ДА АБДИКИРАМЕ ПРЕД БАНКИТЕ ИЛИ ДА ГИ ПОСТАВИМ ПОД КОНТРОЛ

ATTAC е международно движение за демократичен контрол върху финансовите пазари и техните институции. Съкращението идва от френското Association pour une Taxation des Transactions financiers pour l’ Aide aux Citoyens и означава Асоциация за облагане на финансовите транзакции в полза на гражданите (първоначално – за въвеждане на данъка „Тобин“ в полза на гражданите). Идеята е на Игнасио Рамоне. В уводна статия  „Да отнемем силата на пазарите“ в Le Monde diplomatique през декември 1997 г. той пише, че абсолютната свобода на движение на капиталите дестабилизира демокрацията и затова трябва да се създадат ограничаващи механизми. Един от тях е данъкът, предложен през 1972 г. от Нобеловшя лауреат Джеймс Тобин. „Ново време“ представи за първи път организацията ATTAC в брой 7 от 2001 г., както и в редица последващи публикации.

 

Февруари 2013 г.

 

20 мерки
за същинска банкова реформа

 

Защо да намалим публичните разходи? За да „успокоим финансовите пазари“. Защо да увеличим гъвкавостта на трудовото законодателство? За да „успокоим финансовите пазари“. Защо да намалим пенсиите? За да „успокоим финансовите пазари“. Защо да се откажем от всякакви планове за дълбока фискална реформа? За да „успокоим финансовите пазари“. Защо най-вече да не засягаме властта на банките, а да се задоволим с псевдореформа? Пак за да „успокоим финансовите пазари“.

Едно по едно отпадат обещанията за офанзива срещу финансовите институции, отговорни за кризата, срещу банките, занимаващи се със спекула и печелещи от рентата,  внасяна от държавите, и срещу големите акционери, жадни за все по-високи дивиденти. И се удължава вече дългият списък на неизпълнени предизборни обещания. Шест години след избухването на кризата, която постоянно се задълбочава, тъй като политиките на строги ограничения добиват все по-широк обхват, френското правителство внася проектозакон за реформа на банковата дейност, чийто дух няма да доведе до никакви основни промени, а ще увековечи съществуването на универсалните банки. Дали това се прави, за да се задоволят исканията на обществото, на населението? Не. На предприятията? Не. На кого тогава? На самите банки, и по-точно на най-едрите от тях, които разполагат с най-голяма власт. Във Франция това са „БНП-Париба“, „Сосиете Женерал“, „Креди Агрикол“ и „Банк попюлер-Кес д-Епарн“: те изложиха аргументите си и бяха удовлетворени.

Какъв е залогът на банковата реформа? Защо предизвиква тревога отстъплението на правителството пред необходимостта от трансформиране на банковия модел? И кои са алтернативните предложения за въвеждане на ред, вместо успокоение, във финансовите институции и за възстановяване властта на населението в паричната област? На тези три въпроса се опитва да отговори настоя­щият документ.

Банките се възползват от свободното движение на капитали и от обединяването и интегрирането на всички финансови пазари в света, за да развиват спекулативни операции с ужасяващи последици върху стабилността на икономиките. На непрозрачни и неконтролирани пазари те измислят все по-сложни дериватни инструменти, за да извличат гигантски печалби от суровините, публичния дълг, недвижимите имоти, въглеродните емисии и т.н. Въвеждат механизми и процедури като секюритизация, извънборсови транзакции, лостов ефект, които им осигуряват всевъзможни приходи. Залагат на преструктуриране на промишлените дейности на фона на социални планове и делокализации, позволяващи на капитала постоянно да се преразгръща. За всичко това банките разполагат с подкрепата на централните банки, а в еврозоната — на Европейската централна банка (ЕЦБ), които им осигуряват рефинансиране с нищожни лихви, и се опират на огромната маса от спестявания на домакинствата и предприятията, за да гарантират спекулативните си дейности.

Първият залог на банковата реформа е да се отделят обикновените търговски банки, чиято функция е да отпускат кредити на домакинствата и фирмите (т.е. да „финансират икономиката“), от банките, които по новата терминология се наричат „инвестиционни“ или „бизнес“ банки, а по същество са „спекулативни“. От кризата през 1929 г. до 80-те години на XX век това разделение се беше превърнало в правило почти навсякъде по света, но след това за съжаление бе изоставено под натиска на неолибералните идеолози. Разбираемо е защо банкерите не искат и да чуват за неговото възстановяване. Те се радват на проектозакона на френското правителство, защото той изисква единствено да се създадат вътрешни филиали, които да се занимават с мръсната спекулативна дейност, като същевременно се запазва връзката с основната дейност —  финансиране на производствената икономика.

Да се откажем от същинско разделяне на банките, би означавало окончателно да изоставим желанието си да поставим банковата система в услуга на производството като необходимо условие за промяна на самото общество чрез двойна перспектива — да създадем качествени работни места и да осигурим поврат в областта на енергията и екологията. Това би означавало да оставим непроменена една финансова система, чийто основен порок е постоянното създаване на риск от нестабилност и съответно предизвикване на повтарящи се напрежения и кризи, чиито тежести винаги се стоварват върху народите, страдащи от безработица и задълбочаване на бедността и неравенството. През това време, възползвайки се от запазването на своята власт, банките ще могат да създават филиали в данъчни убежища, чието премахване все още очакваме, и да извършват огромни финансови операции (няколко хиляди милиарда дневно), които засега убягват от значително данъчно облагане. 

В случай че парламентарните разисквания не доведат до промени, правителственият проект  за банкова реформа ще означава липса на реформа, няма да послужи за преграда срещу системния риск и само може да повлече Европейския съюз (ЕС) по нанадолнището. И наистина, Германия бързо пристъпи към предлагане на банкова реформа по френски образец. А сравнително скромните амбиции на доклада „Ликанен“, представен от Европейската комисия — който предвижда създаване на филиали за всички дейности, включително за свързаните с финансовите пазари — са торпилирани от френската инициатива.

Да се откажем от същинско разделяне на банките във Франция, би означавало да изоставим всякакво участие в трансформирането на ЕС и на еврозоната. Европейският механизъм за стабилност (ЕМС), механизмът за изкупуване от ЕЦБ на публичните облигации единствено на вторичния пазар, проектът за Банков съюз в ЕС и проектът за ревизия на Директивата за пазарите на финансовите инструменти (MiFID) не поставят под въпрос всемогъществото на финансовите пазари, което тегне над публичните политики. А разпоредбите, приети на световно ниво в рамките на Комитета „Базел III“, задължават банките единствено да разполагат с достатъчно ниво на ликвидност между собствените активи и рисковите експозиции. Това по-високо ниво, според информирани източници, би им помогнало да преодолеят криза на пазара, но не би предотвратило самата криза, в случай че спекулативните им дейности продължат. При това положение липсата на реформа във Франция може само да обезоръжи още повече народите, които ще трябва да платят за поредните кризи. Ако липсата на реформа се добави към ограниченията за бюджетните политики по силата на Договора за стабилност, координацията и управлението на Икономическия и паричен съюз, оставянето на паричната политика в ръцете на безконтролна ЕЦБ, нарушаването на социалните права и социалната защита и все по-голямата либерализация на пазара на труда, ще се стигне до още по-пълно прилагане на престъпната политика на неолибералния капитализъм. Политика, която води до разрушаване на обществата в името на това да се гарантира финансовата рента и спокойствието на ползващите се от нея.

Освен необходимостта от спешни мерки за овладяване на бъдещото икономическо развитие, на карта е заложена и самата демократична система. Тя изисква банките да бъдат подложени на истински обществен контрол, минаващ през обобществяване на тяхната собственост и активно участие на гражданите, наемните работници и публичните общности в управлението им. Срещу двадесетте мерки за банкова контрареформа, предлагани от правителството, ние предлагаме двадесет други мерки, изложени в настоящия документ.  Една данъчна реформа не е достатъчна сама по себе си за преобразяване на обществото и прекрачване отвъд капиталистическата логика на печалба и конкуренция, към демаркетизация на дейностите и по-голяма солидарност. Но тя е съдбовен елемент от този процес. Парите и кредитът са обществени инструменти, чието използване трябва да бъде подложено на граждански контрол. Банкерите биха имали за какво да се тревожат. Това би бил добър знак.

 

 

I — ДА НАКАРАМЕ СПЕКУЛАНТИТЕ САМИ ДА ПОЕМАТ РИСКА

1. Загубите на банките да се понасят от всички кредитори и акционери

Акционерите, всички кредитори (включително привилегированите) (1) и ръководителите на банките трябва първи да понасят загубите на банките, изпитващи затруднения.  Тази разпоредба трябва да бъде императивна, а не оставена на преценката на органа, натоварен с банковото възстановяване, както е предвидено в Глава II, член 8 на банковия проектозакон. Прилагането на член 8 от текста, внесен в Националното събрание, оставя възможност за освобождаване от отговорност на акционерите, кредиторите и ръководителите на банките.

Тази разпоредба е неприемлива, защото води до прехвърляне на загубите върху данъкоплатците, в случай че органите по възстановяването — много близки до банковите среди — вземат такова решение. Освен това, проектозаконът трябва да забранява изплащането на дивиденти на акционерите, на бонуси и възнаграждения на ръководителите на банки по време на процедурата за спасяване на банките. И накрая, ръководителите трябва да понасят имуществена и наказателна отговорност, включително лишаване от свобода (както е предложено в новия германски банков закон), в случай на неизправно управление и поемане на прекомерен риск. В сегашната си редакция проектозаконът запазва „парашута“, за който мечтаят ръководителите на „универсалните“ банки и техните съюзници — спекулативните фондове, които искат да продължават спекулативните си действия в пълно спокойствие.

2. Стриктно и незабавно разграничаване на депозитните банки от инвестиционните банки

Голям брой банкери във Франция бранят със зъби и нокти модела на универсалната банка, т.е. на банката, която извършва всякакви дейности — както събиране на депозити, кредитиране и финансиране на икономиката, така и пазарни и спекулативни операции. Те добре разбират, че техните интереси са най-добре защитени от този модел и ще загубят много, ако дейностите по депозити и кредитиране  бъдат отделени от дейностите на финансовите пазари. Това разделяне е необходимо по няколко причини:

1. За да могат депозитните банки да финансират икономиката, като отпускат заеми на нуждаещите се домакинства и производствени предприятия, а не за спекулативни дейности.

2. За да могат гаранциите и помощите, отпускани от държавата и централната банка, да обслужват полезни икономически дейности, а не рисковани операции, за които трябва да плащат акционерите.

3. За да може загубите по рискови операции да не наказват другите класически кредитни операции.

4. За да се избегне поемането на прекомерен риск от страна на банките, които са достигнали до такива размери, че се смятат за „твърде големи, за да фалират“ („too big too fail“), т.е. че техният фалит да представлява опасност за цялата система и за икономиката.

5. За да се предотврати достъпът на банките до прекомерен ресурс, черпен от….. депозитите на техните клиенти! Спестителите и банките на дребно трябва да бъдат защитени от отрицателните последици на лостовия ефект.

Едно от обещанията на кандидата за президент Франсоа Оланд беше да отдели банковите дейности, полезни за инвестициите и зае­тостта, от спекулативните операции. Реформата, предложена от правителството Оланд — Еро обаче, далеч не постига това. Под натиска на банковото лоби тя ще остави френската банкова система в същото рисково положение, в каквото беше в началото на кризата. Финансовата комисия на Националното събрание изслуша на 30 януари 2013 г. Жан-Пол Шифле — генерален директор на „Креди Агрикол“, Жан-Лоран Бонафе — генерален директор на „БНП-Париба“, и Фредерик Удеа — президент и генерален директор на „Сосиете Женерал“. Последният призна донякъде, че предлаганата реформа не променя кой знае какво в дейността на банките. Фредерик Удеа каза: „Това представлява между 3 и 5% от нашата дейност в областта на финансовите инвестиции, които представляват 15% от общия доход на банката“ (2). Сметката е проста: 5% от 15% от общия приход на банката = 0,75%. Това означава, че 99% от дейностите на банката няма да бъдат засегнати от закона.

Какво направи правителството, за да задоволи очакванията на банкерите, които вече се успокоиха? За критерий на разделянето бе избрана ползата от дейностите, като последната се определя от условието, че всяка транзакция трябва да бъде извършвана с клиент. Но всяка операция на финансовите пазари по необходимост се извършва с контрагент, тъй че е много трудно да бъдат отделени услугите на клиенти от останалите.

Осъзнавайки слабостите на предлаганата хомеопатична реформа, Финансовата комисия прие да разшири обхвата на дейностите, подлежащи на обособяване. Например, дейностите на финансовите пазари ще бъдат „стриктно контролирани“. Това означава, че проектозаконът не предвижда отделяне, нито дори обособяване на тези дейности, а само контрол? Банките ще са длъжни да представят на контролиращия орган „показатели“, определени с указ, доказващи, че спекулативни операции не се извършват, и доказващи връзката между операциите и клиента. Това изискване на пръв поглед може да ни задоволява, но показателите трудно могат да докажат спекулативния характер на операциите, а както видях­ме, дори изключително спекулативни дейности могат да бъдат извършвани с клиент. Едно от приетите допълнения предлага „да се определи праг за всички кредитни институции или за всяка от тях“; при отсъствие на други пояснения, трудно може да се оцени значението на подобни провизии, за да не кажем, че те са предварително обречени!

И накрая, за допълнение към тази конструкция, предвидено е да се „електрифицира“ бариерата между обособения филиал и банката-майка, т.е. да се осигури нейната непроницаемост. Единственият въпрос, който можем да си зададем за тази конструкция, рискуваща да не предотврати кой знае какво, е: след като бариерата ще е херметическа, защо да се обособява филиал, а не да се създадат две отделни банки?

Отговорът е, че всъщност банка за операции на финансовите пазари не може да действа сама, без държавни гаранции. Финансово-инвестиционната банка живее на гърба на депозитната банка и се подхранва от нея. Изолирана, лишена от депозитите на спестителите и от държавната гаранция на централната банка, тя трудно може да добие достатъчно висок рейтинг, трябва сама да поема риска, губи доверието на своите контрагенти и не носи никакви печалби.

II — ДА СЕ ЗАДЪЛЖАТ БАНКИТЕ ДА СЛУЖАТ НА ОБЩЕСТВОТО

3. Да се забрани всякакво финансиране
на хедж фондове от банки

Кандидатът Оланд заяви, че трябвало „да се изготви черен списък на хедж фондовете и да се забрани на френските банки да финансират фондове от този тип“. Но проектозаконът за банкова реформа се задоволява с отпращане във филиалите на операциите, които банката извършва с такъв тип фондове, включително финансирането им, и то само в случай, че не са покрити с гаранция. Операция с подсигурено финансиране (3) ще бъде във всеки случай възможна. Но френските банки почти системно практикуват подсигуряване на операциите си с хедж фондове, а неподсигурените кредити представляват нищожен процент от транзакциите, от порядъка на 5%. С други думи, банковата реформа няма да промени нищо.

Същевременно хедж фондовете са слабо регулирани инвестиционни фондове. Много от тях официално са домицилирани (домицил – място за плащане на полица – бел. ред.) в данъчни убежища. Прибягването до мощен лостов ефект и зависимостта им от ликвидността на пазарите ги прави уязвими, особено при финансова криза. Те допринасят за разпространение на финансовата нестабилност, задълбочават я и представляват елемент от предавателния механизъм на системния риск по време на криза. Това са инвестиции върху най-рисковите активи и когато пазарите се разклатят, те започват масови продажби (акции, облигации, краткосрочни ценни книжа и т.н.), с което допринасят за масов спад на цените на тези активи.

Активите, управлявани от хедж фондовете, нараснаха от 626 млрд. долара през 2002 г. на 2 480 млрд. в света през 2012 г. (4), т.е. среден ръст от около 15% годишно за 10 години. Въпреки тежкия удар със сриването на „Лемън Брадърс“ през 2008 г., когато една четвърт от тези фондове изчезна (т.е. около 2000), а стойността на активите им се стопи с близо 32% (5), през 2009 г. те отново заеха челно място на сцената и възстановиха печалбите си. Отлично се възползваха от кризата на държавния дълг в еврозоната и от спекулата, която се развихри срещу Гърция и по-късно срещу Испания, Италия и Португалия.

Частта на хедж фондовете в дейността на финансово-инвестиционните банки представлява 15 до 20% на европейския пазар и 30 до 35% на американския. Банките отпускат заеми на хедж фондовете, докато домакинствата и малките и средните предприятия изпитват големи затруднения за получаване на банкови кредити. Да се отделят банките от хедж фондовете и да им се забрани да кредитират тези спекулативни фондове, би било полезно най-малко по две причини:

1. Да се запази банковият кредит за финансиране на заеми за произ­водствените предприятия и домакинствата, а не за подхранване на спекулативни дейности, в частност срещу суверенни държави.

2. Да се защитят парите на вносителите, да се ограничат банковите фалити и да се подобри финансовата стабилност на банките.

В крайна сметка, ако на хедж фондовете се наложи да спазват прехвалените пазарни правила, ако трябва сами да търсят финансиране на капиталовите пазари, да се подлагат на рейтинг, да дават информация и да зависят от присъдата на същите тази пазари, въобще не е сигурно дали ще успеят да се задържат. Тогава  би могло да се забрани на банките да ги финансират!

4. Да се забрани на банките да притежават филиали
във фискални и съдебни убежища

Фискалните и съдебните убежища организират на своя територия законодателни и регулационни системи, позволяващи на тези, които ги използват, да се укриват от националното си законодателство. Отварят им се вратички за неспазване на фискалните, социалните, търговските, екологичните, банковите, съдебните, полицейските и др. правила. Клиент № 1 на тези офшорни зони са мултинационалните компании, а на челно място — банките.

• Съсредоточаване на големи и невидими финансови вложения. След като не са били подложени на данъчно облагане, тези незаконни капитали са леснодостъпни за рискови операции, способни да генерират нови печалби.

• Мултиплициране на данъчните измами (банките използват офшорните зони, за да намаляват собственото си облагане, и предлагат услугите си на свои богати клиенти — предприятия и частни лица, за да намалят и техните данъци). Предполага се, че данъчните измами във Франция възлизат на 10 до 15% от държавния бюджет.

• Установяването на банките, най-често чрез филиали, изигра през последното десетилетие ролята на ускорител и увеличител на нестабилността на финансите и на банковата и финансовата криза, която все още не е приключила. Силното присъствие на банките в офшорните зони допринесе значително за намаляване на данъчните приходи на държавите, за увеличаване на публичния дълг, за затрудняване на икономическите и социалните политики на държавите и за задълбочаване на неравенството между малцинството, разполагащо със значителни и мобилни капитали, и голямото мнозинство на населението. Отклоняването на средства и прането на пари, улеснявани от множенето на офшорните зони, допринесоха за задържане на усилията за развитие на много страни, за разпространяване на корупция и за създаване на трудности по пътя на демокрацията. 

Приемането днес във Франция на закон, представян като намерение за реформиране на банките, трябва да даде повод за изясняване на взаимоотношенията между банките и фискалните убежища. Целта в бъдеще е да се получат от другите правителства на ЕС и правителствата на основните държави в света (поне членките на Г-20, които вече направиха категорични декларации срещу фискалните убежища) подобни мерки срещу офшорните зони (наказателни мерки, помощи за конверсията) и срещу основните им клиенти и ползватели. В очакване на това Франция може и трябва да създаде собствено законодателство по отношение на тези банки, след като френските граждани са първите жертви на вредите, нанасяни от тяхното присъствие във фискалните убежища. Логично е новите строги закони срещу ползвателите на офшорни зони да се насочат най-напред срещу банките, които най-широко ги използват: БНП „Приба“, „Креди Агркол“ и „Сосиете Женерал“ разполагат общо с 575 филиали и филиали на филиали в офшорни зони; например „БНП-Париба“ е представена на 136 места в Люксембург.

Законът трябва да забрани на френските банки да са представени пряко или чрез филиали, или чрез филиали на филиали във фискалните убежища. За тази цел Франция трябва да изготви собствен списък на офшорните зони, съгласно критерии, определени на национално равнище, след като не съществува никаква европейска и международна воля за разработване на сериозен и достоверен списък. Между критериите, които френският закон трябва да приеме за решаване дали дадена страна е фискално или съдебно убежище, трябва да фигурира нелоялната конкуренция на съответната територия, а именно наличието на данъчна система, твърде отдалечена от националната по отношение на облагането при сродни ситуации, и законодателство, улесняващо домицилиацията на чуждестранни предприятия или физически лица и съдържащо специфични изключения за чужден­ците спрямо гражданите на съответната страна. Липсата на административно, фискално и съдебно сътрудничество също трябва да бъде решаващ критерий за включване на дадена територия сред фискалните убежища. Не е достатъчно страната да е подписала с Франция договор за автоматичен обмен на информация, а трябва страната да дава действително отговор на молбите, отправяни от Франция: съответната държава трябва, между другото, да разполага с картотека на банковите сметки, открити на нейната територия, с посочване на титулярите им, с регистър на фирмите и техните реални собственици, както и със специализиран орган, към който се числят служители, отговарящи за съхранението на тези картотеки.

Ежегодно банките, разполагащи с гише и дейност във Франция (законът би се прилагал не само за „френските“, но и за чуждите банки с гишета във Франция), би трябвало да декларират, че нямат никаква връзка с филиали на територии, включени от Франция в списъка на фискалните убежища. За да се контролира тази декларация, банките следва ежегодно, в допълнение към данъчните си декларации, да предоставят разбивка на дейностите си по страни: оборот, брой служители и сума на изплатените възнаграждения, печалби, платени данъци. Изменението, гласувано във Финансовата комисия на Националното събрание на 6 февруари 2013 г., задължава банките да декларират присъствието си, оборота и броя служители във всяка отделна страна. Сравнението между оборота и заявения брой служители може да покаже кои са фиктивните локализации и обикновени пощенски кутии. За установяване на изкуствените делокализации на печалби е необходимо обаче да се знаят печалбите и данъците за всяка отделна страна.

Всички тези информации ще се получават в данъчната администрация, чиито служители са длъжни да опазват професионалната тайна, от което следва, че няма риск сведенията да попаднат в конкурентни банки. Допълнителният анализ от данъчните служби на тези данни, отнасящи се за всички територии и всички държави, включително фискални убежища по френското законодателство, ще позволи да се установят евентуални аномалии. Не е ненормално голяма френска банка да бъде представлявана в Швейцария или Люксембург, но администрацията логично би трябвало да си задава въпроси, когато тя е представена на няколко десетки гишета. Законът трябва да предвижда санкции за случаите, когато дадена банка, противно на декларираното, е всъщност представена пряко или чрез филиал във фискално убежище по френското законодателство.

5. Да се контролира банковият кредит
чрез задължителни и селективни резерви

Пруденциалната регулация на банките се основава главно на процента капитал, изискван от Базелския комитет по банков надзор — наднационален банков орган, който задължава банките да поддържат определена пропорционалност между собствени активи (капитал акции и резерви) и рискови ангажименти. Тази разпоредба е недостатъчна и порочна, тъй като поставя банките под зависимостта на финансовите пазари, откъдето те черпят собствените си активи, като емитират акции. Трябва да се сложи край на диктатурата на акционерите, които, изисквайки висока рентабилност, подтикват ръководствата на банките  да поемат големи рискове.

Задължителните резерви, фиксирани от централната банка, са по-ефикасна мярка, отколкото съотношенията на капиталова адекватност, защото позволяват пряк контрол върху кредитирането, което е основен канал за финансиране на икономиката, но също се използва от банките за захранване на спекулата, по-специално чрез отпускане на заеми на спекулативни фондове. Тези задължителни резерви, калкулирани на база на кредитите, отпускани от банките, трябва да притежават следните две характеристики (6):

•          На първо място, резервите трябва да бъдат селективни, т.е. променливи, в зависимост от приоритета на финансирането: на по-ниски нива за финансирания, смятани за приоритетни, като жилища, инвестиции на малки и средни предприятия….., и на по-високо ниво за финансирания от по-малък обществен интерес.

•          На второ място, резервите трябва да бъдат прогресивни, т.е. да нарастват значително в случай на прекомерен ръст на кредитирането, което обикновено се случва в период на спекула и на балони. Нивото на тези  резерви трябва да се определя не от ЕЦБ, а от националните централни банки, в зависимост от ситуацията във всяка отделна страна. Ако, например, в дадена държава се наблюдава балон в областта на недвижимите имоти, задължителните резерви по този тип кредити ще бъдат по-високи, отколкото в съседните държави, където подобни балони не се наблюдават.

Тази регулация се вписва в рамките на политика, предназначена да превърне кредита в приоритетен канал за финансиране на икономиката, в сравнение с канала на финансовите пазари, които са далеч по-ненадеждни и нестабилни.

6. Да се премахнат бонусите,
да се намалят различията в заплащането,
чрез определяне на тавани и пряко облагане

В нашите неолиберални общества ръководният състав на банките е най-високо платената част от наемните служители — два милиона евро годишно и средно 170 000 евро месечно за десетте най-високо платени ръководители на големите ни банки, според декларираната от банките заплата — в отговор на въпросник, изпратен от Attac и „Приятелите на земята“ (7). Това е неприлично.

Тези възнаграждения се отнасят, от една страна, за висшите ръководители (президенти, генерални директори…..), от друга — за утвърдени трейдъри (шеф на зала „Финансови пазари“). Как може да се оправдае възнаграждение, равно на 150 минимални заплати, с това, че ръководиш голяма фирма и разполагаш с интересна и въодушевяваща работа, докато общ работник или касиерка, извършващи повтарящи се, тежки и опасни дейности, трябва да се задоволяват с минимално заплащане, понякога на половин работен ден?

Частта на променливото възнаграждение (бонус) надхвърля 20% — в големите банки, и много повече — при най-високите заплати.

Бонусите подтикват съответните служители да поемат рискове, свързани с движението на финансовите пазари, с цел да увеличават рентабилността на банката и своето собствено възнаграждение. Раздаването на прекомерни бонуси на операторите на финансовите пазари е един от факторите, обясняващи поемането на екстравагантни рискове („аферата Кервиел“, аферата в швейцарската UBS..…). Мерките, взети от Г-20 в Лондон (разсрочване на бонусите, отчитане на резултатите на многогодишна основа), очевидно не промениха изобщо нещата.

Тези суми не включват сток опциите, предоставяни също на ръководителите или висшите служители на банките. Те позволяват на притежателите им да изкупуват през определен период от време акции на банката на занижени цени. Ако борсовият курс на акциите се увеличи, притежателите на сток опции могат да реализират голяма печалба. В случай, че курсът спадне, опциите не се реализират и държателите не губят нищо.

Сток опциите са въведени с цел да стимулират ръководния състав да поддържа на високо ниво курса на банковите акции. Това ги кара да пренебрегват всякакви други съображения и да поемат рискове за краткосрочно повишаване на цената на акциите.

За да се ограничат стимулите за поемане на риск, трябва да се обезсмислят твърде високите възнаграждения, с помощта на фискални тавани: възможно е въвеждане на „максимално приемливи доходи“, с облагане на частта, надхвърляща това ниво, примерно с 90%. Необходимо е същевременно да се затвори ножицата на възнагражденията в едно и също предприятие (например, с максимално отклонение едно към десет).

7. Въвеждане на универсална банкова услуга

През 1984 г. бе признато правото на банкова сметка (8). През 1989 г. законът „Нейерц“ (9) създаде комисиите по свръхзадлъжнялост, а през 1998 г. правото на сметка бе допълнено с „базисна банкова услуга“ (10). 

Но тези разпоредби не действат: около шест милиона души (11)   във Франция са все още изключени от банково обслужване.

Всъщност, тези открити права не се ползват, поради липса на достъпна информация и на добро желание от страна на банките. Според доклад на Центъра за проучване и наблюдение на условията на живот (април  2010 г.), от домакинствата, на които е било отказано откриването на депозитна сметка, без по-рано да са имали такава, само 5% са прибегнали до процедурата, осигуряваща им право на сметка. През 2008 г. 11% от домакинствата не са прибягнали до минималните безплатни банкови услуги, предвидени по закон (по-специално сметка, чекова книжка и банкова карта).

Действителният достъп за всички до депозитна сметка и до основните банкови услуги е необходимост за водене на нормален обществен живот. Тези услуги трябва да са универсални и да обхващат всички лица, изключени от банкови услуги. Те трябва да са безплатни и да осигуряват достъп до модерните платежни средства, необходими за получаване на доходи и разполагане с тях. Банките не могат да отказват достъп с мотив, че спазват критерии за рентабилност, които прилагат без знанието на клиентите си. Финансирането на тези услуги трябва да бъде осигурено от всички банки на база разпределение на разходите. Банк дьо Франс следва да гарантира това право, като следи то да бъде действително осигурявано.

Споразумението AERAS (сключване на застраховка и заем при тежък риск за здравето) има за цел да улесни достъпа до застраховка и кредит на лица с тежък здравословен проблем. Това споразумение гарантира достъпа до кредит, но не гарантира, че кредитополучателите със здравословни проблеми или увреждания ще получат заем със същия лихвен процент като останалата част от населението. Което представлява утежняващо обстоятелство, сродно с банковото изключване. Смята се освен това, че във Франция съществуват понастоящем повече от един милион домакинства, които заявяват, че са способни да изплащат „класически“ заем от скромна величина, но нямат достъп до тази възможност.

Да се осигури достъп до кредит на всички, предполага да се позволи на най-необлагодетелстваните да получават класически банков кредит, а не единствено кредит от най-скъпите типове (подновяем кредит), които впрочем трябва да бъдат по-стриктно регламентирани. Трябва да се установи таван на лихвените проценти, поносим за домакинствата с най-скромни доходи.

И накрая, личните микрокредити, отпускани на физически лица, неразполагащи с достъп до „класически банков кредит“, позволяват да се финансират проекти, при които кредитополучателят е обект на социална поддръжка.  Но те са много слабо застъпени. Трябва да се задължат банките, под формата на мисии от общ интерес и в замяна на властта им за създаване на богатство, да участват в попълването на Фонда за социална кохезия, който подхранва тези проекти. (12)   

III —  ДРАСТИЧНО ДА СЕ ОГРАНИЧИ СПЕКУЛАТА В ЦЯЛАТА ФИНАНСОВА СИСТЕМА

8. Да се облагат всички финансови транзакции

Данъкът върху финансовите транзакции (ДФТ) има двойна цел: да възпира финансовите спекулации (13) и да събира средства за финансиране на развитието и екологичния преход (14). И наистина, спекулата причинява много големи вреди, които трябва да бъдат понасяни от спекулантите, а не от населението. Данъкът е начин за санкциониране и съответно за ограничаване на спекулантите, които в сметките си не отчитат дестабилизиращия ефект на своите операции.

Четвърт век след като такъв данък бе предложен от Джеймс Тобин (който предвиждаше налагането му единствено върху валутните транзакции), ситуацията ни най-малко не се е подобрила: разиграваните суми значително се увеличиха, сроковете на вложения­та чувствително намаляха, а използваните механизми стават все по-сложни. За намаляване на спекулата се налага въвеждане на данък върху финансовите транзакции като допълнение към другите мерки, засягащи банките.

Съветът по икономически и финансови въпроси одобри на 22 януа­ри 2013 г. налагането на данък върху финансовите транзакции, с което придвижи напред процедурата за засилено сътрудничество между единадесет държави-членки на Европейския съюз, между които и Франция. Това води до няколко положителни резултата:

•          предвиденият процент на облагане е 0,1% за транзакциите по акции и облигации, което ще позволи събирането на около 37 милиарда евро годишно;

•          предвидено e включване на всички финансови продукти на всички финансови играчи, включително спекулативните фондове;

•          събиране на данъка в държавата по домицилиация на трансферите.

Но в предложенията на Европейската комисия съществуват големи недостатъци. Предложеният данък за дериватите е много нисък (0,01%). Това снижава ефекта му за възпиране и предотвратяване на спекулата (засягаща най-вече този тип инстументи) и волатилността (волатилност – измерител на промяната на цените на финансов инструмент за даден период от време, бел. ред.). Освен това, данъкът не засяга валутните транзакции, като така освобождава от облагане един високо спекулативен и волатилен пазар с оборот от 4 000 милиарда дневно (15), т.е. повече от 100 пъти над реалния обмен.

Ние предлагаме облагане на финансовите транзакции с 0,1% данък, с възможност за увеличаването му в случай на форсиране на пазарната активност. Относно транзакциите по валутен обмен, тяхното облагане би било минимално при операции, отчитани като нормални, за да не натежава върху реалните дейности. Необходимо е обаче данъкът да бъде променлив, за да може да нараства до действително възпиращо ниво, в случай на спекулативни атаки. Френското правителство е напълно в състояние да въведе тези мерки, отивайки по-далеч от споразумението между единадесетте държави-членки, с което да изтегли нагоре останалата част от Европейския съюз.

9. Да се забрани високочестотният трейдинг

Високочестотният трейдинг (ВЧТ) се състои в извършване на финансови операции с голяма скорост, с помощта на компютърни алгоритми. Транзакциите могат да се отнасят до акции, а също до облигации или дериватни инструменти. Тези виртуални пазарни оператори могат да осъществяват сделки на финансовите пазари със скорост от няколко микросекунди. През 2010 г. скоростта на ВЧТ беше 20 милисекунди, а през 2012 г. се твърди, че е нараснала до 120 микросекунди.

ВЧТ осигурява печалба благодарение на скоростта на предаваните поръчки, но също и благодарение на тяхното променяне или анулиране. Тази дейност е абсолютно неоправдана от икономическа гледна точка. Операторите на ВЧТ печелят като изпреварват подаването на текущи поръчки по съответния продукт от по-бавни оператори. Тяхната печалба съответно е за сметка на загубата на останалите играчи на пазара.

ВЧТ представлява значителен системен риск, тъй като и най-малка дисфункция, водеща например до невъзможност за анулиране на определена поръчка, може да доведе пазарните цени до напълно хаотични движения.

ВЧТ е признат за отговорен за голям брой много бързи „мини сривове“. Един от най-впечатляващите е този от 6 май 2010 г., когато индексът Дау Джоунс се срина с 1000 пункта само за 5 минути, без това да е причинено от някакво събитие, след което за четвърт час също тъй брутално се върна на предишното си ниво.

Предполага се, че през 2012 г. високочестотният трейдинг е представлявал 37% от транзакциите в Европейския съюз (53% в САЩ).

Проектозаконът за банките предлага забраната на високочестотното търгуване, което се облага по силата на член 235 от Данъчния кодекс.

Тези облагани операции са съвсем тясно дефинирани и представ­ляват всъщност съвсем малка част от извършваните с ВЧТ. Засегнати са единствено операциите по акции. Освен това, правилата могат много лесно да се заобиколят и операциите да се представят за необлагаеми. Облагат се единствено операциите, анулиращи или променящи поръчки, издадени за по-малко от половин секунда и когато 80% от поръчките през същия ден са променяни или анулирани. За да се избегне облагането, е достатъчно операциите да се извършват за време 51 стотни от секундата и да се извършват поне 20% неанулирани или непроменени транзакции на ден. От това следва, че забраната, предлагана с проектозакона за банкова реформа, няма да доведе до премахване на дейността ВЧТ във френските банки.

Искаме действително премахване на тази дейност и с тази цел — ново дефиниране на обхвата ù, с включване на всички високочестотни транзакции върху всички финансови инструменти.

10. Да се забранят спекулативните транзакции
върху финансови инструменти, свързани със
земеделски продукти

Транзакциите върху финансови инструменти, свързани със земеделски продукти, се извършват на срочните пазари. Последните съществуват от XIX век, развиват се най-напред в САЩ, във връзка с основните земеделски култури (Чикагската борса), а по-късно и с животинска продукция. Те позволяват на купувачи и продавачи да си осигуряват цена за доставки, осъществявани често няколко месеца след сделката, т.е. да покрият търговския риск. В идеал­ния случай цените се определят въз основа на прогнозата за предлагането и търсенето. Спекулата осигурява необходимата ликвидност за добро функциониране на тези пазари: значителният брой договори раздробява пазара и предотвратява определянето на цената от ограничен брой играчи и информации. Част от договорите се сключват с „чисти спекуланти“, които обменят единствено финансови инструменти, но не и физически стоки.

Тази спекула оставаше ограничена и строго регламентирана (по-специално след уроците от кризата през 1929 г. и Закона за стоковите борси, приет от администрацията на Рузвелт), но през първото десетилетие на XXI век се забеляза навлизане в нея на инвеститори, които усилено търсят спасение за активите си след различните финансови кризи. Това предизвика прехвърляне на спекулативни позиции върху суровините след спукването на балона интернет, последвано от срива на пазара на недвижими имоти и събпраймите. Дерегулирането на тези пазари, по-специално благодарение на US Commodity Futures Modernization Act, откри широко вратата им за пенсионните фондове, застрахователните компании, индексните фондове и други финансови инструменти. Последва експлозивно увеличаване на броя на „чистите финансови спекуланти“ (за разлика от „физическите спекуланти“ — земеделци, земеделски кооперации, предприятия на хранително-вкусовата промишленост и търговци), които никога не доставят или получават физически стоките, а само залагат върху промяната в цената.

През 1998 г. тези чисти спекуланти представляваха само 23% от позициите за покупка, отворени на срочните пазари на суровини. През 2008 г. държаха вече 70% (16), дори 90%(17) , според някои анализатори. Съвсем логично тези спекуланти разчитат на активите, свързани със земеделските произведения, за осигуряване на максимална рентабилност на своите портфейли.  Тяхното поведение няма нищо общо с реалното  търсене и предлагане на земеделски произведения, а допринася, както при много други финансови пазари, за надуване на спекулативни балони и следователно — за усилване на промените на цените на хранителните продукти.

Тази констатация се споделя от все по-голям брой експерти и международни институции (18). През 2008 г. обществеността бе разбунена от публикуването на свидетелствата на управител на инвестиционен фонд, който посочи отговорността на инвеститорите за рязкото покачване на цените на хранителните продукти през 2007-2008 г., предизвикало гладни бунтове — ясна стана показателната зависимост между спекулативните позиции за покупка и повишаването на цените на суровините (19). Същото се констатира от Европейската комисия, която в своя доклад от февруари 2011 г. приема с половин уста съществуването на „силна зависимост между позициите, отворени на пазарите за деривати, и цените на самите суровини“ (20).

Вредните последици от спекулата на земеделските срочни пазари са всеобщо признати. Но финансовите обеми, разменяни на тези пазари, силно се увеличиха през последните години във Франция и Европа. Голям брой неправителствени организации (НПО) упражняват натиск за забрана на тези практики. Това накара някои германски банки да се откажат от тях. Но френските банки, чрез своите филиали
(например Амунди — филиал на „Креди Агрикол“ и на „Сосиете Женерал“) подхранват значително тези пазари, без да бъдат обезпокоявани. Проектозаконът предвижда забрана на „спекулативни дейности по деривати на земеделски суровини“, т.е. спекула на срочните пазари. Но каква е реалната ситуация? Банките могат да действат по няколко начина, за да захранват тези пазари (21):

•          чрез чиста спекула, като залагане на промяна на цените за сметка на самата банка; предвижда се забрана на тази дейност от закона за разделяне и регулиране на банковата дейност;

•          чрез отваряне на позиция в замяна на транзакция, осъществена от физически спекулант, за покриване на търговски риск; не са предвидени нито забрана, нито разделяне на тези дейности от депозитно-кредитната дейност;

•          чрез разработване и предлагане за продажба на спекулативни инструменти от финансовата клиентела; това е далеч не най-разпространената дейност на банките по отношение на земеделските суровини; поради освобождаването, свързано със статута на маркет мейкър, проектозаконът не засяга тази дейност и дори не предвижда отделянето ù от депозитно-кредитиращите дейности.  Тя следователно може да бъде захранвана от депозитите на клиентите.

За да се забранят действително спекулациите с деривати на земеделски суровини, каквато е обявената цел на проектозакона, е необходимо да се забрани на банките да разработват и продават спекулативни продукти на финансови клиенти. Отварянето на позиция в замяна на транзакция, осъществена от спекулант физическо лице, за покриване на търговския риск, трябва поне да се отдели от депозитно-кредитните дейности.

Това обаче не може да замести стабилизацията на цените на земеделските и хранителните стоки и защитата срещу прекомерната волатилност на световните цени, които не са осигурени след провала на Общата селскостопанска политика, на гарантираните цени и на публичното складиране (22). Ако стабилизацията на цените бъде възстановена, земеделските срочни пазари ще станат ненужни. Франция добре разбра това през 1936 г., когато ги забрани, смятайки ги за противоречащи на стабилизацията и установяването на гарантирани цени за земеделските производители. Тази забрана бе отменена през 1993 г., в момент, когато започна премахването на гарантираните цени.

11. Да се затворят извънборсовите пазари

Извънборсовите пазари, за разлика от организираните, не са подложени нито на регламентация, нито на надзор от страна на регулиращите органи, а участниците в тях могат да определят условията по взаимно съгласие. Тези пазари не отговарят на ясно определени правила, нито на стандартни процедури за обмен — не съществува клирингова къща, регулационните власти не могат да идентифицират основните участници, нито да наблюдават техните дейности и позиции. Невъзможността да се знаят с точност експозициите и позициите на всяка от страните на извънборсовия пазар води до значително увеличаване на риска. Рискът от контрагента и този на ликвидността (23) са много по-големи, отколкото на организираните пазари. Така например, липсата на централна клирингова къща увеличава риска от контрагента, а огромният обем на разиграваните суми и сложността на обменяните деривати (суперсложни и дори екзотични кредитни деривати) увеличава рисковете от ликвидност и неплатежоспособност. Тези рискове, съсредоточени в ръцете на малък брой финансови институции, които взаимно си служат за контрагенти, не са запазени за поемащите ги институции, а представляват голяма опасност за цялата финансова система и световната икономика, както добре показа сегашната криза.

Две френски банки играят роля в тази област — „Сосиете Женерал“ и „БНП-Париба“. Двете банки бяха класирани на първо и второ място за няколко дериватни акции на извънборсовия пазар. Те са част от групата на четиринадесетте най-големи търговци на тези дериватни пазари и същевременно разполагат с най-развита комуникационна мрежа на глобално ниво (24).

На извънборсовите пазари се търгуват финансови инструменти от всякакъв тип. Извънборсовият пазар на деривати се отчита като голям успех, тъй като се смята, че на него се осъществяват 95% от всички транзакции на дериватни инструменти (25), но това важи също и за 80% от финансовите транзакции със земеделски продукти.  Тези извънборсови пазари обхващат не само транзакции, свързани с обменните курсове или лихвените проценти, но също и кредитни деривати, добре известните „суапове за кредитно неизпълнение“ (credit default swaps – CDS). Видяхме ролята на тези суапове при развихрилата се спекула с облигациите по държавния дълг в Европа. Защото да купиш CDS и да покриеш риска от дефолт, не изисква да притежаваш съответната облигация. Достатъчно е да искаш да спекулираш!

При тази ситуация Европейската комисия най-сетне осъзна необходимостта от въвеждане на ред. Тя прие на 4 юли 2012 г. регламента EMIR (26) за извънборсовите деривати, който влезе в сила на 16 август 2012 г. Той предвижда по принцип задължителен клиринг през централен контрагент на всички стандартизирани извънборсови деривати, които отговарят на определени критерии за клиринг, както и задължение за деклариране на извънборсовите сделки в централен регистър. Но тези разпоредби са минимални и предвиждат многобройни изключения по отношение на дериватни инструменти, отнасящи се до суровини и валутен обмен. Разпоредбите на тази директива относно дериватните инструменти, между които и CDS, не са достатъчно обвързващи, не предвиждат задължение за прозрачност за всички извънборсови транзакции или за всички участници, а единствено за финансовите и нефинансовите предприятия, превишаващи клиринговия праг, установен от EMIR. Регламентът възлага на Европейската комисия и на Европейския орган за ценни книжа и пазари (ESMA) да изготви на базата на технически норми списък на дериватите, засегнати от това задължение, което оставя на ESMA голяма свобода на контрол и тълкуване.

Не е за учудване следователно, че въпреки кризата практиката на извънборсовите транзакции  продължава да се развива и да печели терен. През последните години рязко нарасна и една друга форма на непрозрачно търгуване с акции. Става дума за т. нар. дарк пул — електронни платформи за търгуване, позволяващи на ползвателите им да купуват и продават пакети ценни книжа, без останалите участници да са информирани за поръчката до момента на разплащането. От три години насам транзакциите, извършвани по тази система, нараснаха с близо 50%, според CFA Institute – международната асоциация на инвестиционните професионалисти, т.е. с близо една трета от общия обем на търгуваните акции в Европа и САЩ (27).

Всъщност, всички тези извънборсови пазари са средища на участ­ници, способни да предизвикат верижни проблеми, както и центрове на транзакции с финансови инструменти, създаващи големи рискове поради липсата на прозрачност и комплексната им структура. Те са заплаха за финансовата система, тъй като подхранват системния риск. Лишени са от всякаква обществена полза, а служат основно за спекула. Ето защо трябва да бъдат забранени.

12. Да се забранят късите продажби

Късата продажба (28) се състои в продажба на финансов инструмент (облигация, акция), която не притежаваме. Това е типичен пример на спекулативна операция. Ако стойността на книгата намалее, продавачът на къса позиция може да я изкупи обратно. Ще спечели от препродажбата ù на по-високата цена, уговорена по време на късата продажба. Тази техника на къса продажба бе масово използвана от инвеститорите, които спекулираха с облигации по гръцкия дълг от края на 2009 г.

Възможно е също да се играе една книга (например една акция) срещу друга: купува се едната, а другата се продава на къса позиция. Печелим, ако първата поскъпне, а втората поевтинее, или ако първата поскъпне повече, или поевтинее по-малко от втората… Извършвани често за много големи суми, тези операции са чиста спекула. Трябва да бъдат прекратени, като се забрани продажбата на книжа, които не са твърда собственост (или които са заети).

Европейският регламент за късите продажби се прилага от 1 ноември 2012 г., но се задоволява с налагането на задължение да се декларират късите продажби на акции, когато те представляват значителна част от капитала. Ние сме за пълна забрана на късите продажби поради спекулативния им характер, който е източник на нестабилност.

13. Да се забранят всички спекулативни операции
с дериватни инструменти

Най-простите дериватни инструменти позволяват да се купят някои „ъндърлаинги“, без да има нужда да ги плащаш. Тези „ъндърлаинги“ могат да бъдат акции, облигации, валута, лихвени проценти, суровини…

Да предположим, че ъндърлаингът е акция, струваща 50 евро. Ако утре акцията струва 49, купувачът на деривата ще е загубил 1, а продавачът ще е спечелил 1, без никой от тях да е вложил миза. Става дума за чиста спекула, абсолютно неоправдана от икономическа гледна точка.

Дериватните инструменти могат да служат за операции по покритие на риска, като например се продават срочни договори върху ценни книжа, за които има опасение, че ще поевтинеят. Това позволява да се съхрани стойността им. Но дериватните инструменти могат да бъдат използвани и „за спекула“, т.е. без да има нужда от покритие на риск за банката. Абсолютно неоправдано е банка да извършва такива операции от типа „казино“, които нямат нищо общо с финансирането на икономиката.

Необходимо е следователно на банките да се забранят всякакви спекулативни операции върху дериватни инструменти, като се изисква в момента на договарянето на операция с дериватни инструменти, банката да докаже, че действително се намира в рискова позиция, налагаща това покритие.

С още по-голямо основание трябва да се забранят по-сложните дериватни инструменти (например опции), използвани за спекула.

 

IV. КОНТРОЛИРАНЕ НА БАНКОВАТА СИСТЕМА

14. Да се създадат контролни органи,
разполагащи със средства за налагане на санкции

Глава II на проектозакона декларира намерение за засилване на властта на основния контролен орган на банките и застрахователните компании — Органа за пруденциален контрол (ОПК), който се превръща в Орган за контрол и разрешаване (ОПКР). На ОПКР се възлагат нови функции в областта на превенцията и управлението на банковите кризи. ОПКР трябва да се занимава с разрешаването на констатирани нередности в банките. Засилването на ролята на ОПКР е хипотетично по поне три причини.

На първо място, възможността банките да избягват контрола на ОПКР остава значителна, докато съществува моделът универсална банка и докато не бъде наложено стриктно разделяне между банките на дребно и инвестиционните банки.

На второ място, ОПКР е национален орган, който ще бъде безпомощен пред основните френски банки, които са транснационални. Необходимо е създаването на европейски орган. Но Европейският банков орган (ЕБО), създаден през 2011 г., разполага с ограничени компетенции. ЕБО е в конкуренция с ЕЦБ, която получи водеща роля в областта на банковия надзор в рамките на ЕС.

На трето място, капацитетът за въздействие върху банките на ОПКР е ограничен, тъй като проектозаконът не предвижда сериозни и автоматични санкции, по-специално наказателни мерки, срещу ръководителите на банките (вж. нашата мярка 1)

На последно място, необходимо е законът да бъде допълнен, за да може самите контролни органи да носят отговорност и да се отчитат за своята политика пред Парламента и  гражданското общество. Ежегодно ОПКР следва да представя доклад пред Парламента, а политиката за банков контрол трябва да бъде предмет на организиран публичен дебат.

15. Да се въведе режим на банков фалит
на европейско равнище

Френското правителство сметна за подходящо да внесе за гласуване национален банков закон, без предварително съгласуване с европейските власти. Разпоредбите му са различни и по-облекчени в сравнение с тези в доклада „Ликанен“, който ще послужи за основа на предложението на Европейската комисия. Най-вече условията за разделяне на дейностите на банката на дребно от тези на инвестиционната банка във френския проектозакон са по-необвързващи от предлаганите в доклада „Ликанен“.

Противно на френския проектозакон, който разрешава операции­те на банките на дребно като „маркет мейкъри“, докладът „Ликанен“ предлага рисковите брокерски операции да бъдат отделени от другите дейности на банката в различно юридическо лице. Разпоредбите на доклада „Ликанен“ отиват по-далеч от френския проектозакон. За отбелязване е, че и предложенията в доклада „Ликанен“ не са достатъчни, тъй като според него новите формирования, макар и разделени, ще продължават да са част от една и съща банкова група.

Германските власти решиха да предложат банкова реформа, вдъх­новена от френския проектозакон. Резултатът: съществува сериозен риск европейските държави да приложат минимални реформи по френския модел, без съгласуване на европейско ниво.

Ние настояваме за стриктно разделяне на банките на дребно и инвестиционните банки в рамките на реформа, съгласувана в ЕС, по модела на закона „Глас-Стийгъл“, приет в САЩ през 1933 г. от администрацията на Рузвелт.

16. Да се наложи ограничение
на размерите на банките и на техния баланс

Обемът на банките непрекъснато расте. Кризата ускори процеса, като предизвика нови сливания на банки. Международните банкови власти отчетоха наличието на 28 големи банкови групи, квалифицирани като системоопределящи финансови институции, поради риска, който тези банки крият за стабилността на световната банкова система.

Четирите големи френски банки („БНП-Париба“, „Креди Агрикол“, „Сосиете Женерал“ и групата „Банк Попюлер — Кес д’Епарн“), чиито глобални активи представляват 340% от брутния вътрешен продукт (БВП), са сред тези системоопределящи банки. Реалната маса на системоопределящите финансови институции е още по-голяма, ако се вземат предвид спекулативните фондове и „извънбалансовите“ активи на банките (операции по дериватни инструменти).  Тези подразделения представляват паралелна банкова система, убягваща от регулация, която бе в дъното на финансовата криза.

Със своите  размери, тези банкови мастодонти създават двойна опасност за нашето общество:

•          Опасност за финансовата стабилност, тъй като техните нарушения рискуват да дестабилизират банковите системи. Тези системоопределящи играчи са още по-опасни и защото знаят, че централните банки ще ги подкрепят в случай на трудност, тъй като са твърде големи, за да фалират ( „too big to fail“) и затова са склонни да поемат прекалени рискове.

•          Опасност за демокрацията: тяхната финансова тежест им придава значителна политическа власт. Това обяснява защо не се предприема никаква значима банкова реформа след натиска, упражнен върху правителствата, от мощното банково лоби. Знае се, че при разработването на проекта „Московиси“ френските власти се „консултираха“ с Френската банкова федерация — основно банково лоби във Франция…

Да се намали обемът на банките, е следователно необходимо за обществената хигиена. Няколко мерки биха помогнали за постигане на тази цел:

•          Стриктното разделяне на банките на дребно от инвестиционните банки.

•          Забрана на банкови филиали във фискални убежища.

•          Забрана банките да притежават спекулативни фондове.

•          Забрана банките да извършват операции по дериватни инструменти на извънборсови пазари, убягващи от всякакъв контрол.

17. Да се създаде парламентарна анкетна комисия
и граждански трибунал за действията на банките

През 2007-2008 г., когато в чужбина излязоха на бял свят мерзостите на финансовите оператори, а държавите предприеха спасяване на банките с парите на данъкоплатците, ръководствата на банките заявиха, че във Франция банките са защитени от „френския модел универсална банка“, че те не са засегнати от извращенията на международните финанси и нямат нужда да се обръщат за помощ с публични средства.

Днес, когато банковите скандали се множат, по-специално в Европа, а банки се подпомагат и дори национализират скоростно, за да се избегнат крахове с тежки последици, управителите на банките отново прибягват до мита на френския модел универсална банка, като опазващ от рисковете и неблагополучията, които търпят другите страни. Най-спешно било да се опази този така опазващ модел, на което изцяло отговарял проектозаконът, обсъждан в парламента.

Навремето по същия начин ни залъгваха с мита за ядрения облак, който спирал на границата. В Attac ние изпитваме сериозно съмнение относно тази басня за отговорните и здрави френски банки.

И искаме да знаем. Не сме сами. Много експерти споделят това съмнение. Особено се съмнява народът, който иска да знае. Но във Франция скандалите се премълчават. Мощното банкерско лоби смята, че не дължи отчет на никого. На всичкото отгоре, за консултации по проекто­закона правителството прибягна само до него. Като че тази проект е частно дело, което не интересува представителите на гражданското общество. Дори проучването за въздействието на закона бе скрито от любопитството на Парламента.

Ето защо настояваме за създаване на парламентарна анкетна комисия, която да има възможността да разпръсне мъглата по въпроса, тъй като тайната позволява да се прикрият всякакви деяния, по-специално закононарушенията.

Искаме да знаем какво е реалното състояние на банките, на колко възлизат съмнителните им кредити и провизиите им. Докато европейските банки изнемогват под тежестта на съмнителни ипотечни кредити (Испания, SNS Real в Нидерландия…..), третата италианска банка (МPS) заплашва да се срине поради значителни загуби от дериватни инструменти, британски и германски банки са предадени на съд заради манипулиране на Либора и Евролибора, френските банки твърдят, че са незасегнати от всички тези отклонения.

При това две големи френски банки са част от панела, по който се изчислява Либора; при това много общини заведоха съдебни дела срещу банки, че са ги измамили с токсични кредити (което бе признато от съда в Нантер по искане на Съвета на департамент Сена сен-Дени); и въпреки това банка „Дексиа“ се впусна в съмнителни операции, чиято цена се поема от данъкоплатците…

Анкетната комисия трябва да установи отговорностите за фалита на „Дексиа“ и да определи реалната цена, понесена от публичните финанси. Ще трябва да проучи евентуалната отговорност на френски банки за манипулиране на Либора и Евролибора.

Ще трябва да разследва присъствието на френски банки във фискални убежища и естеството на операциите им. Да разследва каналите за пране на пари и да провери до каква степен банките са съучастнички в данъчни измами. Да провери дали техниките на данъчна измама, практикувани от банката UBS и потвърдени от американския и германския съд, се практикуват на френска територия.

Да провери какво са направили  френските банки с тригодишните заеми, сключени през декември 2011 и февруари 2012 г. с ЕЦБ, за да се види дали са използвани за финансиране на полезни за икономиката кредити. Да провери дали малките и средни предприятия действително разполагат с достъп до банков кредит.

Да отговори на въпроса дали променените банковите такси, плащани от клиентите, са оправдани.

V – БАНКИТЕ ДА СЕ ПОСТАВЯТ ПОД ОБЩЕСТВЕН КОНТРОЛ

18. Национализация на неизправните банки

През октомври 2008 г. френските банки бяха на ръба на пропастта. Сривът на борсовите им котировки не им позволяваше да съблюдават правилата за платежоспособност (съотношението между собствени активи и обща сума на експозициите). Освен това, кризата на доверие между банките ги поставяше на ръба на криза на ликвидността: никой банкер не даваше заем на друг от страх, че сумите няма да му бъдат възстановени. Държавата по спешност осигури 360 милиарда евро за спасяване на банките: 320 милиарда гаранции, които позволиха на банките да се рефинансират на финансовите пазари, които без такава гаранция не биха им заели и едно евро, и 40 милиарда собствени активи — за рекапитализация. От които банките в края на краищата използваха 20 милиарда.

Година или две по-късно банките, на които бе помогнато да се измъкнат от пропастта, успяха да възстановят парите на държавата, като откупиха заложените ценни книжа: но вместо да влезе в капитала на банките директно, като акционер с право на глас, държавата придоби хибридни книжа, без право на глас и борсова оценка. С други думи, тя препродаде на банките тези книжа на цената, на която ги бе купила, докато цените на акциите на банките междувременно се бяха покачили значително. По такъв начин държавата се лиши от 6 милиарда евро допълнителна стойност, за радост на акционерите на банките…

При следваща банкова криза подобна скандална комбинация ще бъде абсолютно недопустима. Освен това гражданите няма да позволят държавата отново да спасява банките с публични средства, дори с влизане в капитала и право на глас, ако трябва отново да продава акциите си след като бурята отмине. Този път банките, рискуващи фалит, трябва да бъдат национализирани, т.е. да преминат изцяло под държавен контрол, както направи Гордън Браун през 2008 г. с неизправните английски банки, в частност с „Нортърн Рок“. Сривът на бордовите им курсове вероятно ще позволи тази операция да не струва много на държавния бюджет. Банковата система е в сърцевината на световните спекулативни финанси, докато кредитът е необходимият кислород за функциониране на реалната икономика. Неприемливо е  функция с обществена полза, като финансирането на производствената дейност, да бъде оставена в ръцете на акционери, чиято единствена грижа е краткосрочната печалба и които не са способни да предпазят банките от повтарящи се фалити. 

19. Да се създаде френски и европейски
публичен банков пул

В немалък брой страни държавните банки, особено регионалните, имат традиция да финансират местната икономика. Но държавният или смесен характер на дадена банка по никакъв начин не я предпазва от опасни отклонения: тези банки често прибягват до рискови практики, като се финансират на международните пазари и инвестират в токсични инструменти. Например, регионалните испански и германски банки преживяха значителни затруднения след кризата през 2008 г. (и спукването на строителния балон в Испания), подобно на псевдосмесените или кооперативните банки във Франция, като „Креди Агрикол“ с нейния филиал „Калион“, или „Банк попюлер-Кед д’Епарн“  с нейния филиал „Натиксис“.

Във всички европейски страни държавите се намесиха за спасяване на закъсалите банки; фактурата бе особено солена в Германия, Испания и особено Ирландия. Въпреки това основната грижа на публичната власт, както във Франция, бе да се стабилизират банките, да се компенсират загубите с помощта на публични средства, за да може след това при първа възможност да се препродадат участията или банките на частни инвеститори.

Във Франция колективът за публичен финансов пул в полза на правата настоява Публичната инвестиционна банка, създадена от правителството на Еро, да се превърне в основен стълб на организиран и ефикасен финансов пул, осигуряващ „отпусканите кредити и реализираните инвестиции да са функция на действителни социални критерии (стабилни, евентуално след квалификация, и прилично платени работни места) и екологични критерии, с перспектива за устойчиво човешко развитие“. Той настоява също този пул „да бъде предмет на действителен социален и граждански контрол, позволяващ по-специално на представители на изключените, на бедните, на безработните и на наемните работници, както и на клиентите на Публичната инвестиционна банка и техни представители, да разполагат с действителна тежест при избора на насоки от тази банка (участие в насоките и стратегическия избор)“ (29).

Франция трябва без отлагане да създаде този публичен финансов пул, необходим, за да се задействат енергични политики за екологичен преход. Но такъв пул би бил напълно ефикасен на европейско ниво.  Европейският фонд за финансова стабилност, превърнал се в Европейски механизъм за стабилност (ЕМС), има за задача да рекапитализира нуждаещите се европейски банки. При нова банкова криза би било абсурдно спасяването на банките пак да приключи с тяхното приватизиране. Би било, напротив, подходящо да се създаде европейски финансов пул, подкрепен от Европейската инвестиционна банка (ЕИБ). Ролята на този публичен пул ще бъде, както днес ЕИБ, да финансира проекти, полезни в обществено и екологично отношение. Става дума естествено главно за големи научноизследователски и инфраструктурни проекти (подобни на железопътния транспорт) с континентално измерение. Но трябва да се определят същинските критерии за общественото и екологично въздействие на отпусканите заеми, което понастоящем ЕИБ не прави. А използва класическите критерии на частните банки, основаващи се на риска и предварителната оценка на рентабилността на заема: „ЕИБ е неспособна да определи екологичния риск на проектите, които финансира. Тя ги оценява главно във връзка с рентабилността им и се задоволява с проучванията на въздействието, изготвяни от предприе­мачите. Гражданите на Европейския съюз имат правото да очакват друг подход от страна на тяхната публична банка“ (30).

Освен това, вместо да сключва заеми на финансовите пазари за да финансира своите кредити, ЕИБ и Публичния финансов пул ще могат да разполагат с пряко финансиране от ЕЦБ и от големи заеми от европейските спестители. Няма съмнение, че европейска банкова система, поставяща си за задача да финансира екологичния преход и свързаните с него работни места, ще промени коренно отношението на европейците към европейското изграждане.

20. Обобществяване на банките

Публичният характер на капитала на банките не гарантира, че те ще бъдат управлявани за общото благо. Добре знаем какво се случи с „Креди Лионе“ и с вече цитираните регионални испански и германски банки. Да обобществиш банките не значи да  ги национализираш, за да ги възстановиш и препродадеш, нито да ги одържавиш, за да ги поставиш под ръководството на технократи: това означава да създадеш инструменти, позволяващи да се финансират обществено и екологично полезни дейности, избрани и контролирани с демократични средства, създаващи работни места, доходи и социална кохезия. Франция и Европа са засегнати от главоломен ръст на безработицата. Спешно трябва да се развият масивни публични и частни инвестиции в координирани програми за иновация и развитие, свързани с икономията на енергия (по-специално в строителството и транспорта), възстановяемите енергии, селското и биологично земеделие, публичните и комуналните услуги…

Обобществяването на банковата система на национално, а също и на европейско ниво (дълбочината на кризата го изисква) минава през създаването на кооперативни дружества с колективен интерес — каквито има във Франция, а в други европейски страни съществуват „обществени предприятия“ — чийто статут може да се изгради на европейско ниво. В управителния съвет на този тип банки, които могат да се създадат на регионално, национално и европейско ниво, с мнозинство ще разполагат публичните власти — области, национални държави или Европейската комисия; ще бъдат също представени, в качеството си на блокиращи малцинства, служителите на банковата система (чрез избрани  представители),  малките и средни предприятия, местните органи на властта (за да се държи сметка за териториал­ните различия) и гражданското общество, по-специално профсъю­зите, потребителите и екологичните организации. В рамките на устойчиви макроикономически политики, разработени от избраните на национално и европейско равнище публични власти, тези банкови кооперации ще могат да предлагат модулирани лихвени проценти, в зависимост от обществената и екологичната полза на финансираните  проекти. Дълбоко реформираната Европейска централна банка ще има за задача да надзирава тази система, да осигурява балансираното ù развитие с приоритет върху заетостта, социалната кохезия, опазването на природната среда и същевременно удържането на инфлационните тенденции.

Приватизацията на банковата система се провали, одържавяването ù не е желателно, особено ако целта е да се обобществят загубите. Само създаването на обобществен и демократизиран банков пул е в състояние да пренасочи европейската икономика по екологична и обществено полезна траектория. Съществува голяма вероятност при нова банкова криза гражданите да изискат установяването на демократично ръководство над икономиката.

Attac – Франция

Превод Станимир Делчев

 

(1) Кредитори, разполагащи с предимство, в случай на финансови затруднения.

(2) Вж. Национално събрание, протокол №60, http://www.assemblee-nationale.fr/14/pdf/cr-cfiab/12-13/c1213060.pdf

(3) Подсигурено финансиране означава, че заемът е гарантиран със залог (наречен понякога „колатерален”), който представлява физически или финансов актив. Това никога не дава пълна гаранция, тъй като по принцип стойността на тези активи е твърде променлива. Започне ли стойността им да спада, активите трябва да се предложат за продажба, за да се осигури ликвидност, но това предизвиква още по-голям спад на стойността им и т.н.

(4) В. „Еко”, 30 януари 2013 г.

(5) Aglietta M., L’expansion. com, 18 февруари 2010

(6) Вж.  „Banques centrales et stabilité financière“, Rapport pour le conseil d’Analyse Economique, n°96, La Documentation Française, 2011.

(7) „Приятелите на земята“, Attac, „Банките под граждански натиск: Време за даване на сметката“, www.france.attac.org/sites/default/files/rapport_banques_final_0.pdf.

(8) Всяко лице, непритежаващо банкова сметка, на което дадена банка отказва да открие сметка, може да се обърне към Банк дьо Франс. Последната ще посочи банкова институция, която ще бъде задължена да му открие сметка.

(9) Законът „Нейерц“ създаде „комисия по свръхзадлъжнялостта“, която може да реши да разсрочи, и дори да опрости, някои задължения, в случай че са поети в момент, когато лицето вече е било свръхзадлъжняло.

(10) Тази услуга позволява откриване, поддържане и приключване на сметката, извлечение от сметката поне веднъж месечно,  издаване на банкови референции при поискване, инкасиране на получени преводи, инкасиране на чекове по сметката, депозиране и теглене на пари в брой (в банката), плащания чрез дебит по сметката, междубанкови платежни документи или преводи, средство за дистанционно осведомяване за салдото по сметката, банкова карта със системно разрешение или, в краен случай, карта, разрешаваща теглене на пари в брой ежеседмично от банкомат на банката.

(11) Парламентарен доклад за мониторинг на намаляването на бедността, 2011 г.

(12) Вж. за повече информация http://pourunpolepublicfinancier.org/-Groupe-Droit-а-l-inclusion-.html.

(13) Вж.напр. по темата: Schulmeiter S., Schratzenstaller M., Picek O., «A General Financial Transaction Tax, Motives, Revenues, Feasibility and Effects», 2008, http://www.wifo.ac.at/wwa/jsp/index.jsp?fid=23923&id=31819&tupeid=&&display_mode=2

(14) Според австрийския институт за икономически изследвания световна такса върху транзакциите от 0,1% може да осигури между 410 и 1060 милиарда долара приходи годишно.

(15) Вж. по темата тригодишния доклад на Банката за международни разплащания (БМР) от 2010 г., http ://www.bis.org/publ/rpfx10.htm

(16)  Masters M.W. et White A.K., „The Accidental Hunt Brothers. How Institutional Investors Are Driving Up Food and Energy Prices“, Special Report, 31 juillet 2008, http://www.loe.org/images/080919/Act1.pdf.

(17) Paul Jorion, „Spéculation sur les matières premières: Sarkozy a-t-il raison?“, L’Expansion, 25 janvier 2011, http://www.pauljorion.com/blog/?p=20806.

(18)  Вж-напр. Jouyet J.P., De Boissieu C., Guillon S., 2010, „Prévenir et gérer l’instabilité des marchés agricoles“, rapport d’étape; Schutter O., 2010, „Food commodities speculation and food price crises: Regulation to reduce the risks of financial volatility“, rapport.

(19) Masters, M.W. et A.K. White (Цит.оп)

(20)Вж.:http://ec.europa.eu/enterprise/policies/rawmaterials/files/docs/communication_en.pdf

(21) Finance Watch, 2013, „Loi de séparation et de régulation des activités bancaires. Analyse du projet remis par le gouvernement français et propositions d’amendements“, rapport, http://minilien.fr/a0m92z

(22) Boussard J.M., Trouvé A., 2010, „Pour une nouvelle politique agricole et alimentaire européenne“, http://www2.dijon.inra.fr/cesaer/fichiers/pagesperso/trouve/Pour%20une%20nouvelle%20politique%20agricole%20et%20alim.%20eur.%20FR.pdf

(23) Рискът от контрагента за един кредитор е вероятността неговият длъжник да фалира. Съществуват освен това риск от неплатежоспособност на длъжника и ликвиден риск, при невъзможност на длъжника да осигури достатъчна ликвидност, поради спадане на курса на притежаваните активи.

(24)  IMF, 2013, «France: Selected Issues».

(25) Europa. eu, référence: MEMO/12/232, „Regulation on Over-the-Counter Derivatives and Market infrastructures“.

(26) Регламент „EMIR” n°648/2012 относно извънборсовите деривати, централните контрагенти и регистрите на транзакции на извънборсови деривати.

(27) Вестник Les Échos, 8 декември 2012.

(28) Къса продажба означава да се заемат финансови инструменти и да се продадат веднага; когато курсът им спадне се изкупуват отново, връщат се на техния собственик и се реализира печалба; ако курсът се повиши, реализира се загуба. Съществува също и гола (непокрита) къса продажба, при която спекулантът продава финансовия инструмент, без да го притежава или заема, като залага на повишаването на неговия курс, т.е. на препродажба с печалба на нещо, което никога не е имал. Капитализмът е хубаво нещо, защото позволява да се продава всичко, дори нищото!

(29)  http://pourunpolepublicfinancier.org/Lettre-ouverte-a-Monsieur-Francois,53.html.

(30) „Приятелите на земята се мобилизират срещу големите язовири“, amisdelaterre40.fr/spip/spip.php?article136

 

 

ХРОНОЛОГИЯ НА „СЪВЕСТНИТЕ“ ФРЕНСКИ БАНКИ ПО ВРЕМЕ НА КРИЗАТА

 

7 август 2007 г.: „БНП-Париба“ временно спира търгуването на акции на три спекулативни фонда, опериращи на пазара на секюритизации.

Декември 2007 г.: Рейтинговата агенция „Стандарт енд Пуурс“ (S&P) сваля с една степен рейтинга по дългосрочните задължения на групата „Креди Агрикол“, като го коригира на А+, вместо досегашното ниво АА-, поради нейната експозиция в Гърция. Кризата на събпраймите коства приблизително 1,6 милиарда евро на „Креди Агрикол“. 

Януари 2008 г.: Разкриване на схема за злоупотреби в „Сосиете Женерал“, засягаща нейните операции с дериватни инструменти. Загубите, равняващи се на 4,9 милиарда евро, са резултат от действията на Жером Кервиел и от пропуски в механизмите за контрол.

30 септември 2008 г.: Фалит на „Дексиа“, рефинансирана от белгийските и френските власти (вливане на 6,4 милиарда евро), от които 3 милиарда са осигурени от френското правителство (2 милиарда посредством Централния депозитар, който е публичен орган).

Февруари 2009 г.: „Натиксис“ – филиал на „Кес д-Епарн“  и „Банк попюлер“, за които е предвидено да се слеят, обявява нетна загуба от 2,8 милиарда евро през 2008 г. заради инвестиции в рискови активи.

Март 2009 г.: Образуване на производство срещу „Натиксис“ след жалба от акционери. Шестстотин миноритарни акционери предявяват иск срещу инвестиционната банка „Натиксис“ заради предоставяне на „лъжлива информация“.

Май 2009 г.: Офисите на „Натиксис“, както и на „Банк попюлер“ и на групата „Кес д-Епарн“ – нейните основни акционери, са обискирани в рамките на предварително разследване, засягащо предполагаемото разпространяване сред акционерите на неверни финансови сведения.   

Април 2010 г.: „Креди Агрикол“ отчита екзпозиция от 850 милиона евро към гръцкия държавен дълг, от които 600 милиона произтичащи от гръцкия ѝ филиал „Емпорики“.

Септември 2011 г.: Появяват се слухове за фалит на френските банки „Сосиете Женерал“ и БНП, обявени за ключови за стабилността на банковата система, поради което трябва спешно да бъдат рекапитализирани. Общинските власти в град Рони-сюр-Сен (близо до Париж), които са сключили договор за токсични банкови зае­ми, подават искане за финансово обезщетение срещу „Дексиа-Креди локал“.

Юни 2012 г.: Филиалът на „Креди Агрикол“ в Гърция – „Емпорики Банк“, решава да прехвърли акциите на своите филиали в Румъния, България и Албания на компанията-майка във Франция.

22 октомври 2012 г.: Френската държава и корпорацията ПСА „Пежо-Ситроен“ постигат съгласие за отпускане на държавна помощ на изпадналото в затруднение банково подразделение на автомобилния производител, в замяна на изпълнението на определени изисквания, поставени от властите.

8  ноември 2012 г.: Трети спасителен план за „Дексиа“, обременена със значителен обем токсични финансови инструменти. Властите в Париж и Брюксел се споразумяват за увеличаване на капитала с 5,5 милиарда евро, като 2,915 милиарда ще бъдат предоставени от Белгия и 2,585 милиарда ще бъдат осигурени от Франция.

31 декември 2012 г.: Белгия и Франция взимат участие в увеличаването на капитала на „Дексиа“ АД със сумата от 5,5 милиарда евро, което позволява да се осъществи разделянето на отделните структури на банката. Одобреният от Европейската комисия план за преструктуриране позволява на „Дексиа“ да избегне безразборния фалит, който би имал тежки последици, напомняйки за фалита на американската банка „Лемън Брадърс“ през септември 2009 г.

 

РЕЧНИК НА ИЗПОЛЗВАНИТЕ ТЕРМИНИ

 

ЕОЦКП (Европейски орган за ценни книжа и пазари): Независим европейски надзорен орган със седалище в Париж. От януари 2011 г. изземва функциите на Европейския комитет на регулационните институции, отговарящи за пазарите на ценни книжа; той е един от трите новосъздадени европейски органа за надзор, предвидени в рамките на Европейската система за финансов надзор, заедно с Европейския банков орган и Европейския орган за застраховане и професионално пенсионно осигуряване.

Морален риск (на английски – moral hazard): високо рисково поведение от страна на даден служител, който осъзнава, че няма да му се наложи да понесе пълната отговорност за поемането на въпросния риск, нито да понесе материалните последствия за тези свои действия (например поемането на повече рискове от страна на банките, които смятат, че при всички положения ще могат да разчитат на държавата и на централната банка, които няма да ги оставят да фалират).

Банк дьо Франс: Това е централната банка на Франция, създадена през 1800 г. По традиция задълженията на една централна банка включват пускането в обръщение на парични емисии, рефинансирането на търговските банки, воденето на валутната политика и определянето обменните курсове на националната валута. След създаването на Централната европейска банка (ЕЦБ) тази институция е натоварена с отговорността да определя и води валутната политика на Еврозоната.

„Универсални” банки: Институции, които извършват всички видове банкови и финансови операции. Френските банки са създадени върху този модел и не желаят дейностите им да бъдат поделяни между депозитни банки и инвестиционно банкиране.

Бонус: Променлива част от възнаграждението или премия, предоставяна за заслуги на определени служители, опериращи на финансовите пазари, като трейдърите или ръководните кадри в банките.

Базелски комитет: Институция контролирана от Банката за международни разплащания в гр. Базел. Тя е натоварена със задачата да изготвя правилата на банковия надзор и в това си качество създава правилата, известни като Базел І, Базел ІІ и, след кризата от 2007-2008, Базел ІІІ.

 Суапове за кредитно неизпълнение (СКН): Това са дериватни инструменти, които би трябвало да покриват риска от неизпълнение на даден финансов ангажимент или да играят ролята на договори за финансова защита между купувачи и продавачи. Създадени са през 1994 г. от банката „Джей Пи Морган“. Купувачът на съответния защитен механизъм заплаща годишна премия на продавача. При липса на застрахователно събитие (неизпълнение на финансов ангажимент), продавачът не дължи нищо, в противен случай той е длъжен да изплати предварително записаната в договора сума. Тези инструменти стават обект на спекулиране, понеже често купувачите по договорите за финансова защита не разполагат с прилежащите ценни книжа.

Клирингова къща: Централен орган, отговарящ за правилното извършване и компенсиране на операциите, извършени на даден финансов пазар.

Право на сметка: Право на притежаване на банкова сметка, което позволява създаването на базисна банкова услуга в полза на хората, намиращи се в ситуация на социално изключване.

Лостов ефект: Израз, използван най-често относно механизма, позволяващ на даден инвеститор да увеличи финансовата рентабилност на собствените си активи, като заеме част от сумата, нужна за съответната инвестиция, с цел да се възползва от разликата между икономическата рентабилност на сделката и лихвения процент, който ще трябва да изплати на своя заемодател. Този механизъм е използван най-често при операциите от типа LBO (Leveraged buy-out) – ливъридж изкупуване, при което даден спекулативен фонд взима заем, за да закупи определени фирми, които впоследствие ще преструктурира.

Създаване на филиали: Разделяне на дадена фирма на отделни филиали.

Пенсионен фонд: Инвестиционен фонд, специфичен за капиталовите пенсионни системи (основаващи се на спестяването).

Собствени активи: Собствени средства, които обединяват първоначалния капитал и частта от печалбата, която не е разпределена между акцио­нерите под формата на дивиденти.

Ликвидност на пазарите: Състояние на даден финансов пазар, на който активите се договарят (стават ликвидни) лесно, без да има прекалено голямо изобилие (или недостиг) при търсенето или предлагането и, следователно, без да се наблюдава прекалено голяма промяна в цените.

Хедж фондове: Частни институции, които оперират с взети назаем капитали, като по този начин диверсифицират рисковете. Единствената им цел е генерирането на финансови печалби. Структурата на възнагражденията на тези фондове е проблематична, имайки предвид, че ръководителите на тези фондове инвестират и част от собствените си средства в осъществяваните от тях инвестиции. В желанието си да избегнат претърпяването на загуби, те често предпочитат да поемат повече рискове при извършването на спекулативни инвестиции, с цел да компенсират загубите си: в резултат на тези операции се стига до положение, в което фондът залага на „двойно или нищо”, като рискува да претърпи сериозни загуби. Финансирани със заеми, евентуалният банкрут на тези хедж фондове може да доведе до серия от фалити.

Срочни пазари: Пазари, на които плащанията по договорите се извършват на предварително договорена дата, по-късна от датата на сключване на съответните сделки.

Извънборсови пазари (на английски – OTC/over the counter): Пазари, на които сделката се сключва директно между продавача и купувача, без какъвто и да било контрол.

Компания-майка: Дружество, което притежава капитала на едно или повече други дружества. Например, ако фирмата X е притежавана на 75% от фирмата Y, то фирмата Y трябва да бъде считана за компания-майка. Компанията-майка е дружеството, което обединява счетоводните резултати на всичките си филиали, за да представи консолидирани баланс и отчет за приходите и разходите.

Европейски механизъм за стабилност (ЕМС): Европейска институция, създадена през 2012 г. с цел подпомагане на държавите членки на Еврозоната да се справят с дълговата криза, при условие че спазват стриктните изисквания на Бюджетния пакт.

Дериватен инструмент: Вид финансова акция, чиято стойност варира в зависимост от промяната на стойността или цената на инструмент, наречен  ъндърлаинг, както и в замисимост от спекулирането, за което тя е един от основните фактори. Изисква минимално или никакво първоначално нетно капиталовложение, като плащането и доставката се извършват на по-късен етап. Съществуват дериватни инструменти с неотменимо задължаване (окончателен срочен договор), както и дериватни инструменти с условно задължаване (опции).

Доклад „Ликанен“: „Доклад на комисия от европейски експерти, относно банковата реформа“, изготвен под ръководството на Ерки Ликанен – управител на Централната банка на Финландия и в това си качество член на Съвета на управителите към Европейската централна банка, който през октомври 2012 г. представи пакет от препоръки.

Регламент EMIR (European Market Infrastructure Regulation): Регламент, имащ за цел да намали риска, свързан с търгуваните извънборсово дериватни инструменти чрез създаване на клирингови къщи.

 Задължителни резерви: Валутни резерви, които банките и останалите финансови институции трябва да депозират в Централната банка, пропорционално на депозитите, които получават от клиентите си. 

Риск от контрагента: Рискът от контрагента за един кредитор се изразява във възможността неговият длъжник да не успее да изпълни своя финансов ангажимент.

Риск от неплатежоспособност: Риск, съответстващ на незвъзможността на един длъжник да изплаща лихвите или главницата по своето финансово задължение.

Риск от ликвидност: Рискове, свързани с финансови активи, които трудно биха могли да бъдат приведени в ликвидно състояние (т.е. да бъдат продадени) за кратък период от време.

Риск от неплатежоспособност: Това е коефициент, който измерва способността на дадена банка да се справи с евентуалните рискове, свързани с развиваните от нея дейности (неизплащане на предоставени кредити или друг тип обезценка на активи).

Паралелна банкова система (на английски  – Shadow banking system): Верига от слабо регулирани или напълно неподлежащи на регулация финансови посредници (хедж фондове, фондове за дялово участие, инвестиционни банки), които се различават от традиционните банкови институции, но извършват посредническа дейност, без да се подчиняват на правната рамка, която регулира банковия сектор.

Ъндърлаинг: Актив, към който е добавена опция или в по-широк смисъл на думата – дериватен инструмент. Този актив може да бъде от финансово (акции, облигации, държавни ценни книжа, срочни договори, валути, коефициенти, борсови индекси…) или от физическо естество (селскостопанска продукция или полезни изкопаеми…).

Сток опции: Възнаграждение, изплащано от дадена фирма, най-често котирана на Борсата, която предоставя опции за покупка на свои акции на предварително фиксирана цена. По този начин мениджърите на тази фирма са окуражавани да работят за покачване курса на тези акции на Борсата, което би им позволило да продадат предоставените им акции на по-висока цена.

Събпрайми (или рискови ипотечни кредити): Пазарът на т.нар. събпрайми се състои от високо рискови заеми, най-често жилищни ипотечни кредити, предоставени на не особено платежоспособни клиенти. Рисковите длъжници на този пазар не могат да се възползват от най-изгодните лихвени равнища (на английски – prime rates) и са принудени да изтеглят заеми при по-неизгодни лихви (на английски – subprime) и съответно с по-високи разходи за обслужване.

Дейности, свързани с финансовите пазари: Дейност, извършвана от дадена банка или финансова институция (т.нар маркет мейкър), оперираща на даден пазар, на който тя обявява постоянно цените за покупко-продажба на определени обеми от финансови ценни книжа.

Високочестотен трейдинг с валутни сделки: Извършване на финансови сделки с висока скорост, посредством информатически алгоритми.

Секюритизация: Операция, която позволява на банките да превърнат кредитите си в ценни книжа. Впоследствие тези ценни книжа са продавани на инвеститори. Секюритизацията позволява на банките да прехвърлят рисковете върху инвеститорите. Това нововъведение е широко използвано при ипотечните кредити и в частност при високорисковите жилищни кредите (събпрайми) в Съединените щати. Този механизъм често е използван от банките с цел определени взимания да бъдат извадени от техните баланси, за да бъдат интегрирани в специално предвиден за целта фонд, което позволява на тези финансови институции да продължат да раздават заеми, спазвайки съответните пруденциални изисквания.

Къса продажба: „Късата” продажба представлява вземане назаем на финансови ценни книжа, които веднага след това биват продавани; щом курсът им се понижи, те се изкупуват обратно и се връщат на техния собственик, като при операцията се осъществява печалба; ако вместо да падне, курсът им се е покачи, се отчита загуба. Съществуват също и „непокрити къси“ продажби, при които даден спекулант продава определена акция, без нито да я притежава, нито да я взима назаем, като очаква покачване на нейния курс, в който случай въпросният спекулант ще осъществи печалба от нещо, до което реално в нито един момент не е имал досег.

Борсова оценка: Стойността на борсовата капитализация, която отговаря на пазарната стойност на всички акции на дадена котирана на Борсата фирма. Това е цената, която трябва да се плати за изкупуване на всички акции на една фирма по настоящия им пазарен курс.