Професор Иван Ангелов е роден в с. Българин, Харманлийско. Завършва ВИИ „Карл Маркс“ в София (днес УНСС). От 1960 г. е в Икономическия институт на БАН, където е член-кореспондент. В продължение на 12 години работи в ООН. Икономически съветник на премиерите Георги Атанасов, Андрей Луканов и Жан Виденов. Автор на книгата „Икономиката на България до 1999 г.“
От пропорционални към умерено прогресивни данъци
Данъците са един от най-важните инструменти на бюджетната политика за въздействие върху поведението на стопанските субекти и на гражданите. За разлика от инструментите на паричната политика, които се задействат много бързо и са по-краткотрайни, данъците започват да действат след известен лаг и продължителността им е дълготрайна. При липса на разгърната парична политика, както е у нас, поради режима на валутен борд, ролята на данъците и на другите инструменти на бюджетната политика са сред малкото средства за въздействие и значението им нараства още повече.
Данъците изпълняват няколко основни функции: първо, като инструмент за преразпределение — набиране на финансови ресурси за изпълнение на важни държавни програми в здравеопазването, образованието, науката, иновациите, културата, социалната сфера, сигурността, опазването на околната среда, инфраструктурата и т.н. Второ, за преразпределение на доходи между социалните групи, особено при наличие на много големи доходни и имуществени неравенства между бедни и богати, както е сега в България. Трето, изпълнявайки първите две функции, те са важен инструмент за стимулиране на вътрешното и външното търсене, а чрез тях — за постигане на траен и висок растеж. Това ги прави много важен инструмент за икономическо управление при липсата на разгърната парична политика. Четвърто, данъците стават важен интеграционен инструмент на България като пълноценен член на ЕС. При избора на данъчна система трябва да се доближаваме до данъчните системи на другите страни-членки на ЕС. Недопустим е данъчен дъмпинг спрямо други страни-членки на общността.
При оценка на една или друга данъчна система, трябва да се държи сметка за данъчните основи и за данъчните ставки. Само двете заедно определят характера на данъчната система и величината на данъчното бреме. При широка данъчна основа бремето може да е тежко дори при ниски ставки, и обратното. Тук ще се спра само на данъчните ставки, още повече че те са по-видими.
Данъците сега са още по-важна тема поради наближаващите избори и тя присъства във всички предизборни платформи на партиите. Напоследък за това се пише много от икономисти и финансисти, които се надпреварват да доказват предимствата на своите данъчни философии, като използват противоречиви, тенденциозни и дори очевидно неверни аргументи. Рекордьори в това отношение са пазарните фундаменталисти и другите привърженици на пропорционалното облагане.
Ще се спра накратко на някои аспекти на данъчната система у нас и на отделни данъци, без да навлизам в технически подробности, които едва ли интересуват масовия читател. Ще изтъкна най-важните икономически и социални характеристики на някои данъци от гледна точка на изпълнението на гореизброените основни функции.
Като член на ЕС България има добър ориентир за модела на своята данъчна система. Както посочих по-горе, философията на нашата данъчна система е длъжна да се придържа към философията на данъчната система на ЕС и по-специално, към данъчните системи на страните, които формират икономическия гръбнак на общността. Европейските икономики в една или друга степен почиват на принципа за социалното пазарно стопанство, макар че през последните 10-15 години се говори за изоставянето му.
Събитията през последните години потвърдиха, че опитите от няколко десетилетия да се „американизира“ т.е. да се „пазаризира“ още повече системата за икономическо управление на европейската икономика, се провалиха. Същевременно при президента Обама се правят опити да се „европеизира“, т.е. да се социализира още повече тяхната система за икономическо регулиране. Американските консерватори се съпротивляват на тази тенденция. Докато Америка стимулира икономиката, за да се ускори излизането от кризата чрез по-висок растеж, заетост и доходи, Европа я потиска и ограничава, за да намали бюджетните дефицити и публичната задлъжнялост. Двете философии за макроикономическо управление се различават коренно помежду си и прилагането им дава различни резултати. Едва ли е случайно, че сега Европа е единственият регион в световната икономика, който е в криза. Все по-често се говори и пише, че европейската икономика е „болният човек“ на световната икономика.
Европейският данъчен модел
Фундаментална черта на данъчните системи в развитите пазарни икономики, а това важи и за най-развитите страни-членки на ЕС (чиито икономики са гръбнакът на европейската икономика), е прилагането на прогресивно данъчно облагане. Човечеството отдавна е стигнало до убеждението за прилагане на прогресивни данъци. Най-ранното известно приложение на прогресивно данъчно облагане е във Великобритания през 1435 г. В САЩ това е направено през 1862 г. по времето на президента А. Линкълн.
Този тип облагане има няколковековна история в Европа и е развит до съвършенство, като се държи сметка за икономически, социални, екологични и други аспекти. Например данъците върху личните доходи в Дания сега са 26,5% от БВП, в Швеция — около 13,5%, Финландия — 13,2%, Белгия — 13,0%, Италия — 11,8%, Великобритания — 10,5%, Норвегия — 10,2%, Австрия — 9,9%, Германия — 9,5%, средно за ОИСР — около 8,9%, а в България — 3,0%.
Важни черти на европейския данъчен модел са: Първо, данъчните системи на страните се стремят да се основават на баланс на интересите на труда и капитала. Второ, общото ниво на данъчното бреме (косвени данъци + преки данъци + социални осигуровки) е стабилно — около 39-40% от БВП. Трето, стабилна е и вътрешната структура на трите му съставки: косвени данъци — 13-14% от БВП; преки данъци — 13,0-13,5%; социални осигуровки — 12,5-13,0%. Четвърто, вътрешната структура на всяка група данъци също остава стабилна. ДДС заема около 50% от общия размер на косвените данъци. Данъкът върху дохода на физическите лица варира между 70 и 75% от общия размер на преките данъци, а корпоративният данък — 20-23%. Работодателите внасят около 57-58% от социалните осигуровки, а работниците — останалата част.
Отношението на данъците и социалните осигуровки към БВП е мерило за нивото на данъчното бреме. През 2008 г. е било 39,3% в ЕС-27. То е най-високо в Дания — 48,2%, Швеция — 47,1%, Белгия — 44,3%, Финландия — 43,1%, а най-ниско в Ирландия — 29,3%, Словакия — 29,1%, Латвия — 28,9%, Румъния — 28,0%. България е в средно положение — 33,3%. Осем страни-членки имат по-ниско общо данъчно бреме от нашето.
Между страните има големи различия в размера на данъците. През 2008 г. косвените данъци са били 29% от общите данъчни приходи в Белгия, 30% — в Испания и Финландия, 31% — в Чехия, 32% — в Германия, 33% — в Италия и Великобритания и т.н. Както се вижда, няма особено големи различия между старите членки на общността. Най-висок е бил делът на приходите от ДДС в България — над 55%, в Кипър — 48%, в Малта, Румъния и Ирландия — 42% и т.н. Новите страни-членки се различават съществено от старите с високите си косвени данъци. Делът на преките данъци в общите данъчни приходи варира от 21% в България до 62% в Дания.
Максималните проценти на стандартния ДДС за ЕС-27 в 2000 г. са били 19,2%, през 2005 г. — 19,6% и през 2010 г. — 20,1%. През последните години има повишения, които в някои страни-членки достигат 27% — Унгария, 25% — Хърватска, Дания, Норвегия, Швеция, 24% — Франция, Румъния, 23% — Гърция, Ирландия, Полша, Португалия. В България той е 20%. Нашето ниво на ДДС съвпада със средното стандартно за общността. Като се има предвид, че в повечето страни от ЕС има диференцирани (по-ниски) проценти, нашето ниво на облагане с ДДС е едно от високите.
Максималните проценти на данъка върху дохода на физическите лица за ЕС-27 са били: 47,3% през 1995 г., 44,7% през 2000 г., 39,9% през 2005 г. и 37,5% през 2010 г. В България са били: 50% през 1995 г., 40% през 2000 г., 24% през 2005 г. и 10% през 2010 г. Ние сме с най-нисък процент на този данък през 2010 г., следвани от Чехия и Литва — 15%, Румъния — 16%, Словакия — 19%, Естония — 21%, Латвия — 26%, Полша — 32%, Кипър — 35% и т.н. Най-висок е той в Испания — 56,4%, Белгия — 53,7%, Холандия — 52%, Дания — 51,5%, Австрия и Великобритания — 50%, и т.н. България е единствената страна без необлагаем минимум.
Максималните проценти на корпоративния данък за ЕС-27 са били: 35,3% през 1995 г., 31,9% през 2000 г., 25,5% през 2005 г. и 23,2% през 2010 г. Ние сме били с 40,0% през 1995 г., 32,5% през 2000 г., 15,0% през 2005 г. и 10,0% през 2010 г. България и Кипър са с най-нисък процент на корпоративен данък — 10%, следвани от Латвия и Литва — с 15%, Румъния — 16%, Полша и Чехия — 19%, Словения — 20% и т.н. Най-висок е този данък в Малта — 35%, Франция — 34,4%, Белгия — 34%, Испания — 30% и т.н.
Във всички страни-членки има данък върху имотите. Най-висок е той във Великобритания през 2008 г. — 3,53% от БВП, Франция — 1,86%, Малта — 1,32%, Белгия и Португалия — 1,16%, и т.н. Най-нисък е в България — 0,20%, Унгария — 0,23%, Литва — 0,26% и т.н. България и тук е рекордьор по антисоциалния характер на този данък. По други източници с по-нова информация (от Уикипедия) данъците върху собствеността са: във Великобритания — 4,2% от БВП, Франция — 3,4%, Италия — 2,7%, Швейцария — 2,4%, Испания — 2,0%, Белгия — 2,0%, Дания — 1,9%, средно за ОИСР — 1,8%.
Какви изводи могат да се направят от тези данни
На 16 ноември 2010 г. Симеон Дянков заяви: „Швеция има много какво да научи от нас, защото имаме най-добрата данъчна политика в ЕС“. Това беше едно от многото му недомислия. За мен критерий за оценка на данъчната политика е качеството на изпълнение на основните ù функции. За него — минималният размер на данъка за богатите. Обикновеният човек е извън ценностната система на този пришълец!
Напоследък, след окончателния провал на разрушителната му мисия в България, нежелан и прогонен дори от ГЕРБ, той разпространява поредната си лъжа, че с политиката си е спасил България от фалит през 2009, 2010 и 2011 г. Това няма нищо общо с истината. През тези години България не е била заплашвана от банкрут освен от неговата либертарианска икономическа и финансова политика.
Ако говорим за опасност от финансов и социален фалит, истината е друга. Поради фанатичното му вторачване в клишето за финансова стабилност, Дянков и правителството доведоха страната до социални бунтове през февруари-март 2013 г., които биха застрашили и финансовата ни стабилност. България сега е изправена пред опасна финансова нестабилност, бедност, несправедливост, разпад на най-важните публични системи, морална и нравствена деградация, благодарение и на неговата силно рестриктивна политика и безразсъдни опити за псевдореформи (забавено разплащане на многомилионни държавни задължения към бизнеса, отнемане на неразпределената остатъчна печалба от държавните фирми в реалния сектор, планове за разселване на държавни учреждения от София из провинцията, усилия за разрушаване или поне финансово задушаване на БАН и на най-големите университети, ограбване на резерва на Здравната каса и т.н.). В резултат избухнаха социалните бунтове и той беше изгонен от страната. И въпреки това не се срамува да се хвали с разрушителната си мисия тук!
Съотношението между преките и косвените данъци е изразител на държавната политика към труда и капитала. Преобладаването на косвените данъци показва, че данъчното бреме се разпределя между всички социални групи. То обаче тежи най-много на хората със средни, ниски и най-ниски доходи, защото те се хранят, обличат, обуват, ползват отопление, осветление, транспортни и други услуги като останалите. Те понасят най-трудно това бреме, понеже доходите им са многократно по-ниски, а посочените продукти и услуги заемат най-висок дял в семейните им бюджети, облагат се с високи проценти за ДДС и акцизи, които превишават значително ставките на преките данъци. Те не могат да се възползват от ниското облагане с преки данъци, понеже нямат такива доходи и доколкото ги имат, липсва необлагаем минимум. Данъкът от 10% на бедния човек с 200 лв. месечно тежи много повече от същия данък на човек с 2000 лв. или 20 000 лв. месечен доход.
При този модел делът на преките данъци е по-малък. Това е изгодно за заможните, богатите и най-богатите, защото изброените продукти и услуги, облагани с ДДС и акцизи, заемат нищожна част от семейните им бюджети. Преобладаващата част от техните доходи се облагат с нисък пряк данък, а немалка част не се облагат, защото са в сивия сектор. Дори и да искат, бедните не могат да скрият част от дохода си в сивия сектор, понеже нямат такъв. Тази данъчна политика в полза на капитала се засилва с отказа от прогресивно данъчно облагане, каквото се прилага в повечето страни от ЕС, с приемането на най-нисък („плосък“) корпоративен и подоходен данък и с премахването на необлагаемия минимум.
С тази си икономически нерационална и антисоциална данъчна политика България се конфронтира и с най-развитите страни от ЕС. Ние получаваме милиардни безвъзмездни помощи от ЕС, а прилагаме спрямо тях данъчен дъмпинг с най-нисък дял на преките данъци и най-ниски данъчни ставки. Нашата държава се самолишава от вътрешни приходи, като облекчава най-богатите си данъкоплатци, а чакаме помощи, събирани с по-високо облагане от западноевропейските данъкоплатци. Това все по-често ни се напомня от общественото мнение в Западна Европа и едва ли ще бъде толерирано дълго. То противоречи и на елементарните интеграционни принципи. Според тези принципи в рамките на една интеграционна общност трябва да има еднакви или близки по равнище данъци, за да не влияят изкривяващо върху териториалното и регионалното насочване на ресурсите.
От гледна точка на европейския опит, на принципите на социалната справедливост и на солидарността България прилага най-консервативната, антисоциална и антиинтеграционна данъчна и осигурителна политика. Опитите за оправдаване на ниските преки данъци със стимулиране на стопанската активност, привличане на чужди инвестиции, повишаване на събираемостта на данъците, ограничаване на сивия сектор и повишаване на конкурентоспособността се провалиха. Когато се позовават на миналото, пазарните фундаменталисти лъжат, че с въвеждането на ниски „плоски“ данъци нараства масата на данъчните постъпления. Когато говорят за бъдещето и предричат финансова катастрофа, те отново лъжат, разчитайки на неинформираността на голямата част от хората.
В това отношение сервилните медии правят лоша услуга на българските граждани, защото допускат до камерите, микрофоните и печатните издания на медиите главно пазарните фундаменталисти, а не ги изправят очи в очи с опоненти. Историческите факти по света потвърждават, че почти винаги, когато са въвеждани ниски преки данъци, бюджетните постъпления са намалявали и бюджетните дефицити са се повишавали. На тази тема ще се върна към българския опит отново.
Въпреки ниските данъци стопанската активност в България през последните години не е по-висока. През 2007 г. бяхме на седмо място в ЕС по темп на прираста на БВП и последни между източноевропейските страни, през 2009 г. — на 16-о място по опазване от негативните ефекти на световната криза, през 2010 г. — на 18-о място, през 2011 г. — на 16-о и т.н. Не е доказана пряка причинно-следствена връзка между ниски преки данъци и висок растеж на БВП. Растежът се определя от цял пакет фактори, като данъците са само един от тях, при това не най-важният.
Казват, че ниските данъци привличали преките чуждестранни инвестиции (ПЧИ). И това не е вярно. През последните 5-6 предкризисни години постъпиха значителни чужди инвестиции, но насочването им по сфери на дейност имаше паразитен или полупаразитен характер. Около 70-75% бяха за недвижими имоти и наемодателска дейност, търговия и ремонт на автомобили и мотоциклети, финансово посредничество, хотели и ресторанти. Приоритетни за нас отрасли и сфери на дейност, като здравеопазване, образование, наука, иновации, инфраструктура, бяха пренебрегнати от чуждестранните инвеститори. Нашата конкурентоспособност продължава да е най-ниска, а енергоемкостта ни — най-висока. ПЧИ не помагат за преодоляване на тези слабости на нашата икономика.
Но дори и в този случай ниските преки данъци нямаха нищо общо с притока на ПЧИ. Защото най-големият приток беше преди въвеждането на ниските „плоски“ данъци. След тяхното въвеждане настъпи срив в притока на ПЧИ не заради ниските данъци, а под влияние на други по-важни фактори, главно неблагоприятната световна и европейска конюнктура. За това повлия и кризата в съседна Гърция, която хвърляше сянка на съмнения в световните финансови среди върху стабилността на нашата икономика, а също и многобройните ни вътрешни проблеми. От казаното следва, че ниските преки данъци не са първостепенен фактор за привлекателността на България за ПЧИ. Достатъчно е да напомним за така наречения „данък корупция“, неефикасната държавна администрация, недостигът на висококвалифицирани кадри, нестабилното законодателство, лошата инфраструктура и т.н., за да разберем, че данъчните ставки нямат решаващо значение за привлекателността ни за чужди инвестиции.
След многократните намаления на осигурителните вноски (от 32% на 16%), на корпоративния и на подоходния данък, обещаните стотици хиляди нови работни места и стотици милиони лева допълнителни приходи от данъци и осигуровки не се появиха. Напротив, през последните години изчезнаха около 400 хил. работни места. Растеше бюджетният дефицит и дефицитът в осигурителната система, делът на сивия сектор е 30-40%. Проверките на НАП и на други контролни органи установяват масови нарушения на данъчната, осигурителната и митническата дисциплина, на санитарно-хигиенните и екологичните стандарти, на трудовата безопасност и т.н.
Въпреки най-ниските преки данъци и осигурителни вноски, с които на частния бизнес са оставени 12-13 млрд. лв. допълнителни ресурси през последните 10 години, липсва структурна и технологична модернизация в икономиката. Не се инвестира в научни изследвания и внедряване на технически и други новости. Това личи от посредственото качество на произвежданите продукти и услуги. Високотехнологичните стоки са едва 3,4% от нашия износ при 18% средно за ЕС. Преобладава износът на суровини, материали и първично преработени стоки (44,7% от износа) на ниски експортни цени. Голяма част от инвестициите се използват за екстравагантни офиси и резиденции у нас и в чужбина, луксозни автомобили, яхти, самолети, хеликоптери и други подобни; няма подобрение на условията за труд.
След 2007 г. затихна дейността по разширение и модернизация на нашия производствен потенциал, каквато цивилизованите страни правят активно по време на криза. В предкризисната 2008 г. инвестициите са били 29,4 млрд. лв., а през 2012 г. — 16,8 млрд. лв. Влоши се структурата на вноса по начин на използване. Рязко спадна вносът на инвестиционни стоки. Ако през 2007 г. той е 30,6% от общия внос, през 2012 г. е 22,9%. Спадна и вносът на машини, уреди и апарати. Кризисните години са проспани и нашата икономика не е готова за успешно следкризисно развитие.
Общият извод е, че българската данъчна система нито е социално справедлива, нито е икономически ефективна, нито е проинтеграционна. Тя прави прекалено много реверанси пред интересите на капитала и пренебрегва интересите на трудовите хора и на пенсионерите. Обслужва паразитни интереси на икономическата стагнация. С такава данъчна система не можем да разчитаме на възстановяване на вътрешното потребление и скорошно излизане от кризата. И още по-малко — на следкризисно догонващо устойчиво икономическо развитие в съответствие със стратегията „Европа 2020“.
Корпоративният данък, данъкът върху доходите на физическите лица и стандартният данък върху добавената стойност в страните членки на ЕС и в някои други европейски страни са:
Преди въвеждането на „плоския“ корпоративен данък от 1 януари 2007 г. и на „плоския“ данък върху доходите на физическите лица от 1 януари 2008 г. нашите управляващи политици и обслужващите ги пазарни фундаменталисти твърдяха, че те ще помогнат за „осветляване“ на икономиката и ще се постигне увеличение на масата на постъпленията в бюджета от тези данъци. Позоваваха се на така наречената Крива на Лафер и на абстрактни опростени логически разсъждения. Сега пък е мобилизирана цялата мощ на пазарните фанатици да плашат обществеността, че посягането на „плоските“ данъци (които те, странно защо, наричат най-справедливи) и замяната им с умерено прогресивни данъци ще срине постъпленията в бюджета и ще има тежки последствия за икономиката и обществото.
Всеки, който познава фактите за Кривата на Лафер, не може да не знае за множеството въпросителни и условности около нейното съществуване и възможностите за приложение. Не може да не е прочел, че дори нейният автор Артур Лафер няма претенции за авторство и още по-малко за приложимостта ù.
По-важното е, че световният опит показва, че въвеждането на ниски данъци в повечето случаи води до намаление на бюджетните постъпления, повишение на бюджетния дефицит и на публичния дълг. Това се е случило и в САЩ по времето на президента Рейгън, а също и на Буш-старши и Буш-младши. Не се е случвало в Западна Европа, защото там никога не са прибягвали до такива авантюристични намаления на данъците. Да не говорим какво става на нашите географски ширини, където доминира максимата, че „и нулев да е данъкът, пак няма да го плащам“. Това се потвърди от многобройните данъчни ревизии у нас през последните години, когато действаха рекордно ниските „плоски“ данъци, установили хиляди груби данъчни нарушения. Потвърждава се и от обобщените данни.
Анализът показва, че няма права причинно-следствена връзка между въвеждането на ниските „плоски“ данъци и размера на постъпленията. По-скоро обратното — поради премахването на необлагаемия минимум при данъка върху доходите бремето се премества от богатите към бедните. Това е единственият важен резултат от въвеждането на този данък. През 2007 г. (преди въвеждането на „плоския“ данък върху доходите) прирастът на постъпленията е 484,1 млн. лв., а през 2008 г. (с въвеждането му) прирастът е 141,9 млн. лв., което идва главно от премахването на необлагаемия минимум. През 2009 г. прирастът на постъпленията намалява рязко, а през 2010 г. има спад. Увеличението на постъпленията от този данък през последните две години се дължи главно на постепенното подобряване работата на данъчната администрация, което е нормално да се очаква, и въвеждането на преки електронни връзки с данъчните субекти. Въпреки че равнището на събираемост продължава да е ниско, особено за ДДС и акцизите върху горивата, цигарите и алкохола, поради огромната толерирана от властите контрабанда. Това се знае от всички в България, с изключение на криминалната полиция и другите правораздавателни органи.
Може да се говори по-скоро за обратна причинно-следствена връзка — въвеждането на „плоския“ корпоративен данък намали постъпленията от 2059,6 млн. лв. в предкризисната 2008 г. до 1395,3 млн. лв. през 2012 г., когато, според твърденията на правителството и на пазарните фундаменталисти, вече сме излезли от кризата и обемът на БВП превишавал предкризисното равнище.
Препоръчвам следната данъчна реформа:
1. От 1 януари 2014 г. „плоският“ данък върху доходите на физическите лица да се преобразува в умерено прогресивен данък с необлагаем минимум за месечен доход до 340-360 лв. и данъчни ставки: 10, 15, 20 и 25% в зависимост от размера на дохода. Конкретните данъчни тавани подлежат на уточняване. Може да се мисли и за намаляване броя на таваните и на необлагаемия минимум до 310-320 лв., колкото е минималната заплата сега. Важното е да се остави достатъчен необлагаем минимум за най-бедните. Следващите доходи, примерно до 1500 лв. (което е масовият случай) да се облагат с 10%; превишението от 1500 до към 3000 лв. — с 15%; горницата до към 5000 лв. — с 20%, и над 5000 лв. — с 25%. Това е умерена прогресия, като се има предвид, че в ЕС преобладават максимални данъчни ставки между 45 и 55%. Това би било важна стъпка към сближаване с облагането на доходите в ЕС, което неизбежно ще стане през близките години като един от елементите на интеграционния процес.
Така по-голяма част от доходите ще остава в бедните и средните доходни групи и ще повишава покупателната им способност. Това пък ще увеличава потребителското търсене на домакинствата (което е над 60% от БВП), предимно за произведени в България стоки и ще бъде стимулатор за икономическия растеж, заетостта, доходите и постъпленията в бюджета. Главният резултат от въвеждането на този данък е, че чрез необлагаемия минимум и данъчната прогресия бремето се премества към заможните и богатите слоеве и се облекчават бедните. Това е икономически оправдано, социално справедливо и целесъобразно от гледна точка на интеграцията ни в ЕС. От чисто фискална гледна точка крайният резултат ще е неутрален или леко негативен, но това не е най-
важното. По-важна е справедливостта в разпределението на данъчното бреме — който получава повече, ще плаща повече, защото може да си го позволи. Интересно е, че това е било разбрано и приложено във Великобритания през 1435 г. и в САЩ през 1862 г., а някои хора в България не желаят да го разберат през 2013 г.!
2. От 1 януари 2014 г. да се премине към семейно облагане на доходите. В този случай данъчен субект ще е семейството, а не отделните му членове, както е сега. Общият доход на членовете на семейството се дели на техния брой. Ако доходът на член е по-малък или равен на необлагаемия минимум, установен с новия данък върху доходите, той не се облага. Ако е по-голям, горницата се облага по скалата на данъка върху доходите.
С този данък се оставя по-голям доход на разположение на семейството, което ще стимулира потребителското търсене (а чрез него и растежа), ще допринася за по-висока раждаемост и ще улеснява отглеждането на децата. Това, наред с други мерки (повишаване на детските надбавки, помощите за отглеждане на деца, разширяване на детските ясли и градини и т. н.) е от изключителна важност за смекчаване на преживяваната от страната ни все по-остра демографска криза.
3. От 1 януари 2014 г. „плоският“ данък върху печалбата (корпоративният данък) да се преобразува в умерено прогресивен данък с максимална ставка 20%. И тук препоръчвам да се оставя необлагаем минимум за печалбата на малките и средните предприятия (това ще бъдат предимно семейни фирми, чийто размер подлежи на уточняване); да се запази 10% ставка за средните по размер печалби и да се въведе 20% за най-големите печалби над определена граница. Конкретните данъчни тавани подлежат на уточняване. В ЕС пробладаващите ставки за този данък са между 25 и 35%. С предлаганите умерено-прогресивни ставки ще се направи важна крачка към сближаване с равнището на корпоративно облагане в западноевропейските страни, което неизбежно ще стане през близките години като елемент на интеграцията в бюджетната политика.
Препоръчвам също тези основни ставки да се съчетаят със:
– въвеждане на нулев данък за реинвестираната в производствени дълготрайни активи част от печалбата за следващите 10 години;
– право на фирмите да прилагат ускорена амортизация за новопостроени производствени сгради, доставени нови производствени машини и съоръжения през 2014-2018 г.
На евентуални възражения от страна на Европейската комисия, че това е държавна помощ, може да се отговори с много силни контрааргументи: вековната икономическа изостаналост на нашата страна; ниската производителност и конкурентоспособност на нашата икономика в условията на открити пазари; оскотяващата бедност, пораждаща нарастващо социално напрежение; необходимостта от догонващо икономическо развитие на България, което е от взаимен интерес. Това може да бъде елемент на един допълнителен пакет от икономическа помощ, каквато по-бедните страни-членки следва да поискат съвместно от ЕС в близко бъдеще.
Този корпоративен данък ще стимулира инвестиционната активност за разширението, за структурното и технологичното обновяване на производството, особено като се има предвид рязко спадналата инвестиционна активност през последните години, за която стана дума вече. Фирмите, които инвестират активно, ще плащат дори под 10% корпоративен данък през следващите 5-10 години. Това ще повиши растежа, заетостта, доходите и данъчните постъпления в бюджета.
4. ДДС да остане на сегашното ниво от 20%, но от 1 януари 2014 г. за лекарствата, детските стоки и учебните помагала да се намали на 5%, а за хазарта и за екстравагантни луксозни стоки по списък, утвърден от Народното събрание, да се повиши на 25%. Това също е умерена стъпка, като се има предвид, че в 7 страни-членки на ЕС стандартният ДДС вече е 23 и 24%, а в 5 страни — 25 и 27%. Това ще облекчи живота на възрастните хора, които са главни консуматори на лекарства и ще помогне за стимулиране на раждаемостта и отглеждането на децата в контекста на демографската криза.
5. От 1 януари 2014 г. данъкът върху лихвите по депозити да се прилага само за влогове сумарно над 100 хил. лева на вложител, независимо в колко срочни депозита или банки са вложени. Това ще засегне в момента около 30-32 хил. депозита, притежавани от 8-10 хил. физически лица – български и чуждестранни граждани.
6. От 1 януари 2014 г. да се повишат данъчните ставки върху доходите от дивиденти и други форми на капиталови доходи. Подробностите да се изработят от данъчните власти, като се има предвид въвеждането на умерено прогресивни преки данъци.
7. България да се присъедини към данъка върху финансовите транзакции, който предстои да бъде въведен в ЕС.
8. От 1 януари 2014 г. да се въведе прогресивен данък за недвижимо имущество над определен размер, примерно над 100-150 хил. лева по данъчна оценка, а може би и за притежавани екстравагантни транспортни и др. средства и съоръжения: самолети, хеликоптери, лимузини, яхти и други подобни. Подробностите да се изработят от данъчните власти, като се има предвид въвеждането на умерено прогресивни преки данъци.
9. Да се отмени т. нар. данък „Колиба“, тъй като разходите по неговото администриране превишават евентуалните му постъпления. Освен това, този данък е антисоциален, понеже въвеждането му последва отмяната на т. нар. данък „Лукс“.
10. Да се преразгледат данъците за наследство, като се запази сегашното облагане на малките и средните наследства и да се повиши за големите и най-големите, превишаващи определения от данъчните власти размер. Това е икономически обосновано и социално справедливо.
11. Да се забрани отнемането за бюджета на остатъчната неразпределена печалба от държавните фирми (след изплащане на корпоративния данък и дивидента). От 1 януари 2014 г. дивидентът за държавата да се намали от 80% на 20%. Това ще остави допълнителни ресурси на държавните фирми за финансиране на тяхното развитие.
И още нещо много важно. Уважавам религиозните чувства на хората, но за да съм честен с тях ще кажа следното: бедственото положение на няколко милиона българи е очевидно. То обаче не може да се подобри с молебени и с подхвърляне на жалки еднократни трохи от по 50-60 лева, както прави служебното правителство, а само с мащабни извънредни мерки за подпомагане на бедстващите и с разумно държавно управление, в това число и с модерна и справедлива данъчна система, която да прехвърли част от бремето от бедните към богатите. Кризисната ситуация го налага императивно. Това е далеч по-важно за националната сигурност на България, отколкото сляпото придържане към бюджет, изготвен и наложен от една личност със странно поведение, бюджет, пренебрегващ тези сурови реалности. Така правят сега и много други страни по света.
Загриженият за народа си президент е длъжен да изисква от служебното правителство бързи и мащабни антикризисни мерки, а не да го залъгва с молебени. Призивите за смирение днес правят лоша услуга на българския народ! Консервативните политици и икономисти се нуждаят най-много от това — търпение и смирение на хората, а не от социални бунтове, докато те провеждат антихуманната си политика. Ако икономическите проблеми можеха да се решават с молебени, нямаше да има кризи и бедстващи хора по света. Реалните мащабни икономически мерки, а не молебените, ще ни изведат от кризата. Защото живеем в ХХI век, не в средновековието.
Април 2013 г.
