НАТРУПВАНЕТО НА КАПИТАЛА: РОЗА ЛЮКСЕМБУРГ ПРОТИВ АНТОНИО НЕГРИ (продължение от миналия брой)

0
298

Димитър Ганов е роден през 1973 г. Завършва философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Защитава докторат в Института за философски изследвания на БАН на тема „Наративът на левия радикализъм“. Главен асистент е в Института за изследване на обществата и знанието на БАН, редактор в сп. „Философски алтернативи“. Изследва предимно леви политически теории и движения, политически стратегии и конфликти.

 

Основна теза на Роза Люксембург в „Натрупването на капитала“ е, че работниците и капиталистите не успяват да потребят принадената стойност на капиталистическото производство, защото капиталистите се стремят във времето по-скоро да натрупват капитал, а поради развитието на технологичните подобрения дори относително намаленото потребление може да им осигури повишен стандарт на живот — явление, осуетяващо падането на нормата на печалбата; а потребителната способност на работниците е ограничена от тяхната работна заплата. Затова принадената стойност трябва да бъде реализирана във все по-разширяващите се пазари на докапиталистическите обществени формации и слоеве; от тях се набира и жизнено необходимият за капитализма излишък от работна ръка. Доколко капиталистическото натрупване зависи от тези некапиталистически произведени средства за производство, показва памуковата криза в Англия (…..) или кризата в европейската ленена индустрия, която бе следствие от прекратяване на доставянето на лен от крепостна Русия благодарение на Източната война. (…..) Когато Междуособната война в Америка прекъсна доставянето в Англия на памук (…..), в Египет, с махване на вълшебна пръчица, възникнаха в кратък срок колосални памукови плантации. Източният деспотизъм, свързан с изконните отношения на ангария, създаде тук почва за дейността на европейския капитал“ (1) Днес капиталистическите обществени отношения са разширили своя обсег неимоверно в сравнение с времето на Роза Люксембург, но все още нейната теория е важна при интерпретиране на някои съвременни възгледи, които напълно игнорират такъв подход.

Майкъл Харт и Антонио Негри регенерират по своему старата лява концепция за империализма в образа на деперсонализираната и детериториализирана Империя. Според тях никоя страна не може да бъде отъждествена с глобалния капитализъм, който вече не се нуждае от водене на войни и завладяване на територии: капиталът — икономически, финансов, социален и т. н., не просто се движи без граници, а налага имперски начин на мислене навсякъде: надиндивидуализирано, тотално поглъщане на пространства, природни, финансови и човешки ресурси. В подобна ситуация създаването на „универсална класа“ е естествен и бърз процес, наследил успешно интернационализма на работническата класа. Multitude е постмодерната антиреволюцион­на версия на пролетариата, „алтернатива вътре в Империята“; новата експлоатирана сила, която посредством производството на творчество, на символен труд ще надделее над тоталната власт на капитала.

Харт и Негри твърдят, че в отиващата си епоха на националните държави ситуацията всъщност се е движила в обратна посока. Една от най-действените операции, осъществени от империалистическите структури на властта от съвременната епоха в глобален мащаб, бе разпокъсването на масите, разединяването им на противоборстващи лагери или по-точно на конфликтуващи една с друга партии. Отделни сегменти от пролетариата в господстващите страни дори бяха заставени да повярват, че интересите им са свързани изключително с националната идентичност и имперската съдба“ (2). Дали „пролетариатът“ е толкова неизбежно пасивен, че да бъде представян единствено като жертва на съзнателен заговор на „господстващите класи“, е отделна тема, но резултатът, за който пишат Харт и Негри, е налице. Оказва се, че дори капитализмът да съществува като хомогенна цялост само в качеството си на референт на ляворадикалната теория и практика, дори да не се поддава на дефиниция, да е само начин на формулиране на производствени отношения, а не кохерентна социална или прескриптивно-етическа система, той винаги функционира като основа на социума, а съпротивителните сили се раздробяват на емпирично и дискурсивно равнище. При тези обстоятелства Империята се създава като резултат на желанието на масите да се преборят сразделенията на националното, колониалното и капиталистическото господство. (…) Създаването на Империята и нейните глобални мрежи е отговор на различните борби против машините на властта на съвременната епоха и особено на класовата борба, движена от стремежа на multitude към освобождение. Multitude призова Империята към съществуване“ (3).

Какво би казала Роза Люксембург? Според нея натрупването на  капитала се осъществява, когато произведената от капиталистическите слоеве и страни принадена стойност се потребява в докапиталистическите, защото в противен случай дефицитът на потребление ще нараства по отношение на произведените средства за потребление и принадената стойност няма да може да се реализира във все по-ограничения за нея пазар. На подробностите в нейните аргументи ще се спрем по-късно; сега акцентираме върху натрупването на капитала такова, каквото го виждат aвторите на „Империя“. Тяхната версия е, че натрупване е това, което се акумулира от тоталната интеграция на труд — всички видове труд, но най-масов е „нематериалният“, „трудът на знанието“, доколкото най-многобройни днес са „белите якички. Именно изключителната мобилност на огромни неудържими маси от хора, рухването на границите, скоростното движение на финансови потоци и технологичните възможности на информационната ера правят според Харт и Негри собствениците излишни, капиталистическата собственост –несъстоятелна, и  отнемат на капитала досегашните доминиращи функции в производствените отношения. Аз съм продуктивен извън моето отношение с капитала и притокът на когнитивен и социален капитал вече не бива да има нищо общо с капитала като физическа структура в ръцете на босовете“ (4).

Изводите са: първо, капитализмът практически се е самоунищожил неусетно и е подменен със „социализъм вътре в капитализма“, а натрупването на капитал вече не е проблем и всъщност не съществува, доколкото капиталистите не извличат принадена стойност от продуктивността на работника. Второ, имперският характер на производствените отношения и разширяването на пазарите не развиват натрупването на капитала, а точно обратното — ликвидират капитализма. И това, с което според Роза Люксембург капиталистическите производствени отношения се развиват, самоунищожавайки се — поглъщането на целия некапиталистически свят — при Харт и Негри придобива следната трансформация: колкото повече глобален труд се опитва да погълне капитализмът, толкова повече създава некапиталистически производствени отношения; не докапиталистически, а посткапиталистически.

Ако напуснем траекторията на Харт и Негри, бихме могли да обобщим, че според тяхната логика регионите от световната периферия, където се работи изключително или в голяма степен с докапиталистически средства за производство в смъртоносни условия, за да процъфтява развитият център, си спестяват капитализма. И това до голяма степен е истина: колкото повече се развиват производствените отношения в центъра, толкова повече се отдалечават от него тези региони, за да не го достигнат никога. Дали това означава, че все по-ужасната им съдба е синоним на фактическата победа над капитализма? Някой би казал, че логиката на Роза Люксембург е подобна в смисъл, че колкото повече се работи за тотализиране на доминиращите производствени отношения, толкова по-скоро ще рухне капиталистическата система.

Бихме могли обаче да представим нещата и така: идеята, че в един икономически център продуктивността вече не е зависима от капитала, по-скоро трябва да ни наведе на мисълта, че победителите на капитализма създават нов експлоататорски строй, посредством който когнитивният труд изсмуква докрай ресурсите на издъхващата периферия. Защото няма как работещите в азиатските манифактурни цехове да са събратя на съзидателите на „когнитивния труд“, създавайки заедно споделено знание (shared knowledge).

Като че ли е по-логично да предположим, че Хардт и Негри смятат една от поредните форми, които капитализмът успява да приеме, за да се измъкне от опасна ситуация, за негов еволюционен гробокопач. Иронията тук е, че Харт и Негри се позовават на същия този процес, който идеолозите на съвременния „постмодерен“ капитализъм възхваляват като преход от материална към символна продукция, от централизирано-йерархична логика към логика на автопойетичната самоорганизация, полицентричната кооперация и пр.“ (5) Според Жижек именно неразрешимите противоречия между сили и отношения, с които и Роза Люксембург обосновава логиката на империализма, тласкат капитализма към перманентно самореволюцио­низиране и самоекспанзия капитализмът процъфтява, защото се измъква от своите вериги, избягвайки в бъдещето“. (6)

Според дефиницията на Ахмед Вериава (Ahmed Veriava), последовател на Роза Люксембург, Харт и Негри предлагат една постмодерна форма на първоначално натрупване, в която става все по-несъстоятелно разграничението“ (7) между „вътре“ и „вън“ (inside and outside). И затова няма защо да се безпокоим от съвременния империализъм, от експлоатирането на мизерстващите: Империята работи за всички. Разграничението, за което говори Вериава, е блестящо изведено от Р. Люксембург в Натрупване на капитала“ : доколкото капиталистическото натрупване се нуждае от некапиталистически обществени формации, за да прогресира в непрекъснат обмен с тях, то вътрешният и външният пазар са  понятия не на политическата география, а на социалната икономия.От гледна точка на капиталистическото производство вътрешен пазар е капиталистическият пазар самото производство: и като покупател на собствените си продукти, и като техен източник, и като източник на собствените си производствени елементи. Външен пазар за капитала се явява обкръжаващата го некапиталистическа социална среда, която поглъща неговите елементи и му доставя производствени елементи и работна сила. От тази гледна точка, икономическата, Германия и Англия във взаимния си стокообмен са една за друга предимно вътрешни, капиталистически пазари, а в същото време обменът между германската промишленост и германските селяни като потребители и производители представлява за германския пазар външни пазарни отношения“.(8)

Тази интерпретативна схема задава визия за асиметричния антагонизъм и задълбочаващите се неравенства между съвременните империалистически експлоататорски механизми на капитализма и докапиталистическите обществени формации и слоеве дори при положение, че Р. Люксембург също е подценила потенциала на капитализма да се самореволюционизира: съвременният капитализъм не поглъща тези формации, а само ги експлоатира, не ги обсебва структурно, а напротив, отстранява ги от себе си в перспектива. И изхождайки именно от теорията на Роза Люксембург, можем да заключим, че по този начин самото развитие на капитализма я опровергава и си осигурява вечна наличност на зони за експлоатиране; това бягство в бъдещето, за което Жижек говори.

Но това е само една от възможностите за интерпретация. Самата перспектива за подобно възможно развитие задава на идеите на Роза Люксембург необходимостта от революционни действия, за да бъдат те реализирани, тотален икономически индетерминизъм. И самата Роза знае много добре това. Харт и Негри приписват на глобалния капитализъм неизбежна ситуация на естествени и победоносни „стремежи към освобождение“ на масите, докато всъщност се касае за стремежите към свободно движение на стоки и капитали. Движението на хора следва тях, а не обратно; те обикновено не се освобождават, не се отдават на свободен (по Маркс) труд, а се заробват в най-добрия случай като работници от ранноиндустриалната епоха, така че единственият им досег с безкрайността на глобалната мобилност е самото робство. 

Харт и Негри също подчертават, че днес има незапомнена пропаст между незначително малцинство и огромно мнозинство от роби на експлоатацията, но точно този процес според тях увеличава количествените ресурси на новия „пролетариат“ до такава степен, че те надминават възможностите на Империята да удържи натиска на multitude за свободно движение на търсещи своята локализация хора в противовес на имперския глобализъм, и тези процеси са неизбежни в Империята. Дори нарастващата мобилност на големи групи от световния пролетариат е още едно важно последствие от проявяващата се тенденция към консолидиране на световния пазар“ (9).

Мultitude диктува развитието на световните събития с това, че е в буквалния смисъл тяхна движеща сила и е въпрос на време да погълне Империята в собствените ù граници и възможности: последната създава условията за освобождение на multitude, т. е. за собственото си разпадане, но не може да спре процесите на освобождаване, защото е зависима от производителните сили и продукти на новия пролетариат. Нека проверим дали това има нещо общо с идеите на Роза Люксембург.

Multitude е вулгаризирана версия на пролетариата, който спокойно очаква мига на социалната революция, когато вътрешните противоречия между капитала и shared knowledge (споделеното знание) ще достигнат до съответната точка на непоносимост.   Революция в класическия ù вид няма да бъде необходима и не е възможна: Старата къртица на Маркс веднъж и завинаги умря.“ (10) Докато Люксембург, анализирайки например масовата стачка в Русия през януари 1905 г., следва убеждението си, че историческият момент, съзряването на класовото съзнание не трябва да се чакат, че в идеята на Маркс за избухване на революция в икономически най-напредналите страни понятието „напредък“ вече не трябва да се чете икономоцентрично. Изостаналост, анахронични професии в големите градове, малки провинциални градчета, дремещи в идиличен полусън, селата с тяхното наследство от феодализма всички те, внезапно разбудени от блясъка на Януари, сами се сетиха за своите права и сега трескаво се опитват да наваксват предишното си невежество“.(11)

Именно изостаналостта, неразвитостта на капиталистическите обществени отношения и паралелно съществуващите доста по-напреднали (например в Германия) могат да предизвикат по-ясно съзнание за дълбочината на социалната мизерия и да изградят политическа зрялост на пролетариата, който отхвърля показните инициативи на своя „революционен авангард“ — руската социалдемокрация. (12)

Същото се отнася за съвременната световна периферия. Самото революционно действие, неуспешните опити за радикална промяна създават зрелостта — това е истинската диалектика. Да очакваш идването на необходимите условия, самоабдикацията на ставащите „излишни“  господари и днес, както и преди век в полемиката с ревизио­низма, е политически абсурд, който изхожда от механистичното развитие на обществото и предполага, че класовата борба ще удържи победа в някакъв исторически момент, определим вън и независимо от класовата борба“.(13)

Ако работещите в манифактурни цехове в периферията откажат да сбъдват наложената им от капитализма участ, те могат да осуетят схемата за съхранение на докапиталистическите обществени формации и слоеве като хранилка на съвременния империализъм. Да се осъществи това на практика, трябва да бъдат създадени съответните културни и икономически условия, а обективните препятствия са очевидни: затъпелите от чудовищен труд и буквално лишени, не по свой избор, от свободно време хора, които е съвсем логично да притежават културно равнище, близо до описаното още от Маркс в Капиталът“, трябва рязко да надскочат себе си, за да започнат битката. Подобно на руските работници от 1905 г. те по всяка вероятност трябва да имат началния тласък на дошлото отвън „истинно съзнание“, както Лукач го нарича — своя авангард (може би вече не в лицето на организирана партия), но също като руските работници в определен момент благодарение на своя опит в труда и реалната борба с капитализма могат решително да надхвърлят равнището на този „авангард“, защото революциите не позволяват на никого да си играе на учител с тях“.(14) „The Mass Strike“ дарява с необходимите теоретични ресурси самия руски „авангард“, за да доведе борбата до успешен край през 1917 г. Излишно е да казваме колко сериозно постижение е за Роза Люксембург политическите ù надежди да се сбъднат след толкова кратко време, макар че самата тя е силно разочарована от редица фундаментални характеристики на съветската власт.

Ето какво казват Харт и Негри: Историята на класовия състав на пролетариата и историята на борбата на трудещите се дава възможност да се види матрицата на тези нови и в същото време предопределени изменения в процеса на самосъздаване на стойността, корпорацията и политическата самоорганизация в качеството на успешен социален проект“.(15) По-тежък случай на икономически детерминизъм не би могло да има; самото позоваване на „борбата на трудещите се“ изглежда като поглед отстрани върху исторически процес, който отдавна е приключил. Ролята на производството е абсолютизирана: докато от Маркузе насам се говори за тотална експлоатация, погълнала не само работното, но и дотогавашното действително свободно време, при Харт и Негри пролетариатът произвежда в цялата си всеобщност, навсякъде и в течение на целия ден“.(16) Подобен е и четвъртият тезис за multitude на Вирно: В постфордистката ера всяка качествена разлика между работно и неработно време отпада“.(17)

Всъщност multitude е термин на Жил Дельоз, на чието влияние (поначало съвсем повърхностно) върху Харт и Негри нямаме възможност да се спрем: то изисква относително абстрактна академична рецепция, която излиза извън границите на дебата. Нека отбележим, че именно Дельоз е авторът на сравнението на капитализма с Феникс, който винаги се възражда от собствената си пепел: неговите последователи се разминават с това предупреждение. Посредством концепцията за multitude Харт и Негри се опитват да преразгледат политическия проект на Маркс за класовата борба. Multitude от тази перспектива е базирана не толкова на настоящото емпирично съществуване на класата, а по-скоро на нейните възможни обстоятелства“.(18) Което означава, че докато в миналото работническата класа е била разглеждана като единствената, която може ефикасно да се бори против капитала, а другите експлоатирани класи днес са могли да изпълняват само спомагателни функции, днес това не е валидно; няма политически приоритет между формите на труд, всички те днес са продуктивни, произвеждайки общото. (19)

Мultitude е социално тяло, което се движи съгласувано без трансцендентен организиращ агент, какъвто са капиталът или държавата.“ (20) Multitude обаче носи не съществен, а образно-стилистичен принос към старото понятие за пролетариат“ по отношение конституирането на колективен социален агент. Доминирането на „нематериалния труд“ пренебрегва възможностите на „лумпенпролетариата“, отхвърлен навремето от Маркс като възможен колективен субект на социалната революция, но възкресен относително именно от Роза Люксембург в „The Mass Strike“(21), a днес и от Жижек. А какво са милионите работници в манифактурни цехове днес, живеещите в гета надничари и временно заети“, ако не „лумпенпролетариат“? А това, че Харт и Негри не приемат идеята на Ленин за партиен авангард и по един релевантен на философията на Дельоз начин залагат на стихията на масите, не само че няма общо с концепцията за „спонтанността“ на Роза Люксембург, но не добавя нищо към теоретизации, с които Ленин спори още в Какво да се прави“.

В своята статия Какво да се прави днес с „Какво да се прави?“ (22) Негри отбелязва, че техническите и политическите съставни части на работната сила, включени в системата на сегашното произ­водство и контрол, са съвсем нови (…) В наше време природата на производителния труд стана съществено нематериална, а кооперативният процес на производителност става чисто социален: това означава, че трудът днес е съизмерим с живота, а животът днес е съизмерим с multitude.

В тези твърдения се съдържат относително правдиви твърдения за налични в съвременното общество тенденции, но това не позволява последните да бъдат абсолютизирани. Ако съвременният труд е (не толкова съвършено) нематериален (аргументите за второто твърдение, независимо от привидната му основателност, са необходими, но липсват), от това не следва, че  непременно „съизмеримостта на живота“ и multitude е по-различна, отколкото в други епохи. Напротив, ролята на масите и в работния процес, и в политическото действие вероятно е далеч по-голяма например в края на XIX и началото на XX в., т. е. именно в епохата на Ленин. Тези твърдения не опровергават наличието на експлоатация в производството и „живота“ и натрупването на капитала: те екстраполират определени страни на съвременните производителни сили и производствени отношения като абсолютни техни характеристики, премълчавайки антагонизма между тези избрани и превратно интерпретирани черти на съвременния труд и чудовищното изсмукване на цели региони от световния център.

Аргументация за това липсва. Затова и не става ясно най-важното: какво именно е multitude и какви специфични, съвременни обстоятелства разграничават това понятие от обичайното „множество“, „маси“ и в крайна сметка „пролетариат“. Това, че multitude се състои предимно от хора на „нематериалния“  труд, на свой ред въвежда нови понятийни проблеми — какво е „материален“ труд и какво творческо-възвишено-символно, смъртоносно за натрупването на капитала и в крайна сметка съдбовно революционно има точно в сферата на услугите и маркетинга, която всъщност се крие зад дефинициите на Негри и Хардт? Проповядвайки обединена борба на „всички видове труд“, те всъщност абсолютизират това, което наричат „нематериална продукция“, трансформират я в означаемо на целия трудов процес без всякакво разбиране за inside и outside, освен неаргументирано заявената външна позиция на „труда на знанието“ спрямо капитала. Донякъде това е основателно: представянето на Империята като една цялост, без реалните антагонизми на империализма, осуетява възможността да се уловят локалните механизми, чрез които периферията е удържана.

Например Ахмед Вериава представя такъв, извеждайки го с помощта на интерпретативната схема на Р. Люксембург. Анализът на нахлуването на неолибералната вълна в ЮАР по време на апартейда и след него е ситуиран в контекста на тезата, че империализмът представя премахването на докапиталистическите обществени отношения като „освобождаване“, след което включва „освободените“ в собствената си верига за изработване на принадена стойност. Английската памучна промишленост като първи действително капиталистически отрасъл на производството не би могла да съществува не само без памука на южните щати на Североамериканския съюз, но и без тези милиони африкански негри, докарани в Америка в качеството на работна сила за плантациите и които след войната за освобождение попълват редовете на класата на капиталистическите наемни работници като свободен пролетариат“.(23)

Вериава анализира налагането на пазарни забрани върху доставката на основни услуги в Совето, наложени от държавата. Комодификацията на водата и електричеството (превръщането им в стоки) чрез възстановяване на производствените разходи според Вериава отделя хората от техните социални средства за (въз)производство“.(24) Те трябва да предплащат водата и електрическата енергия и очевидно авторът има предвид, че по този начин хората влизат в ролята на пролетарии, които са предварително задължени на капитала за това, което още не е влязло в цикъла на битовото (въз)производство. Това явление Вериава схваща като пример за първоначално натрупване чрез употреба на пазарни механизми в държавната политика. Бихме могли да добавим, че това е цената, която жителите на гетата трябва да заплатят (не само в пари), за да бъдат интегрирани в капиталистическото общество, или по-скоро механизмът, който институционализира невъзможността на една огромна част от тях да постигнат това. Това събитие се случва през 2006 г., 16 години след премахването на апартейда. Това е „освобождаването“ на потиснатата раса.

Друг случай: един от изтъкнатите теоретици и повлиян от Роза Люксембург, Андре Гундер Франк, изследвайки притока и отлива на капитал от САЩ към Бразилия и обратно през 50-те и 60-те години на миналия век, посочва, че данните за доминиране притока към САЩ за сметка на отлива се дължат на приеманото за подразбиращо се схващане, че става въпрос за капитал на САЩ, предварително изпратен в чужбина (и увеличен). В действителност става въпрос за  капитал, който е американски само в собствеността, контрола и печалбите, а по произход е бразилски. (25) Така откриваме, че капитализмът не само пласира свръхпроизводството си на територията на некапиталистическите страни и слоеве и реализира принадена стойност, но и симулира такъв процес посредством политически (и военни) механизми за натиск (подобен резултат би дал анализ на дейността на „Юнайтед Фрут Къмпани“ в Гватемала през 40-те и 50-те години и т.н.): капитализмът симулира сам себе си, като същевременно резултатът е реален — придобиване на принадена стойност, но не чрез официално обявените производствени и търговски процеси.

Натрупването на капитала“ с годините продължава да натрупва дълбоко и конкретно значение. „Империята“ на Харт и Негри е една от идеологемите, които се оказват най-тежко засегнати.

 

Бележки:

(1) Люксембург, Р. Накопление капитала. Т. I и II. Издание пятое. Государственное социально-экономическое издательство, Москва 1934 Ленинград. 464 с.; с. 250-251.

(2) Negri, A., Hardt, M. Empire. Harvard University Press/Cambridge, Massachusetts/London, England 2000. 478 p.; p. 42.

(3)  Ibid., p. 43.

(4) Negri, A. Goodbye Mr. Socialism. Seven Stories Press, New York/Toronto/London/Melbourne 2008. 256 p.; p. 168.

(5) Zizek, S. The Year of Dreaming Dangerozly. Verso, London/New York 2012. 135 p.; p. 9.

(6) Ibid., p. 8.

(7) Veriava, A. Unlocking the Present? Two Theories of Primitive Accumulation;p. 59. In: The Accumulation of Capital in Southern Afriica. School of Development Studies. Rosa Luxemburg Political Education Seminar. Published by Regional Office of the Rosa Luxemburg Fondation, Johannesburg  2006; 211 p.; pp. 46-62.

(8) Люксембург, Р. Цит. Соч., с. 258.

(9)  Negri, A., Hardt, M. Empire; p. 253.

(10) Ibid., p. 66.

(11) Luxemburg, R. The Mass Strike, the Political Party and the Trade Unions (1906). p. 87. In: Communist Interventions, Vol. 1. European Socialism and Communism. Communist Research Cluster 2014; pp. 73-102.

(12) Ibid., p. 97.

(13) Люксембург, Р. Реформа или революция; с. 94. Изд. Петроградского совета рабочих и красноарм. депутатов. Петроград, 1919; 136 с.

(14) Luxemburg, R. The Mass Strike… p. 101.

(15) Negri, A., Hardt, M. Empire; pp. 408-409.

(16) Ibid., p. 403.

(17) Virno, P. A Grammar for the Multitude. Los Angeles/New York, Semiotext(e) 2004. 115 p.; p. 103.

(18) Negri, A., Hardt, M. Multitude. The Penguin Press. New York 2004; 405 p.; p. 105.

(19) Ibid., pp. 106-107.

(20) Tampio, N. Assemblages and the Multitude.; p. 387. In: European Journal of Political Theory 2009: 8 (3), pp. 383-400.

(21) Luxemburg, R. The Mass Strike… p. 87.

(22) Negri, A. Que faire aujourd’hui de „Que faire“? In: Passant Ordinaire, n. 36 (septembre –  octombre 2001).

(23) Люксембург, Р. Цит. Соч., с. 255.

(24) Veriava, A. Unlocking the Present?; pp. 58-59.

(25) Frank, A. G. Latin America: Underdevelopment or Revolution. Essays on the Development of Underdevelopment and the Immediate Enemy. Montly Review Press, London/New York 1969. 409 p.; p. 164.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук