Първият школуван ориенталист-библиотекар в отдела за ориенталистика в Народната библиотека в София — Иван Димитров, е роден през 1883 г. в Стара Загора в семейството на Величка и Димитър Кимрянови. За майка му се знае, че е произхождала от буден и заможен род и е завършила цариградския „Роберт колеж“, твърде престижно за времето си образование. Тя обаче умира твърде млада, когато синът ù е на 6-7 години. В ранното детство Иван Димитров е сполетян от още един тежък удар — след няколко години умира и баща му. До неговата смърт той учи в родния си град и в Чирпан. Съдбата все пак се оказва благосклонна към кръглия сирак. Сестрата на майка му — Тана Златарева, го приютява и му посвещава живота и обичта си, за да го възпита и изучи.
Иван Димитров е само на 14 години, когато будната и съобразителна леля се премества заедно с него в София, където учителства. Тук Иван Димитров завършва класическия отдел на Софийската гимназия. Задълбочените знания по древногръцки, латински и немски, получени в гимназията, го отвеждат към лингвистиката. През есента на 1901 г. той записва специалността „Право“ в Софийския университет, но любовта му към езиците надделява.
В своите автобиографични бележки споделя, че дълго лелеяната му мечта да се отдаде на езикови занимания е постигната през 1902 г. Представя се отлично в конкурс на Министерството на просвещението и заминава като държавен стипендиант за Москва, за да учи живи ориенталски езици в Лазаревския институт. Това висше учебно заведение, което подготвя предимно дипломатически и търговски кадри, обаче не отговаря на желанието му да изучи детайлно езиците, литературата и културата на Ориента. Молбата му стипендията да бъде прехвърлена в Берлинския университет е уважена.
И от 1903 г. Иван Димитров е студент в университета „Фридрих-Вилхелм“, едновременно членува и в Семинара по ориенталски езици. Тук той усъвършенства турския, който владее от малък, научава арабски и персийски. С огромно старание и вещина започва да събира литература и издания на трите езика. Към библиотеката си прибавя ръкописи на арабски (част от нея през 1953 г. попада в Ориенталския отдел на Народната библиотека).
Иван Димитров завършва с отличие през 1908 г. Получава степен „доктор“, като защитава дисертационен труд „Аш-Шайбани и неговият юридически корпус“. В него блестящо са изявени ерудицията на езиковеда и юридическите познания от следването по право. Дисертацията е солидно изследване на един от важните паметници на мохамеданското право. Втората му научна работа изследва положението на жената в мохамеданското ханафитско право. И двата му научни труда са приети ласкаво от научния свят. В авторитетната „Енциклопедия на исляма“ са цитирани като първостепенна литература.
Д-р Иван Димитров се завръща в родината си, след като отклонява настоятелни предложения от научните среди в Берлин да остане на работа там. Директорът на Народната библиотека по това време Пенчо Славейков оценява неговата научна подготовка и усърдие и вижда в негово лице призвания да поеме ръководството на Ориенталския отдел на библиотеката. По негово предложение с министерска заповед от 28 декември 1909 г. д-р Иван Димитров е назначен за „библиотекар по турския отдел“, който със Закона за Народната библиотека е обособен за основа на турския архив, наречен „Ориенталски отдел“. (Преди него на тази служба е бил Диаманди Ихчиев).
Организирането на работата на отдела е свързана с много проблеми и трудности от всякакъв характер, но на младия ориенталист се възлагат огромни надежди да въведе ред и да хвърли светлина върху фонда. Първото, с което се заема, е описанието на книгите и ръкописите, тъй като, както сам пояснява „бившият уредник на тоя отдел Ихчиев не можел да чете източните съчинения и да различи автора от притежателя на ръкописа, лексикография от поезия, собствени от нарицателни имена и прочие“.
Д-р Иван Димитров изработва картотека, в която заглавията и имената на авторите са транслитерирани на кирилица, без да се променят или превеждат. Обхванати са всички книги и ръкописи. За съжаление съдбата на тези описания е неизвестна днес. Освен с библиотечната обработка, той се занимава и с организирането на сбирка от книги и документи на трите езика, които владее, както и с тяхната библиотечна регистрация. Грижи се за новите постъпления, за да се превърне библиотеката в база за научни изследвания. През януари 1912 г. е командирован в Самоков и Кюстендил, откъдето донася голям брой книги и документи, особено от Шадраванската джамия.
Заедно с библиотечната работа д-р Димитров работи и за науката. Българското археологическо дружество, в което членува, го включва в работата по проучване миналото на София. Неговата работа се състои в събиране и проучване на турските документи, които е трябвало да излязат в отделен том от серията „Материали за историята на София“. (Това дело остава неосъществено поради войната и смъртта му.)
В началото на октомври 1909 г. (според Сарафов, а според Анка Стоилова годината е 1910-а) по искане на директора Пенчо Славейков д-р Димитров е командирован в Германия, за да добие необходимата теоретична библиотечна подготовка. Тук, в Баварската народна библиотека, завършва 9-месечните курсове за ръководни библиотечни кадри с висок успех. Преминава през всички библиотечни и много общокултурни дисциплини, както и практикува в самата библиотека. Изключителното трудолюбие и любознателност на Димитров впечатлили силно директора, което личи от писмото му до Пенчо Славейков. Курсът завършил на 30 юни 1911 г., Димитров се завръща и продължава работата си, придобил още повече знания и умения.
От 1912 г. започва да функционира редовно Библиотечният комитет в състав: директорът на библиотеката д-р Никола Бобчев — председател, и членове: професорите Васил Златарски и Беню Цонев, главният библиотекар Н. Михов и библиотекарите Петко Ю. Тодоров (писателят, автор на „Идилиите“, приятел на Яворов) и д-р Иван Димитров. Още на първото си заседание комитетът решил да забрани на студентите да ползват библиотеката за подготовка на лекциите си, да се направи необходимото за подвързване на книгите, да се настоява енергично за построяване на временен склад за книги в двора на библиотеката и да се помоли Ефорията по изпълнение на завещанието на братята Евлоги и Христо Георгиеви (дарителите на място и средства за построяването на Софийското висше училище, по-късно — Софийски университет) да ускори постройката на библиотечното здание от фонда, отделен за тази цел.
Библиотечният комитет вече сам одобрява книгите, които ще се изписват за библиотеката, а не министерството. Като член на Библиотечния комитет, д-р Димитров правел впечатление със своите познания и разбиране по цялостната работа на библиотеката. Не само специалните въпроси на отдела му го вълнували, но и всички библиотечни проблеми. Изглежда, че интересите му били насочени най-вече към комплектуването и библиографската работа. Набавените по негово време книги и особено ценната научна периодика представляват богат влог и принос в нашата чуждоезична, балканска и българска сбирка. Особено ценен е и приносът му в издаването на Бюлетина (по-късно „Български книгопис“).
През 1911-1912 г. той публикува на немски две библиографски обзорни статии за българската обществено-политическа и научна литература (книги и периодика). По този начин чрез неговите статии чуждата научна и културна общественост се запознава с новоизлизащата българска книжнина.
Заслугите му са оценени и от 6 юни 1912 г. е повишен в длъжност главен библиотекар. Тази длъжност за съжаление той заема за кратко, само до 1 септември 1913 г. Започналата Балканска, а после и Междусъюзническа война го откъсват от работата му, за да го запратят по кървавите бойни полета, откъдето не се завръща. В ожесточените боеве на Султан тепе в Осоговската планина, където участва като запасен подпоручик в състава на 12-и Балкански полк, д-р Димитров е тежко ранен на 6 юли 1913 г. Въпреки положените усилия за спасяването му (в болницата в София), той умира едва 30-годишен.
Сътвореното от него, както и живописният портрет, нарисуван от първомайстора на българската портретна живопис Никола Петров, пазят жив спомена за неговата богата личност и неувяхващо плодотворно дело, дало изключително високи кълнове в развитието на библиотечното дело и наука в България.
