ЛАТИНО-АМЕРИКАНСКОТО НАСЛЕДСТВО НА ЧАВЕС

Къдринка Къдринова е председател на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България и зам. главен редактор на сп. „Тема“.  Завършила е журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Работила е във всекидневниците „Народна младеж“, „24 часа“, „Сега“, „Монитор“. Автор е на книгите „Под небето на Матагалпа“ (1987), „Романси в глобално кърваво“ (2005), „Виетнам — феникс и дракон“ (2009).

Ще продължи ли „лявата вълна“ в Латинска Америка след смърт­та на венецуелския президент Уго Чавес, който беше неин ключов „мотор“? Какво наследство оставя той в латиноамериканския регион? Има ли кой да го замести? Как ще се развие поляризацията във Венецуела и как ще рефлектира върху процесите на континента? Преминават ли в контранастъпление десните сили, след като резултатите „на кантар“ от венецуелските избори на 14 април им вдъхнаха ново самочувствие?

Тези и още куп подобни въпроси не спират да се трупат, откакто на 5 март 2013 г. Чавес издъхна след дълга и тежка битка с рака. Разтърсеното от вестта за кончината му човешко море, заляло улиците на Каракас и световните новини в онези дни, показа ясно лицето на огромните народни маси, разбудени от Боливарската революция и социализма на ХХI век на Чавес. Тези хора, така емоционално и дълбоко скърбящи за своя лидер и така пламенно скандиращи за решимостта да продължат по открития им от него път на социал­но и културно обновление, накараха дори противниците на чавизма да признаят, че обратното връщане на освободения народен дух в бутилката би било непосилна задача. Защото това са вчерашните унизени и оскърбени, на които Чавес — говорещ техния език и излязъл от техните среди, даде не просто хляб, дом, образование и здравеопазване, а човешко достойнство и самочувствие да решават сами съдбата си.

Още по-важното е, че телевизионните репортажи, които показваха тази реалност от траурния Каракас, всъщност отразяваха само малка частица от нещо много по-голямо — разбудените за социал­ната справедливост и за човешките права народни маси вече са решаващ фактор на политическата сцена в цяла Латинска Америка. И това несъмнено е главното наследство на онези 14 години, през които Чавес управляваше Венецуела и енергично действаше за латино­американска интеграция въз основа на солидарността и социалната ангажираност.

Последвалото развитие на политическите реалности във Венецуе­ла обаче открои високия градус на поляризацията в страната и сигнализира, че безогледната вяра в необратимостта на даден процес, бил той и най-прогресивният, може да се окаже и рискована заблуда. На 14 април венецуелците дадоха своя вот за нов президент. Резултатите излъчиха като победител с 50,8% или 7 505 338 гласа посочения лично от Чавес като негов наследник Николас Мадуро — бивш шофьор, синдикалист, външен министър и вицепрезидент. Опозиционният кандидат Енрике Каприлес обаче, който взе 49,1% или 7 270 403 гласа, отказа да признае тези резултати и настоя за ново преброяване на всеки подаден глас. Минималната разлика от 1,7% даде криле на неговата амбиция за реванш.

Каприлес за втори път мери сили с чависткото движение. На предишните избори — през октомври 2012 г., той се състезава лично с Чавес и загуби от него с разлика от 11%. Последвалата смърт на харизматичния президент, покрусила тъй дълбоко всички венецуелци, и силните емоции, съпътствали церемониите по прощаването с Чавес, подхраниха очакването, че цялостната атмосфера ще даде мощен бонус на „наследника“ Мадуро в насрочения за 40 дни по-късно нов президентски вот. Анкетите почти до последно даваха на Мадуро впечатляваща преднина пред Каприлес — чак до 17%. Но крайните резултати поднесоха вече известната изненада — фактически чависткото движение, олицетворявано от партията PSUV (Обединена социалистическа партия на Венецуела), загуби от октомври до април над 200 000 гласа. Вторият човек в PSUV — председателят на парламента Диосдадо Кабейо, веднага реагира в „Туитър“, че движението трябва да направи незабавен самокритичен анализ на грешките в кампанията.

Повечето от коментаторите обясняват случилото се със слабата лична популярност и с политическата неопитност на „официалния кандидат“ Мадуро. Той заложи преди всичко на мощното, макар и незримо вече рамо на Чавес, който все пак наистина лично го посочи за свой приемник. Но явно безспорната популярност и дори вече митологизация на покойния президент се оказаха недостатъчни, за да осигурят убедителна победа на новото лице на чавизма. Самият Мадуро просто нямаше време да постигне собствена популярност. Досега той винаги е бил в сянката на Команданте — още от 90-те години, когато Чавес е в затвора заради неуспешния си военен бунт, а Мадуро като синдикалист организира протестни акции за освобождаването му. Тогава Николас се сближава и с адвокатката на затворника Силия Флорес, за която по-късно се жени. Днес Силия е генерален прокурор на Венецуела. И тя, и мъжът й са запалени хиндуисти, дори са си имали собствен индийски гуру, който, уви, вече също е покойник. Двамата са убедени пацифисти, държат да търсят диалог, добронамереност и мирен изход от всяка ситуация. Това излъчване в съчетание с личния добродушен и мек характер на Мадуро създаде у противниците му усещането, че той е лесен за притискане и че е слаб лидер.

Опозиционерът Каприлес поведе крайно агресивна и неглижираща Мадуро кампания под слогана „Ти не си Чавес!“ На което Мадуро отговори с „Не съм Чавес, но съм негов син“. Много по-обиграният в политическите битки Каприлес, който влиза в политиката през 1998 г. и веднага, едва 26-годишен, става най-младият председател на Камарата на депутатите в тогавашния все още двукамарен парламент, успя да изземе инициативата по време на предизборната кампания и да принуди Мадуро постоянно да се отбранява от нападките и обвиненията. При което очевидно изнервеният Мадуро допусна и ред грешки. Влезе в спиралата на противопоставянето, изневерявайки на обичайния си благ тон, обвини евреина Каприлес за „наследник на Хитлер“, подигра се с нетрадиционната му сексуална ориентация (за което по-късно се извини) и залитна към мистични послания — как преобразеният в птичка Чавес му кацнал на рамото, за да му даде сили…

Разбира се, Каприлес разполагаше и с мощен пропаганден ресурс на своя страна. Частните медии във Венецуела никога не са били прочавистки, винаги са били на страната на опозицията. Впрочем, самата опозиция, която подкрепи енергичния и амбициозен Енрике, е изключително пъстра — включва от крайнолеви до крайнодесни сектори. Сред активистите й се откроява и една ярка дама — депутатката и основателка на гражданското сдружение Sumate („Присъедини се“), либертарианката Мария Корина Мачадо. Тя е дъщеря на един от най-едрите венецуелски предприемачи, чийто бизнес бе експроприиран от Чавес миналата година. Възпитаничка е на школата за световни лидери в университета в Йейл и буквално в навечерието на венецуелските избори участва в редовната „среща на върха на иберо­американската десница“, както са известни ежегодните сбирки в аржентинския град Росарио на видни политици и интелектуалци от Латинска Америка и Испания. Те чертаят стратегии за изтръгване на южния континент от „лявата вълна“ и за връщането му към неолибералния курс. Своите съвети там раздава бившият испански премиер Хосе Мария Аснар, който тази година препоръча създаване на латиноамериканска Народна партия по примера на европейската. Сред звездите на тези сбирки е и перуанският писател нобелист Марио Варгас Льоса — един от малцината латиноамерикански интелектуалци с десни възгледи. Той впрочем ще гостува през май в София, за да стане доктор хонорис кауза на СУ „Св. Кл. Охридски“.

Та именно с капацитета на този мозъчен тръст разполагаше и разполага Каприлес при щурма си към президентския пост във Венецуела. Не е случайно, че изпратените от испанското правителство (то е на Аснаровата Народна партия) наблюдатели обявиха за „съмнителни“ резултатите от венецуелските избори, а испанският външен министър Хосе Мануел Гарсия-Маргайо призова да се обърне внимание на искането на Каприлес за ново преброяване на гласовете. Мадуро, който вече беше обявен за законно избран от местната ЦИК, реагира остро, приемайки това за намеса във вътрешните работи, и извика венецуелския посланик от Мадрид „за консултации“. Маргайо даде заден — обяви, че думите му били „зле интерпретирани“, а испанското правителство излезе с декларация, че изцяло признава изборите във Венецуела за легитимни. Изборите бяха признати от всички латиноамерикански страни. САЩ обаче изразиха резерви още отначало и подкрепиха идеята на Каприлес за ново преброяване.

Впрочем, минималната разлика между съперници в президентски вот не е прецедент във Венецуела. През 1968 г. например Рафаел Калдера става държавен глава само с 30 000 гласа разлика със своя съперник. Да не говорим за мексиканския президент Фелипе Калдерон, който през 2006 г. надви и бе признат за победител, включително от САЩ, със само 0,56% разлика от своя опонент.

Поляризацията на Венецуела е очевидна. Настояването на Каприлес за ново преброяване изведе на улиците хиляди негови привърженици. Стигна се до сблъсъци с полицията, при които бяха дадени и 7 жертви. Мадуро обвини „фашистите“ в провокиране на насилие и дестабилизация на държавата. На свой ред Каприлес контраатакува, че провокаторите били инфилтрирани от властите, за да компрометират опозицията. И призова феновете си да се въздържат от улични прояви. Мадуро пък апелира „народа да залее улиците“ с песни и фойерверки, за да покаже силата си „в мир, без нетолерантност, с радост, с усмивка срещу вятъра“. И обеща твърд отпор срещу всеки, който иска да накърни сигурността и мира в страната. „Нека не бъркат нашето желание за любов и мир със слабост“, обяви новият президент.

Кореспондентът на ВВС от Каракас обобщи: „Тук всички вдигат шум, никой не води диалог“.

В крайна сметка „официализмът“ (както чуждите коментатори за по-лесно наричат официалните институции във Венецуела) все пак направи недвусмислена стъпка на добра воля, за да свали нагнетеното напрежение. На петия ден след изборите Националният избирателен съвет (CNE), който според конституцията на страната е със статут на самостоятелна „електорална власт“, равностойна на законодателната, изпълнителната и съдебната, оповести, че ще бъде осъществен „граждански одит“ на 46% от подадените на 14 април гласове. Тук е необходимо още едно техническо пояснение. Избирателната система във Венецуела е напълно електронизирана. Тя отчита незабавно всеки подаден електронно глас. Но едновременно се прави и хартиена разпечатка, отговаряща на познатите ни хартиени бюлетини. Тези разпечатки се събират съответно в избирателни урни. По действащия закон, по който са се провеждали всички досегашни избори във Венецуела — включително за депутати и за губернатори (да не забравяме, че самият Каприлес е бил избран за губернатор на столичния щат Миранда пак съгласно този закон) — преброяването на подадените гласове се извършва електронно.
А като „двойна проверка“ още в деня на гласуването се преброяват и 54% от урните с хартиени разпечатки. Препокриването на двата резултата се смята за доказателство, че всичко във вота е точно и прозрачно. Именно тези характеристики са дали основание и на бившия американски президент Джими Картър, гостувал неведнъж във Венецуела с наблюдателски мисии, да изрече често цитираната напоследък от „официализма“ в Каракас фраза: „Венецуелската избирателна система е най-добрата в света“.

Заради упоритото оспорване от страна на Каприлес и феновете му на резултатите от гласуването на 14 април, на 18 април Националният избирателен съвет (CNE) излезе със споменатото вече решение да бъдат преброени и останалите 46% от хартиените разпечатки. Това бе оповестено от председателката на CNE Тибисай Лусена, която поясни, че проверката ще се осъществи под формата на граждански контрол. Преброителната комисия в продължение на 30 дни ще провери съдържанието на 12 000 урни. В  нея ще бъдат включени 100 технически лица от CNE и 100 представители, излъчени от всички политически партии.

Каприлес прие предложението и дори поздрави венецуелския народ за „победата“ с искането за ново преброяване. Седмица по-късно обаче му хрумна друго искане: да се проверят „с лупа“ тетрадките, в които избирателите са се разписвали и са оставяли отпечатъци от пръстите си при гласуването… „Ако не получим достъп до тетрадките, няма да участваме в този одит, който ще се превърне в подигравка“, заяви Каприлес на 25 април и дори се закани, че ще тръгне към предизвикване на нови избори.

Междувременно опозицията вече беше подновила уличните си демонстрации с тракане по празни тенджери (впечатляващ спектакъл, изпробван още по време на демонстрациите срещу първия президент социалист в Латинска Америка — чилиеца Салвадор Алиенде, чието управление бе смазано с военен кървав преврат на 11 септември 1973 г.). По време на клетвата на Мадуро като държавен глава пред парламента бе направен опит церемонията да се опорочи — младеж изскочи на трибуната и се разкрещя срещу заклеващия се президент преди охраната да успее да изведе хулигана. От лагера на Каприлес бе обявено, че към страните от Европейския съюз потеглят емисари, които да алармират за изборни злоупотреби във Венецуела.

Няма съмнение, че окрилената от високите си резултати на 14 април опозиция ще продължи досегашната си линия на силен натиск срещу „официализма“, а това ще поддържа духа на конфронтация и ще засилва поляризацията във Венецуела. Което пък на свой ред може да доведе до трайна дестабилизация на страната, без да се изключва дори ексцесия от типа на припомнения „чилийски сценарий“.

Още повече, че и самата Венецуела има свой не тъй отдавнашен епизод в същия дух — извършеният през 2002 г. опит за преврат срещу Чавес, осуетен тогава от останалите верни на президента военни части и от масово залелите улиците на Каракас негови привърженици (блокирали така движението на превратаджиите). Впрочем, Каприлес в онези няколко драматични дни се изявява като предводител на щурмуването на кубинското посолство от превратаджийските сили, заради което после лежи и в затвора. Отдавна е доказана и причастността към пуча на представители на американското посолство, насърчили извършителите му със съвети и с финанси.

Мадуро алармира за наличието на подобна намеса и в сегашната ситуация, поради което още преди изборите екстрадира двама висши дипломати на САЩ.

Стремежът към реванш от страна на всички, които не харесват чавизма, е очевиден. Както е очевидно, че те ще преследват целите си, подклаждайки все повече полязирацията между венецуелците и възползвайки се максимално от всяка слабост на новото ръководство.

Че Венецуела е крайно поляризирана страна, се знаеше още по време на управлението на самия Чавес. Но неговите изключителни лични качества, признавани и от опонентите му, позволяваха на магнетичния команданте все пак да овладява и пламенните си симпатизанти, и критиците си. Всички бяха подвластни на неговата удивителна комуникативност, на широките му познания в най-различни области, на речовитостта му, на факта, че беше обиколил лично цяла Венецуела, познаваше наистина пряко проблемите и историята на едва ли не всяко селце и ги възпроизвеждаше с феноменална памет, показвайки загриженост към всеки отделен човек. А при възникващи по различни поводи недоволства редовно търсеше сметка на недобросъвестно свършили работата си функционери от обкръжението му, които веднага публично подгонваше да си изпълнят ангажиментите. И те ги изпълняваха, оставяйки без аргументи политическите противници.

Същият динамизъм Чавес показваше и на международен терен. С лекота превърна в едва ли не свой рекламен слоган прословутата реплика на испанския крал Хуан Карлос, отправена към него на една международна среща: „Защо не млъкнеш?“ Команданте я използва като акцент в безброй свои речи за арогантността на идейните противници на движението му за „социализъм на ХХI век“. Това не му попречи няколко месеца по-късно да гостува на същия Хуан Карлос по време на кралската ваканция в Палма де Майорка и двамата приятелски да се шегуват пред камерите пак по повод на същата реплика.

Чавес беше феномен, какъвто рядко се среща, и неговата силна личност сложи ярък отпечатък върху мащабните социални преобразования, подети и осъществени във Венецуела, а и в цяла Латинска Америка, по време на неговото управление. Това политическо наследство — особено програмите за преодоляване на бедността и за развитие на образованието и здравеопазването, не се оспорва дори и от опозицията в лицето на Каприлес, който само претендира (поне според предизборните му лозунги), че всичко това трябвало да се прави още по-добре. Каприлес дори се самолансира пред публиката като „венецуелския Лула“ (въпреки че самият Лула, както и наследилата го като президент на Бразилия Дилма Русеф винаги са подкрепяли Чавес и чавизма), уверявайки, че ще внедрява във Венецуела „по-мекия“ вариант на соцална държава от съседна Бразилия. Другият акцент на венецуелския опозиционер е, че ако дойде на власт, ще разпределя приходите от петрола много повече за вътрешни нужди, отколкото за международни ангажименти. И в пряк текст се заканва да откаже споразуменията с Куба за бартер на венецуелски нефт срещу кубински учители и лекари.

Това, разбира се, не са просто площадни лозунги, а подробно и дълбоко обмислена стратегия. Противопоставянето на различните „модели“ ляво управление в Латинска Америка, търсенето на пробив в латиноамериканското единство и в регионалната икономическа интеграция, които бяха може би най-любимите „деца“ на Чавес, е несъмнен белег на споменатата дясна контраофанзива срещу „лявата вълна“ на южния континент.

Дали тази вече станала нарицателна „лява вълна“ ще издържи на натиска? Може би за отговора ще помогне една бърза ретроспектива към зараждането и генезиса й.

Чавес бе избран за първи път за президент на Венецуела в края на 1998-а и встъпи в длъжност в началото на 1999-а. През 2003 г. държавен глава на Бразилия стана профсъюзният герой от барикадите срещу някогашната военна диктатура Инасио Лула да Силва, а в съседна Аржентина в президентското кресло седна левият перонист Нестор Кирчнер. През 2004 г. Уругвай получи за ръководител кандидата на левия Широк фронт Табаре Васкес. През 2006 г. начело на Чили застана социалистката Мичел Бачелет, а на Боливия — социалистът индианец Ево Моралес. 2007-а започна с встъпването в длъжност на новите лидери на Еквадор — предводителя на „гражданската революция“ Рафаел Кореа, и Никарагуа — сандиниста Даниел Ортега. 2008-а доведе на власт в Парагвай „епископа на бедните“ Фернандо Луго. През 2011-а в Перу положи президентска клетва бившият военен със социалдемократически убеждения Олянта Умала.

Всичко това беше наречено „лявата вълна“ в Латинска Америка. Тези президенти са оформили политическите и етическите си принципи предимно в годините на съпротивата срещу зловещите десни диктатури, мачкали региона през 60-те и 80-те години на миналия век. Това е поколението на „децата на Кубинската революция“ – онези романтични младежи, възхитени от примера на Острова на свободата, замечтани за „второто освобождение“ на континента (след отхвърлянето на испанското владичество да бъде отхвърлен и неоколониализмът на САЩ), убедени, че истинската демокрация трябва да върви в комплект не с неолибералната вакханалия, а със социалната справедливост.

Уви, трудното връщане на Латинска Америка към демократичното управление през 80-те и 90-те е съпътствано с тежки икономически и социални удари върху тези общества. Причината е най-вече в безогледното прилагане на програмите на МВФ, абсолютизиращи „свободния пазар“, в придружаващото ги масово обедняване, в на­трупването на неизплатими външни дългове, в широкото разтваряне на ножицата на социалните контрасти. Драматичните последици от всичко това най-красноречиво проличават по време на гладния бунт в Каракас през 1989 г. и на финансовия колапс на Аржентина през 2000 г.

Впрочем, точно въпросната социална експлозия във венецуел­ската столица, станала известна като „Каракасо“, вдъхновява младия по онова време офицер парашутист Уго Чавес да поеме към смяна на корумпираната власт. При потушаването на въстанието загиват около 3000 души, а по онова време Чавес вече е създал със свои съмишленици Боливарското революционно двжение. Също като други военни, представ­лявали патриотично-социалните нагласи в латиноамериканските армии (перуанският ген. Веласко Алварадо или панамският ген. Омар Торихос – и двамата взели властта с преврати през 1968 г.и провеждали отчетливо антиимпериалистически курс в страните си), Чавес първоначално избира пътя на „добрия“ военен преврат. През 1992 г. той се опитва да свали правителството на социалдемократа Карлос Андрес Перес — виновника за кървавия „Каракасо“. Не успява и отива в затвора. Само година по-късно парламентът все пак отстранява Перес заради корупция и новият президент Рафаел Калдера помилва Чавес.

Първата страна, в която той отива след освобождението си, е Куба. Там се запознава с Фидел Кастро, който вижда в него свой наследник за каузата на латиноамериканската революция. А новият й етап — мирен, демократичен, но и подчертано социален — е съвсем назрял.

В края на 90-те латиноамериканците вече са изпробвали и кошмара на диктатурите, и менгемето на пазарната икономика. Узрели са за алтернативата, която останалият свят нарече „лява“, но която едва ли може да се вмести само в идейни граници. Защото онова, което тя донесе на континента и с което всъщност обогати и световния опит, е качествено ново съчетание между идеалите за социална справедливост и ангажирането на широки народни маси в обществения живот, святото спазване на демократичните принципи, регионалната солидарност и интеграция, „впрягането“ на пазара в програмите за социално включване, инвестирането в здравеопазване и образование, възраждането на автентичните местни културни традиции, в това число и доколумбовите, обръщането към заветите на Освободителите — водачите на войните за независимост от Испания (Симон Боливар, Хосе де Сан Мартин, Бернардо О’Хигинс, Хосе Артигас), които са били вдъхновявани от Великата френска революция, и т.н.

Уго Чавес и другите президенти от тази алтернативна тенденция станаха колкото нейни продукти и изразители, толкова и нейни двигатели. Всичките те — ярки личности с доста различия помежду си, все пак успяха да оформят една действена и ефективна общност, защото преди всичко споделяха и споделят сходни етични принципи. И главният от тях е, че в центъра на всичките им усилия са човекът и неговото добруване. Не пазарът, не печалбата, не интересите на чуждите кредитори или инвеститори, а именно човекът, обикновеният трудов човек, който в Латинска Америка от векове е бил държан в нищета, безпросветност и брутално подчинение на компрадорското малцинство. Новите латиноамерикански лидери дадоха шанс за историческа реабилитация на света на бедните и метисите пред толкова дълго доминиралия и печелил от драстичния социален разрив свят на богатите и белите.

Никак не е случайно, че именно Латинска Америка, и по-точно бразилският град Порто Алегре, става родина на алтерглобалистките световни социални форуми (първият се провежда през 2001-ва като контрапункт на сбирката на световното политическо и капиталово статукво в Давос) и на техния крилат лозунг „Един друг свят е възможен“.

Разбира се, ако се слушат противниците на тази тенденция, може да се чуе, че „лявата вълна“ е едва ли не пряко платена от Чавес с венецуелски петродолари. Противниците му вътре във Венецуела не са спирали да го критикуват, че влага прекалено много от нефтените печалби в континентални проекти, вместо да ги инвестира в развитието на самата венецуелска икономика. Всъщност, именно континенталните проекти, подкрепени безспорно с приходи и от венецуелския петрол, и от боливийския газ, и от бразилската индустрия и т.н., се превръщат в онзи материален гръбнак, направил възможно изправянето на днешна Латинска Америка и оформянето й като един от най-перспективните и устойчиво развиващи се региони в света.

Може би най-любимият проект на Чавес, замислен от него заедно с Фидел Кастро, е ALBA. Думата означава „зора“ на испански, а абревиатурата — Боливарска алтернатива за народите на нашата Америка (по-късно „алтернатива“ е заместена с „алианс“). При лансирането на този съюз за търговия и коопериране през 2004 г. Чавес го представя като контрапункт на прокарваната по същото време от САЩ инициатива ALCA, която пък се разшифрова като Зона за свободна търговия на Америките. Не минава и без типичната за латиноамериканските ширини екзалтираност. На един от митингите анти-ALCA и про-ALBA в аржентинския град Мар дел Плата през 2005 г. Чавес възпламенява 40-хилядния стадион да скандира заедно с него: „ALCA, ALCA, ALCArajo!“ Тук има игра на думи – „al carajo“ на испански е „по дяволите“.

С емоции или без, но ALBA наистина става социална и солидарна алтернатива на „свободната търговия“ и обединява освен Венецуела и Куба, също и Боливия, Еквадор, Никарагуа, както и карибските острови Доминика, Антигуа и Барбуда, Сент Винсент и Гренадин. До 2009 г. в ALBA членува и Хондурас, но след десния преврат там страната излиза от организацията.

Разбира се, във вътрешния обмен в ALBA ключова роля играе венецуелският петрол. Но той не се подарява, а се разменя срещу други приноси на останалите страни-членки. Много важна и специална роля играе Куба — тя участва със свои лекари и учители, те носят безплатни медицински грижи и образователни програми до най-бед­ните и онеправдани жители на останалите държави, които през целия си живот може и изобщо да не са виждали лекар или учител. Кубинците например масово правят очни операции гратис и така връщат зрението на стотици хиляди латиноамериканци. Има дори един куриоз. През 2007-а именно кубински лекари, работещи в Боливия, спасяват от ослепяване фактическия убиец на Че Гевара — някогашния сержант Марио Теран, който на 9 октомври 1967 г. разстрелва от упор пленения в боливийското селце Игера команданте. Грохналият от годините Теран бил заведен на операцията от сина си, а кубинските медици изобщо не знаели кой ляга под ножа им. Научили го чак по-късно, от благодарствено писмо на сина. По този повод кубинският в. „Гранма“ писа:  „40 години след като Марио Теран се опита да унищожи мечтата и идеята, Че Гевара се връща, за да спечели друго сражение. Сега старецът, стрелял срещу него, ще може отново да се радва на цветовете на небето и гората, да се радва на усмивките на внуците и да гледа футболни мачове“.

Именно в този хуманизъм е може би и есенцията на етиката, станала толкова важен градивен елемент в латиноамериканската „лява вълна“. Тя „зарази“ и един по-стар регионален организъм, създаден от Аржентина, Бразилия, Парагвай и Уругвай още през 1991 г. първоначално с чисто търговска цел — МЕРКОСУР (Южен общ пазар). На сбирката на организацията в аржентинския град Кордоба в края на юли 2006-а тогавашният президент на Аржентина Нестор Кирчнер призова участниците да се развее „солидарността като знаме“ и покани другите присъстващи като гости латиноамерикански страни да се присъединят към „един социален МЕРКОСУР“.

На тази среща Венецуела също бе приета за член на организация­та, въпреки че минаха още цели 6 г., докато членството й стане реа­лен факт през лятото на 2012-а. Просто Сенатът на Парагвай, доминиран от представители на десницата, през всичкото това време отказваше да ратифицира приемането на родината на Уго Чавес. Междувременно, през 2008-а, парагвайците също си избраха ляв президент — бившия епископ и привърженик на свещеническото движение „Теология на освобождението“ Фернандо Луго. Уви, той така и не успя да реализира пълноценно програмата си, защото непрекъснато бе саботиран от доминираните от опозицията две камари на парламента. Докато накрая миналата година бе отстранен от власт чрез парламентарно гласуване заради провокиран инцидент с жертви в селска местност, вината за който неправомерно бе приписана на президента. Никоя от латиноамериканските държави не призна за законно отстраняването на Луго. Като санкция за своеволието на парламентаристите членството на Парагвай в МЕРКОСУР бе замразено. В същото време така се отвори възможност Венецуела най-после да стане пълноправен член на организацията. Приета бе и Боливия. Със статут на наблюдатели в нея в момента са Чили, Колумбия, Еквадор и Перу.

Важна стъпка към разширяване на регионалната интеграция е и формирането през 2004 г. на УНАСУР (Съюз на южноамериканските нации). В него влизат 12 държави — членките на МЕРКОСУР и на Андския пакт (Боливия, Колумбия, Перу и Еквадор) плюс Чили и Суринам. Договорът за създаването на организацията е подписан в старата столица на инките Куско, Перу, навръх 180-годишнината от решаваща за латиноамериканската независимост от Испания битка, състояла се през 1824 г. в близката местност Аякучо. Учредителната декларация сочи, че целта е по-нататъшна интеграция, укрепване на единството и изграждане на справедливо бъдеще за всички латиноамерикански народи. На две следващи срещи на върха на УНАСУР през 2008 г. в Бразилия се взимат решения за създаване на Латиноамерикански парламент (по подобие на Европейския) със седалище в град Кочабамба, Боливия, и на Южноамерикански съвет за отбрана.

Най-новото „дете“ на латиноамериканската интеграция е основаната през 2010 г. в Мексико СЕЛАК (Общност на държавите от Латинска Америка и Карибието). Тя обединява всичките 33 държави от региона, включително и Куба. И на практика измества Организацията на американските държави (ОЕА), останала под доминацията на САЩ, които до ден-днешен блокират изискваното от практически всички останали членки на ОЕА възстановяване на кубинското членство. С учредяването на СЕЛАК, в която САЩ не присъстват, Латинска Америка и Карибието реално осъществяват своята регионална еманципация и демонстират избора си да следват свой собствен път.

Първата редовна среща на върха на СЕЛАК бе в Каракас, Венецуела, през декември 2011 г., а втората — през януари т.г. в чилийската столица Сантяго, където бе проведена и доста интересната среща СЕЛАК-ЕС. Тя бе първа в този формат, но реално бе седма сбирка на ЕС и ЛАК (Латинска Америка и Карибието). Тези форуми са традиционни и се провеждат на всеки две години. Веднъж на европейски, веднъж на латинотерен. Обикновено в тях участват държавните глави. През 2008 г. в петата от тези срещи, състояла се в перуанската столица Лима, участва и българският президент Георги Първанов. На тазгодишната, в Сантяго де Чиле, България бе представена по-скромно — само от външния министър Николай Младенов. Същият, който, впрочем, закри посолството на България точно в Чили…

Интересното на форума в Сантяго бе, че Европа и Латинска Америка се явиха на него с разменени роли. Нашият континент — поразен от сурова финансово-икономическа криза, със свиващо се производство, с растяща безработица, със социално разслоение. А вече преживелият подобни перипетии в края на 80-те Южен материк днес може да се похвали със стабилен икономически растеж, с мащабни социални програми за преодоляване на бедността, с последователно осъществявани стратегии за устойчиво развитие. На европейските делегати, които по-рано поучаваха латиноамериканците на демокрация, сега им се наложи да изслушат от тях критични оценки за пагубността на доминиращата в Европа политика на рестрикции и социални орязвания, която води до по-нататъшен спад на производството и потреблението. Тези забележки не само бяха приети безропотно, но и бяха последвани от апели от представители на закъсали европейски икономики към мощните латиноамерикански индустрии, като бразилската или аржентинската, да подпомогнат европейското производство със свежи инвестиции.

Испания — с традиционно здрави връзки в региона и много бизнес интереси тук, се опита да постави като акцент в обсъжданията въпроса с гаранциите за чуждите инвестиции. Най-вече заради силно засегналото я национализиране на 51% на дъщерното предприятие на испанския нефтен гигант „Repsol“ в Аржентина. Национализации и експроприации на чужди фирми са извършвани също във Венецуела, Боливия, Еквадор и т.н. В заключителния документ обаче беше отбелязана само „важността на стабилна и прозрачна нормативна рамка, която да гарантира сигурност на инвеститорите“. Същевременно бе подчертано, че трябва да бъде признато „суверенното право на държавите на регулации“. А боливийският президент Ево Моралес допълни още по-директно: „Нуждаем се от съдружници, а не от господари на природните ни ресурси“.

За следващ ротационен председател на СЕЛАК с едногодишен мандат бе избран кубинският президент Раул Кастро. Това бе още едно предизвикателство към ЕС, който нееднократно е използвал менторски тон спрямо Куба. Сега, на заключителната „семейна снимка“, Жозе Мануел Дурао Барозу и Херман ван Ромпой трябваше да застанат усмихнати и ведри редом до Кастро. Цяла година ще им се наложи да ухажват именно него като легитимен представител на един от най-динамично и успешно развиващите се региони в света, способен доста да подпомогне закъсала Европа.

Раул бе единодушно избран от всички членове на СЕЛАК (а все пак не всички държавни глави на страните членки са леви). Досегашният ротационен председател например бе чилийският президент Себастиян Пиниера, който е на власт от 2010 г. и е десен. Но е факт, че консенсусният дух от години е „заразил“ наистина всички латино­американски лидери. И на този континент, на който допреди 30 години десни диктатури избиваха брутално левите си опоненти, днес леви и десни президенти съумяват да водят цивилизован и конструктивен диалог в името на континенталната интеграция.

Това също е част от „наследството на Чавес“, така усилено обсъждано след смъртта на венецуелския президент…

В свое специално интервю за ВВС по тази тема уругвайският президент Хосе Мухика прави няколко доста важни обобщения. Но преди да преминем към цитата — няколко думи за личността на самия Мухика. 77-годишният днес ветеран е един от легендарните дейци на някогашното ултраляво движение за „градска партизанска война“ „Тупамарос“ и през 70-те и 80-те прекарва 11 г. в затворите на военната диктатура. А през 2010 г. е избран за президент на Уругвай от същия Широк фронт, от който е и управлявалият в периода 2004-2010 г. Табаре Васкес. Но Мухика отказва да се нанесе в президентския дворец в Монтевидео, а остава да живее с жена си Лусия Тополански, която пък председателства парламента, в селската им къщичка в покрайнините на столицата. Мухика отглежда в двора цветя и грозде, от което сам си прави вино. От полагащата му се президентска заплата в размер на 12 500 долара взима само 1250, а останалото дарява в социални фондации. Наскоро ВВС направи филм за него под заглавието „Най-бедният президент в света“.

А ето какво казва той пред същата медия по повод „наследството на Чавес“ и „празнината, оставена от Чавес“:

„Никога латиноамериканците не сме били толкова близки помежду си, колкото сме днес. Дали Чавес е авторът на това? Или можем да кажем също, че Чавес бе забележителният израз на онова, което се случваше на всички ни? По-рано левицата и десницата в Латинска Америка не можеха да седнат на обща маса. А днес най-значимото е, че латиноамериканци с много различни политически идеи сме решили да започнем да вървим заедно, а не да се караме за разликите… Онова, което остава живо, е каузата на Чавес, делото на интеграцията. Ще продължим по този път. Но няма да има скоро никаква личност, която да поеме неговата роля на символ. Защото, когато едно прекалено голямо дърво пада, то неизбежно оставя гигантска празнина. Има хора, които символизират каузата. Нашата кауза продължава, но загубихме символа. Може би ще имаме достатъчно мъдрост да го преодолеем… Голямата разлика между левицата и десницата е в това, че левицата е наясно с необходимостта от преразпределение в обществото и от достоен живот за всеки човек. Но от друга страна, трябва да се развива производството, защото не може да се преразпределя нещо, което нямаш. Затова търсенето на един-единствен модел, който да копираш, е останало безвъзвратно в миналото. Всеки един търси своя път и ни чака дълго ходене… Бразилия е страна континент. И тежестта й ще нараства, ако се наеме да лидира, без да потиска. Да лидираш днес, не означава да създадеш нова империя — ако тръгнем натам, сме загубени. Но все пак размерите и предизвикателствата, които има Бразилия, я носочват неизбежно към превръщането й в голям актьор от световна величина. Така че тя се нуждае от подкрепата на Латинска Америка.“

Активното участие на Бразилия във формации като БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай, Южна Африка) или „Юг-юг“ (сътрудничество между Южна Америка и Африка) наистина придават днес на родината на Лула да Силва и „нашата“ Дилма Русеф ролята на глобален играч. Така че перспективата за нейна лидерска роля и на латиноамерикански терен, очертана от Мухика, е съвсем реална. Важното в случая е все пак да се взрем в причините, изстреляли Бразилия на шесто място сред икономическите сили в света. Впечатляващият й стопански растеж години наред върви в синхрон с мащабни държавни програми по преодоляване на бедността, в резултат на които милио­ни бразилци се качиха по-нагоре в социалния си статус, а Лула дори получи награда на ООН за постижения в борбата с мизерията. Да не забравяме, че през 2003 г., когато поема първия си мандат, Лула заварва страна на огромни социални контрасти и казва: „Ако до края на мандата си осигуря на всички бразилци възможността да закусват, обядват и вечерят, аз ще съм изпълнил мисията на своя живот.“

Ето пък какво ми отговори настоящата президентка на Бразилия Дилма Русеф, когато през 2011 г. я попитах за взаимовръзката между икономическия ръст и качеството на живот на хората: „Ръстът на бразилската икономика в последните години се дължи на ориентирането към макроикономическа стабилност, на фискалната отговорност и преди всичко на енергичните и новаторски политики за преразпределение на приходите — през последните осем години 40 милиона бразилци се изкачиха от бедността към средната класа. Укрепването на вътрешния пазар и увеличаването на покупателната способност на най-малко облагодетелстваните слоеве на бразилското общество — резултат на постоянното увеличение на минималната работна заплата и на всеобхватни социални програми като Bolsa Familia („Семейна кошница“) — са основната движеща сила за повишаване на доходите на глава от населението в Бразилия и за онзи „обръч на добродетелта“, който сега експериментираме в нашата страна. Социалните действия за борба с неравенството и икономическият растеж са неразделни понятия не само в Бразилия, но, вярвам, и в света.“

Една от последните инициативи на Дилма по тази линия е отпускането по 25 долара индивидуална субсидия за културните нужди на най-бедните — защото достъпната за всички култура е съставна част от принципа на устойчивото развитие. И съставна част от „лявата вълна“, от „наследството на Чавес“, от „другия възможен свят“…

Струва си да се припомнят още няколко по-нови епизода от днешната латиноамериканска мозайка. Например, точно по същото време, когато в кипналата от протести февруарска България президентът Росен Плевнелиев се опитваше да успокои гневните хора по улиците с мантрата, че „национализацията не е решение“, боливийският му колега Ево Моралес извърши поредната експроприация. Първият индиа­нец в боливийското президентско кресло сложи държавна ръка върху „Сабса“, частния администратор на трите най-големи летища в страната и дъщерен клон на двете испански „майки“, фирмите „Абертис“ и „Аена“. Мотивът — инвестициите в летищата са недостатъчни. По договор вложенията между 2006 и 2022 г. е трябвало да достигнат 53,4 млн. долара, като 26,9 милиона от тях да се инвестират още до 2009 г. Вместо това до момента сумата е едва 6 милиона. Затова пък печалбите на „Сабса“ между 1997 и 2011 г. възлезли на 20,6 млн. долара.

Процедурата оттук нататък е отигравана вече при предходните около 20 национализации на други чужди компании, също наказани заради неизпълнени обещания за инвестиции — ще се наеме независима одиторска фирма, която да оцени активите на „Сабса“, а после ще започнат преговори между правителството и собствениците за обезщетение.

Испания се възмути и заплаши, че експроприацията „няма да остане без последствия за двустранните отношения“. Мадрид веднага си издейства писмо от Еврокомисията до Моралес, в което се настоя­ва компенсациите да бъдат изплатени колкото се може по-бързо.

Сегашната национализация е вече третата спрямо фирма с испански капитали, предприета от боливийските власти в рамките само на около 10 месеца. Предишните две направо плачат за паралели с България. През май м.г. бе национализирана фирмата „Транспортадора де електрисидад“, филиал на испанската „Ред Електрика“, специализирана в пренос на ток и в опериране с електрически системи. А през декемврви м.г. същата съдба сполетя и четири подразделения на испанския производител и доставчик на ток и газ „Ибердрола“ — две електроразпределителни дружества, една фирма за услуги и една за управление на инвестициите. Моралес разпореди експроприирането им, след като се разбра, че те са слагали двойно по-високи цени за потребителите на енергийни доставки в провинцията. И още едно съвпадение. Строителният клон на „Ибердрола“ — „Ибердрола Инмобилария“, е мераклията да издига оспорвания ваканционен комплекс „Корал“ край нашето Царево…

У нас всичко е ясно. Чуждият инвеститор продължава да е свещена крава в не по-малко свещения и вече трето десетилетие представян като безалтернативен неолиберален модел. Латинска Америка обаче също от толкова време залага точно на алтернативата — на устойчивото развитие чрез социално включване и мащабни държавни инжекции в борбата с бедността, в по-добрия достъп до здравеопазване и образование, в развитието на културата и екологичното равновесие. „Гръбнакът“ на всичко това са внушителните природни ресурси, с които е богат регионът и които правителствата от прословутата „лява вълна“ държат на къс повод. Само да им се стори, че някой местен или чужд частник влиза с действията си в разрез със социалноориентираната държавна политика, без никакви скрупули прилагат национализацията.

Герой на световните новини наскоро стана и един от най-младите представители на „лявата вълна“ — 49-годишният президент на Еквадор Рафаел Кореа, който в изборите на 17 февруари т.г. спечели нов мандат с триумфална победа още на първия тур с 57%. А партия­та му „ПАИС“ (думата значи „страна“ на испански, а иначе това е съкращение от наименованието „Горда и суверенна родина“) взе абсолютно мнозинство в парламента, което осигурява на държавния глава пълна свобода в законодателните реформи. „Еквадор предостави на Кореа повече власт от всякога“, коментира испанският в. „Ел Паис“, признавайки, че за шестте години на досегашното си управ­ление харизматичният икономист с дипломи от САЩ и Белгия и с белгийска съпруга, родила му три деца, „успя да изведе страната си на пътя за ХХI век“.

Когато за първи път идва на власт през 2007 г. под лозунга за „революция на гражданите“, почти неизвестният тогава Кореа има зад себе си доброволчески католически мисии сред индианските общини, теоретични статии по икономика, кратко 6-месечно министерстване и ореола на човек извън дискредитираната политическа система. Подпомогнат от високите цени на петрола – ключовия износен продукт на Еквадор, от неизчерпаемата си енергия и от лявата си мотивация, той бързо става народен любимец. Осигурява държавни инвестиции за строежа на пътища, болници и училища и въвежда Бон за човешкото развитие – ежемесечна субсидия за около 2 милиона еквадорци, картотекирани като най-бедни сред 15-те милиона жители на страната. Доскоро този бон бе равен на 35 долара, а преди изборите стана 50. По същото време правителството се ангажира и с откриването на още 60 нови болници в следващите 5 г. Кореа прекара предизборната си кампания, яхнал колело, въртейки педали из построените и ремонтирани по негово време пътища от село на село и вдигнал ляв юмрук „за онези, които обичат латиноамерикански революционни песни“, по израза на в. „Ла Вангуардия“. Когато след внушителната изборна победа го попитаха какво ще направи, за да доведе повече чужди инвестиции в страната, той отговори, че капиталите отвън са само средство да се постигне растеж, а не са цел сами по себе си. И припомни, че приоритетът му продължава да е борбата с бедността, която досега е успял да намали от 36,7% до 27,3%.

Впрочем, точно през първия мандат на Кореа Еквадор се прочу и със своите амазонски индианци от Лаго Агрио, които успяха да осъдят транснационалния гигант „Шеврон“ на глоба от 9 млрд. долара заради причинени екощети от добив на петрол. „Шеврон“ отказва да плати и все още точи делата по обжалване, но самият факт, че е налице присъда, е симптоматичен за новите времена в Латинска Америка.

Да, и това също е „наследството на Чавес“. И още много друго…

Да не забравим сред всичкото и двете жени, оглавяващи двете най-мощни икономически латиноамерикански страни – Бразилия и Аржентина. За някогашната партизанка, днешна „желязна лейди“ и дъщеря на българин Дилма Русеф, у нас сякаш вече всичко се знае. Но не по-малко интересна е и приятелката й в Буенос Айрес Кристина Фернандес — вдовица на починалия  внезапно през 2010 г. експрезидент Нестор Кирчнер и също като него представителка на лявото крило в перонистката Хустисиалистка партия. Перонистка — по името на основателя й ген. Хуан Доминго Перон, а Хустисиалистка — от испанската дума justicia, тоест „справедливост“. Нестор и Кристина са запалени левичари още от студентските си години, когато и двамата следват право, а Нестор дори за кратко попада в затвора по време на управлението на хунтата в Аржентина. След връщането на демокрацията и двамата се отдават на политиката. Тя — по-забележимо, защото става депутатка и сенаторка, а той — по-периферно, защото оглавява като губернатор патагонската провинция Санта Крус. След преживения от Аржентина дефолт и пълното дискредитиране на дясното крило на перонистите в периода 2000-2002 г. идва време за нови, неизхабени лица в политиката. Така „провинциалистът“ Нестор Кирчнер побеждава на изборите за президент през 2003 г.

Веднъж стъпил в „Каса росада“ (президентския дворец), той бързо показва, че няма да се нагажда към никакви предишни схеми и системи, като съумява в същото време да си осигури подкрепата на водещи структури в перонисткото движение. Изработва си собствен стил на управление и реформиране на държавата. Неизменна съратничка и помощничка остава жена му, която продължава да е сенаторка. Ренационализират се водещи сектори на икономиката, които да носят приходи в хазната, прилагат се социални стимули и субсидии за повдигане на жизнения стандарт и засилване на потреблението. Това води до икономическо оживление. Въвеждат се преференции за нацио­налния бизнес, създаващ работни места, контролната функция на държавните органи над финансовите операции и разпределението на националното богатство се засилва, акцентира се върху експортната ориентация на икономиката, разнообразяват се външнотърговските партньорства, сред които с особено внимание се ползват латиноамериканските съседи и Китай (предимно към тях е насочен масираният и доходоносен износ на автомобили и соя).

Една от най-решителните стъпки, предприети от Кирчнер, е еднократното и спестяващо лихви за около 1 млрд. долара изплащане на целия аржентински дълг към МВФ в края на 2005 г. със средства от държавния резерв, както и прекъсването на отношенията с Фонда. Самият Кирчнер нарича този си ход „смяна на епохи“, обвинявайки МВФ, че дотогава е налагал на Аржентина „политика,  която спъва растежа и поражда болка и несправедливост“. Впрочем, в този ход Кирчнер получава и сериозна подкрепа (включително ресурсна) от приятеля Уго Чавес.

От своя страна, като сенаторка, Кристина Фернандес лансира и разработва цяла серия социални и образователни програми. Някои стартират още докато мъжът й е президент, а продължават, когато вече тя самата през 2007 г. се кандидатира за държавен глава, печели вота и сяда на президентското кресло. Сред програмите й е например изплащането на помощи от по 50 долара за децата под 18 г. от бедни семейства, както и осигуряването на портативни компют­ри за всички ученици в училищата — нещо, което се прави и във Венецуела, и в Уругвай.

И Нестор, и Кристина споделят концепция за устойчивото развитие на обществото, залагаща преди всичко на развитието на човешкия фактор. Двойката подхранва такива нагласи и в цялото общество, радва се на широк кръг от подкрепа сред най-различни слоеве. Ето например какво пише в този контекст авторитетният преподавател в бизнес-школата на Аржентинския католически университет Сенон Биагосч: „Необходимо е да се повишава качеството и количеството на човешкия капитал (като организация, труд и пред­приемаческа креативност), тъй като той в днешното общество на знанието и глобализацията вече е решаващ фактор в продуктивност­та и източник на богатство, по-важен от финансовия капитал и физическия капитал (природни ресурси, машини и оборудване)… Необходимо е да се отделя специално внимание на обучението по етика, за да се формират добри предприемачи и ръководители на фирми, способни да взимат решения, балансирани и хармонизирани между индивидуалния интерес и общото благо, отдадени на задачите си, честни, компетентни и пропити от социална чувствителност — тя е онази, която ще предотврати заслепяването им от любовта към богатството“.

В доминирана от подобни възгледи среда Нестор и Кристина успяват да спечелят симпатиите не само на най-бедните, чийто живот подобряват с директни субсидии, но и на загрижения за стабилността на страната бизнес, който също е „заразен“ с афинитет към социалната солидарност.

Тези процеси се разширяват и задълбочават, когато след 2007 г. президентската лента ляга на раменете на Кристина. „Звезда“ в нейното правителство става назначеният за министър на икономиката Амадо Буду — рокер, рокаджия и възпитаник на известен с неолибералния си уклон аржентински университет. Идейно обаче Буду е в пълен синхрон с левия перонизъм. Предлага и прокарва национализация на частните пенсионни фондове, което позволява финансирането на други социални програми. А ето как разсъждава, с което печели много от младите аржентинци: „Днешната световна криза е свързана с оттеглянето на държавата от данъчната дейност. Когато няма кой да отправя поглед към цялото, а се гледа само парцелирано, винаги някой сектор набъбва несъразмерно. Икономиката се върти около финансовата система, а трябва да се занимава повече с труда и инвестирането, за да може да е устойчива“.

Кристина цени Буду толкова високо, че го издига и за свой вицепрезидент по време на втория си президентски мандат, започнал в края на 2011 г. Впрочем, този втори мандат не е предвиждан от нея — първоначално е смятала, че през 2011-а начело на държавата ще се върне Нестор. Но той умира неочаквано от сърдечен удар през 2010 г. Макар и преживяла тежък шок от загубата, Кристина решава да продължи общата им кауза и след убедителна победа във вота поема отново властта. 

Уви, почти веднага след встъпването й в длъжност тя е сполетяна от друго изпитание — поставена й е диагноза карцином на щитовидната жлеза. Направена й е спешна операция и при изследване се оказва, че образуванието е доброкачествено, тоест диагнозата е погрешна. Още преди да излязат резултатите обаче, Кристина демонстрира много силен дух. Дори се шегува в единствената си публична реакция, разказвайки как в телефонен разговор с Уго Чавес, който вече се бори със своя тумор, се заканила, че ще му отнеме председателството на един бъдещ конгрес на латиноамериканските президенти, надвили рака. Самият Чавес е първият чуждестранен лидер, обадил се на аржентинската си колежка, за да я подкрепи при оповестяването на оказалата се невярна диагноза. А идеята за въпросния конгрес е подхвърлена от бившия бразилски държавен глава Лула да Силва, който е опериран от рак на ларинкса през октомври 2011 г. Противоракови операции преживяват също Дилма Русеф и Фернандо Луго. Точно по повод диагнозата на Кристина Фернандес Чавес  направи нашумялото си изявление, че е възможно САЩ да са усвоили технология за заразяване с рак, защото болестта сполетявала все леви латиноамерикански лидери. След неговата смърт съратниците му във Венецуела начело с наследилия го като президент Никола Мадуро отново и доста категорично лансираха тази версия — Мадуро  дори обеща специално разследване.

Въпреки пренебрежителните реакции в доста водещи медии, появиха се и публикации, признаващи извършвани още преди години в САЩ и СССР/Русия експерименти с дециметрови вълни на ултрависока честота, чиито вибрации въздействат върху вътрешните органи и са способни да предизвикат злокачествени мутации…

Всички латиноамерикански лидери отидоха в Каракас след смърт­та на Чавес, за да му отдадат почит. „Чавес бе неуморим мотор на изграждането и укрепването на регионалната интеграция. Ето защо най-доброто възпоменание за него би било да се съхрани това негово наследство“, обявиха Дилма Русеф, Кристина Фернандес и Хосе Мухика в общо обръщение.

Междувременно бе оповестено, че социалистката Мичел Бачелет отново ще се кандидатира за президент на Чили на изборите в края на тази година, че сондажите й дават големи шансове, че „лявата вълна“ вероятно ще получи своето поредно чилийско въплъщение…

Впрочем, тази година Чили ще отбележи 40 години от кървавия преврат срещу Салвадор Алиенде. 60-те и 70-те години на ХХ век бяха епоха на зловещи диктатури в цяла Латинска Америка. Дали онова черно време може да се върне отново?

„Тук е Латинска Америка. Никога не можем да бъдем сигурни, че демокрацията е дошла завинаги и че утре сутринта някой генерал няма да я изрита от президентския дворец.“ Ето тази фраза чух през 2005 г. в Сантяго, когато чилийски приятел, участвал в съпротивата срещу Пиночет, ми обясняваше защо няма никакви намерения да разказва в книга невероятните истории от нелегалната си дейност — кой знае дали утре няма да му потърсят сметка за това… Разбрах колко е прав, когато в началото на тази година, точно в навечерието на срещата на СЕЛАК в Сантяго, една дясна инициативна група внесе в чилийски съд искане за… арест на кубинския лидер Раул Кастро, който се очакваше да пристигне за форума. Обвинението срещу Кастро го визираше като лидер на Куба, а тя навремето била обучила извършителите на неуспешния атентат срещу Пиночет през 1986 година… На оплакването не бе даден ход, но самият факт на внасянето му е симптоматичен.

В съседна Аржентина пък още кървят раните от „мръсната война“ на военната хунта (1976-1983 г.) срещу левичарите, оставила 30 000 „безследно изчезнали“ — много от тях, хвърлени от военни хеликоптери в океана. Покъртителни са и съдбите на стотици бебета, родени зад решетките от отвлечени бременни левичарки. Майките били ликвидирани, а децата, взимани за отглеждане в семействата на самите палачи, израстват, без да знаят нищо за реалния си произход… Случаите на такива пораснали деца, издирени от упоритите си и обединени в цяло движение баби, не спират да разтърсват аржентинското обществено мнение. И серията съдебни процеси с осъдителни присъди срещу престарели генерали от хунтите са слаба утеха за преживелите този кошмар…

В Бразилия бавно и доста внимателно също тръгват разследвания срещу виновници за нарушенията на човешките права по време на тамошната военна диктатура. А опозицията, разбира се, поднася това като лична вендета на Дилма Русеф, понеже и тя е преживяла изтезания по време на тригодишното си младежко затворничество през 70-те заради нелегална дейност срещу военния режим, взел власт­та с преврат през 1964 г.

Уви, превратите далеч не са само болезнени сенки от миналото — съвсем пресни са споменатите вече казуси с насилствената смяна на държавните глави на Хондурас и Парагвай. Опити за подобни сценарии са се разигравали и в Боливия, и в Еквадор, да не говорим за емблематичния пуч срещу Чавес от 2002 г.

Заложилата на алтернативно развитие Латинска Америка е прекалено силен пример пред света, за да вярваме, че лесно ще бъде оставена да се развива на спокойствие. Наследството на Чавес в регио­налното единство и интеграция несъмнено ще преживее сериозни изпитания. Но и светът, в който днес се случва всичко това, определено е доста по-различен от онзи, който позволи вакханалията на диктатурите от 60-те и 70-те.

Неолибералният модел е в тежка криза в САЩ и в Европа, където зеят социални и морални пропасти между финансово-олигархичните върхушки и масово обедняващите „низини“. Китай набира икономическа мощ и макар и да е далеч от перспективата за световно политическо лидерство, сериозно променя балансите на моделите за обществено развитие и интернационален обмен на международната арена — включително и чрез формата БРИКС, в който пък влиза и латиноамериканският гигант Бразилия. А тя е родината на онази красива поетична метафора — „Един друг свят е възможен“…

Светът на обърната към интеграцията, единството, хуманизма и човешкото щастие Латинска Америка?…