо място, демократизиране на икономиката^[6], така че икономическата власт да се държи, подобно на политическата власт в демократичните държави. Това означава периодичното ѝ преразпределение от страна на служители и работници. Това „гласуване“ на икономическо доверие би следвало да включва служителите, които имат собственост върху част от всяка компания; или местни политици, преструктуриращи икономиката на града си, за да благоприятстват местния, етичен бизнес, а не големите корпорации; или национални политици, превръщащи кооперациите в капиталистическа норма и др.

Тези практики не са непознати и не са празни фантазии. Такива компании съществуват в развитите европейски икономики и САЩ, но може би един от най-добрите примери идва от Азия. „Хуауей“ (Huawei) е изградена именно на този принцип от самото си основаване. Близо 90 000 служители притежават различен брой акции, а най-много (1.14%) има основателят Рън Женгфей. Всички те участват при избора на представители (115 на брой през 2019 г.). До днес „Хуауей“ не се търгува на международните фондови пазари, тъй като това противоречи на фирмената култура и подход^[7]. Автори като Джо Гуинан и Мартин О‘Нийл смятат, че икономиката трябва да се демократизира в самата си същност. Общностите трябва да бъдат допуснати до своите местни икономики. Да демократизираш, означава да излезеш от технократичния поглед върху икономиката и да включиш някак хората във взимането на икономически решения.

На второ място, трябва да се преосмислят връзките между капитал (капитализъм) и държава, работници и работодатели, между местната и глобалната икономика и др. Анализаторите от Фондацията за нова икономика с основание поставят въпроса за властта и контрола в икономиката, които следва да са равнопоставени. Доколко такива промени са възможни и дали са форма на ляв изход, е трудно да се каже. Самите изследователи смятат, че по този начин ще променят начина, по който функционира капитализмът. Те предвиждат трансформация, която се случва почти органично, движена от служители и потребители – нещо като ненасилствена революция на забавен кадър. Резултатът, според новите икономисти, ще бъде икономика, която отговаря на обществото, а не – както в момента – общество, подчинено на икономиката. Кристин Бери твърди, че всъщност „новата икономика“ изобщо не е икономика (в класическия смисъл). Това е „нов поглед към света“. Ако добавим към това и една работеща социална държава, може да се каже, че пред такива проекти има бъдеще.

Мечтата за демократична икономика вълнува умовете на икономисти и философи през целия XX век. Днес отново е на дневен ред и ние верни на своето кредо да задаваме тона на новото в българския обществено-политически живот пренасяме този дебат и у нас. Настоящият материал ще е първият от серия публикации, които да проследят случващото се около дебата за новото ляво, така както го виждат в публикациите си „Фондация за нова икономика“, ССО, Световния социален форум на трансформиращите се икономики, мрежата НЕОН, онлайн списанието „Нов ляв преглед“, както и редица леви изследователи като Кристин Берри, Пери Андерсън и др.