НЕРАВЕНСТВО В СУВЕРЕНИТЕТА И ОГРАНИЧЕНИЯ НА НАЦИОНАЛНАТА НЕЗАВИСИМОСТ НА БЪЛГАРИЯ

0
200

Васил Проданов е член-кореспондент на БАН, професор, доктор на философските науки. Дългогодишен директор на Института за философски изследвания към БАН. В момента е преподавател в катедра „Политическа икономия“ — секция „Философия“, на УНСС.


Идеалният модел на модерна национална държава, какъвто възниква след Вестфалския мир в Европа през ХVII век, е, че светът е разделен на самостоятелни юридически единици, които са равно­правни в отношенията помежду си, всяка от тях има суверенитет върху всичко, ставащо на нейната територия, а останалите нямат право да се месят върху ставащото в нея. Реално обаче имаме огромно неравенство в икономическо, технологическо, политическо, културно, военно, демографско отношение между държавите и тези, които са по-силни, имат възможности да влияят върху останалите. По-големите и по-мощни в различни отношения държави могат да пренебрегнат редица външни фактори за сметка на по-малките и по-слабите.

Левски е по-велик от Стефан Караджа, Хаджи Димитър и останалите дейци на националноосвободителното движение не само защото създава и се стреми да организира една голяма вътрешна организация, която да вдигне въстание за освобождение, но и защото много добре разбира, че това въстание може да има успех само при определени външни условия. Иначе би било не само кърваво потушено, но не би имало и успех. Априлското въстание е свързано именно с такива условия и затова то води до нашето национално освобождение.

По-късно, при потушаването на Илинденско-Преображенското въстание загиват много повече хора, но то няма значим външен отзвук и не води до съответните последствия.

Всяко важно решение е възможно само при осигурена външна подкрепа — например, обявяването на независимостта през 1908 г. от Фердинанд Кобургготски става възможно, след като той си е осигурил подкрепата на Австро-Унгария. Затова Димитър Благоев в началото на ХХ в. смята, че у нас революцията ще зависи три четвърти отвън и една четвърт отвътре, имайки предвид размерите и външната зависимост на страната. Тази зависимост не само трайно присъства в нашата история, но и се засилва в резултат от умножаването на връзките и комуникациите, на икономическите и политическите взаимодействия, особено с глобализацията след 70-те години.

В това отношение на Балканския полуостров България и нейната политическа история и политическа култура от ХIХ в. насам са може би по-екзогенно обусловени, отколкото на повечето от останалите балкански държави. Две са основните причини за това.

Първо, България има много по-късно модерно развитие като самостоятелна държава от Сърбия, Румъния, Гърция, Турция. Сърбия и Гърция се освобождават по-рано от България. При това гръцката църква се запазва автономна през периода на османското владичество, за разлика от българската. В Румъния двете части, от които се появява тя като самостоятелна държава, дълго преди това са се развивали автономно. Турция се появява като модерна държава по-късно, но има зад себе си многовековната история на Османската империя. По-дългата им модерна история на самостоятелни държави е предпоставка и за по-силни традиции на държавност и независимост.

Освен това България е единствената държава на Балканите, коя­то е губеща в толкова много войни през ХХ в. —

лузърът* на Балканите

Победена е в четири войни през ХХ век — Междусъюзническата, Първата световна война, Втората световна война, Студената война. И след всяко поражение е принуждавана да приема съответните условия на победителите, а съществуващите политически елити и структури на държавност са разрушавани. Току-що създадени и развиващи се само няколко десетилетия, те са смачкани, отхвърлени, охулени, съдени, преследвани, лидерите им са предавани от съдебната система, а отвън е налаган наготово социално-икономически и политически модел на развитие по образ и подобие на новия геополитически център на развитие на страната. Това става предпоставка за травмирано развитие, нерядко люшкащо се между фарсовото Байганьовско тупане по гърдите „Булгар, булгар!“ и лакейническото преклонение пред всякакви чужди образци.

Имайки предвид разминаването между целите, които си поставят отделните индивиди и групи, и реалните исторически резултати, Хегел описва това явление като ирония на историята“. Можем да кажем, че иронията на българската история в периоди на радикални обрати на външна зависимост е по-голяма от тази на голяма част от другите народи, защото тези промени стават на първо място поради геополитическата промяна, но активно включените в тях социални групи имат илюзията, че това е следствие от тяхното собствено поведение. По-късно обаче резултатите от действията им се разминаватт много силно с това, което са обещавали, възнамерявали, вярвали. Идеологическото самосъзнание на всяка голяма промяна се сблъсква с различаващи се реалности и противоположни следствия, което води до тежки индивидуални и колективни травматични състояния.

Трите радикални обрата в новата история на страната — Освобождението и установяването на първия български капитализъм, краят на Втората световна война и налагането на държавния социа­лизъм, дезинтеграцията и краят на източноевропейския социализъм и утвърждаването на втория български капитализъм, не само потвърждават, но показват, че с времето тази закономерност става по-силна, a мащабите на въздействие на външните фактори—все по-значими. Това че в най-новата история имаме три толкова радикални събития, които предизвикват революционни политически и икономически промени, като водещ е външният фактор, има за определен етап не само тежки деструктивни въздействия върху различни сфери на обществото, но и своите следствия за политическото поведение както на основната част на населението, така и на политиците.

Първо. През пет-шест десетилетия се налага социално-политически и икономически модел, който не е резултат на вътрешно развитие, а на външни сили, и предходните институции, елити, отношения на собственост са разрушавани. Това води до една особена цикличност на развитието и затруднява създаването на силни традиции, социален капитал, достатъчно приемственост. Защото са възможни поне два типа външни зависимости. Едната е постоянна, непроменяща се във времето, когато една малка страна е в периферията на голяма и е силно зависима икономически, политически, културно от нея — това създава някаква стабилност и продължителност на процесите, елитите. Другата е радикално променящата се външна зависимост, която има тежки дестабилизиращи следствия за общностите в страната, за нейната история. От такъв втори тип е именно българското развитие.

Второ. Това, че през пет-шест десетилетия се извършват радикални промени във външната зависимост и тотално отрицание на предходния период не дава възможност за формиране на достатъчно стабилни вътрешни традиции, структури, ендогенни сили на развитие. Ако имаме много продължителен период на устойчиво развитие, дори при висока външна зависимост има повече предпоставки за формиране на собствени вътрешни закономерности на протичане на едни или други процеси. В противен случай се увеличава вероятността от повече люшкания и крайности при всяка промяна, поради дефицит на достатъчно вътрешни съпротивителни сили.

Трето. Всеки път се получава пренаписване на историята и на индивидуалните биографии, променят се колективни и индивидуални идентичности, но липсва достатъчно голям период за тяхното укрепване. Това прави индивидуалното и колективното поведение твърде променливо и като цяло не дава възможност за формиране на достатъчно силни общности с висок социален капитал, даващ възможност и за успешно взаимодействие между отделните индивиди. Резките промени на индивидуални и колективни идентичности през пет-шест десетилетия създават своеобразна циклична история на поредица от отхвърляния на „черно минало“ и провъзгласяване на ново „светло бъдеще“.

Четвърто. Външната зависимост поражда непрекъснато напрежения и противопоставяния на „фили“ и „фоби“, „почвеници“ и „запад­ници“, патриоти и интернационалисти, националисти и европейски ориентирани. И тъй като страната се намира на територия, на която ролята и мястото на различни външни геополитически влия­ния се променят радикално не само от началото на нашето модерно развитие, но е и място на среща, на сблъсък на такива влияния, то и това ражда непрекъснато разделения в политическите елити и в политическите партии поради ориентациите им към различни външни сили.

Това особено силно се проявява в периоди на недостатъчна определеност на световния хегемон. По същество тези сили водят на територията на страната геополитическа битка. В тази ситуация например се появява двойствено политическо поведение от рода на това на Борис III, който хем влиза на страната на нацистка Германия във Втората световна война, хем не изпраща войски на Източния фронт. По подобен начин след 1989 г. България е място на геополитическа битка между Русия и САЩ в областта на енергетиката, а и в редица други области.

Пето. Висока е степента на компрадорско поведение и външна зависимост на елитите — политически, икономически, идеологически. Заемането и задържането на лидерска позиция е възможно или при просто компрадорско поведение на елитите, или при такъв тип елити, които успяват ефективно да маневрират между интересите и директивите на външните сили и модернизацията на страната. Заемането и особено задържането на висока позиция в политическата система не може да стане без външна подкрепа и успешният политик, който да се съобразява едновременно и с външните, и с вътрешните фактори, и да успее да запази властта, би следвало да притежава особени качества, които, за да разберем, може би следва да имаме предвид характеристиките на държавника, изречени още от Макиавели. В една знаменита характеристика на добрия политик, направена от Николо Макиавели, се казва, че владетелят трябва да взема пример от лисицата и от лъва, защото лъвът е беззащитен срещу примките, а лисицата е беззащитна срещу вълците. Следователно трябва да бъде лисица, за да разпознава примките, и лъв, за да плаши вълците.“ (1).  Тази идея е развита след това от Вилфредо Парето, разграничаващ политик тип „лъв“ и политик тип „лисица“. Политикът „лъв“ се характеризира с решителност, твърдост, постоянство, утвърждаване на съществуващите властови институции, докато за политика „лисица“ са характерни: гъвкавост, адаптивност, лавиране, кокетиране с масите, демагогия, способност да създава нови социални и политически комбинации (2).

Можем да кажем, че поради огромната външна зависимост и необходимостта да се лавира между множество различни фактори, при нас по-лесно се задържа на власт политик, при който доминират характеристики на типа „лисица“. Типични политици „лисици“, които внимателно балансират и се съобразяват с външния фактор, са Борис III и Тодор Живков. Характеристики на „лисица“ притежава и Бойко Борисов, макар че популистки демонстрира силата на „лъв“.

Редки са периодите, в които политиците си осигуряват в някакви ограничени рамки някаква степен на автономия, както е например у нас в периода между 70-те и 80-те години на ХХ век. В решаващи периоди този, който стои начело, просто е свалян чрез подготвян отвън преврат или убит.

Дългият период на управление на Тодор Живков е свързан и с много успешното му не само съобразяване с външната зависимост от СССР, но и с активното използване на тази зависимост за получаване на съответни предимства за България. В момента, в който започва перестройката в СССР и той усеща началото на голяма геополитическа промяна, се преорентира към търсене на подкрепа от новите големи икономически и геополитически сили — Япония, Германия, включително и САЩ. Добре известни са дори тесните лични връзки, които поддържа в последните години от управлението си с Франц-Йозеф Щраус, лидер на една от двете основни десни партии във ФРГ, стоящ начело на провинция Бавария. Може би неслучайната смърт на Щраус при самолетна катастрофа препятства действия­та за геополитическа преориентация, за които той се подготвя.

Превратът срещу Тодор Живков на 10 ноември 1989 г. е подготвен с помощта на съветското посолство, но и смъртта на Цар Борис III през 1943 г. с много висока степен на вероятност е също резултат от опитите за търсене на някаква автономия на страната в перио­да на Втората световна война.

Тодор Живков би могъл да се откаже да подаде оставка, но в такъв случай неподчинението на външния натиск и геополитическата промяна вероятно щяха да му докарат съдбата на Чаушеску — организиране на „народно въстание“ с водеща роля на телевизията, което да го застреля публично.

Съдбата на Трайчо Костов и на Жан Виденов е почти идентична, макар в единия случай да има физическа ликвидация, а в другия — морално-психологическа и политическа, но факт е, че и единият, и другият се опитват да водят в някаква степен независима от исканията на големите сили политика. При това външната зависимост изглежда толкова очевидна, че дори получава позитивни измерения и се стига до уникалната ситуация, при която български министър-председател като Бойко Борисов, например, си прави политически пиар с шефа на американското разузнаване ЦРУ, който пристига в страната и заявява, че това е нашият човек в България“.

Шесто. Масовото политическо поведение е много по-конформно, отколкото в други страни, създават се предпоставки за непрекъснато формиране на жертви и борци срещу системата, хората са по-склонни да се кланят на новия геополитически победител, в чиято сфера на влияние се е включила страната. Затова се оказва, че гърци и сърби са готови в определени ситуации да бъдат против цяла Европа и САЩ, за разлика от българите.

Югославия остава неутрална между двете системи в периода на Студената война и тази традиция на независимост изигра съществена роля в съпротивата на сърбите на натовските и американските войски след разпада на Югославия.

По подобен начин гърците в изпадналата в тежко икономическо състояние Гърция след 2010 г. не искаха да приемат исканията на богатите страни и ЕС за финансови ограничения и затягания на коланите, организирайки непрекъснати масови протести и демонстрации, независимо че останалият свят не бе съгласен с тях.

Конформността обаче е свързана с нагласите, че някой друг е основна причина за твоята съдба и силната нагласа да се обвиняват другите за твоите проблеми, постоянното прехвърляне на отговорност и очакване някой друг да реши проблемите, угодничене пред външните сили. Идването на власт на една или друга личност, както и свалянето й, е почти невъзможно без външната подкрепа. След 1985 г. Горбачов заяви, че дава право на избор“ и самоопределение“ на народите от Източна Европа и демокрацията“ би следвало да бъде такъв инструмент за избор“ и самоопределение“. На практика обаче срутването на една геополитическа зависимост се замества с много по-силна и всеобхватна алтернативна геополитическа зависимост.

В момента, в който изчезна подкрепата откъм СССР и Москва, БКП панически се преименува и потърси легитимация и подкрепа откъм Социалистическия интернационал и Партията на европейските социалисти, повтаряйки като клишета основните им формули. Дори вътре в нея различни лобита започнаха битка, за да докажат кой е по-голям „социалдемократ“. Но същото е валидно и за десницата, която побърза да си осигури външна легитимност и подкрепа във всичките й версии.

Седмо. Високата външна зависимост на развитието създава синдрома на преклонението пред основната външна сила като пред „по-голям брат“. В периода между 1944 и 1989 г. за отношенията със СССР се говореше, че са така необходими, както са въздухът и слънцето за всяко живо същество“, а публичното пространство при срещите между български и съветски ръководители бе изпълнено с лозунги за дружба от векове за векове“. Същия синдром наблюдаваме след 1989 г., но сега подобен тип идеализация и свръхочаквания имаме от Европа и САЩ. Стигна се дотам българският министър-председател Бойко Борисов да заяви, че той просто слуша и изпълнява каквото каже германската канцлерка Ангела Меркел.

Осмо. Високата външна зависимост, която през пет-шест десетилетия радикално променя посоката на развитие на страната и обезсмисля всичко, правено преди това от дотогавашните поколения, има съответните психологически, морални и културни последствия. Не само че не се създават силни традиции, приемственост и последователност в развитието, но при разминаването на целите, които са си поставяли огромно количество хора, и резултатите от тези цели отговорът на въпроса откъде идва това разминаване създава своеобразна

култура на отказ от индивидуална
и колективна отговорност

и приписване на тотална вина на другите. Липсва достатъчна готовност за носене на отговорност от един или друг индивидуален или колективен субект. Този синдром след 1989 г. достига силно деформирани крайности както поради налагане в доминиращия неолиберален идеологически дискурс на темата за правата, но откъснато и несвързано съответно с отговорността, така и поради гигантската разрушителност на българския преход от държавен социализъм към неолиберален капитализъм. Така се появява едно общество в началото на ХХI век, в което всеки претендира за някакви права и обвинява другите и почти никой не иска да носи отговорност. Масовото морално и политическо съзнание се характеризира с бягство от отговорност и прехвърляне на вини, с позата на жертва на някой по-силен и по-хитър. Другото измерение на това поведение е стремежът да се нагодиш към една или друга ситуация, да се спотаиш, да се „приведеш“, докато „мине бурята“.

Девето. Много по-силната външна обусловеност на ставащото в нашето развитие в модерната ни история е свързана и с това, че страната притежава по-малко вътрешни природни и демографски ресурси в сравнение с околните страни. Липсват ни основни природни ресурси за ускорено индустриално развитие, каквито имат например страни като съседна Румъния, която се опира на собствени залежи от нефт; или възможностите, които дават средиземноморският бряг и търговският флот, каквито има Гърция; изключително важната геополитическа позиция на Турция. В началото на ХХI век рязко нараства ролята на човешкия фактор, на демографските ресурси, но в това отношение възможностите на България са неизмеримо по-малки, отколкото например на Турция. Дефицитът на енергийните ресурси води в началото на ХХI век до ожесточена битка на противоположни външни сили за посоката на енергийно развитие на България.

Самото Освобождение става възможно благодарение на чужда воен­на сила, а създаването на новите институции в България се извършва директно под контрола на назначени от руския император представители. Великите сили определят държавните граници на новосъздадената българска държава. Нерядко в социално-икономическия смисъл това се характеризира като буржоазна революция, но тя се извършва в едно селско общество и след като е факт, по същество започва създаването на класата на капиталистите. След това развитието на страната и включването и загубата последователно на няколко войни създава допълнителни предпоставки за засилване на външните зависимости както след Балканската и Междусъюзническата, така и след Първата световна война. И тъй като в периода между двете световни войни няма изявен световен хегемон, то българската държава и общество са люшкани в своите пристрастия към една или друга политическа сила, макар че на Балканите доминиращо ще бъде влиянието на Германия. Проблемът е, че между тези сили има остри противоречия, които карат България да избира, и присъединявайки се към една от страните, да се конфронтира с другите.

През 1944 г. установяването на социализма става на първо място поради наличието на външни причини — Ялтенските споразумения, чрез които България попада в съветската сфера на влияние, и след това по вътрешни. Извършва се социалистическа революция, но тя не се прави, както се очаква от класическия марксизъм, от една работническа класа, превърнала се в мнозинството от населението, а самата работническа класа се създава в истинския смисъл след революцията, която е изпреварила нейното развитие. След войната посоката на развитие на страната, особено в ранния етап, е силно контролирана и насочвана от СССР. Основни кадри в държавните институции получават подготовка там. А в силовите структури на първоначалния етап имаме контрол на представители на съветското правителство.

И обратно, рухването на социализма е резултат преди всичко на външни фактори, на това, което става в СССР и цялата социалистическа система. Това е в разрив с лансираната нерядко в масовите представи идея, че станалото в България има някакви вътрешни корени, свързани със „съпротивата“ на т. нар. дисиденти. Това е абсолютно несъстоятелно обяснение. В България няма сериозни вътрешни основания за отказ от социализма и реставрация на капитализма през втората половина на 80-те години. Неслучайно в своите оценки на ставащото дори през 1989 г. в Големия провал на комунизма“ (3) Збигнев Бжежински, правейки класация по различни показатели на кризисни процеси в Източна Европа по това време, разглежда България като най-безкризисна в сравнение с всички останали бивши социалистически страни.

И когато говорим за станалото в Източна Европа, трябва да разграничим два типа страни — такива, в които промените са станали в резултат преди всичко на вътрешни причини (така е със СССР); такива, при които те се извършват в резултат на съчетаване на вътрешни и външни причини (типичен пример е Полша); и накрая такива, при които промените стават в резултат на външни причини — България е най-типичен пример в това отношение.

Източникът на промените е СССР, където в резултат най-напред на променилата се политика на Горбачов петролът започва да се продава по международни цени и България губи дотогавашните си предимства в икономическите отношения. Това е една от предпоставките за нарастване на външния дълг, но мащабите му спрямо брутния вътрешен продукт на страната не са по-опасни от подобни ситуации в предходните десетилетия.

Имаме по-нататък внос на перестроечно съзнание и виждания сред интелигенцията, но това не е особено значимо, независимо че се създават организации от рода на Русенския комитет и Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, които са под влияние на образците, създавани от това съзнание.

Това, което въздейства в най-висока степен, са нарастващият хаотичен характер на съветската икономика и разпадът на икономическите връзки, тъй като около 80% от търговията на страната, която реализира експортно ориентиран растеж, е в рамките на СИВ. Паралелно с това Горбачов оказва натиск за политически промени, включително и за отстраняването на Живков. Така по същество това, което става у нас, е резултат на идеологическото въздействие на съветската перестройка, на политическия натиск на Москва и промените в икономическата политика на Горбачов и неговото обкръжение, водещи до криза и разпад на дотогавашните икономически отношения между социалистическите страни.

В крайна сметка българският преход към втори капитализъм е резултат от геополитическия разпад на центъра на една система, в която ние сме само малка част. Всъщност редица изследователи подчертават, че това е характерно за цяла Източна Европа. Така например Стивън Холмс отбелязва, че промяната не е резултат от някаква действителна мобилизация на масите, а жребият бе хвърлен в Москва и новите правителства бяха установени или евентуално избрани във възникналия вакуум на властта. Трудно е да се твърди, че хората, включени в тези събития, наистина са избрали новия политически ред или че са били психологически подготвени за промяната.“ (4).

Включването на България
в нова геополитическа зависимост

намира директни проявления в това, че основните представители на ключови властови структури след 1989 г. получават подготовка в САЩ и отчасти в Западна Европа. Победителите в Студената война в лицето на страните от капиталистическия център задават основни посоки на промяната, която започва с разрушаване на основните системи за сигурност и контрол, а то от своя страна предпоставя много мощни разпадни процеси.

Важни фигури от МВР и Министерството на отбраната, политици от основните партии получават възможност за по-краткосрочна или по-дългосрочна подготовка в САЩ или структури на Западна Европа. Част от новопоявяващите се политици бързо се опитват да получат възможности, заменяйки предходния „голям брат“ от Изток с нов такъв от Запад. Особено внимание получават фигури от средствата за масова информация, които също имат възможност за по-краткосрочни или дългосрочни визити и обучение на Запад.

Основен механизъм са различни форми на финансова помощ за идеологически апарати, от които зависи легитимацията или делегитимацията на властта — медии и граждански центрове. В специално проучване на ООН на ролята на създадените от западните страни идеологически апарати във формата на т. нар. мозъчни центрове в Източна Европа се отбелязва, черазвитието на политическите стратегии в много области става под силното въздействие отвън както от страна на ЕС, така и на международните финансови организации“ (5).

Анализирайки това развитие десет години след началото на промените, един от най-активните участници в създаването на „мозъчни центрове“ в България, а и в Източна Европа, Иван Кръстев отбелязва през 1999 г., че годишният бюджет на десетте най-активни такива структури (Център за либерални стратегии, Център за изследване на демокрацията, Център за изучаване на социалната политика, Център за социални практики, Европейски институт, Институт за регионални и международни изследвания и т.н.) в България по това време е 6 млн. долара. Над 90% от тях идват от западни източници и ако това финансиране се прекрати, по същество те ще изчезнат. Тяхното съществуване и цели са зададени от западните им спонсори, които плащат за създаването им, за събирането на съответна информация и за налагане на определени политики чрез агресивно участие в публичната сфера в ролята, бих казал, на своеобразна агентура на влияние. Работещите в тези институти получават 2-3 пъти повече, отколкото учените в университетите и заплащането е толкова добро, че когато са канени да участвуват на различни равнища в държавното управление, техните доходи намаляват. Кръстев отбелязва, че те имат неформален достъп до правителствата и президентите и така влияят върху вземането на решения и определят плана на действия на правителствата… Растящата роля на ръководителите на „мозъчни центрове“ често води до това, че те се оказват в състава на правителствата“ (6).

Би могло да се добави, че тези структури

участват в свалянето и качването на правителства, играят ролята на кадровици на тези правителства

Показателно за този факт е самопризнанието на българския външен министър в правителството на Бойко Борисов — Николай Младенов, чиято кариера минава през такива тинк танкове, за да стане министър — той говори как нелегално е пренасял през българо-сръбската граница в средата на 90-те години чанти с долари, за да финансира структури на Джордж Сорос там, съучастващи в свалянето на правителството (7).

От своя страна политиците активно търсят подкрепата и си предлагат услугите на водещите западни държави и посолства. Типичен пример в това отношение е публикуваната в „Уикилийкс“ грама на американската посланичка в София Макълдауни, изпратена на 22 октомври 2008 г. във връзка със срещата й с Бойко Борисов, бъдещ министър-председател на България: Борисов непрекъснато се хвали с американските и европейските си връзки, включително с подкрепата от десноцентристката фондация „Конрад Аденауер“, от фондациите „Ханс Зайдел“ и „Робер Шуман“, както и с личните си отношения с германския канцлер Ангела Меркел и Европейската народна партия. В първата си среща с мен той акцентира, че българите не са свикнали да взимат самостоятелно решения и затова се нуждаят Вашингтон и Брюксел да казват на министър-председателя „какво трябва да направи“. Той добави, че когато ГЕРБ победи, смята да покани чужд експерт за всяко министерство, за да подпомага и контролира работата му.“ (8).

Именно външният фактор и внезапността на разпада на социализ­ма в България водят до бързо и скорострелно преименуване на управляващата БКП и приемане на програмните положения на западноевропейските социалдемократически партии. Те правят българската опозиция, която тепърва трябва да се формира, в най-висока степен външно зависима, външно обусловена, неавтономна и затова склонна към крайни и ирационални форми на антикомунизъм и противопоставяне, за да може набързо да придобие позитивно лице. Тя е

прикачен вагон на събития,
които са се оформили в чужбина

и кресливо и агресивно ги имитира. Колкото по-външно зависима е една страна, толкова и по-конформни и движени от външни сили ще бъдат тези, които се опитват да я променят. Поради внезапността на разпада най-бързо се преориентират хора, които са силно конформни политико-психологически личностни типажи, ползващи благата на социализма и променящи своята идентичност чрез агресивно противопоставяне. Очакването им е това да им даде възможност за нов достъп до властови и икономически ресурси. Там, където личното честолюбие и таванът на претенции и неудовлетворено честолюбие са високи, много по-лесно става възможна бърза преориен­тация, идеологическа конверсия и приемане на нова идентичност. Разбира се, скоростта, с която става това, ражда поне в началото гузно съзнание и стремеж на демонстративно бягство от предходна политическа идентичност и пренаписване на биографии.

В този процес много бързо се преориентират немалко деца на хора с високи номенклатурни позиции, които са получили от социализма повече от много други, но се чувстват неудовлетворени, тъй като позициите на бащите им и траекторията на развитието им са задавали много висок таван на честолюбие, а оттук и на неудовлетворени претенции. Това ражда силната имитативност на поведението на българското антикомунистическо съзнание, пренасящо това, което става в останалите страни на Източна Европа или неговата силна обвързаност с чужди посолства и финансирания.

Следва да се отбележи, че високата степен на външна зависимост ражда политически стратегии и поведение за използване на тази зависимост за получаване на евентуални дивиденти за вътрешно развитие. Влизането на България и в Първата, и във Втората световна война на страната на Германия е стратегия съответно на Фердинанд и на Борис за решаване на българските национални проблеми, свързани с наличието на голямо количество етнически българи в околните страни. Тези стратегии обаче са катастрофални, имат бедствени следствия за страната, водят до нови и по-силни зависимости.

От края на 60-те до 80-те години Живков се опитва да прилага такава стратегия на специални отношения със СССР и ползвайки личното си влияние над съветския лидер Брежнев получава на изгодни цени енергия и суровини, с които да ускори рязко развитието на страната. Това има успех и води до материални придобивки, които са много важни за модернизацията на България. Страната се опитва да реализира експортно ориентиран растеж, като използва относително затворения и голям пазар на СИВ. Срутването на този пазар обаче в края на 80-те години и геополитическата и геоикономическата преориентация се оказаха изключително тежък удар за българската икономика, един от факторите за катастрофалността на прехода.

В новата геополитическа ситуация българските елити се насочиха към търсене на печалби от този нов тип зависимост чрез включване в Европейския съюз и евентуално възползване от неговия принцип на солидарност, както и от различните фондове и програми, чрез които той се реализира. Това обаче си има и своите негативни следствия, защото кризисните процеси в ЕС започнаха устойчиво да рефлектират и върху българската икономика, и евентуални по-тежки и опасни тенденции биха били не по-малко опасни и за България.

Всяко ново превключване от една в друга зависимост
се обявява за „свобода“ и „независимост“

но на практика означава нарастване на външната намеса в нашите вътрешни процеси в резултат на нарастващото количество връзки от всякакъв характер на вътрешните с външните процеси.

Понятията за „свобода“ и „независимост“ и днес са много активно ползвани от политици и идеолози, но значението, което те влагат, обикновено е на необвързаност с едни за сметка на обвързаност с други големи сили.

Типичен пример в това отношение са политическите битки през последните години за т. нар. енергийна независимост от Русия, водени от днешните „фоби“ и „фили“. В резултат на глобализацията в последните десетилетия мащабите на външна зависимост на вътрешните ни процеси след 1989 г. са по-големи от всякога в историята и днес „свободата“, разбрана в смисъла, в който говорят за това българските възрожденци — като „свобода на народа“, като възможност българите да решават какво ще става на тяхна територия, е по-малка откогато и да е било преди това. За мащабите на тази зависимост говорят поредица от факти при различни правителства след 1989 г.

Правителството на Любен Беров в началото на 90-те години изпрати български военен контингент в чужбина чак в далечна Камбоджа, което не бе правило нито едно българско правителство преди това в историята.

България излезе от един военнополитически блок преди 1989 г., доминиран от СССР, но след това правителства от различни партии направиха всичко възможно тя да влезе в нов военнополитически блок, какъвто е НАТО. Нещо повече, правителството на Иван Костов послушно предостави на НАТО небе, суша и вода за удари срещу Югославия през 1999 г., за разлика например от Турция, която не предостави територията си за удари срещу съседния й Ирак през 2003 г.

При правителството на НДСВ България се нареди в коалиция на желаещите“ и прати военен контингент да помага на американците в Ирак, а след това и в Афганистан — действия, каквито страната ни не е реализирала в цялата си предходна 1300-годишна история.

И накрая, правителството на тройната коалиция, в което доминира БСП, даде съгласие за американски военни бази на наша територия, каквито не са съществували никога преди това в историята. При това предостави безплатно територията на България за такива бази.

Тодор Живков развива стратегия на икономическо развитие на страната, без да се съобразява с предложенията отвън България да се специализира в селското стопанство, докато българските политици след 1989 г. послушно подписват съглашения, които по същество водят до ликвидация на българската ядрена енергетика и на фондове за милиарди левове и долари. Правителството на Любен Беров се съгласи да бъдат затворени първите два блока на АЕЦ „Козлодуй“. След това правителството на Иван Костов подписа меморандум за затварянето на III и IV блок на АЕЦ „Козлодуй“, а последвалото правителство на НДСВ окончателно взе решенията за това.

Този процес достигна още по-мащабни измерения след 2007 г. с влизането на България в Европейския съюз, когато степента на суверенитет на страната бе рязко стеснен и контролът и регулацията на процесите в страната отвън станаха не само по-големи от всякога преди това в историята, но по-големи дори от времето на Османската империя, когато не са съществували хилядите нормативни актове, изисквания и контролни механизми, притежавани сега от ЕС. В резултат на всичко това автономията на процесите в страната рязко е намаляла, а честванията на празници от рода на Освобождението на България и Деня на независимостта се превръщат във фалшив ритуал, предназначен да поддържа съответната изпразнена от съдържание идеологема.

В едно свое изследване от 1991 г., т.е. повече от 110 г. след Освобождението на България от властта на Османската империя, известният наш политолог, създател на специалността „Политология“ в България Минчо Семов отбелязва: По много причини, едни извън нас, други в нас, България не можа да постигне своята независимост като държава. Предстои процесът на освобождението на българския народ да бъде завършен. Неговият естествен, логичен край е един-единствен: независима национална държава.“ (9) Повече от две десетилетия по-късно обаче този „логичен край“ изглежда по-далечен от всякога преди това.

–––––

* loser — човек, който губи

 

Бележки

(1) Макиавели, Николо. Избрани съчинения, С., Наука и изкуство, 1985, с. 75.

(2) Вж. Coser, Lewis. Masters of Sociological Thought: Ideas in Historical and Social Context, New York: Harcourt Brace Jovanovich, 1977, pp. 395-396.

(3) Бжежински, З. Големият провал: раждането и смъртта на комунизма през ХХ век, С., Народна култура, 1991.

(4) Холмс, Стивън. Връщане към чертожната дъска, В: Политически изследвания, 1994, бр. 1, с. 27.

(5) Верхейн, Тони. Ключевые элементы правительственного потенциала: недостающее звено в новых демократиях, В: Думая о немыслимом: от идеи к политике. Роль „мозговых центров“ в формировании правительственной стратегии. Опыт стран Центральной и Восточной Европы, М., Изд. „Весь Мир“, 2004, с. 18.

(6) Крыстев, Иван. Влияние „мозговых центров“: признак силы гражданского общества или свидетельство слабости государства? Опыт Болгарии, В: Думая о немыслимом: от идеи к политике. Роль „мозговых центров“ в формировании правительственной стратегии. Опыт стран Центральной и Восточной Европы, М., Изд. „Весь Мир“, 2004, с. 84-95.

(7) Вж. http://bnt.bg/bg/productions/86/edition/20240/noshtni_ptici_17_septemvri_2011_nikolaj_mladenov; Тодоров, А. Всички се пекоха, но само Трайков изгоря, в. „Република“, 21 март 2012.

(8) Следващият български премиер, В: Бивол, 26 май 2011, http://www.bivol.bg/08sofia672.html?pop=1&tmpl=component&print=1

(9)  Семов, М. Великите сили и българската национална драма, С., Изд. къща „InterPress67“, 1991, с. 273.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук