Доцент, доктор на социологическите науки и доктор по философия, завършил философия с профил социология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работи в областта на етиката, социологията, политологията и етнологията. Автор на 27 (5 в съавторство) монографии и книги, както и на повече от 240 научно-теоретически студии, брошури и статии. Завеждащ секция в Центъра за исторически и политологически изследвания към Националния политически институт „Димитър Благоев“.
Продължение от миналия брой
Фикционерството, като атрибут и инструмент на постмодерната логика и прагматика, също се проявява в пълното си достолепие и бляскаво великолепие. Никой експерт, нито горчивият исторически/национален/социален опит не може да вразуми протестиращите, че мажоритарната система е предразположена далеч повече (от пропорционалната) за прокарване на комерсиализъм, корупция и политически цинизъм. Сякаш настъпва всеобщо и необяснимо безпаметство за набиващите се в очите факти, по-точно, че редица от мажоритарно избраните в миналото или в сегашния парламент лица са попаднали и дори са „знаменитости“ в черния списък на народното негодувание. Увлечението и захласът по мажоритаризма личат в словата и на представители на леви, на центристки и на десни политически и идеологически нагласи и дискурси сред протестиращите.
Протестиращите сякаш са обхванати от непонятна и всесилна лудост, оказали са се подвластни на съблазните и изкушенията на хазартна логика, чийто свещен девиз е „всичко или нищо“, която се гради върху фаталната опозиция от типа „или-или“: в случая „или мажоритарна, или нищо друго за предстоящите парламентарни избори“. Така вместо желания и изискван от тях рационализъм, в политиката се дава „царски път“ на ирационализма, на инструменталността, на спекулативността и манипулативността. И въпреки научните доводи и аргументи за опасностите, които крие мажоритаризмът, възбуденият граждански разсъдък се е вкопчил „като удавник за сламка“ в своите фикции.
Дистанциите от политиката, наивно и цинично изглеждащите твърдения, че протестиращите не отправят никакви политически, а само социални искания, когато действията им водят до ултимативно изисквани промени в лоното на политиката, до кардинални реорганизации в дейността на държавните институции, както и хладните чувства или острите слова, също са част от дискретно прокарвани постмодерни сценарии. Те са част от коварния неолиберален и перфидния постмодерен сценарий за разграждане на националната и социалната държава; и то точно в момент, когато протестиращите екзалтирано и непрестанно оповестяват желанията и амбициите си да си „възвърнат държавата“ и дори да я превърнат в наистина демократична, социална и правова.
Впрочем, един великодушен и благороден дух вероятно би отронил с известна тъга и жалост следните слова по повод на твърденията, че исканията на протестиращите са социални, но не и политически: „Прости им, Господи, те не знаят какво вършат!“ Макар че един мнителен и подозрителен ум (със сигурност!) би заподозрял в подобни твърдения пръста на политическия цинизъм, на духовната извратеност или подмолност.
Политическата коректност, натрапвана от неолиберално скроения постмодернистичен маниер в гражданската сфера, също набира скорост: не е политически коректно да се говори директно за политически искания и ултиматуми, те трябва да са преоблечени в аполитични, преформатирани в неполитически формулировки и въплъщения, които да не дразнят, а да приобщават политиците. Така, без да са изобщо наясно с тънкостите, потайностите или коварствата на неолибералните арсенали и репертоари на политическа коректност, протестиращите се вписват в един перверзно наложен им отвън сценарий, искрено надявайки се, че мислите, словата и делата им са напълно автономни и необвързани с определени дискретни логики, технологии и практики на политическо реагиране. На дифузията на постмодерно сакрализираната и прокарвана политическа коректност се дължи също и публично демонстрираната скромност и свитост, хрисимост и кротост никой от знаковите лица в гражданските протести да не се обвие в харизматичен ореол, да не желае да се представя пред другите или те да го припознаят и признаят за лидер. Политически некоректно и морално неудобно е да се самопровъзгласиш за водач; още повече че лидерството е свързано с някаква йерархия и система.
В ситуация на подобен титаничен или вулканичен взрив на новости човек следва да бъде доста внимателен, съобразителен, за да не се окаже манипулиран от някого.
В настъпилата обществена бъркотия и суматоха никой не иска да бъде манипулиран. Същевременно неговите манипулации спрямо опонентите му „добре да вървят“. Създава се спонтанна или дискретна, но и ръководена от неведоми центрове,
атмосфера на пълна свобода на политическите искания и изразявания, граничеща и с анархия
Всеки се оправдава, че не служи някому, нито че ще служи като марионетка на друг. При това обществените съмнения, подозрения и нагласи, че някой „дърпа конците“ на събитията не само не намаляват, а напротив — драстично се увеличават. Усещането за свободата на протестиращите в отделни моменти се превръща в осезаемо въплътена слободия, в тотална липса на отговорност за хода или цената на процесите. Никой не поема отговорност, нито се наема да носи вина за непрестанното бълване на нови и нови претенции или очаквания, повечето от които са крайни и нереалистични, защото са взаимно изключващи се или нереални за едно и също социално време.
По време на разгръщащата се протестна вълна обаче постепенно се оформят някои граждански групи и лица, които сякаш стават знакови за събитията, въпреки че никой от организаторите на митингите не желае да е признат за лидер на протестите. Импортираната подозрителност и ненавист към всякакво политическо водачество вече се е оказала част от живота и духовната атмосфера на „взривеното“ гражданство. Тя е заразила активистите на протестите, които като мантра повтарят пред медиите, че не са или не искат да бъдат никакви ръководители на социални движения в дадения момент. Независимо че няколко лица се превръщат в постоянни говорители и представители на протестиращите в медиите, те най-категорично отказват да бъдат признати и за лидери.
Това вече сме го виждали и чували от успоредно случващото се в други държави, общества, които също са поразени от епидемията на граждански протести, но които (това е и по-важно!) са доста по-напред от нас в орбитата на постмодерността. Изневиделица появяващите, струпващите се и участващи в конкретни протестни събития алтерглобалисти, преминаващите през (близки и далечни) граници дегизирани анархисти, които оказват „братска солидарност, помощ и подкрепа“ на граждански протести, бродещи в дигиталните и реалните социални пространства клонирани общности на „Анонимните“, „Възмутените“, „Гневните“ и още много съвременни призрачни структури без съответна организация и йерархичен порядък от доста години многостранно са доказали своята твърде висока мобилност, но и „боеспособност“.
Всевиждащият „Уикилийкс“ у нас бързо се е преформатирал в гладиаторските арени на Фейсбук в „Бъзиклийкс“ с всякакви политически особи или висши персони във властта. „Окупирай Уолтстрийт“ с искрометна скорост огледално се „принтира“ в други страни. Неординерните и екзотичните параполитически движения, коренно различни от традиционните и вече досадили политически партии, също не се моментна новост. Те от години са завоювали свои пространства и солиден международен авторитет. Та кой не е чул за „сивата“ пенсионерска партия или пък за шведската пиратска партия — образец и пример на последващи я клонинги в различни държава, общества и култури?! Нямаше ли преди родните граждански събития или успоредно във времето с тях екзотични нови политици, които драстично се отличават от втръсналия и стандартен тип политически функционери и водачи на електората, а пък и на народа?! Толкова много неща се случиха в последното десетилетие, а сякаш не ги забелязваме!
Затова не бива да се учудваме или възклицаваме на случващото се и у нас. То изобщо не е нещо самородно или уникално творение на българския граждански дух, макар някои от организаторите на протестите да си въобразяват подобни странни неща. Сякаш някаква универсална матрица формира и конвейерно произвежда доводи и аргументи, словесни техники и унифицирани послания в различни държави и общества, без обаче подобно обстоятелство да прави впечатление, нито да предизвиква размишления.
В съзвучие с постмодерната алергия към субординацията, макар и нищо да не знаят за постмодерните логики и сценарии, а да са се нагълтали с всевъзможна информация от социалните мрежи и интернет форумите, протестиращите съвсем естествено и сякаш закономерно се противопоставят на лидерството, което за тях определено е символ и оръдие на властта на йерархиите, от които свободният дух и независимият гражданин нищо добро не може да очаква. Така дигитално „зомбираните“ с постмодерни идеологеми и фикции индивиди или групи напълно очаквано се противопоставят и реагират на всеки, който се опита да им припише
греха да си лидер и йерархократ
Всеки от неформалните лидери — лица на гражданските протести, се пази като „дявол от тамян“ от евентуални подозрения, упреци и обвинения, че се е поддал на Сатаната — на изкушенията и съблазните на Властта, въплътена в лидерски образ, патос или статус.
От друга страна, това вероятно е и недостатъчно осъзната, но упорито прокарвана тенденция на известно противопоставяне, на различаване на гражданското от чисто политическото, пък и от партийнополитическото мислене и поведение. За последните и за политиката изобщо е повече от абсурдно да се мисли, че те са възможни отвъд и въпреки всякакви йерархични, лидерски позиции. Кой грамотен човек е готов или е способен да влезе в политиката, да участва активно в обществено-политическия и гражданския живот само и единствено с мисълта да бъде докрай сляп изпълнител на чужди повели или сценарии? Кой не иска чрез политиката не само да дава нещо на другите, на обществото и държавата, но също и да получава от тях някаква благодарност, някое възнаграждение? В политиката/партията, ако не всички, поне преобладаваща част от хората, особено тези в апарата, са съзнателно и активно ориентирани към постигане на по-високи позиции, към придобиване, ползване на повече властови ресурси, към заемане на лидерски пост.
Възможна ли е изобщо сносна политическа кариера за човек, който изначално и фатално не желае, нито прави нещо, чрез което да се облагодетелства (в някакъв смисъл) от участието си в избраната от него политическа партия или в даден сектор на политиката! Всеки участва, за да получи, и колкото повече, толкова по-добре! Такъв е животът, този е законът на политиката и на онези, които искат да се възползват от нейните ресурси! Този неистов и неспирен ламтеж, тази безпощадна баталия за власт, постове и облаги е според меродавното мнение и преценка на протестиращите хора основата на покварата в политиката, на разложението, дори унищожението на човешкия облик на политиците. За да не приличат на одиозния портрет на политиците, протестиращите граждани ясно и категорично се разграничават от всяко лидерство, което е символ и инструмент на опозоряване или на падението на човешкия образ (1).
Всъщност, чрез тези заклинания видните фигури на гражданските протести, без дори сами да го осъзнават или разбират, извършват своеобразно символично жертвоприношение, чрез което искат да откупят или да постигнат катарзис за човешкото, което е попаднало в плен, огромна заплаха и опасност от греховните съблазни на политиката. Можем дори да кажем, разбира се, с известна уговорка или условност, че при този казус се сблъскваме и с присъствието, ролята и значението на магичното или на чудото, които трябва да предотвратят, да пречистят, да осветят образа и начина на поведение на даден субект, разчитайки единствено и само на неговите яростни словесни заклинания. „Бялата магия“ на думите трябва да обезсили и прогони „черната магия“ на политиката!
При това не става дума само за едноличен избор или доброволен начин на изразяване, но преди всичко за особена масова психоза, за мащабно разпространение на определени модуси на превенция срещу всичко, което принадлежи и се заклеймява в политиката. Заричайки се, че не е лидер, неформалният водач на практика отказва да поеме бремето на йерархичността, обвързаността и подчинението на нещо външно, каквото е партията, а чрез нея омърсената и опозорената в очите на хората политическа среда и атмосфера. Обикновеният човек е жертва на политиката, лидерът обаче е неин създател/служител! „Демоните“ на политиката могат да превземат и погубят душата на човека само ако той им отстъпи, ако предостави терен, даде власт на нейните призраци и кошмари, каквито са политическите обвързаности и подчинености, йерархиите или покорството пред тях. Затова — интуитивно или проницателно — знаковите лица не желаят да са лидери.
Постмодерните „игри“ с независимостта, свободата, автономията и поетизацията на персоналната човешка екзистенция, противопоставена на изпълнения с всевъзможни опасности социум, вече са свършили своята подмолна и подривна работа, от която на повърхността са останали единствено и само следи в словата, оповестяващи нежелание за лидерски пост. Тук, разбира се, не става дума за каквото и да е морално обагрено нежелание и убеждение, че не бива да се поеме лидерска роля, а по-скоро за известен, макар и несъзнателен, страх от властта и нейните коварства, за постмодерно завоалирана „промивка“ на човешкото съзнание, което е доволно, когато не му налагат тегобата да бъде лидерско.
Така, без да разбират логиката на случващото се, чрез възприемането и отстояването на определени постмодерни и неолиберални идеологеми, знаковите лица, а след тях и други участници в гражданските протести неусетно се оказват попаднали и твърде силно зависими от определени
„омагьосани кръгове“
Последните са именно различни поредици от идеологеми, при което възприемането на едни от тях незабавно предполага или със сигурност отвежда и до приемането на други. Така, без да проумеят в дълбочина този процес, протестиращите, лансиращи и отстояващи дадени тези, становища, постановки и убеждения, които не са нищо друго освен превърнати форми и инобития на замаскираните идеологеми, се оказват в капан.
Впрочем, магията на думите вече е била доста продуктивно експлоатирана и от самите политици. От самото начало на драматичния преход огромна част от самозваната политическа класа е правила всичко възможно, за да унизи, омаловажи, дискредитира и брутално да репресира опонентите си, като с това пряко или косвено е обезличавала и самата политика, а също и демократичните устои и ориентири на един нормален и полезен политически живот. С изключение на БСП, въпреки че тя притежава най-дългата историческа биография, всички появили се и останали на политическия хоризонт партии не са избегнали и преодолели фаталния синдром за това, че всичко започва/завършва с тях в обществено-историческия живот на държавата и обществото. По този начин техните елити са допринесли несъмнено и зловредно за публичното „разомагьосване на тайнството“ на политиката.
Срещу надеждите на гражданите, че с политика следва да се занимават почтени, компетентни, отговорни и достойни хора, политическите дискурси на родните „жреци на властта“ са предложили точно обратното — с нея се ангажират непочтени, некомпетентни, безотговорни и недостойни хора, особено ако те принадлежат към идейните конкуренти, опоненти, противници или врагове. Кой човек или кой народ като цяло може да не бъде повлиян от подобна картина и преднамерена повествователност за същността на политиката?!
Най-куриозното е, че олимпийските лаври и триумфът в това отношение са пада на „всенародния любимец“ Б. Борисов, който прави рекорд след рекорд в унизяването, подиграването и охулването на политическите си противници, без да подозира, че рано или късно подобни приноси ще се стоварят и върху собствената му глава и съдба. Никой не може да се мери с него по безгранично болезненото му самолюбие, тщеславие и самомнение, по уникално неповторимата му мегаломания и нескрит нарцисизъм! С тяхна помощ той е съумял не само да унижи, обиди и опозори преките си политически противници, но да съсипе репутацията на политиката изобщо.
Така обругаването и съсипването на всички идейни и политически конкуренти без изключение отвежда до неизбежно и мащабно дезавуиране и дискредитация и на самата политика, и на мисията на всеки политически лидер или функционер. Затова и не е чудно, че гражданските протести изразяват публично толкова ясно и категорично неодобрение и даже анатемосване на всички политически играчи от началото на предоха до наши дни, но и толкова неприязън и непоносимост към партиите. Кой може да вярва и да уважава политици и партийни лидери, които с думите и делата си непрестанно доказват, че не хранят никаква вяра, нито елементарно уважение и коректно отношение към своите опоненти и врагове?! Народната мъдрост казва: „Каквото посееш, такова и ще пожънеш!“ Ето че е дошла и жътвата на кошмарния урожай на тези политически отношения и поведения, които преходът е наложил доста властно!
Бунтовните предизвикателства за признаване на „народовластие“, което е повече от всичко останало, което не се покорява, а на което следва да се подчинят държавата и политиците, също са част от разнопрофилните колекции на постмодерната продукция, в която също отдавна има известни
заигравания с темата за народовластието
Разбира се, в съвременната неолиберална и постмодерно форматирана политическа дискурсивност тази тема има съвсем други измерения от тези, които си въобразяват протестиращите граждани. В нея народовластието е доста символно/реално подкопано, то сякаш е овехтял атрибут на едно отминало историческо време и битие, защото днес на Запад вече никой не говори за такова пълнокръвно народовластие, а е принуден да избира само по-малките злини измежду елитарните „представители на народа-суверен“. Народът, който самоволно и независимо от всичко друго сам суспендира или легитимира желани и полезни за него закони, без посредничеството на политически институции и партии, също е органична част от пикантната постмодерна апологетика. Исканията за публични извинения, прошки, линчове и символни екзекуции са поредни елементи, инструменти на постмодерни драматургии в сферата на политиката, независимо дали участващите в подобни трагедии или комедии имат реална представа за истинското естество на случващото се в държавата и обществото или със самите тях.
Тоталното, безкомпромисното, безпардонното изобличение и дамгосване на самозваната политическа класа, особено на сътворени и налагани от/за нея митове и фикции по протежение на невероятно дългия и тежък преход към демокрация и пазарна икономика, при което нищо от тези митове/фикции не се случва, също се оказват компоненти от изобилната с всякакви теми, средства постмодерна философия на политиката. Никак не са чужди на този контекст критичните настроения и нагласи, критицизмът, нихилизмът, гротеската за Големите политически дискурси и наративи за Миналото и Прехода, които в „пяната“ на протестните събития сякаш добиват и нови физиономии.
Неслучайно сред протестиращите се раждат амбивалентни коментари, разкази и тълкувания за двата периода — едни ги оправдават, а други ги заклеймяват. Някои от протестиращите си искат отново „бай Тошовата държава“. Други за сетен път отупват от нафталина на историческата забрава призрака на антикомунизма. Едни искат народни съвети, едва ли не граждански комисариати, в ръцете на които да се предоставят всички жизненоважни (за обществото и народа) проблеми, и на които, разбира се, да са подопечни всички държавни и политически институции. Други бленуват за небивал якобински терор над политиците или управниците. Трети скромно пледират за опортюнистическо вегетиране в сега съществуващите структури, което обаче да бъде по-приемливо, по-поносимо, а защо не и по-комфортно и приятно. Четвърти дори не знаят какво точно или от кого своевременно да изискват да реши техните обществени, групови и чисто персонални проблеми и дилеми.
Този плурарлизъм на несводими и непримирими едни към други дискурси и наративи също е част от постмодерно възможното, допустимото или насърченото в практиката. Той провокира или даже „оправдава“ известен радикализъм, дори опасен екстремизъм, имащи предназначението да променят „дневния ред“ в държавата и обществото, а и да сменят елитите, да въздадат заслуженото на провинилите се, или на всички управници. Това също е неотменна част от дискретния, неведом за протестиращите хора, сценарий, който може/трябва да взриви публичността, да възмути гражданството, да канализира неговите социални енергии, да разлюти политически или политизирани предразсъдъци.
Протестиращите граждани възмутено и гневно се произнасят и за битуващия в държавата, обществото и политиката формален и даже фасаден плурализъм, зад който (според тях) се спотайва и действа монизмът на олигарсите, монополите и корпоративизма, с които каймакът на самозваната политическа класа е установил здрави връзки. Дошло е време, когато политиците трябва да замлъкнат със своите монолози, да си отворят ушите и очите за онова, което гражданите могат да им кажат, трябва да им искат.
Имат ли въобще някакъв друг избор българските граждани, след като повечето от политиците и властниците са им оставили само възможността да се задоволяват с техните безкрайно пошли, порочни и спекулативни действия и сценарии, след като (зад привидната многообразност на реформи и трансформации в държавата и обществото) всичко остава по старому, а прежната цинична експлоатация на народа не секва, а дори се увеличава. Както дебело подчертава и Бък Морс, можем ли да се чувстваме достатъчно удовлетворени от множеството „новости“ или промени в политиката на „разнообразие“, когато нехуманното в това множество е удивително еднакво, в колосални форми и мащаби? (2)
А нима това не се случва и у нас, където всеки парламент се хвали със стотици изобретени или основно преработени от него закони, от които положението на народа става по-лошо, но за сметка на това интересите, властта, печалбите на олигархията растат неимоверно! Между другото, как „съзнателните и активните граждани“ да не си позволяват по-остър и безпощаден към властниците език, след като в тяхната среда — социалните мрежи и интернет форумите, — навсякъде гъмжи от невъздържано, прелива възпламенено слово. Могат ли те толкова лесно и бързо да се откъснат от тази вербална истерия в мрежите, да преодолеят гравитацията на критичното, критикарското, скептичното, нихилистичното, откровено или завоалирано циничното слово, повествование за политиката у нас? Ако гражданите/ситизените оформят представите, възгледите и маниерите си на говорене за света, държавата, обществото, политиката и политиците от интернет форумите, как тогава нетизените* (свързаните с мрежовото „гражданство“ индивиди или групи), а с тях и начините им на общуване, на езиково описание и тълкуване на действителността, да не придобият осезаемо реална и символна власт в съзнанията и психиката на хората?
Днес, в съвременната постмодерна ситуация, се оказва, че нетизенът не е предпоставен от и подчинен на ситизена, а се случва точно обратното — нетизенът се надгражда над, той властва в профила, а и предопределя много от деянията на ситизена. Затова и езикът на нетизена нахлува, а и превзема териториите на езика на ситизена. Как тогава наличната вербална стилистика, емоционална температура, боди-билдингът на словата, прекалено изразената „мускулатура“ на политизирания език да не надделее в реалния граждански живот, след като преди това той е вече извършил своите подвизи и вакханалии в призрачните или в анонимните светове на дигиталните комуникации?!
Щом политиката и политиците са одиозен символ на моралното падение и извратеността на човешкото, след като те са образец на пошлост, порочност и цинизъм, трябва ли потърпевшите от тях граждани да ги „одумват“ с премерени, прилежни словосъчетания?! След като постмодерността така щедро и възторжено прокламира в полза на разкрепостения и освободен език, трябва ли унижените и репресираните от политиците граждани да си държат езика зад зъбите, да си мерят приказките, да не смеят да му отпуснат края на говоренето, на прескочилата отвъд приетите норми за добър тон вербална агресия?! Нали постмодерният захлас по езиковите игри непрестанно убеждава, че реалността на езика е по-могъща, а и по-генеративна от езика на самите реалности. Затова говоренето за политика се оказва повече от правенето на политика, докато при политиците често може да се види обратното — да се прави политика и използват нейни ресурси, без за това политиците и приближените им да говорят откровено или открито, а само като разчитат на маскиращи вербални кодове, техники и дегизиращи практики. А така езиковият пейзаж на нашите протести вече става много по-ясен и по-разбираем, стига обаче добре да знаем и разбираме причините и технологиите за сътворението му.
Постмодерната сюжетност позволява и оправдава маскарадното и симулативното суетене и действие на властниците, срещу които надигат протестен глас/гняв масите, противопоставяйки на управниците и политиците свои кошмарни публични карнавали. В крайна сметка, всяка игра е някаква форма или въплъщение на конкретна симулация, която е доста по-различна от истинската, обективната реалност, към която тя се отнася. Така или иначе, политическите или политизираните маскаради и симулации имат своята прекалено дълга биография, започваща преди избухването на гражданските протести.
Това са политически и политизирани фарсове, които винаги са съпроводени с потъвания на човешки съдби, с трагедии за обществото и за държавата. Играта на бунтове и метежи, на революции и контрареволюции, на предизвикателства и ругателства спрямо властта и политиката, на опозоряване на абсолютно всички институции и властови фактори в държавата, на кощунства със сакралното също спадат към потайните, а и на неведомите за простосмъртните, глобалистични постмодерни фабули. Всъщност се оказва, че протестиращите хора у нас са част от глобален сценарий, за което нямат абсолютно никакво понятие или имат доста смътни, неадекватни на истината, представи за случващото се около, а и с тях.
Постмодернизмът е „влюбен до уши“ в палимпсестовия синдром, според когото разсъдъкът трябва неуморно да дълбае, неспирно да открива и проумява все нови и нови — скрити едни зад други — смислови пластове, различни интерпретативни лабиринти. За него не съществува нито последно, нито пък съвършено обосновано предположение, поради което той е луд по откритията и разкритията на все нови и нови неща в живота на държавата и гражданското общество.
Неволно това сякаш странно, а и успешно се „получава“ и в дискурсите на протестиращите у нас граждани, които непрестанно откриват нови неща, нови разкрития за прегрешенията и провиненията на политиците, към които те могат/трябва сега вече и да насочат своите безпощадно критични и изобличителни слова, или пък и своите интерпретативни „инквизиции“. И както повеляват постмодерната рационалност и логика, че не съществуват никакви „последни основания, фундаменти“, така и протестните дискурси на възмутените граждани у нас не намират, не приемат никакви последни основания и бази на политиците, а искрено и разнопосочно предприемат нескончаеми опити за нови и нови прицелни точки.
Следователно, без да имат каквото и да е теоретично понятие за постмодерните изкушения, гражданите се оказват примамени или покосени от тях преждевременно, още когато в мрежите те вече са се поддали на греховните съблазни на постмодерното. По тази причина се ражда и процесът на нескончаемо лансиране или натрупване на нови и нови идеи открития на протестиращите.
Наистина ли бяха неочаквани и изненадващи гражданските протести за властта?
Имаше ли предварителни симптоми и предупреждения за случилото се? Защо управляващите от ГЕРБ или самозваната и самодоволната политическа класа изобщо не ги забелязаха, нито пожелаха да се вслушат в предупрежденията, които техни опоненти многократно им отправяха? Как високомерието и цинизмът на политиците или пък безконтролността на Властта провокират (сякаш неочакваното за управниците) мащабно излизане на улицата, на недоволството, възмущението, гнева, отчаянието и решимостта на народа? Защо беше необходимо да се стигне до парламентарна криза и оставка на правителството, за да може едва тогава гъвкавият ум и еластичното слово на Б. Борисов да се изпълнят с прозрението, че сега е нужен ляв завой, мислене за социална политика?! Това са доста сериозни и основателни въпроси, които все още не са получили правилен, задълбочен и многостранен отговор.
Едновременно с всичко казано дотук, налице са и някои характерни особености на представяне, описание, обяснение и тълкувание на въпросните протестни събития. Най-напред, става дума за тоталното вторачване най-вече в чисто националните съдържания или измерения на гражданския „бунт“. Политиците, експертите и анализаторите не се стремят или не правят нужните връзки, нито търсят известна прилика между случващото се у нас и това, което става другаде. Налице е сякаш фрапиращо невиждане, съмнително неразбиране, пълно загубване или умишлено некоментиране на всякакви възможни връзки и зависимости между ставащото у нас и за това, което се случва в други страни от Европа, или пък даже в световен план (напр. „Окупирай Уолтстрийт“, „Анонимните“, „Гневните“ и редица постмодерни, но и шокиращи нововъведения в политиката).
Повече от очевидно е прекалено елементарното, повърхностното отразяване, незадълбоченото или откровено спекулативно интерпретиране на събитията от прононсираните през годините на прехода, а и вече достатъчно втръснали на публиката експерти и анализатори, които за сетен път се оказват „както винаги проницателно осмислящи и правилно преценяващи“ случващото се. Необяснимо е обстоятелството защо те допускат елементарни пропуски и грешки даже спрямо съвършено очевадни неща или банално присъстващи от години съществени признаци. В някои от техните прозрения и коментарии също се забелязват дозировки на цинизъм.
Днес фаворизираните политически наблюдатели, експерти и анализатори запазват продължително мълчание за някои причини, специфики и вариации на профилиране на гражданско неподчинение. Те, например, не коментират в този момент императивната и колосалната роля и значение на Иронията в новите постмодерни реалности и нрави. Но иронията, сардонизмът и сарказмът съвсем не са неочаквани и непознати пришълци за отечествения обществен и, по-специално, политически живот, за гражданския дискурс. Те отдавна са се настанили и безпрепятствено вилнеят в живота.
Нима в други бивши братски социалистически страни — Чехия, Словакия, Унгария и Полша — не се пръкнаха и не скандализираха с ексцентричното си мислене и поведение нов тип политици, които иронично, саркастично, ехидно или цинично се отнесоха към всичко, което в миналото и настоящето все още продължава да се приема и за свещено. Като че ли у нас не е имало изобщо ирония, нито пародия с политиците и властниците! Никой от тях сякаш не си спомня, че преходната драма предложи подобна, сякаш изцяло забравена сега симптоматика. Сякаш днес всички те съвсем са забравили предишните пародии на политиката и на родните ни политици.
Нима участието на Кулеков-Бойчев, Жорж Ганчев и Витков-Мицов в предишни президентски избори не се „спогажда“ с постмодерната фаворизация на иронията на политиката или спрямо езика на политиците?! Нима липсват достатъчно красноречиви, дълбокосмислени и провокативни европейски паралели между случващото се тук/сега у нас с едни президентски избори във Франция, когато клошар бе набрал солидна инерция в началния етап; или с днешна Италия, с шоковото представяне на Бепе Грило и „Движение Пет звезди“, изпратило над 160 безработни, домакини и студенти в Сената и Камарата, а станало и трета сила в изборите след формациите на Левицата на Пиер Луиджи Берсани и десницата на Силвио Берлускони?
Защо толкова старателно и необяснимо за будния граждански ум не се забелязват и коментират сякаш „извадените изпод индиго“, „по калъп“ поразително еднакви по смисъл и форма лозунги, искания на протестиращите в общества с коренно различни исторически или културни традиции? Или за вещите ни коментатори като че ли съществуват някои табута, които трябва и да спазват стриктно, без публично да оповестяват и обясняват на аудиторията този си ангажимент.
Цинизмът на немалко родни политици се прояви за пореден път в опита им да коментират и тълкуват политически особености, измерения и последици от случващото се, без да разкриват и тълкуват основното в исканията, истинската сърцевина на гражданските протести, които са свързани с
моралната оценка и присъда на прехода
С претенцията за нравствено, а оттам и политическо възмездие за политиците и управляващите, с разобличението на моралното разложение, покварата и трайната порочност в користните помисли и деяния на политиците на прехода, при това от всички цветове.
Всеки политически разгром на дадена управляваща партия или коалиция е органично свързан с липса на социално и нравствено доверие на обществото, с остра неприязън на гражданството към провинилите се, макар и по съвсем различен начин.
Днес примерно никой не упреква в аморализъм и лично облагодетелстване Жан Виденов, но може ли да се твърди, че аналогични са отношенията и оценките за партията му, особено пък неговото обкръжение, което в очите на обществото е достатъчно виновно?! Така заради отделни фигури или елити партията страда от влошен имидж, от спадащ рейтинг и от размиваща се репутация дори и в средите на верните си симпатизанти. И това се отнася за политическа формация, която успява да премине през всички изпитания на драматичния преход, да се съхрани и да не се изгуби в потоците на историята.
Още повече то се отнася за останалите политически партии на прехода, които се оказват прекалено слаби и уязвими пред предизвикателствата на времето и премеждията на историята. Гражданите искат спешен и многопосочен катарзис на държавата и политиката, който може да се случи единствено с радикална смяна на върховете и методите на властване. По пътя към бленувания финал на такова пречистване неизбежно се явяват симптомите на охулване и обругаване и на политическата класа, която сама е заслужила такъв жест, дори на цинично отношение и оценяване на нейната роля и значимост като естествен и защитен „отговор“ срещу проявения от нейна страна (почти четвъртвековен) цинизъм.
Политическата класа е само привидно разнородна и противоречива, а на дело се прояви нейната вътрешна хомогенност и сговорчивост, естествено, за сметка на народа. Сега гражданските протести извадиха наяве, а и заклеймиха истинската ù природа. Затова в галерията на сатанизираните висши персони намират „почетно място“ представители на всички парламентарно представени, но особено на управлявалите партии.
Няма политически „цвят“, който да не присъства в калейдоскопа на протестния взрив!
Вече обяснихме някои съществени проблеми и аспекти на влиянията и въздействията на постмодерния неолиберализъм върху случващото се в живота, а оттам и върху портрета на изригналите в средата на февруари граждански протести у нас. А в този ракурс не бяха отбелязани, нито коментирани ролята и значението на постмодернизма спрямо прехваления от неолиберализма глобален пазар и дискретното му отражение при „портретирането“ на февруарската гражданска „революция“ в България. Не беше подчертан и въпиющият буквализъм при употребата на емблематична и даже сакрализирана терминология. Например, в гражданските протести и дискурси ролята и значението на свръхмогъщия и фаворизиран Пазар присъстваха в най-разнородни и многолики образи и въплъщения. Пазарният и политическият фундаментализъм бяха публично разобличени, заклеймени.
Тоталното опазаряване на всичко в живота от наложената неолиберална политика, както и гневната реакция на ощетените, пострадалите от този подход граждани водят до публични разкрития и изобличения на фундаментални и сакрални идеологеми, като например тази, която е свързана с превръщане на Политиката в пазар, в опазаряването на политическите ценности, норми, принципи и идеали, в меркантилизирането и инструментализирането на всички репертоари и арсенали на политиката.
Гражданите възмутено протестират срещу подобна меркантилизация и маркетизация на политиката, срещу повсеместния клиентелистки и комерсиален манталитет на повечето политици. Те носят плакати и транспаранти „Не всичко се продава и купува!“.
С изключение на БСП, в никоя друга политическа партия у нас не се водят обучения за идейно-теоретическо формиране и развитие на нейните членове, няма целогодишна политическа просвета, липсва и образование, свързано с историческата мисия и кардиналните идеали на формацията. Всичко в нашите партии е подчинено на една-единствена цел — завладяване и удържане колкото се може повече във властта и управленските институции, в кариерно докопване, вписване в партийнополитическия елит.
Така неизбежно се стига и до загуба на идейното изграждане и утвърждаване на политическо мислене, което да не е само инструментално, а да има субстанциални измерения и стойности за персоналния/общностния начин на живот. А тази тенденция поразява и левите партии, които днес са с размита идентичност, но за сметка на това прекомерно залагат на инструментална и конюнктурна употреба на политически маркетинг, мениджмънт и консултинг в някои събитийни възли или в изборните кампании (3).
Редица фундаментални и скрижални за неолиберализма и политическата му философия парадигми или идеологеми бяха впрегнати и в дискурсите на протестиращите. Поразително странна е и липсата на публично депозиране и коментиране на проблема за собствеността, но не в измеренията на лансираните искания за национализация, а за персоналната собственост на политиците. Трябва да минат поне две седмици, за да може вездесъщият Яне Янев да шокира и обществеността, и политиците, като внесе законопроект, който се отнася и до тази взривоопасна за политиците материя. Нещата опират преди всичко до търсенето на възмездие, до съответни наказания заради неспазена и нарушена отговорност и вина в делата на политици от всички цветове, през всички етапи на преходния период.
Доста по-късно в протестиращите редици се зараждат и идеи за предварително оповестяване на имущественото и финансовото състояние на участващите в парламентарните избори. И отново всезнаещи експерти започват да правят обструкции и осъждания на подобни искания, понеже те не отговаряли на или дори най-грубо прекрачвали определени закони.
Реституцията например се тълкува само в чисто икономически смисъл, а в живота на обществото тя вече притежава доста по-разнопосочен смисъл, има други символни значения, които протестиращите изваждат наяве. Иде реч за „реституция на държавата“ изобщо или на конкретен модел на държавно устройство и съществуване, като реституция на властта, но вече само за суверена. Протестиращите искат „реституция в реални граници“ не на отдавна върнатата, необработваема или препродадена, отстъпена на крупни арендатори, земеделска земя, а под формата на специфични парцели на политическа/политизирана менталност, сензитивност и гражданска прагматика.
Става дума и за реституция на историческо минало, за реституция на политически манталитети и маниери, за реституция на антихуманно, недемократично, брутално репресивно или перфидно отнети територии от жизнените светове на хората, на отдавна вече отминали и осъдени от историята идеи или идеологии. Тази своеобразна реституция позволява отново в публичното пространство да се види Луков марш, възкресението и оправданието на фашизма, болшевизма, расизма, сегрегацията и ксенофобията.
Хората изискват реституция на заграбеното от народа или от държавата богатство от политиците и елитите, своеобразно „реституиране“ на провинили се властници там, където е подобаващото място за тях — само в „реалните граници“ на затвора. Тези странни, но многозначителни и красноречиви метафори на реституцията сякаш остават напълно извън полезрението на родните — вечни при всички режими — експерти; навлизането в техните смислови, ценностни и деонтологични дълбини е и доста опасно.
Същевременно протестиращите подсказват и изискват „реституция“ и в сферата на сакралното: да си върнем държавата, България, свободата, националната гордост и човешкото достойнство, да се подчиним на светлите идеи и завети на Левски и Ботев, и други подобни лозунги огласят нагнетената социална атмосфера на протестни митинги. Налице е и процес на непозната от началото на прехода взривна вълна на символна реституция, на възвръщане и прелегитимация на символни стожери и светини за нацията. Безотговорното, безконтролното или умишленото тъпканата и унизяваната историческа памет на многострадалния български народ сега вече трябва да се реабилитира.
Темата за приватизацията също се пуска в публичен оборот в протестния дискурс. От една страна, гневно се разобличава и осъжда криминалната приватизация, която е облагодетелствала политиците и близките им олигархични групировки. От друга страна, не толкова в икономически, колкото в реално и символно-политически, т.е. в идеен, идеологически и практически аспект, се поставя отново въпросът за поредна приватизация — този път на властови ресурси и позиции, които гарантират национализация на преди това прехвърлени в частния сектор ЕРП, елцентрали, елстанции и пр.
Възмутена от криминалната приватизация на държавни/общински фондове в годините на прехода, Улицата поставя и искането за тотална ревизия на всички приватизационни сделки, за разкриване на всички съпровождащи я престъпления и съдебно преследване, справедливо наказание на всички политици и групировки, които са потъпкали законите, като несправедливо са се облагодетелствали за сметка на българския народ.
А пък новият служебен премиер — шлифован дипломат, прекалено недипломатично заявява, че никаква пълна ревизия на предишното правителство няма да се допусне и извърши. Как иначе! Мрачните тайни на предишния кабинет могат още повече да взривят социума. Още с първите си публични изявления премиерът на служебния кабинет предизвика иронични усмивки и публично негодувание, когато (с премерен и прочувствен глас) оповестява, че вече са чули гласа и исканията на протестиращите, но е време да бъдат чути гласовете и претенциите на мълчаливото мнозинство, а него никой няма как другояче да чуе, освен ако то не промени статута си и не стане говорещо и пледиращо за съответни искания човешко множество. Иначе се въртим в предишния „омагьосан кръг“, според който неизказаните помисли, чувства и въжделения на многострадалния народ са понятни и изразими само от властимащите!
Като контрапункт на безумията, порочността и на престъпността в извършените приватизационни сделки през прехода, протестиращите искат незабавна национализация в редица национално значими отрасли. Подобна заплаха силно разтревожи определени кръгове, които с подставени лица или групи в протестиращите множества се опитват да дискредитират и елиминират всички идеи за национализация. Янаки Стоилов (БСП) даже откровено заговоря и за „национализация на политиката“. Стига се дотам, че между първите думи на новоизбрания премиер на служебното правителство са и тези, които оповестяват, че няма да се допусне никаква национализация.
Протестиращите изобличават и заклеймяват глобалните, континенталните и националните сценарии и практики на властта на олигархията и монополите, несправедливо облагодетелствали се и натрупали несметни богатства и привилегии, като поискат и незабавни, и радикални промени в този аспект. Политическата класа и парламентарното мнозинство, което вече е и в оставка, обаче не правят нищо, за да се съобразят с волята на протестиращите хора. Те много добре знаят, че допусне ли се пробив в някоя слаба брънка, впоследствие ще се разпадне цялата верига, т.е. ще се започне верижен процес по отнемане на незаконно или несправедливо придобитите (и приватизираните от олигарсите) народни богатства.
Проблемът за ревизия на приватизационните сделки бързо е похлупен или съзнателно изоставен в сянка, при което
политиците канализират протестите в друг модус
Който може да им предостави далеч по-лесни, но и по-бързи инструментални маньоври. Протестиращите може да си говорят за каквото искат само не и за приватизацията, или да не им се създават погрешни впечатления и празни надежди, че ще я ревизират — такъв е скритият или нагло прокарваният сценарий на политическата класа. Неслучайно Евгени Дайнов припознава и обяснява тази опасна симптоматика в моряшката фланела на един от лидерите на протестите, като най-цинично отбелязва, че на този човек му липсва само красноармейската шапка, за да бъде щурмовак на Смолни и вдъхновен от залповете на „Аврора“ участник в Октомврийската революция. Впрочем, някои други всезнаещи експерти и анализатори не пропускат да подчертаят, че задаващото се размирно време, вследствие гражданските протести, вероятно ще води до поредица от парламентарни избори. И нищо чудно февруарската революция да прерасне в октомврийска.
Проницателните, вещите по всичко, фаворизираните в прехода експерти и анализатори тихомълком отминават и друг много съществен и болен за социума въпрос — за особената роля, значение и мястото на аутсорсинга (4) в световен, европейски и национален план.
Аутсорсването се осъществява не само в икономиката, но и в политиката, където се прехвърлят отговорности и властови ресурси от държавата към гражданския и частния сектор, с което се минимизира и ролята на държавата. САЩ, като властелин на света, брюкселската администрация и националните правителства, като подизпълнители, работещи по зададени планове и критерии отвън и „отгоре“, без да знаят достатъчно или в подробности какво реално се случва, а и без да влияят по значим начин върху процесите и тенденциите, са обвързани от глобален и унифициращ аутсорстващ сценарий и механизъм, от една страна.
От друга, аутсорсването на политическото реално дезавуира и делегитимира статуса и предназначението, обезличава ролята и приносите на отделните политически фамилии и партии. В хода на тези си действия, аутсорсването радикално променя и „пейзажа“ в политиката, преформатира политическите манталитети и маниери в нашата съвременност, при което техният демократичен, социално-ориентиран или хуманистичен заряд рязко се ограничава, възпира или даже тотално се блокира и убива.
Маркетизацията и меркантилизацията на политиката и политиците водят и до кошмарни, гибелни последици за обществото и отделния гражданин. Превръщането на демокрацията в заложница или в пленница на глобалния пазар, а на политиката — в зависима от капризите и сценариите на транснационалните корпорации, на световния олигархичен елит, водят до много опасни и вредни последици. Всичко, свързано с дискредитацията на политическото и с възхода на субполитическите движения, се облекчава и стимулира чрез политическото/политизираното аутсорсване. Чрез него могат и се създават параполитически центрове и системи, които радикално променят пейзажа и атмосферата в държавата и обществото в конкретно взети страни.
Така на граждански структури, правителствено покровителствани, фаворизирани НПО-та се прехвърлят солидни властови и обществени ресурси, поверяват им се колосални социални блага, които те трябва ефективно да използват. Формално обещаните изгоди за държавата/обществото на практика се оказват ефимерни и реално неосъществени. Прехвърлените и източените властови, финансови и други ресурси в тези граждански структури предпоставят и обуславят трансфери на печалби в съвсем други посоки.
Години наред вегетирали и печелили за сметка на държавата и обществото, унижавали и дискредитирали я в национален и международен контекст, сега, в метежните дни на социалните и политическите протести, подобни граждански структури сякаш внезапно изчезват, смълчават се, а само отделни техни представители се явяват в медиите, заемайки конюнктурни пози или позиции. Целият им граждански патос като че ли се изпарява. Прокламираните в течение на години техни лоялности, загриженост, солидарност и защита на гражданските права и свободи изчезват. Вместо да застанат на страната на справедливо протестиращите граждани, техните представители необяснимо по какви причини се скриват от телевизионните обективи, не се опитват да дават, както винаги досега, поучителни или назидателни интервюта. Едва след време те отново се появяват, но сега вече в дискретна защита на неолиберални идеи, глобални сценарии, срещу които възмутените и гневните граждани протестират.
Страхът от бунтовния плам на гражданството кара всезнаещите експерти или анализатори от рекламирани и фаворизирани НПО-та и разни агенции да преиначават и дори да заклеймяват определени модуси на протестното мислене, чувстване и действие, да предпазват населението от безумието и гибелността на революционните екзалтации. Затова и те дълбокомислено предлагат
мерки за незабавно и разнопосочно възпиране
на революционния граждански екстаз
За предприемане и канализиране в други посоки на протестните искания, за вкарване на протестиращите в сценарии, които реално обслужват родната или чуждата олигархия. Други от тези натрапвани на медийните аудитории политически „гуру“-та пък почват да лансират коренно противоположни идеи. В сегашната конюнктура те очевидно разчитат на гражданската и политическата некомпетентност на зрителите, слушателите и читателите или на забравата за предишните им идейни позиции, експертни съвети или опции за „нормализация на процесите“ в държавата и обществото, които днес напълно са банкрутирали.
Гражданските копнежи за реабилитация на сакралното обаче стигат до обратни ефекти, когато и профанното почва да се представя за нещо свещено. Прибягването до елементарни и пошли или до изтънчени и перфидни „драматургични похвати“, които социално и психически да влияят и въздействат на обществото или на гражданството, което се колебае, или твърдо заема дадени позиции, е отдавна познато. Сценографията, историзирането на определени граждански актове, метафоризацията на техния смисъл и значимост са нещо, което съществува и днес. Така се стига даже и до уподобяване на гражданските протести с Априлското въстание.
Театрализацията на протестите се раздухва, като дори започват да се пишат „кървави писма“ и пращат свирепи закани и послания до най-високопоставените държавни, политически институции и персони. Някои протестиращи дори носят и плакати с подобни легендарни образи, с възрожденски и революционни призиви. Жанровете, сферите и стиловете сякаш напълно изгубват своята автентичност, като започват да влизат в прекалено странни, доста съмнителни интимни взаимовръзки, но и това няма защо да ни изненадва: постмодерността добронамерено и насърчително гледа към интимните връзки между фолклора, класиката, масовата култура и халтурата.
В един глобален свят, където господството на всевластния Пазар е повече от несъмнено и неограничено, продажбата на и търговията с човешки трагедии също е начин за политическо или политизирано привличане на конкретни аудитории. И това се случва не само по големия свят, а и в родната ни страна.
Има и нещо друго. Медийните репортажи като цяло представят лица на протеста, които като папагали повтарят едно и също, а често приличат на лумпени, маргинали. Редки са случаите да се покаже спокоен и уравновесен протестиращ човек, който има смислени идеи и подреден словоред. Сякаш политическата суматоха и нейното медийно отразяване се нуждаят само от емоционално лабилни, неразумни, скарани с граматиката индивиди. Вярно е, че гражданите са прекалено възмутени и разгневени, но това не значи, че всички са си загубили разсъдъка, че в социалното пространство вилнее или господства патологията. По-странно и по-цинично е, че единствените, които запазват самообладание и чувство за хумор в тази ситуация, са част от политическите виновници, „старите муцуни“, които с хладнокръвие, с мъдър, поучителен тон анализират ставащото. Впрочем, това е коварна, перфидна и перверзна визия за интелекта на протестиращите.
Същевременно не бяха достатъчно задълбочено и всестранно анализирани и поколенческите характеристики и особености на гражданското протестно участие. Анализаторите и експертите сякаш тайно се бяха договорили да не представят и тълкуват въпросите за очебийните прилика или за пълната тъждественост на лозунги и искания на българските с тези на протестиращи граждани в други държави — преди и сега. (5)
Сложната и тежка тема за конфликтите между поколенията бе експонирана в едностранчив и недостатъчно съдържателен вид, като претенции и очаквания да се дадат възможности, сигурност за житейска и професионална изява на младите генерации. Въпреки че сред плакатите и транспарантите на протестиращите имаше и такива, които съвсем определено призоваваха към отговорност, а и солидарност между поколенията. Но много отдавна се знае, че поставянето на въпроса за привилегиите (или ощетяването) на едни или други поколения никога не върви по морално коректни коловози. Темата за цената/жертвата на едни спрямо други поколения е дискретно подмината или фалшиво поднесена. Става дума за фрапиращото експлоатиране на темата за индивидуализацията на участието/говоренето, както и невероятната прилика на аргументите за подобно персонализирано публично говорене. Както на Запад, така и у нас, протестиращите непрестанно говореха само от свое име, не се обвързваха първоначално с никакви общности и институции, не позволяваха никому да говори от „името на народа“.
Демонстративно афишираното нежелание за публично заемане на лидерски роли и позиции като симптом за дискретно прокарвана и утвърждаване (постмодерна по дух) на егалитарност, автономност на битието, независимост от или съпротива срещу вождизма и йерархизацията на установените у нас и другаде политически порядки, също намери място както в САЩ и Европа, така и в нашата „февруарска гражданска революция“.
Анализаторите не обърнаха внимание на отликите, генериращи селекцията и маниерите на еднакъв тип публично протестно говорене на Запад и у нас. В „Окупирай“ ролята на интелектуалците бе водеща. Тя се свързва с университетски преподаватели и интелектуалци, докато при нас основната фигура, регистрирана в социологически изследвания, е на мъж на възраст между 25-35 г., със средно образование, безработен или нископлатен. Освен тези и други постмодерни рефрени и идеологеми се прокараха в нашите граждански протести, без да бъдат забелязани, отчетени и комплексно анализирани от експертите. Може да се спомене за постмодерно фаворизираната поетизация на гневното или бунтовното поведение, на емоционалните публични размишления, за очевидната или перфидната експлоатация на темата за жертвата, за неизбежността на възмездието и пр.
В гражданската „революция“ се откроиха възкресението и публичната демонстрация на отдавна прокудени и табуирани понятия или теми, като тези за революцията, реверсията към комунистическото минало — тотално възхвалявано или злостно отричано, за якобинския терор над провинили се политици или над всички политици, за различни и противостоящи си тълкувания за национализацията, одържавяването, „цялата власт на народа/съветите“. Както се случва в смутни времена и размирни събития, фарсовото, гротескното, пародийното и карнавалното се „бракосъчетават“, сдружават и се въплъщаван чрез сериозното или съдбовно значимото. „Траурът“ или тъмният протест и гняв на народа бе съпроводен от озадачаващия избор на „компанията“ им от публични и масови хора и танци, от изваждане наяве на умотворения, фолклорни богатства на народната мъдрост, на житейската опитност в неволята. Гневните гримаси се редуваха и сменяха от слънчево грейнали в усмивки физиономии.
Същевременно в многодневните протести на „февруарската гражданска революция“ се очертаха някои доста характерни и специфични контури на
ролята и участието на представителите
на различните етнически и религиозни общности
На тях дългогодишно натрапваните на българската общественост, а и представяни едва ли не за сведущи по всички въпроси, социолози, политолози, експерти и анализатори не обърнаха абсолютно никакво внимание. Нужно е по-внимателно, по-задълбочено и по-многостранно да се помисли и прецени дали това беше плод на несъзнателна или обратното, на напълно съзнателна и даже умишлена ориентация на въпросните експерти и анализатори към случващото се; дали тяхното внимание и трактовки не бяха съвсем целенасочено и преднамерено филтрирани и отклонени. Подобно странно отношение към тази крайно деликатна тема практически разкрива известно обяснение и тълкувание на този прекалено интересен и съществен феномен.
Остана съвсем незабелязана и некоментирана една положителна особеност на гражданските протести — като цяло те изразяваха очертано национално отношение на гражданите, в което етническото почти не присъстваше или беше спорадично и частично представено като сакрализирано или пък като стигматизирано. Народът въстана, решен да защити своите права и свободи, без да се дели по етнически или религиозен, по политически или някакъв друг принцип и признак. Свети и паметни за всяко българско сърце икони на велики българи изплуваха от мрака на унизените и смачкани от орисията съзнания, за да бъдат поставени най-отпред на протестните шествия.
Гражданските протести бяха декорирани с портрети на двете наши велики национални светини — Левски и Ботев, с призиви да освободим държавата, родината, отечеството си от тираните (днес уподобени на монополи, олигарси, партократи и държавници). Години наред потулени и забравени, целенасочено скривани и подигравани термини и дискурси като тези за революцията, родината, отечеството и българщината, сега бяха спонтанно извадени на публичен показ, впрегнати и ползвани като протестно „оръжие“, и то не само от форматирани като популистки партии групи. Забелязаха се и плакати, които пряко изразяваха извиненията на гражданите към най-светлите ни национални личности, че са изневерили на тяхната памет, че са забравили техните слова и дела, че не са последвали дълга към отечеството, към българската държава или нация, че са позволили на властниците, политиците, олигарсите и чуждите монополисти да се гаврят и сквернят паметта за тях.
С една дума, видяха се плакати и транспаранти, ангажирани в ритуално-символна и публична „реанимация“ на национално-сакрални дискурси и наративи, които засягат националната ни идентичност, битност и битийност, които обединяват, а не делят. Гражданските протести се превърнаха в дискретен или флагрантен израз на упреците и обвиненията към властници и олигарси, че с тяхната космополитна, мултикултуралистка, безродническа и безотечествена менталност и прагматика кощунствено са поругали най-светли, „златните страници“ и свещените поуки на българската историческа памет, че цинично и користно са се отнесли към идеите или делата на националните светини. Навред се носеха апели, обещания и закани, че революцията за освобождение, национализиране и одържавяване на редица — политизирано и криминално приватизирани — национални богатства, е всеобщо национално дело и всенародна кауза, висша отговорност на всеки морално съвестен и обществено активен гражданин. Никъде не бе забелязан дори един-единствен плакат, който да визира или поне да припомня за някакви колективни — етнически, етнорелигиозни — права и свободи. Навсякъде протестиращите акцентираха върху похитените и отнетите човешки, лични, граждански права и свободи от властници, олигарси, монополи и бюрократи, върху неглижирането и подмяната на закона за всички чрез закони в полза на елитите.
От друга страна, на някои места бяха забелязани плакати и възгласи, които реанимираха етническото разделение и противопоставяне. Това се случваше по повод нееднозначното отношение на властите към потребителите на ток/вода, към изрядността на данъкоплатци във връзка с етническия им произход. Исканията и стигматизациите в този план се свързваха с несправедливото и неравноправното отношение на управниците през всички години на прехода, които толерират некоректно отношение на ромите, които не си плащат редовно тока, водата и данъците, най-цинично и демонстративно пренебрегват и не спазват гражданските си отговорности и повинности. В тези протестни искания и ултиматуми се забелязва особено редуциране и дори свеждане на етническото като символ или въплъщение на гражданската недобросъвестност, нелоялност към държавата, като непочтеност или криминалност към законите ù. „Етническото“ сякаш се превръщаше в „запазена марка“ на съответен тип вредни и опасни консуматори, на определен антиобществен, дори криминален тип манталитет и маниер. Това меркантилизирано и непочтенно „етническо“ губи своя национален облик и престиж, понеже практически дезавуира, пречи на или дори разрушава национално-значимото. То се превръща в израз на цинизма спрямо националните ценности, принципи, светини.
При внимателен поглед би следвало да направи осезаемо впечатление обстоятелството, че никъде в гражданските протести не видяхме и чухме изразяване на претенции от страна на евреи/арменци в битността им на етнообщност. Макар да е абсурдно да мислим, че нито един евреин/арменец не е участвал в тези граждански протести, показателен факт е, че като цяло двете общности не се идентифицират в потока на събитията на въпросната „февруарска гражданска революция“. А това би трябвало да бъде подчертано и отбелязано от коментиращите събитията експерти и анализатори. Тези етнически общности, както винаги досега, са лоялни към българската държава, образец са на общности, които спазват конституцията и законите в обществото.
Като колективно изразен образ на протестиращи общности не бяха представени и други — например руснаците. Разбираемо е донякъде защо „новите българи“ — получили българско гражданство представители на различни националности, народности и етноси — също не се „оразличиха“ в общата смес на протестиращото гражданство. Още по-понятно е по какви причини и съображения китайците, които само в София са повече от общия сбор на арменците в цялата страна, не взеха участие в редиците на демонстрантите. Въпреки че е абсурдно да се допусне, че те също не са били жертва на корупцията, на натиска и даже на рекета на държавната администрация, или че не са пострадали от увеличенията на цените на тока, водата или данъците.
Най-интересното и най-важното, което трябваше да бъде своевременно забелязано, а и коментирано от експерти и анализатори, бе, че участието на ромите бе много редуцирано и главно на персонално равнище. С изключение на два позакъснели митинга, организирани от Цветелин Кънчев, лидер на „Евророма“, никъде в страната не се видяха и чуха колективни ромски искания към властите. Макар да се виждаха немалко ромски физиономии сред протестиращите маси. Група от няколко десетки ромски жени, девойки и юноши няколко дена протестира пред община „Възраждане“ и нейните плакати не бяха етнически, а национално обвързани, посветени.
Абсолютно незабележимо и озадачаващо бе отсъствието на турци от протестите. Не че някои техни представители не са взели участие в отделни митинги, а че като обособена и етнически разпознаваема група те не се включиха в гражданските протести. И за това има съответни причини и съображения. От една страна, почти четвърт век наши политици провокираха разделения между българи и турци, капсулиране на последните, подозрителност или дистанция на този етнос към публично и държавно фаворизираните исторически наративи. А и ДПС е набрало достатъчно — основателни или безпочвени — критики, отрицания. Странно е, как би се съчетало отчуждението на турците от българската нация с едно заставане редом и заедно с българите под плакати и транспаранти с ликовете на Левски и Ботев, с протестните викове срещу „тираните“ отвън, сред които има такива и с турски образ, срещу арогантни колонизатори в лицето на фирми, някои от които турски и които безжалостно експлоатират не само турци, но и помаци, и българи.
Турците, а донякъде и ромите, имат етнохарактерологичен стереотип на солиден респект от държавата, от силата и произвола на властта, който би следвало да бъде анализиран, обяснен и интерпретиран от анализаторите.
Разбира се, има и много други неща, които могат да се кажат по повод на характера и особеностите на случилото се или на предстоящото във връзка с мощната протестна гражданска вълна, заляла страната ни през февруари, и които тепърва вероятно ще бъдат по-специален предмет на научноизследователско и обществено-политическо внимание.
При всяко положение, „февруарската гражданска революция“ положи началото на нов етап в обществено-историческото и социалнополитическото развитие на България. Няма да бъде нито коректно, нито правилно да се подхожда към нейната феноменология, роля и значимост прекалено конюнктурно и политически целесъобразно.
В тези граждански бунтове се откриха и много съществени пробиви в гражданското осъзнаване, една друга емоционална тоналност и ангажираност към и против политиката, едно по-различно от предишните модалности гражданско — политическо или аполитизирано — поведение на различни слоеве или представители на българското общество.
Бележки:
(1) Протестиращите имат предостатъчно основания и аргументи да са предпазливи или зле настроени към политическото лидерство. Преходната история буквално ги е засипала с отрицателни примери. Въпреки несъмнената си харизматичност, Бойко Борисов вече е досадил на обществото със своята мегаломания, нарцисизъм и цинично богоуподобяване. Първият демократично избран президент Жельо Желев е показал, че не е променил и на йота примитивния си разсъдък и безграничния си антикомунизъм. Подозренията и обвиненията към Андрей Луканов — от „свои“ и от „чужди“, никога няма да престанат. Отнесеният в мислите си Филип Димитров съвсем умишлено и целенасочено тотално е съсипал селското ни стопанство. Димитър Попов, Любен Беров или Ренета Инджова са заслужили да бъдат забравени скоропостижно от иначе паметливото гражданско общество. Жан Виденов е обруган навеки, въпреки нравствената му безукорност. Александър Томов е всенародно известен/признат за Сашо-Апашо. Дори неучаствалият в управления Жорж Ганчев е взиман на подбив от политиците и от гражданството. Стефан Софиянски, въпреки слънчевата си усмивка, също неизменно поражда мрачни помисли и чувства. Иван Костов — Командира е ярък символ на корупция, пладнешко разграбване, разпродаване и унищожение на народното и държавното богатство; разбил е ОДС, на път е да прахоса и ДСБ — само за да запази себе си. Петър Стоянов също не се е спасил от негативни оценки и присъди. Царят е излъгал най-долнопробно целия народ, награбил се е и е изоставил партията си. Ахмед Доган е шокирал обществото с признанията си, че от него зависи всичко, че той раздава парите, а и властта в държавата. Волен Сидеров не спира да притеснява, плаши кротките, миролюбиви люде. Политическата палячовщина на Яне Янев предизвиква само насмешка или отвращение. Знакови лица от първия ешелон на БСП (от четирите ù елита) също са станали неприятни на народа. Към която и партийнополитическа формация да обърнем поглед, все ще открием в нея лица или групи, които са заслужили невероятна „всенародна обич“, солидно въплътена в злословия или попържни.
(2) Срв. Жижек, Сл. Първо като трагедия, после като фарс. С., 2012, с. 117.
*Нетизен, или „интернет гражданин“, произлиза от английското „Internet citizen”, което означава човек, участващ активно в онлайн общества.
(3) Можем метафорично да уподобим ролята на политическия мениджмънт с маркетинг на своеобразни политически „кама-сутри“, които предлагат ефектни техники на изкушаване, прелъстяване и „обладаване“ на електората в отделни моменти и ситуации, без да залагат на цялостно и продължително формиране у него на истинска любов, всеотдайност и самопожертвувателност за конкретни идеали. В тази бленда политическият маркетинг и мениджмънт са ангажират сякаш изцяло със „сексуални техники/практики“ спрямо или във Властта, но не и с „любовта“, заради и в името на която трябва по определен начин да се ползва властта. Става въпрос за всеотдайна, себеотрицателна и жертвоготовна любов в името на нещо свято и единствено. Затова можем да кажем, че политическият мениджмънт дискретно предлага особен травестизъм на Политиката, който символизира и въплъщава трансфера от обич, лоялност, преданост и саможертва (в името на високи идеали) в прекалено меркантилно и утилитарно занимание без отговорности и „вечни“ задължения, възползващо се само от шансовете на конюнктурата и козовете на Властта. Тенденциите на тотално превръщане на Политиката в пазар или шоу неизбежно изискват постоянна и екстравагантна подмяна на „звездите“, което у нас (за големите партии) не се случва толкова често. Обаче сега събитията илюстрират фаталната скоропостижност и неотвратимата наложителност от тотална смяна на „старите муцуни“ в политиката. Пазарът и Шоуто изискват и не могат без постоянна подмяна на сценариите и персонажите дори когато логиката и поуките остават едни и същи. Повече от две десетилетия „промивано“, общественото и персоналното съзнание е свикнало да изисква да има плурализъм в лицата и технологиите на властта, да има подмяна на онези, които не са оправдали доверието на гражданството, а само се следвали собствените си интереси или тези на корпоративните групировки, които са ги внедрили и използвали във/чрез властта. А понеже седиментацията чрез властта се олицетворява от партийното представителство, гражданските протести издигат и неразумни искания, ултиматуми, като тези да се блокират или забранят политическите партии, да се забрани достъпът им до властта в бъдеще, с което се обезсмислят фундаментите на представителната демокрация, основана на политическите партии и представителството.
(4) Аутсорсингът е прехвърляне на определени правомощия, дейности или функции от страна на даден субект към други подизпълнители било в собственото, било в чуждо държавно пространство, при което ангажираните лица изпълняват само отделни, частични елементи от цялостния продукт, или са временно използвани в осъществяване на определени сценарии, които невинаги са им достатъчно ясни.
(5) Очевадна бе тотално прекопираната механика, технология на гражданските протести у нас с тази на „Окупирай Уолтстрийт“, с паралелно случващите се протести в Италия, Испания и други страни. Едни и същи по съдържание плакати, искания и ултиматуми, сякаш конвейерно произведени. Симптомът на феномена „copy – pastе“ в публичното представяне и в аргументацията на позициите на участниците в гражданските протести изобщо не бе поставян и коментиран. Но тъкмо този налаган, масово възпроизвеждан и ползван ефект в менталността, публичната артикулация, илюстрира специфични генерационни характеристики и особености, които силно влияят на политическото светоусещане и на реакциите.
