НАРОДНАТА ПАРТИЯ В БЪЛГАРИЯ (1894-1920)

Трендафил Митев е професор, д-р на историческите науки, изследовател е на българския политически живот, на емигрантската ни общност в новия свят. Преподавател е по международна икономика и политика в УНСС, председател е на Македонския научен институт.

 

На 19 май 1894 година княз Фердинанд Кобургготски прие­ма оставката на министър-председателя Стефан Стамболов и назначава ново правителство начело с д-р Константин Стоилов.

По това време България преживява последиците на една от най-сложните политически кризи в ново време. В основата на събитията е превратът, извършен на 9 август 1886 г. за отстраняване на княз Александър Батенберг от страната. Поради политическата си неопитност от 1881 г. до 1883 г. първият княз на новоосвободена България премахва Търновската конституция, компрометира се пред българския народ като противник на демокрацията и влиза в непримирим конфликт с руския император Александър III. По този начин монархът лишава страната от подкрепата на единствената велика сила — Русия, която подпомага всестранно изграждането на новата българска държава.

След събитията от август 1886 година в България е създадено прозападно регентство начело със Стефан Стамболов. То налага през 1887 г. избора на Кобургския принц за нов държавен глава, който обаче се възкачва на българския престол без одобрението на Великите сили, подписали Берлинския договор — включително и Русия. За период от десет години статутът на новия български княз остава неуреден от международноправна гледна точка, а официалните дипломатически отношения между София и Петербург са прекъснати. (1) Това положение усложнява изключително много всестранното развитие на наскоро освободената балканска държава.

Привържениците на политиката за разбирателство и тесни прия­телски отношение с Освободителката Русия, т. нар. русофилска опозиция, повеждат упорита борба за отстраняване на Фердинанд от България. За да укрепи престола на новооснованата династия, правителството на Стамболов прилага сурови мерки, преследвайки безпощадно русофилите. Най-видните представители на опозиционното течение, като Драган Цанков, Иван Вазов, Михаил Маджаров, Стефан Бобчев, както и повече от 50 от най-добрите офицери в българската армия начело с Радко Димитриев, Георги Вазов, Анастас Бендерев, Петър Груев и др. са принудени да емигрират. (2)

Гоненията срещу опозицията и необходимостта да се нормализират външнополитическите позиции на държавата, за да се ускори нейното всестранно развитие, постепенно създават благоприятни условия през първата половина на 90-те години в България да възникне широко опозиционно движение, известно като Съединена опозиция. Почувствал, че съотношението на политическите сили се променя в полза на новите обществени настроения, Фердинанд се възползва от поредната оставка, подадена от Стамболов, приема я и възлага на д-р Константин Стоилов да формира правителство. На 19 май 1894 г. с Указ на княза кабинетът е назначен официално и поема управление­то на държавата.

Привържениците на новоустановената власт разбират, че без  собствена политическа опора кабинетът на д-р Стоилов не би могъл да се справи със сложните задачи, свързани с нормализиране на международното положение на страната и преодоляване последиците от диктаторското управление на Стамболов. Поради това на3 юни 1894 г., в салона на хотел „България“ в София се събират към 300 видни общественици. Основният проблем, който се обсъжда на събранието, е възможността да се създаде нова политическа партия. Тя да обедини противниците на Стамболовата диктатура и да стане гарант за новата политика, провеждана от правителството на д-р Стоилов за извеждане на страната от дълбоката криза.

По време на учредителното събрание се провежда дебат за името на бъдещата партия. Обсъждат се няколко варианта: Честна народна партия, Конституционна партия, Народно-конституционна партия и др. Надделява мнението новата политическа организация да се нарече Народна партия (НП). Съображенията са главно две: създадените граждански комитети в провинцията в подкрепа на стартиралата политическа кампания за осигуряване социална база на новото правителство настоявали за това име; названието отговаряло най-точно на стремежа на учредителите да отразяват въжделенията не на някаква отделна класа или ценностите само на една идеология, а настроенията на цялото българско общество. (3)

Учредителното събрание избира първото Централно ръководно тяло на Народната партия: д-р Петър Минчович, д-р Минчо Цачев, Петко Горбанов, Димитър х. Коцев, Йов Титоров, ген. Данаил Николаев, д-р Димитър Моллов, д-р Стоян Данев и д-р Георги Странски. Под тяхно ръководство и с активната инициатива на симпатизантите през лятото на 1894 г. са създадени провинциалните структури на Народната партия из цялата страна.

По време на парламентарните избори, проведени на 11 септември 1894 г., партията успява да си осигури и мнозинство в Народното събрание. Така кабинетът на д-р Константин Стоилов стабилизира окончателно своите политически позиции. През февруари и март 1895 г. съставът на Централното ръководно тяло е разширен. Тогава в него влизат: Марко Яблански, Стоян Михайловски, Димитър Шишков и Димитър Съселов. На 12 октомври 1895 г. на ул. „Алабин“ в София е открит и Централният клуб на партията, където заседава нейното ръководство. Намеренията са там да се помещава и редакцията на новооснования печатен орган на НП — вестник „Мир“. (4)

На 19 февруари 1895 г. е приет официално първият Устав на Народната партия. Той внася ред в управлението и организационния живот на новата политическа организация. Съгласно този регламентиращ документ начело на Народната партия застава Централен комитет (ЦК). Той направлява дейността на по-ниско стоящите окръжни, околийски, градски и селски „клубове“ на партията. (Наименованието „клуб“ се налага за извънстоличните организации на НП). Всяка партийна структура е задължена да поддържа постоянна връзка с централното ръководство, да съдейства за реализиране на партийната политика по места, като има право да си изработи и собствен правилник. Той обаче трябва да е съобразен с програмата и Устава на Народната партия. В края на календарната година клубовете са задължени да правят отчети за обществената си дейност по места, като се спазва йерархията — селските и градските клубове да се отчитат пред околийския, околийските пред окръжния, а окръжните пред ЦК на партията. Уставът предвижда свикването и на конгреси за разискване и решения по особено важни проблеми, свързани с развитието на държавата и партията. Уставът на НП е подписан от премиера д-р Константин Стоилов, който и формално е избран за председател на ЦК на НП. (5)

За популяризиране идеите на НП и мобилизиране на обществената енергия в подкрепа на правителството през септември 1894 г. НП създава свой официален партиен орган — в. „Мир“. Върху неговите страници постепенно се разработват и някои от основните управ­ленски идеи на народняците, реализирани от кабинета.

По въпросите на вътрешната политика от самото начало се сочи необходимостта да се продължат усилията за всестранно развитие на България като модерна европейска държава. Що се отнася до външната политика, за пръв път след десетгодишна пауза правителственият официоз поставя въпроса за необходимостта да се нормализират обтегнатите отношения с Русия, без обаче да се изяснява конкретно как да стане това. НП трябвало енергично да защитава интересите на народа и да отстоява държавната независимост.

От средата на 90-те години на ХIХ в. „Мир“ непрекъснато разширява кръга на своите сътрудници, като привлича най-добрите български публицисти и специалисти от различни области — юристи, икономисти, писатели, преводачи и др. Така органът на НП се утвърждава като най-добре списвания вестник в България — останал ненадминат по качеството на текстовете си до средата на ХХ в. с компетентните статии по широк кръг въпроси, които се коментират в умерен и държавнически стил.

Най-голям принос за впечатляващия старт и авторитет на в. „Мир“ дават с материалите си Константин Стоилов, Тодор Тодоров, Стефан Бобчев, Михаил Маджаров, Иван Вазов, Константин Величков, д-р Борис Вазов, Атанас Буров и др.

Първият по-цялостен проект за идейна платформа и политическа програма на НП откриваме в уводната статия на брой 1 на в. „Мир“, излязъл през септември 1894 година. В нея се подчертава, че партията и правителството ще се придържат към политика за стабилизиране на установената с основния закон форма на държавно устройство — конституционната монархия, но ще се гарантират и демократичните политически права на народа, като се осигури толерантен стил на управление.

След парламентарните избори на 11 септември 1894 г., когато става ясно, че правителството на д-р Стоилов вече разполага с парламентарно мнозинство, една от фракциите в НП — така наречените „съединисти“ от Пловдив, начело с известния юрист, публицист и бивш министър в Източна Румелия до 1885 г. Стефан Бобчев, разработва втория много по-разширен вариант на партийна програма. Тъй като групата около Бобчев е съставена от видни русофили, преследвани от Стамболовото правителство (някои от тях след 1886 г. известно време са и в емиграция), в този документ те обръщат най-голямо внимание на необходимостта от гарантиране на демократичните права на българските граждани. Предлагат НП да се бори за: запазване на конституцията и нейното стриктно прилагане в политическата практика; да се уважават законите в държавата; да се извършат промени в избирателната система, за да се гарантират правата на избирателите; да се осигури реална независимост на правосъдието; да се намалят данъците, особено за селското население. Сериозно внимание да се обръща на народното образование, като предложението е то да се постави на „солидни демократични основи“. НП трябвало да гарантира частната собственост, личната и обществената свобода, за да се осигурят възможности за икономически просперитет на народа.

В тази програма за пръв път се поставя по-ясно и тактично премълчаваният до момента основен външнополитически въпрос — за нормализиране на официалните отношения между България и Русия. През първите 3-4 месеца на своето управление д-р Константин Стоилов не коментира публично тази тема, защото все още не е на ясно при какви условия руското правителство (и особено император Александър III) би склонило да се проведат разговори за признаване законността на избора на Фердинанд и възстановяване на двустранните дипломатически отношения между София и Петербург. Новото българско правителство смята, че „помирението с Русия“ е наложителна задача. Всеки опит за ново насилствено отстраняване на Фердинанд от престола обаче, след което да се прави избор на нов държавен глава, според д-р Стоилов само ще задълбочи и усложни и без това тежката, десетгодишна политическа криза, преживявана от България след детронацията на Батенберг през 1886 година.

Идеите, развити във втората програма от кръга около Ст. Бобчев, доказват, че в правителствените среди напълно е съзряло разбирането да се внесе по-голяма яснота в правителствената политика и по този въпрос. Доказателство е фактът, че за пръв във втората програма на партията изрично е формулирана тезата, че приятелството между България и Русия трябва да се разглежда като изключително важно, благоприятно условие за по-нататъшното възходящо развитие на страната. „Любов и приятелство с Русия“, „добри и миролюбиви“ отношения с Великите сили и съседните държави — такава е печелившата външнополитическа стратегия на България според народняците. (6)

На 19 февруари 1895 г. е публикувана третата Програма на НП. Тя е кратка и в основни линии потвърждава вече лансираните основни програмни идеи. В новия документ те са групирани в три главни „начала“ на партията.

На първо място се потвърждава намерението да се стабилизират демократичните политически устои на държавата във варианта конституционна монархия.

Като второ водещо „начало“ в областта на външната политика се афишира необходимостта от нова политика по отношение на Русия. Тя трябвало да се базира върху „искрена признателност към нашата освободителка“, за да се „заякчават връзките и интересите, които ни съединяват с нея“.

Третото партийно „начало“ е свързано с поемането на ангажимент НП да работи за ускоряване икономическото развитие на държавата чрез покровителство на местната промишленост, търговия­та и земеделието. (7)       

Разгледаните идеи остават ядро в програмата и политиката на Народната партия чак до 1904 година, когато е проведен първият й редовен „събор“ (конгрес). С появата си на политическата сцена НП се очертава като политическа сила, която продължава най-добрите либерални тенденции за развитие на демократичната българска държавност, заложени в текстовете на Търновската конституция: да се изгради една икономически успяла и високо културна страна с демократични обществени порядки. А като условия за успеха на подобна политика правителството да поддържа нормални отношения с всички Велики сили и съседните държави, като отношенията с „освободителката Русия“ се разглеждат като най-важното външнополитическо „начало“. В този смисъл Народната партия в България се очертава като един от главните представители на тези политически сили, които общественото мнение в началото на ХХ век ще нарече „строители на съвременна България“. А заради утвърждаването си като най-ярък привърженик на добрите българо-руски отношения НП ще остане в българския обществено-политически живот и като

символ за умерено и цивилизовано русофилство

Разработили основите на своята политическа платформа, народняците пристъпват и към нейната практическа реализация по време на първото си управление от 1894 до 1899 г. Вниманието им е разпределено равномерно към проблемите на вътрешната и външната политика.

Под ръководството на финансовия министър Иван Ев. Гешов, който е сред най-изявените български икономисти от тази епоха, е създадена платформата за пътя, по който трябва да се развива икономиката на България. Особено внимание народняците обръщат на модернизацията на българското земеделие и затова най-напред правят важни промени в законодателството.

През декември 1894 г. е приет нов закон, който премахва основния данък „десятък“, плащан от земеделските производители, останал в наследство още от времената на Османската империя. Въведен е нов поземлен данък, при който при облагането на данъкоплатците се отчита плодородието на отделните категории земи, видовете отглеждани земеделски култури, пазарното търсене на продукцията и на тази база по-точно се определят данъчните задължения на селскостопанските производители. Промяната облекчава значително данъчното бреме на българските селяни и ускорява развитието на стоково-паричните отношения в основния сектор на българската икономика по това време — селското стопанство.

Взети са сериозни мерки за ограничаване на лихварството. „Земеделските каси“ са преустроени и са създадени първите частни банки в страната като акционерни дружества, които вече като модерни финансови институции предлагат по-евтин кредит за дългосрочни инвестиции. За подпомагане на селското население при бедствия за пръв път е въведено задължителното застраховане на селскостопанската продукция. Със специални закони е издигнато земеделското образование в България. Осигурена е държавна помощ за създаване на образцови градини, винарски изби, заводи за отглеждане на расови коне, отпускат се държавни стипендии на български младежи за изучаване на агрономство. Държавата дава преференции за вносителите на нови семена, торове за земеделието и модерните селскостопански машини. Насърчава се практиката за организиране на изложби, конкурси и събори за излагане постиженията на производителите, за да се рекламират новите практики във високопродуктивното земеделие. Като цяло съзидателната политика, провеждана от правителството на НП, подобрява аграрната култура на българското население и съдейства за превръщане на земеделието в един значително по-рентабилен отрасъл на националната икономика. (8)

В паралелен план сериозно внимание е отделено за по-нататъшното развитие и на младата българска индустрия. В програмата на НП нейният напредък се определя като главен фактор, който ще разшири значително потреблението на вътрешния национален пазар, чрез повишаване на търсенето за преработка на селскостопански суровини. Ще се стимулира отглеждането на нови индустриални култури (лен, памук, сусам) и ще нараства търсенето на продукцията, осигурявана от сектора на животновъдството.

За подпомагане на индустрията през декември 1894 година е приет Закон за насърчаване на местната промишленост. Държавата гарантира привилегии за всеки, който в рамките на 10 години построи фабрика в областта на леката, химическата и металургичната промишленост. В продължение на 15 години след началото на производствения  цикъл новите предприятия получават облекчения в данъчното облагане, благоприят­на митническа тарифа за внос на машини, химикали и резервни части, както и транспортни улеснения за превоз на произвежданата продукция.

За да се гарантира пазарът на българската текстилна и кожарска промишленост, през 1897 година се приема и закон, който задължава чиновниците, армията и полицията да носят дрехи и обувки българско производство. Учредени са и първите четири търговско-индустриални камари в София, Пловдив, Варна и Русе. (9) Те играят важна роля в информационния процес, свързан с цените на световните пазари, търсенето на продукцията и новите тенденции в развитието на различните отрасли на икономиката.

От изключителна важност за цялостното развитие на модерната българска икономика през 90-те години на ХIХ в. е и въпросът за митническото облагане на чуждата индустриална продукция, внасяна на българския пазар. Съгласно клаузите на Берлинския договор от 1878 година Великите сили налагат на България т. нар. система на капитулациите. Българската държава е лишена от правото сама да определя митническите тарифи за вноса на нейна територия с аргумента, че като бивша част от Османската империя тя също трябва да гарантира възможността западните кредитори да си върнат инвестициите, направени в Турция до Освобождението.

Правителството на НП разработва и

стратегия за борба
срещу режима на капитулациите

В него за пръв път е предвидено правото България да обмитява вноса на своя територия с 14% мито — норма, която по това време се прилага във всички европейски държави. Направеният пробив в областта на митническата политика е разширен през 1897 година, когато правителството на НП подписва първите си равноправни търговски договори и с Русия, Англия, Франция, Италия, Сърбия и временни търговски спогодби с Германия, Белгия, САЩ и др.

Изключително важен жест в този процес прави Русия. При подписването на българо-руския търговски договор правителството в Петербург декларира официално, че руската страна се отказва напълно от правата, които има по режима на капитулациите. (Официален Петербург признава фактически суверенното право на България да определя сама вносните мита на своя територия, въпреки съществуващите клаузи на Берлинския договор.) (10) Тази стъпка подпомага сериозно българското правителство при подписването и на останалите търговски договори. Факт е, че една от Великите сили не приема несправедливото третиране на българската държава в международните икономически отношения.

Правителството на НП има изключителен важен принос за цялостното проектиране и развитие и на най-модерните комуникации за епохата — железниците. През декември 1894 година Народното събрание приема нов Закон за проектиране и построяване на железопътната мрежа. Той гарантира транспортното обвързване на основните търговски и производствени центрове в Северна и Южна България в единен комплекс и насочва износа на държавата към двете най-модерни пристанища на страната — Варна и Бургас.

В резултат на народняшката политика към края на ХIХ век окончателно влиза в експлоатация северната българска железопътна магистрала от София през Искърското дефиле до Варна. Построена е т. нар. перпендикулярна железопътна линия от Русе през В. Търново и Балкана до южната българска граница. Влиза в експлоатация и линия­та Перник-Радомир, която е част от мащабен проект за свързване на българската железопътна мрежа с тази в Македония. Освен това, правителството на НП разработва добър Наказателен закон, който остава в сила до средата на ХХ век; изгражда напълно пощенската система в България; открива Рисувалното училище в София — основата на бъдещата Художествена академия; приравнява девическото с мъжкото гимназиално образование, за да могат девойките също да следват в университета; увеличен е броят на държавните болници и др. Като цяло народняшкото управление в България през втората половина на 90-те години на ХIХ в. доочертава окончателно облика на новата, модерна  стопанска и културна политика на държавата. Изграден е скелетът на националната железопътна инфраструктура, която е в експлоатация до ден-днешен.

Програмните документи дават да се разбере, че проблемът, свързан с

нормализиране на официалните отношения
между България и Русия

също се разглежда от новия кабинет като първостепенна задача в областта на външната политика. Дипломатическите отношения между София и Петербург са прекъснати още през есента на 1886 година поради неотстъпчивата политика на Регентството, водено от Стамболов, по въпроса кой да замести княз Батенберг на българския престол. Кризата се усложнява през 1887 година, когато Фердинанд Сакскобургготски приема предложението на Стамболов да поеме българската корона без официалното съгласие на Великите сили, подписали Берлинския договор. Въпреки че такова изискване е заложено в клаузите на този юридически акт, положил международноправните основи за съществуването на Третата българска държава. По този повод руският император Александър III заявява, че не признава Фердинандовия избор за законен от международноправна гледна точка, останалите Велики сили също не признават официално статута  на Кобургския принц като български държавен глава. Така близо едно десетилетие България се оказва в изключително сложна външнополитическа изолация, която пречи за поддържане на нормални отношения с външния свят и спъва вътрешното развитие на държавата.

До декември 1894 г. първите стъпки на кабинета Стоилов по въпроса за „помирението с Русия“ са проучващи. Народняците се ориентират към курс, който да доведе до нормализиране на двустранните отношения, като се стремят да наложат разбирането, че това трябва да стане, без да се предизвиква нова династическа криза в София чрез насилствено отстраняване на Фердинанд от престола. Правителството смята, че по този начин ще се избегне едно ново усложняване на и без това заплетения „български княжески въпрос“, за да не се излагат народът и страната на нови рисковани изпитания.

Междувременно на 20 октомври 1894 г. внезапно умира руският император Александър III. По решение на българското Народно събрание в Петербург е изпратена съболезнователна телеграма до новия император на Русия — Николай II. Следва сдържан, но учтив отговор от руска страна. Този факт подсказва, че обстановката в Петербург като че ли започва да се променя в полза на помирението.

Поради това на 24 октомври в блестяща реч, произнесена в парламента, премиерът Константин Стоилов заявява за пръв път ясно и категорично, че отношенията между България и Русия са „ненормални“, напълно „безполезни“ и много „вредни“ във всяко отношение. Стоилов набляга подробно на добрите чувства, които съществуват между българския и руския народ, посочва какво от миналото ги свързва, като подчертава изрично, че нищо не пречи официалните политически отношения да се подобрят.

Премиерът декларира публично, че неговото правителство е решено да провежда последователно политика, която ще позволи да се излезе от това „анормално положение“, създадено след 1886 година. Разсейва и слуховете, че официална Русия е предявила вече някакви тежки условия за нормализиране на двустранните отношения, като декларира, че разумната база за преговори трябва да се търси все пак на принципа за признаване на Фердинандовия избор. Князът трябвало да се третира за „законен“ държавен глава на България, „защото е избран от Велико Народно събрание“, излъчено от страна на народа, независимо кой е бил в състава на регентството по това време. (11)

Българското Народно събрание гласува решение в Петербург да се изпрати парламентарна делегация, която да положи венец върху гроба на руския император Александър III от името на признателния български народ. Мисията е водена от изявения русофил — митрополит Климент Браницки (Васил Друмев). В състава й са включени едни от най-видните представители на русофилското течение в България като народния поет Иван Вазов, Стефан Бобчев и други депутати и общественици. През лятото на 1895 година парламентарните пратеници посещават руската столица и полагат венец върху гроба на починалия владетел.

По време на пребиваването си в Петербург митрополит Климент е приет на аудиенция и от новия император Николай II. В проведения разговор между двамата става ясно, че руската страна няма намерения да усложнява съдбата на България във връзка с княжеския въпрос. Николай II дава да се разбере, че ако престолонаследникът на Фердинанд — княз Борис III, бъде прекръстен по православния обред (по това време принцът вече е кръстен веднъж по католическата традиция), официална Русия ще приеме този акт като морално удовлетворение. Впоследствие Петербург ще признае Кобургската династия, защото бъдещият български владетел влиза в лоното на православието, чийто покровител е велика Русия.

За правителството на НП става ясно, че грандиозните строителни и икономически начинания, реализирани от руското правителство по това време в Далечния изток, както и стартиралият процес около формирането на двете световни коалиции в бъдеще — Тройния съюз и Антантата, налагат необходимостта да се ликвидират проблемите за Петербург, които ангажират вниманието на руската дипломация на Балканите. Поради това правителството в София веднага пристъпва към организиране на церемонията около преминаването на престолонаследника в православието.

България получава съгласие

руският император Николай II да стане
кръстник на княз Борис

В тържествена обстановка на 2 февруари 1896 г. Борис III е прекръстен по православния обред. Кръстникът Николай II е представен на церемонията в София от официална руска делегация, водена от ген. Кутузов. С този акт Русия признава избора на Фердинанд за държавен глава на България за законен. Започва нормализацията на двустранните отношения между София и Петербург. Двете правителства отново си разменят дипломатически мисии. (12)

През април 1896 г. българска държавна делегация в състав: княз Фердинанд, премиерът д-р Константин Стоилов и военният министър ген. Рачо Петров посещават официално Петербург, за да изкажат благодарност за стъпката, предприета от император Николай II. През 1897 г., както се спомена вече, е подписан българо-руският търговски договор с изгодни клаузи по отношение на българските права в областта на митническата политика. Нормализира се процесът, свързан с доставката на руска научна и художествена литература в България, на вестници и списания, както и на възможността за обучението на български младежи в университетите в Москва, Петербург и Одеса. Руската култура отново заема централна позиция в духовния живот на българската нация. Създадени са благоприятни условия за

разрешаване на
т. нар. офицерско-емигрантски въпрос 

Това е най-деликатният аспект от цялата проблематика, свързана с процеса около нормализацията на българо-руските отношения.

Същността на този политически проблем е свързана с възможността в България отново да се завърнат 53-мата български офицери — русофили, участвали в детронирането на княз Александър Батенберг на 9 август 1886 г. След преврата те емигрират, установяват се в Русия и постъпват на служба в руската армия. В продължение на 10 години Атанас Бендерев, Петър Груев и Симеон Ванков са зачислени към Генералния щаб на руската армия в Петербург, а основната част от офицерите, начело с капитаните Радко Димитриев, Георги Вазов и Вичо Диков, служат в елитните бойни части на руската армия, разположени в Закавказието и Средна Азия. Там те работят в условията на реална бойна обстановка и по същество прекарват една образцова военно-теоретична и практическа школа. (13) В резултат българските офицери-емигранти стават първокласни военни специалисти, от които българската армия може да има само полза.

Проблемът за тяхното повторно завръщане на военна служба в България обаче се експлоатира усилено от русофобската опозиция в страната. Нейните вестници предричат, че след завръщането на военните емигранти, те ще бъдат постоянна заплаха и за новия княз Фердинанд. Присъствието им в редовете на българската армия се тълкува дори като „поставяне на ръка от страна на Русия върху българската армия“!?

Цялата тази недоброжелателна пропаганда става известна на офицерите емигранти чрез кореспонденцията, която те поддържат с близки и приятели в родината. Поради това, когато е съобщено за решението българска държавна делегация да посети Петербург, офицерите изгнаници упълномощават подполковник Георги Вазов да замине за столицата да се срещне с видни руски обществени и военни дейци и с българската делегация, за да се изяснят окончателно условията, при които може да се разреши офицерско-емигрантския въпрос. (14)

Георги Вазов пристига в столицата на Русия на 28 март 1896 г. С помощта на Петър Груев в продължение на няколко дни той успява да разговаря с външния министър — княз Лобанов-Ростовски, с граф Н. Игнатиев, ген. П. Домонтович, с командващия Закаспийския военен окръг ген. А. Куропаткин, генерал В. Комаров и др. Пред руснаците Вазов изяснява позицията на българските офицери емигранти: декларирано е, че те нямат намерение да се занимават повече с текуща политика, но настояват да им се разреши след завръщането в България да постъпят отново на военна служба в родната армия, като им се признае офицерското старшинство, което вече имат след службата си в Русия и им се предоставят съответните армейски длъжности. (15)

На 7 април 1896 г. българската държавна делегация начело с Фердинанд пристига в Петербург. Адютантът на княза — кап. В. Тепавичаров, установява връзка с Георги Вазов и му съобщава, че премиерът Константин Стоилов желае да разговаря с него по същността на офицерско-емигрантския въпрос. Срещата се провежда на 11 април 1896 г. в Петербург. Министър-председателят на България информира госта си, че от руска страна „още никой не е пледирал“ по офицерския въпрос. Този факт той тълкува като желание на Петербург проблемът да се реши преди всичко от българското правителство, за да се неутрализира русофобската пропаганда в София, че съществуват някакви „тайни руски планове“ във връзка с офицерите. Поради това правителството на НП желаело да се запознае с намеренията и вижданията на военните емигранти, тъй като по-нататъшното им оставане в изгнание, според Стоилов, щяло да бъде „скандал“. Освен всичко друго за никога не било тайна, че в емиграция се намират едни от най-способните български военни, така че армията на княжеството имала изключително голяма нужда от тях.

В разговора си с Константин Стоилов Георги Вазов обобщава исканията на офицерите емигранти в два главни пункта. Първо, всички изказват желание да се завърнат в родината, където да бъдат прие­ти на действителна военна служба, като бъдат изравнени по чин със своите съвипускници от Военното училище и им се дадат съответните подходящи длъжности в йерархията на армията. И второ, деветгодишният им престой в руската армия — „една от най-образцовите в света“, както се изразява Вазов, да не служи като повод за понижение на тяхното старшинство. Престоят на офицерите емигранти в Русия да се третира като една продължителна „военна учебна командировка“. Георги Вазов не пропуска да разясни на своя събеседник, че офицерите емигранти нямат намерение да се занимават с текуща политика, така че правителството и князът могат да бъдат спокойни, че разрешаването на техния проблем няма да предизвика никакви смутове в България.

Русофобски настроените висши офицери в София обаче, начело с военния министър ген. Рачо Петров, настояват емигрантите след завръщането им да бъдат приети в българската армия със звания­та, които са имали 10 години преди това, т.е. от времето преди тяхната емиграция. Целта на противниците е завърналите се военни от Русия да останат с по-ниски звания от съвипускниците си и да не могат да конкурират старшите офицери-русофоби при заемането на важни командни длъжности в армията. Това обстоятелство налага през април 1897 г. Георги Вазов да пътува до София отново като пратеник на военните емигранти. Той провежда две продължители срещи с премиера Константин Стоилов, като този път е приет и на лична аудиенция в двореца от княз Фердинанд. Във всички разговори Вазов декларира една ясна позиция: „емигрантите ще бъдат щастливи, ако се върнат в родината, за да посветят остатъка от своите сили и енергия в служба на войската и отечеството“. (16)

При това положение никой вече не можел да доказва сериозно, че офицерите емигранти ще продължават да се придържат към „заговорническа тактика“, както тръби русофобската опозиция.

Правителството на НП се ориентира към окончателното разрешаване и на офицерско-емигрантския въпрос. В знак на протест главният противник на емигрантите — военният министър ген. Рачо Петров, си подава оставката и напуска правителството. На негово място е назначен значително по-толерантният полк. Никола Иванов, който подхожда към разглеждането на проблема от държавнически позиции. През лятото на 1897 г. между военните министерства на България и Русия са съгласувани всички детайли, свързани със завръщането на военните емигранти в българската армия. От руска страна е дадено ясно да се разбере, че в родината си те не бива да „разчитат на никаква особена непосредствена подкрепа“ от страна на правителството в Петербург. Длъжни са да служат образцово като „български офицери“.

От края на 1897 до края на 1898 г. болшинството от офицерите емигранти се завръщат отново на служба в българската армия при условията, формулирани от тях през април 1896 година. Така благодарение на такта, проявен от народняшкото правителство, е разрешен напълно и последният въпрос, свързан с доброто бъдеще на българо-руските отношения. (17)

След десетгодишно прекъсване, наложено от Стамболов, в България е възстановена традицията в присъствието на официалния руски дипломатически представител в София да се честват важни дати, свързани с българо-руската бойна дружба от периода на Освободителната война. Вливането на офицерите емигранти в състава на българския офицерски корпус оказва благоприятно влияние и върху цялостното по-нататъшно развитие на командния състав в армия­та. Впоследствие, вече като генерал, Радко Димитриев е назначен за командващ Трета българска армия с щаб в Русе, а генерал Георги Вазов — за началник на Инженерните войски на България. Пренасяйки в български условия усвоения колосален опит на руската военна школа, двамата бележити военачалници ще изиграят решаваща роля по време на Балканската война през 1912-1913 година за разгрома на Османската империя и за нейното фактическо развенчаване като велика сила.

Политиката на Народната партия, реализирана в рамките на първия й петгодишен управленски мандат, създава благоприятни външнополитически условия, които гарантират през първото десетилетие на ХХ в. България да изживее истински разцвет във всички области на своето развитие. В страната отново са създадени нормални условия, при които уважението на българския народ към Русия и руснаците продължава да е сред най-отличителните черти в българския народностен характер.

Неслучайно бележитият руски публицист и общественик Александър Ал. Башмаков, който посещава България през 1898 г., ще напише в книгата си „България и Македония“: „Любовта към Русия (в България – б.м.) е една стихийна сила, заседнала дълбоко в народните сърца. Ние трябва да направим много грешки — дипломатически и други; много години ние трябва да охлаждаме българите с нашите сегашни настроения, породени от събитията на деня, наричайки ги с почти снизходителното прозвище „братушки“; много години ние трябва да се утвърждаваме в пътя, който води към забвение на общославянските завети, така че накрая да разрушим тази крепост в народното съзнание. Тази детско-наивна преданост на българската народна маса към руския брат-освободител и неговия Цар“. (18)

 

***

 

На 18 януари 1899 г. правителството на Народната партия подава оставка и пада от власт. Причините за извършената политическа промяна са много и важни. Първо, към края на мандата се усложняват отношенията между Фердинанд и премиера д-р Константин Стоилов. След признаване законността на княжеския избор от страна на Русия и останалите Велики сили Кобургският принц се чувства вече достатъчно стабилен на трона. Следователно той не желае повече да има за пръв сътрудник политик, който реално „му е гарантирал трайността на короната“. При по-нататъшната си работа със Стоилов князът не желае винаги да се чувства „длъжник“ на премиера.

На второ място, по това време рязко се усложнява проблемът около съдбата на железопътната линия, построена през 60-те години на ХIХ век от австрийския барон Хирш – от гара Белово до южната българска граница. Правителството на НП полага усилия да отстрани чуждата компания от страната, тъй като тя провежда политика във вреда на търговията и националната сигурност. За целта народняшкото правителство започва строителството на т. нар. паралелна линия на Хиршовата, за да направи последната излишна. Оказва се обаче, че майката на Фердинанд, княгиня Клементина, също е акционер в дружеството на барон Хирш. Елиминирането на чуждата железница би означавало големи финансови загуби лично и за Кобургската фамилия. Не на последно място роля за отстраняването на НП от властта играе и фактът, че и премиерът, и правителството на д-р Стоилов са видни общественици, които са самостоятелни в своята дейност като министри. При това болшинството от тях и изявени русофили. Следователно вече „силният княз“ желае да играе и по-активна реална роля в политическия живот, а за това са му нужни значително по-послушни сътрудници в управлението. Така започва вторият относително самостоятелен период от развитието на НП, който продължава до 1911 година – дейността ѝ като

основна опозиционна сила

Освободен от ангажиментите на властта, през зимата на 1899 г. лидерът на НП д-р Константин Стоилов полага сериозни усилия за стабилизиране на партийната организация. Чрез серия писма до съмишлениците си в провинцията той поставя конкретни въпроси, свързани с подобряване живота на местните структури. Тогава е разработена неговата теза за ролята на политическите партии в политическия живот на един народ. Не е важно „да имаме много привърженици“, пише често д-р Стоилов в тези документи, а да се опираме на „сигурни хора“,  които „имат куража“ да признаят, че са последователи на партиината програма. В този смисъл, според лидера на НП животът на всяка политическа организация в опозиция е най-сигурното „чистилище“ за нея. Защото точно тогава отпадат случайните и несигурните привърженици, които са били членове, само защото (и докато) правителството е на власт, водени от лични изгоди. Когато партията е в опозиция, при нея остават само вярващите в ценности и уважаващите принципите, върху които се гради партийната политика. А „членската чистота“ прави политическите партии стабилни фактори на демократичния политически процес. (19)

За да се запази характерът на НП като авторитетен политически фактор, д-р Стоилов предлага да се обнови и нейното централно ръководство. През зимата на 1899 година в състава на ЦК на НП са включени всички бивши министри: д-р Константин Стоилов – председател на НП, Иван Е. Гешов – подпредседател и членове: Тодор Тодоров, Иван Вазов, Михаил Маджаров, Стефан Бобчев, ген. Никола Иванов. Димитър Яблански, Никола Бенев, Георги Згурев, Димитър Марков, Григор Найденов, Димитър Шишков, Димитър Съселов, Георги Даскалов, Добри Кесяков и Никола Антикаров. (20)

Реално начело на НП застават едни от най-видните и опитните български икономисти, банкери, писатели, журналисти и политици – факт, който издига още повече нейния авторитет. По лидерски състав ръководният екип на НП е най-солидното политическо тяло начело на една либерална политическа сила в България до Първата световна война.

Голямо внимание е отделено и за подобряване на партийния орган в. „Мир“. За неговата издръжка е създадено през февруари акционерно дружество „Мир“, чийто основен капитал е осигурен от членовете на ЦК на НП, както и от редица симпатизанти – известни банкери и търговци. По същото време за главен редактор на вестника е назначен опитният журналист Михаил Маджаров. На този пост той остава до 1912 година, когато е изпратен за пълномощен министър в Лондон. Под ръководството на Маджаров за сътрудници на в. „Мир“ са привлечени едни от най-добрите български писатели и журналисти от епохата като Иван Вазов, Стефан Бобчев, Иван Е. Гешов, и много други. Вестникът продължава да се развива успешно, наложен е спокоен, задълбочено аналитичен и толерантен стил на писане.

По страниците на изданието присъства информация от всички области на живота – право, история, икономика, външна политика, художествена литература. „Мир“ се изявява като един от най-активните популяризатори на руската класическа литература. Михаил Маджаров осигурява преводите и публикува на страниците на вестника десетки книги на руските класици. Така в. „Мир“ спомага българската интелигенция да поддържа постоянна връзка с литературните постижения на Русия. (21)

В поредици от аналитични публицистични материали се разработват и „разумните начала“ на българската външна политика. Там неизменно се подчертава необходимостта от „приятелство с Петербург“, като винаги обстойно се аргументират причините за това. Те обикновено се търсят в историческите връзки от миналото и общите стратегически интереси на България и Русия на Балканите. Според народняците една разумна българска политика би могла да осигури благоприятна външна подкрепа от руска страна за разрешаване на изкуствено заплетения български национален проблем, поради решението на Берлинския конгрес от 1878 година Македония, която е населена по това време предимно с българи, да се върне в границите на Османската империя.

По страниците на в. „Мир“ непрекъснато се отправят конкретни препоръки как да се организират различни практически инициативи на симпатизантите в провинцията, изнася се информация за дейността на партийни структури, съобщават се факти за злоупотреби с власт и на тази основа политиката на новото правителство е критикувана принципно и аргументирано.

Внимателно се следят и усилията на Фердинанд да налага все повече своята воля като решаващ фактор в политическия живот. По време на петгодишното си общуване с новия княз д-р Стоилов опознава добре както политическите амбиции на Кобурга, така и недостатъците на капризния му характер. В писма до съмишлениците си д-р Стоилов съвета в политическата дейност те да не бъдат „по-големи монархисти от самия монарх“. Обяснява защо „монархията е изхабена институция“, поради което и НП не бива да абсолютизира ролята на държавния глава в развитието на държавата. Монархията може да бъде полезна за страната, според народняците, но ако князът е „развален и недобросъвестен“, то той може да се превърне и в главен източник за много злини в държавата. Така НП се нарежда сред онези политически сили, които в края на ХIХ и началото на ХХ век ясно заявяват необходимостта партиите да не „превиват гръб“ пред двореца. Партиите трябва да останат основна връзка между народа и властта, за да се осигури нормално функциониране и на демократичния политически процес, предвиден в Търновската конституция.

През 1899-1900 година новото българско правителство прокарва през Народното събрание закон за връщане на омразния за население­то данък десятък. Вестник „Мир“ призовава Фердинанд да не подписва указа за въвеждане на Закона за десятъка. Дворецът обаче не се съобразява с опозиционните искания и подписва документа. В отговор избухва масово народно недоволство. Правителството използва полиция и дори войската, за да възстанови реда. В сблъсъците има и човешки жертви. В тази обстановка НП застава открито срещу политиката на правителството и двореца, като подкрепя селското движение против десятъка. Вестникът на НП обвинява директно княза за поредната политическа криза, избухнала в страната. В отговор властта предприема гонения срещу народняците. Вестник „Мир“ за известно време е конфискуван и спрян, а главният редактор Михаил Маджаров е подведен под съдебна отговорност за „обида на държавния глава“. Налага се защитата на обвиняемия в съда да пое­мат лично д-р Константин Стоилов и Тодор Тодоров в качеството им на адвокати. (22)

В резултат на добре организираната и последователно провеждана дейност за „стягане на партията“ НП навлиза в ХХ столетие като една от най-активните и авторитетни либерални политически сила в страната. На изборите, проведени през януари 1901 година, с 28 депутати тя застава на трета позиция и има възможност да използва и парламентарната трибуна за прокарване на своята политика. В началото на годината обаче здравето на партийния лидер се влошава и след тримесечно боледуване на 23 март 1901 г.д-р Константин Стоилов внезапно умира. На следващия ден (24 май) в присъствието на партийното ръководство, народните представители и симпатизанти на партията за нов лидер на НП е избран официално дотогавашният зам.-председател Иван Ев. Гешов. На негово място е издигнат бившият министър, известен юрист и един от най-добрите парламентарни оратори в България по това време Тодор Тодоров. (23)

Излъчването на новия партиен лидер на НП съвпада с

формирането на новото
русофилско правителство на страната

НП дава своята поддръжка и правителството поема управлението на държавата. Така става възможно прокарването на Закон за отмяната на натуралния десятък, който спъва развитието на стоково-паричните отношения в селското стопанство на България.

Хазната обаче е празна и правителството на Каравелов е принудено да търси заем от външни кредитори. Сключеният договор е с много тежки условия за България. При гласуването на Закона за заема в Народното събрание срещу него се изказват и голяма част от депутатите, членове на премиерската партия. Представителите на НП в парламента също заемат отрицателна позиция, за да се избегне финансовото заробване на България от френските и германските банки.

В София назрява нова правителствена криза. Този път Фердинанд кани Иван Е. Гешов и предлага да оглави кабинета. Князът не се доверява на лидера на втората правителствена сила – Прогресивно- либералната партия (ПЛП), тъй като ръководният ù състав, начело с Драган Цанков, е формиран от най-ярките представители на русофилството в България – бивши емигранти, завърнали се в родината си след признаване на княжеския избор за законен през 1896 година.

Лидерът на НП отказва предложението да състави ново правителство, смутен сериозно от желанието на двореца да му наложи свои верни лица за постовете на военен министър и министър на финансите. Гешов предполага с основание, че при подобен състав правителството ще е силно зависимо от монарха и отказва да оглави такъв кабинет. На 22 декември 1901 година новото правителство е съставено от лидера на ПЛП д-р Стоян Данев. То също се ползва с лоял­ността на народняшката парламентарна група, което позволява кабинетът с помощта на Русия да сключи нов, по-изгоден заем от Франция.

През 1902 г. тържествено е чествана и 25-годишнината от Руско-турската освободителна война. През август 1902 г. по повод тържествата на връх Шипка от Русия пристигат видни руски дейци, играли важна роля около освобождението на България, начело с граф Н. Игнатиев. По повод на юбилея българска държавна делегация начело с Фердинанд и д-р Стоян Данев отново посещава Русия. Подписана е първата Българо-руска военна конвенция за сътрудничество, в случай че на Балканите избухне война.

Напредъкът на българо-руското сближаване дава самочувствие на дейците на националноосвободителната борби на македонските българи и през есента на 1902 година те организират т. нар. Горноджумайско въстание. Надеждата е, че при едно масово надигане на народа българо-руската военна конвенция ще влезе в действие и Османската империя ще бъде изтласкана от Македония. Международната обстановка по това време обаче не позволява това да се случи. Предприетите репресии от страна на турското правителство създават условия през август 1903 година да избухне голямото Илинденско-Преображенско въстание, организирано от Вътрешната революционна организация на българите в поробената област.

Източният въпрос отново се превръща в център на европейската политика. По инициатива на Русия и Австро-Унгария през 1904 година на султана е наложена известната Мюрщегска програма за реформи в Македония. Поради съпротивата на османската власт обаче тя реално не променя положението на българското население.

Активизирането на националноосвободителното движение на българите в Македония се превръща във фактор, който ангажира трайно Народната партия и с българския национален проблем. Вестник „Мир“ открива рубриката

„По македонския въпрос“

В нея се изнасят факти, свързани с исканията на българите и репресиите на султанската власт. Там намират място и кореспонденциите, изпращани от чужди журналисти, пристигнали на Балканите специално да отразяват събитията. По този начин истината за борещото се българско население придобива безспорни измерения, тъй като тя се разпространява от външни наблюдатели.

Като имат предвид все още незавършилата военна подготовка на България, народняците се изказват против една прибързана война с Османската империя. Те основателно се опасяват, че евентуална загуба би била „гибелна за държавата“ и българските национални интереси в бъдеще. В същото време НП апелира българското общество да окаже всестранна помощ на борците за свобода. След избухването на Илинденското въстание партията се включва в благотворителната акция за събиране на материална помощ в подкрепа на пострадалото население в Македония. Червеният кръст на България, чийто председател по това време е лидерът на НП Иван Е. Гешов, разпределя събраните средства, храни и облекла. (24) В Народното събрание парламентарната група на народняците гласува Закона за извънредните кредити в размер на 800 хиляди лева, предназначен специално за подпомагане на бежанците от Македония, потърсили спасение в границите на свободна България. (25)

Народната партия следи внимателно хода и на Мюрщегската реформа, наложена на Османската империя от Русия и Австро-Унгария. Още с първите признаци за нейното половинчато прокарване НП дава да се разбера, че извършваните промени не само че не подобряват положението на поробеното население, но на практика лишават българите и от някои права, които те вече са си извоювали в хода на дотогавашната им борба.

През 1906-1907 Иван Е. Гешов пътува няколко пъти из Европа. Навсякъде той дава интервюта и връчва писмени изложения, в които настоява Великите сили да оказват натиск върху султана за стриктно прокарване на реформите в Македония. Във всички документи на народняците по време на тази кампания се прокарва идеята, че те са привърженици на „една зряла преценка за състоянието и перспективите на междудържавните отношения“. Отстоява се вярата им, че приятелството с Русия е първо условие за справедливото разрешаване на българския националнообединителен проблем в перспектива. НП продължава да смята, че само Русия от всички Велики сили е в състояние да разреши македонския въпрос „възможно най-правилно“. Поради това българските институции, включително и Екзархията, чието седалище по това време е в Истанбул, се призовават да действат „в синхрон с балканската политика на Русия“. (26) Тази линия по националния въпрос ще остане в политиката на НП до края на Първата световна война.

През юни 1904 г. се отбелязва 10-годишнината от основаване на Народната партия. В София се свика Първият партиен конгрес. Той е наречен „събор“ и е открит на 14 октомври 1904 година. Мероприятието има показен и тържествен характер, участниците в него почти не се занимават с организационни и политически въпроси. Между събранията и банкетите лидерът Иван Е. Гешов прави няколко отчета за приноса на НП в развитието на България по време на първия им управленски мандат. Като най-важни активи на народняците се сочат възстановяването на добрите отношения между България и Русия, извоюваното международно признание за законността на княжеския избор, постигнатото в стопанската и културната сфера.

С мотива „нашата програма са нашите дела“ партийното ръководство все още не поставя задача да се разработи нова, по-разгърната програма на НП. Същевременно народняците критикуват появилата се тенденция князът да назначава т. нар. безпартийни правителства, ръководени от негови приближени. Те дават самочувствие на близки до двореца среди да отричат ползата от политическите партии. По време на събора НП още по-ярко изразява разбирането си, че съществуването на политическите партии в България трябва да се разглежда като най-важно условие за нормалното съществуване и развитие на конституционния живот в държавата.

По повод на събора е публикувана специална книга – „Юбилеен събор на Народната партия“, в която за пръв път е дадена точна статистика за стопанската дейност на делегатите. От общо 4490 делегати 3377 (72%) се занимават със земеделие, 783 (17%) са търговци, 140 (4,6%) са адвокати, 63 души (2%) са бакали, занаятчии са 83 (2,6%), фабриканти са 7 (0,28 %), банкери – 8 (0,25%), и чиновници 29 (0,64%). Тази статистика показва, че към средата на първото десетилетие на ХХ в. членският състав на НП в процентно съотношение отразява в основни линии реалната социално-икономическа структура на българското общество по това време. В нейния състав присъстват представители на всички обществени слоеве, представени обаче съобразно тяхната реална тежест в обществото. (27)

По време на юбилейния събор е взето решение да се проведе и първият истински конгрес на НП. След известна подготовка той е открит на 7 април 1906 г. в София. По решение на централния ръководен орган на партията отделните организации в провинцията изпращат процентно толкова делегати, колкото народни представители е излъчила всяка избирателна околия. Избрана е мандатна комисия, която да направи подобрения в устава.

Със специални резолюции, гласувани от делегатите, е осъдена вътрешната политика, провеждана от правителството на Димитър Петков. Дадена е и морална подкрепа на българите в Македония. Разработен и приет е нов организационен Устав на НП. Според него за върховен партиен орган е обявен съборът (партийния конгрес). Когато той не заседава, ръководството се осъществява от избраното на конгреса Централно бюро, партийните конгреси да се свикват на три години, а при необходимост се свиква и извънреден конгрес.

На своя форум народняците първи в България изказват убедено предпочитанията си и към пропорционалната избирателна система. До този момент изборите в България се провеждат по мажоритарни правила. В резултат партията, която не е излъчила победител в даден район, губи много от подадените гласове. В специална резолюция НП се изказва в подкрепа на партиите като основен фактор в демократичната политическа система, който в най-голяма степен може да гарантира защитата на конституционния ред в държавата. Избран е съставът на Централното бюро на НП, като само две са новите имена –  д-р Борис Вазов и д-р Петър Нейчев, които представляват младите генерации в партията, съдействали много за активизиране на вътрешнопартийния живот на народняците. (28)

От 17 до 19 април 1908 г. НП свиква първия си извънреден конгрес в София по повод поредната правителствена криза, избухнала в страната. След като на 3 януари 1907 г. студентите от Софийския университет освиркват Фердинанд при откриване на новопостроената сграда на Народния театър, управляващата Народнолиберална партия е принудена да смени премиера си. Начело на правителството застава безличният д-р Петър Гудев. Фердинанд гледа на него като на временна фигура, докато намери сред партийните водачи достатъчно предана личност към двореца, на която да повери формирането на ново правителство.

По инициатива на НП в България е организирано за пръв път широко коалиционно обединение на опозиционните либерални партии. Възниква известният Патриотичен блок, в който влизат НП, Прогресивнолибералната, Демократическата, Радикалната и БРСДП (широки социалисти). Те се договарят за обща политическа дейност, за да се ограничат произволните намеси на Фердинанд в управленския процес и стремежът на двореца да обезличи партиите в страната. Така че извънредният конгрес на народняците е предназначен да разработи детайлите на коалиционната тактика.

Междувременно обаче князът усеща трудностите, които се задават, ако се създаде коалиционно правителство и успява да се договори само с новия лидер на демократите Александър Малинов, на когото възлага формирането на новото правителство. С тази стъпка Патриотичният блок се разпада. Поредният вероломен акт на короната изостря отношенията между Фердинанд и лидера на НП Иван Е. Гешов. Князът престава да го кани в двореца по официални поводи, раздразнен силно от самостоятелността в политическото поведение на народняшкия водач и завиждайки на доброто му материално състояние. (29)

От 4 до 6 октомври 1909 г. в София е проведен Вторият редовен конгрес на Народната партия. (За пръв път Централното бюро съобщава, че партията в този момент се опира на 924 бюра като основни организационни единици в България). Внесени са нови корекции в партийния устав, препоръчано е Централното бюро да разработи и реализира специална политика за пропагандиране идеите на НП сред народа. Решено е да се издава първото либерално-теоретично списание, което да се занимава специално с разработване на фундаментални политически въпроси, стоящи за разрешение пред България. В. „Мир“ публикува преглед за постигнатите изборни резултати от НП до момента: от 1899 до 1909 г. подадените гласове за нейните кандидати са между 80 000 и 140 000. Цифрите дават представа за реалната сила на тази политическа партия. НП до Първата световна война наистина е една от сериозните и уважавани либерални политически сили в България. (30)

Фактите показват, че благодарение на умелото ръководство на Централното бюро НП успява да премине безболезнено от властта към опозиционния политически живот. Макар и повече от едно десетилетие да не са в управлението, народняците запазват солидни позиции на българската политическа сцена. С помощта на по-младите кадри, в голяма степен е преодоляно и старото, „по-статично“ отношение към програмата, устава и вътрешнопартийния организационен живот.

В резултат в края на първото десетилетие на ХХ в., когато обстановката на Балканите се променя съществено с оглед възможността да се търси практическо решение на българския национален проблем, НП се очертава като една от тези умерени и авторитетни политически сили в държавата, върху чиито плещи ще легнат отговорностите по време на войните за национално обединение през 1912-1913 година.

 

***

 

След близо десетгодишно демонстративно игнориране и дори обидно отношение към Иван Е. Гешов най-неочаквано на 3 ноември 1911 г. лидерът на НП е поканен на лична аудиенция от Фердинанд в двореца. Следват и серия от демонстрации на княза с цел да се заличи споменът за дотогавашната вражда. За народняците тази промяна не е необяснима. Малко преди това управляващата Демократическа партия е внесла проектозакон в ХIV Обикновено Народно събрание (ОНС) за промяна на Търновската конституция. След обявяване независимостта на държавата и провъзгласяването на България за царство на 22 септември 1908 г. трябва да се промени титлата на държавния глава – от „княз“ на „цар“, както и да се прецизират някои конституционни текстове, чиято неефективност е доказана вече от практиката.

Фердинанд обаче използва предстоящото свикване на Велико Народно събрание (ВНС) и поставя въпроса да се прокарат промени, които да уредят още по-трайно проблема с престолонаследието в полза на Кобургската династия; да се даде право на монарха да назначава свои хора в правителствата, като „министри без портфейл“, и най-важното – да се измени чл. 17 на основния закон така, че князът и правителството да могат да сключват външни договори с други държави, без да информират правителството, докато интересите на страната „не позволяват това“. Следователно в тази обстановка дворецът се нуждае от възможно най-широк консенсус между политическите сили, за да се осигури необходимото мнозинство във ВНС и исканите промени да станат факт. Това са причините за голямото вниманието, което Фердинанд проявява отново към НП през 1911 година.

Първоначалната реакция на народняците към предстоящите промени в Конституцията е остро критична. Вестник „Мир“ обвинява демократите, че с предложените нови текстове те на практика укрепват „личния режим“ на княза. Дворецът ще получи възможност да контролира политиката на правителствата чрез назначените „министри без портфейл“ и ще може да въвлича държавата във външнополитически ангажименти без знанието на парламента.

На 1 февруари 1911 г. НП свиква разширено заседания на ЦК, на което е решено: партията да подкрепи сама промените, които засягат новата титла на държавния глава („цар“) и стабилността на престолонаследието. Признава се правото, дадено на княза от Търновската конституция, да „назначава само първия министър (премиер – б.м.), който сам да избира останалите членове на кабинета“. (31)

Междувременно на 20 февруари 1911 г. се провеждат общински избори в страната. В тях Демократическата партия търпи сериозна загуба, тъй като обществото е против голяма част от предвижданите промени в основния закон. Чувствайки, че не разполага с народната подкрепа, на 9 март 1911 г. премиерът Ал. Малинов подава оставката на правителството. Князът предприема серия консултации с лидерите на политическите партии. При разговорите си с Иван Е. Гешов Фердинанд дава да се разбере, че би се радвал, ако НП се коалира с другата русофилска партия – Прогресивнолибералната, и двете формират коалиционно правителство.

Близостта в програмите на двете политически сили и преди всичко най-ярко защитаваната русофилска ориентация в областта на външната политика предполагат сравнително лесния ход на диалог между ръководствата на двете партии. Постигнато е коалиционно споразумение и на 16 март 1911 г. излиза указ за назначаването на новия двупартиен, русофилски кабинет: от страна на НП – министър-председател става Иван Е. Гешов, Тодор Тодоров – министър на финансите, и Стефан Бобчев – министър на пресветата. От прогресивно-либералите в кабинета влизат: Александър Людсканов – министър на вътрешните работи, Антон Франгя – министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията, и Димитър Христов – министър на търговията и земеделието. Договорено е също лидерът на Прогресивнолибералната партия д-р Стоян Данев да заеме поста председател на Народното събрание.

На 5 юни 1911 г. новото правителство провежда изборите за V ВНС за промяна в Конституцията. Коалиционният кабинет печели 82,6% от депутатските места, което позволява представителите на НП да получат 182 мандата, 160 за партньорите – прогресивнолиберали, и само 72 представители на опозицията. При този състав прокарването на предстоящите промени в Търновската конституция вече не представляват сериозен проблем за правителството.

Разполагаща с властта и опряна върху мнозинството в V ВНС, НП променя позицията си по конституционната реформа. Особено внимание се обръща на най-деликатния въпрос – изменението на текста в чл.17, който дава право на княза и правителството да сключват съюзни договори с други държави, без одобрението на парламента, докато интересите на страната „налагат това“. Най-точно промяната в народняшката позиция около съдържанието на чл. 17 е обяснена в изказванията на народния представител Атанас Д. Буров и премиера Иван Е.Гешов.

В пледоарията си Буров подчертава, че старият текст на чл. 17 е съобразен със статута на България, при който до 22 септември 1908 г. държавата формално е била васал на Османската империя. Васалният статут обаче вече е отхвърлен и страната е суверенно царство. Логично е да се променят и някои властови правомощия на държавния глава. Привеждат се текстове от конституциите на редица европейски държави, от които става ясно, че и други основни закони  в света дават право на правителствата да сключват договори. Така че промяната в чл. 17 трябвало да се третира и като „изравняване“ на българската конституционна практика с тази в развитите европейски държави.

Освен всичко друго, с промяната се развързвали ръцете в област­та на външната политика „не на царя“, а на „отговорното българско правителство“. То (а не монархът) подготвяло и подписвало договорите с другите държави! В речите на премиера Гешов е защитена тезата, че с промените в чл. 17 България си създава възможности да сключва съюзни договори, които ще увеличават кръга от приятелски настроените към нея държави, поради което ще намаляват разходите за въоръжение и отбрана. (32) При окончателното гласуване, проведено на 8 юли 1911 г., конституционната промяна е приета от V ВНС и влиза в сила. Остава животът да докаже как корекциите в основния закон ще се отразят върху по-нататъшното развитие на българската държава.

На 4 септември 1911 г. са провеждат изборите за ХV ОНС. В тях коалиционното правителство на Гешов получава още по-благоприя­тен успех – 190 депутати подкрепят кабинета, срещу само 23 за опозиционните партии. В рамките на една година са разработени и приети 9 нови закона: със Закон за земеделските камари се създават консултативни органи към министерствата, които ги съветват при разработване на политиката в областта на селското стопанство; с нов Закон за борсите е прецизирана търговската процедура на българския пазар; Законът за индустриалните железници дава право на фабрикантите да строят със свои средства отклонения от жп мрежа за транспортното осигуряване на предприятията си. В София са положени основите на Военната академия на България на базата на Военното училище. Рисувалното училище е издигнато в ранг Академия за изящни изкуство, а Книжовното дружество е преустроено в Българска академия на науките. (33) Тези стъпки в областта на вътрешната политика дооформят цялостното възходящо развитие на България като модерна европейска държава.

Съгласно Устава на НП от 29 юни до 1 юли 1911 г. в София е проведен Третият редовен партиен конгрес. Този форум на народняците внася някои важни промени в основния партиен документ – устава. Съгласно предложенията в новия устав на НП за пръв път е създадена институцията Партиен съвет (ПС). В него влизат ЦК, Парламентарната група и видните представители на организацията в провинцията. ПС изпълнява съвещателна роля при разработване на особено важни политически идеи, програмни документи или проектозакони, които ЦК чрез правителството трябва да превърне в реална практика. Дава се възможност за създаване на окръжни партийни съвети, които да координират работата на местните организации и да носят главната отговорност при формиране на партийната листа по места, решено е също при „отсъствието на председателя“ ЦК на партията да може да избира „временен председател“, така че партийната власт да не са „завладява произволно“.

Тъй като Иван Е. Гешов вече е министър-председател и е натоварен с ангажиментите на държавната власт, за временен председател е избран Тодор Тодоров – дотогавашен заместник-председател на НП. Понеже на този конгрес народният поет Иван Вазов си подава оставката от състава на ЦК, той е провъзгласен за пръв „почетен член“ на НП. (34) За нов член на партийното ръководство е избран Атанас Буров, останалият състав остава същият.

Второто управление на Народната партия

съвпада с ново рязко изостряне на обстановката в Македония. През 1911 година в гр. Щип, а през 1912 година в гр. Кочани турците извършват масови погроми над българското население. Десетки са избити, стотици са ранени, а многохилядна бежанска вълна отново търси спасение в границите на България. Верен на принципите си да провежда толерантна и балансирана външна политика, премиерът Гешов първоначално разчита на директните преговори с Цариград, за да се нормализира положението. Още през лятото на 1911 година обаче, турският пълномощен министър в София Асъм бей отклонява по-нататъшните активни контакти. Междувременно рязко се активизира албанското национално освободително движение, а през септември избухва и Италианско-турската война за владението на Триполи. От новата ситуация на Балканите решават да се възползват Сърбия и Гърция. Правителствата в Атина и Белград активизират рязко инициативите си за единодействие на трите балкански християнски държави срещу Османската империя. Никола Пашич обаче откровено заявява на българите, че антиосманският съюз трябва да възприеме идеята за подялбата на Македония. До този момент всички български партии отстояват принципа за предоставяне на автономен статут за областта, изпълнявайки чл. 23 на Берлинския договор, предвиждащ подобна реформа там още от 1878 година.

Народняците се изправени пред сложна, дори съдбоносна външнополитическа дилема. Споразумението с Турция за подобрение положението на българското население в Македония се оказва невъзможно.

Балканските християнски съседи настояват за дележ на земи, населени предимно с българи, като заявяват, че „максимализмът“ във външнополитическите претенции на която и да било от християнските държави на Балканите няма да позволи никога Източният въпрос да бъде разрешен окончателно. Всъщност Сърбия и Гърция се опасяват, че една автономна Македония в перспектива може да се съедини с България. Така щяло да се „наруши равновесието между силите на Балканите“. Разпространяват се и слухове, че след като приключи конфликта си с Италия, младотурският екип, управляващ в Цариград, може да насочи своето внимание на север. Не било изключено той да предизвика една война само срещу България. А евентуалното отслабване на българската държава би облекчило в перспектива Сърбия и Гърция да продължат безконтролно своето настъпление в Македония. При така очерталата се ситуация Гешов търси контакти с Великите сили, надявайки се те да окажат натиск върху Цариград за прокарване на реформите, предвидени в чл. 23 на Берлинския договор. В проведените сондажи става ясно, че държавите от Антантата проявяват по-голям интерес от очертаващия се конфликт на Балканите. Чрез Русия те внушават да се изгради един балкански християнски съюз. При вече назрелия световен конфликт между Антантата и Централните сили той би бил и добър стратегически партньор на Петербург, Париж и Лондон по време на евентуал­на война срещу Турция и Австро-Унгария.

Междувременно положението в Македония продължава да се усложнява. Ежедневно стават въоръжени инциденти по границата с Турция. Вследствие на гоненията срещу българите броят им в поробените области постоянно намалява. След удара на властите в гр. Кочани през юли 1912 година в България се надига и мощно антиосманско брожение. Опозицията и ВМРО обвиняват правителството в бездействие, в момент, когато се ликвидира българският елемент в Македония.

На 12 август 1912 г. македоно-одринските братства свикват конгрес в София с делегати от цялата страна и приемат резолюция, призоваваща правителството да мобилизира армията, за да се довърши великото дело, започнато през 1878 г. от Русия и да се разправи с „вековния враг“. В тази обстановка, когато става ясно, че преговорите с младотурското правителство в Цариград няма да доведат до нищо полезно, по страниците на в. „Мир“ се появява тезата, „че трябва да се търси и друг път за разрешаване на българския национален въпрос“.

След сериозни колебания е възприет принципът за дележ на Македония. Договорено е формирането на т.нар. безспорна българска и спорна зона в тази част на Балканите. На 29 февруари и 16 май 1912 година са подписани съюзните договори между България, Сърбия и Гърция. Към трите държави впоследствие се присъединява Черна гора. Така е създаден Балканският съюз за война срещу Османската империя, в основата на който обаче е заложен отказ от искането за „автономия на цяла Македония“. (35)

На 13 август 1912 г. на коронен съвет в двореца окончателно е взето решение за обявяване на войната. На 17 септември Турция мобилизира армията си, в отговор на която балканските съюзници също мобилизират  въоръжените си сили. На 22 септември ХV ОНС е свикано на извънредна сесия, за да гласува кредитите, необходими за водене на военните действия. На 26 септември (9 октомври) 1912 година
четирите балкански християнски държави обявяват началото на Балканската война за освобождението на онези територии на Балканите, които по силата на Берлинския договор от 1878 година остават във владенията на султана.

С устремно настъпление българската армия под командването на генерал Радко Димитриев нанася тежки поражения на турците. След жестоки сражения при Лозенград, Люлебургас, Булаир и Чаталджа на 6 ноември 1912 г. младотурците са принудени да поискат преговори за примирие. Те приключват на 20 ноември. Тъй като силната Одринска крепост с гарнизон от 60 000 души все още не е превзета, през януари 1913 г. младотурският екип нарушава примирието и подновява военните действия. Под ръководството на генерал Георги Вазов по Източния сектор на Одринската крепост е подготвено ново решително настъпление на Втора българска армия, завършило на 13 март с пълна капитулация на Одринския гарнизон. (36)

При това положение Османската империя окончателно иска преговори за мир. По инициатива на Великите сили в Лондон започва мирна конференция с участието на балканските християнски съюз­ници и Турция. Тя завършва на 17 май 1913 г. с подписването на Лондонския мирен договор. Съгласно неговите клаузи султанът отстъпва на балканските държави всичките си владение на запад от линията Мидия-Енос. Първата Балканска война приключва с триумф за освободителната кауза на християнските народи на Балканския полуостров.

През лятото на 1913 година обаче на преден план излиза нов конфликт –

за подялбата на
османското историческо наследство

 Участието на българската армия в най-тежките битки на Тракийския военен театър по посока на Цариград позволява сръбската армия почти безпрепятствено да окупира Вардарска Македония, а гръцката – Егейския дял на областта. След подписването на Лондонския мирен договор правителствата на двете съседни държави отказват да изпълнят постигнатите съглашения преди войната за подялба на Македония. Те заграбват и земи, които съгласно предварителните договорености са включени в българската зона. В действие влиза сръбско-гръцката теза за „фактическата окупация“ – всяка балканска държава да присъедини към старите си предели това, което се намира вече под контрола на нейната армия независимо от жертвите, дадени от отделните народи по време на войната. И въпреки факта, че преобладаващата част от населението и във Вардарска, и в Егейска Македония е българско.

При тази драматична обстановка на 16 май 1913 г. в двореца е обсъдена политиката, която България трябва да следва в бъдеще, по отношение окончателното прокарване на границите си със Сърбия и Гърция. Водачите на опозиционните либерални партии критикуват миролюбивия курс на Иван Е. Гешов и се изказват в полза на една нова война със сърби и гърци, за да бъдат наказани за „тяхното вероломство“.

Министър-председателят Гешов е безсилен да съхрани мирната си позиция за търсене на разбирателство с Атина и Белград по мирен път. След подписването на договора за мир в Лондон на 17 май 1913 г. Гешов подава оставката на коалиционното правителство. Основният му  аргумент е, че царят трябва да проведе нови консултации с всички политически партии, за да се намери правилният изход в новата ситуация, създадена от бившите съюзници. (37)

На 1 юни 1913 г. председателят на ХV ОНС д-р Стоян Данев е натоварен да оглави коалиционен кабинет, съставен само от народняци и прогресивни либерали. Данев е известен като привърженик на един по-твърд курс в отношенията с бившите „вероломни съюзници“. Народняците вземат решение да останат в кабинета на Данев (без Иван Е. Гешов) по време на заседание на Висшия партиен съвет на НП, проведено на 27 и 28 май 1913 година. Аргументът е, че като част от правителството членовете на НП ще могат да съдействат да се търси мирно решение на конфликта до изчерпване на всички възможности за подобни действия. (38)

Междувременно в новия драматичен конфликт на Балканите се намесва и Румъния. Правителството в Букурещ предявява претенции към България за териториални компенсации в Добруджа, тъй като „равновесието на силите“ на Балканите вече се било нарушило във вреда и на румънците. Пред България реално се очертава перспектива за подновяване на военни действия едновременно на четири фронта (Турция, Гърция, Сърбия и Румъния).

Политиците реалисти, между които и народняците, настояват правителството на Стоян Данев на всяка цена да търси мирно решение на проблемите. Въпреки предупрежденията обаче дворецът и Главното командване на армията остават привърженици на „твърдия курс“. В резултат на 16 срещу 17 юни 1913 г., без да информира министър-председателя на България, цар Фердинанд се разпорежда помощник главнокомандващият на армията ген. Михаил Савов да издаде заповед българските дивизии да предприемат военни действия за неутрализиране на вече започналите въоръжени провокации от час­тите на сръбската и гръцката армия. Идеята е да се извърши една „впечатляваща военна демонстрация“, за да бъдат принудени правителствата в Белград и Атина да заемат по-отстъпчива позиция спрямо България.

През юни по инициатива на Русия активно се подготвя арбитражна среща в Петербург между бившите съюзници, на която се очаква император Николай II да даде справедливо разрешение на балканските териториални проблеми. Заради стъпката, предприета от монарха, е извършена най-голямата военнополитическа грешка в новата история на България. Пропусната е възможността чрез руски арбитраж да се придобие значителна част от онова, което предполага преобладаването на българския етнически елемент в Македония.

Сърбия и Гърция отдавна търсят повод за подобен конфликт и се възползват от дворцовата инициатива в София, за да пристъпят към водене на истинска война. Турция и Румъния също преминават в настъпление. В нарушение на Лондонския мирен договор турците си връщат териториите до Странджа планина и р. Марица, а Румъния откъсва Южна Добруджа от България. Така след втората (Междусъюз­ническата) война на 28 юли 1913 г. е подписан Букурещкият мирен договор, по силата на който Вардарска и Егейска Македония остават в границите на Сърбия и Гърция, а Южна Добруджа е анексирана от Румъния. България преживява първата си национална катастрофа.

Провалът на политиката по националния въпрос, вследствие на авантюрата, предприета от цар Фердинанд и висшето командване на армията, нанася тежък удар върху престижа и на НП. Макар че не носят лична отговорност за необмислените действия на царя и помощник главнокомандващия, върху народняците и прогресивно-либералите като членове на правителството падат обвиненията за главната политическа отговорност, че не са предотвратили „безумието от 16 юни“. Драмата, преживявана от българския народ, се отразява зле върху здравето на Иван Е. Гешов и в продължение на близо две години той е на лечение в Европа. Там постоянно търси срещи с политици и кореспонденти от всички Велики сили, на които предоставя подробна информация за голямата неправда, извършена срещу българския народ. Функцията на партиен лидер започва да изпълнява Тодор Тодоров, на чиито плещи ляга отговорността да изведе НП от дълбоката криза, в която изпада тя след катастрофата. (39)

Основните проблеми, по които обществото в страната очаква ясен и категоричен отговор, са: прецизно ли са изписани клаузите в договорите, довели до създаване на Балканския съюз; защо е допуснато делението на Македония; кои са причините за оставката на Гешов; каква е ролята на народняците в кабинета на Стоян Данев и дали те носят отговорност за избухване на Междусъюзническата война. (40)

Главната защитна теза на НП след погрома е, че нейните лидери са създали успешния Балкански съюз, който доведе до разгрома на Османската империя, без те да носят обаче непосредствената отговорност за „безумието от 16 юни“. Вестник „Мир“ е трибуната, върху която се експонира защитната линия на НП. По страниците му се публикуват критични статии, осъждащи политиката на сръбското и гръцкото правителство не само за предизвикване на Междусъюзническата война, но и за нови гонения, насочени срещу българите в заграбените от тях територии.

На 25 октомври 1913 г. активният деец на НП д-р Борис Вазов издава книгата „Държавният преврат на 16 юни 1913 година“, където най-цялостно е систематизирана защитната теза на народняците. На първо място се обосновава мнение за ползата от създаването на Балканския съюз. Без него „българите в Македония щяха да бъдат изтребени“ от турската власт, смята авторът. След това народняците назовават точно и поименно главните виновници за националната катастрофа. Като главен отговорен естествено се сочи царят. В крайна сметка на 16 юни е била нарушена и Конституцията на България, която разпорежда обявяването на война да става само по решение на Народното събрание, а не като лична инициатива на монарха и военните! С факти се доказва, че Иван Е. Гешов е бил „против авантюрите“. Оставката на народняшкия премиер се обяснява с невъзможността на Гешов да „озапти войнолюбците“ около двореца и Главното командване на армията.

В личния си дневник обаче Борис Вазов обвинява своя партиен шеф, че не се е показал достатъчно твърд, за да неутрализира в качеството си на премиер с решителни действия всички войнолюбиви безумия в София след Балканската война. В приблизително същия дух се води народняшката защита и в провинцията по време на организираните обиколки от страна на активните ръководители на НП Тодор Тодоров и Атанас Буров. (41)

На 4 юли 1913 г. Фердинанд възлага мандат на д-р Васил Радославов да формира ново правителство от три, вече прозападно ориентирани либерални партии. Народната партия отново преминава в опозиция на това правителство. На 24 ноември 1913 г. са проведени избори за ХVI ОНС. Наскоро преживяната национална катастрофа дава отражение върху позициите на народняците и в новия парламент те изпращат само петима депутати, заставайки на предпоследно място. След тях са само прогресивно-либералите на Стоян Данев с един народен представител. (42)

Тъй като новото правителство не разполага с достатъчно надеждно мнозинство, царят издава указ за разтуряне на ХVI ОНС. Изборите за ХVII ОНС са проведени но 24 февруари 1914 година. Правителствената коалиция този път си осигурява необходимата парламентарна подкрепа. НП има този път 10 народни представители в парламента, което показва, че първият обществен стрес след катастрофата постепенно започва да се изживява и НП, макар и бавно, си възвръща част от предишните позиции.

При откриване на парламентарната сесия е повдигнат въпросът за провеждане на държавна анкета за отговорностите, свързани с първата национална катастрофа на България. В парламента народняците настояват да се проведе „най-широка анкета“, за да стане напълно ясно, чии сd конкретните отговорности около безумието, извършено на 16 юни 1913 година. Надеждата им е, че така ще снемат голяма част от обвиненията, насочени против НП. Парламентарната анкетна комисия е формирана и работи в продължение на три години, като през 1917 година публикува събраните материали. Те обаче не дават основание министрите на НП да бъдат подведени по съдебна отговорност.

Междувременно през лятото на 1914 година избухва Европейската война, която скоро ще се превърне в Първа световна война. Проб­лемът пред България е към коя от воюващите коалиции да се присъе­дини, за да се поправи неправдата над българския народ, нанесена от Букурещкия договор след Междусъюзническата война, по вина на цар Фердинанд.

НП разбира, че световният военен конфликт е подходящо време за териториални корекции в полза на българите. Според нейния елит това трябва да стане чрез партньорство със Съглашението. Най-големи надежди народняците хранят по отношение на Русия. Те разработват нова политическа теза, според която всички славянски народи трябва да се обединят справедливо в своите естествени етнически граници. Нито един от тях обаче „да не смее да угнетява друг славянски народ“. Очакването е да се подскаже на руската дипломация в София възможност чрез натиск върху Сърбия да се извърши справедлива корекция на границите в Македония в полза на българите. НП приема, че в световния конфликт България е заобиколена единствено от врагове, поради което сама трудно би могла да им противодейства. Народняците виждат правилната външна политика в съхраняване на добрите отношения между България и Русия, без чиято подкрепа страната би могла „просто да бъде разпокъсана“ от нейните съседи. (43)

След едногодишно отстояване на неутрална позиция през есента на 1915 г. прозападното правителство на Васил Радославов се ориентира към коалиция с държавите от Тройния съюз начело с Германия. Главната причина за предприемането на тази изключително отговорна стъпка е, че става ясна позицията на Великите сили по българския национален проблем. Съглашението е готово да гарантира получаване на основната част от българските териториални претенции, но „след завършване на войната, когато стане ясно какъв е приносът на всяка държава за извоюване на победата“. Докато Тройният съюз дава възможност България да поеме „веднага“ управление­то на всички земи, за които претендира, стига те да бъдат отвоювани от Българската армия. В резултат на 11 август 1915 г. Васил Радославов подписва военната конвенция с Германия и с този акт той и Фердинанд предрешават окончателно въпроса за участието на страната в Първата световна война, на страната на Тройния съюз.

На 4 септември 1915 г. водачите на основните опозиционни партии се явяват в двореца с категоричната позиция, че

България не бива да воюва
срещу Съглашението и Русия

В пламенна реч, произнесена от лидера на БЗНС Александър Стамболийски, Фердинанд е заплашен, че ще загуби и главата си, ако предприеме новата опасна авантюра. НП също е на мнение, че ако все пак се налага да се воюва, то това трябва да стане в съюз със съглашенци. Дворецът и прогерманското правителство на Радославов обаче отхвърлят аргументите на опозицията.

На 1 октомври 1915 г. с манифест на царя е обявена война на Сърбия. За един месец Първа и Втора българска армия разгромяват сръбските въоръжени сили на Косово поле и поставят под свой контрол Вардарска Македония. Сърбия капитулира, а оцелелите части от нейната армия са прехвърлени със съглашенски параходи на о. Корфу. През 1916 година Трета българска армия, след успешни военни операции в Добруджа, изтласква и румънската администрация от областта и поставя под свой контрол територията до устието на р. Дунав.

През годините, когато България воюва в Първата световна война, в редовете на НП се очертават няколко различни течения относно политиката, която трябва да се следва до приключване на войната. Ярък представител на първото е д-р Борис Вазов. Народняците от неговата фракция обявяват, че след като Съглашението не е предложило приемливи условия по българския национален въпрос, в деня, когато се развява „знамето на България и армията ù, ние трябва да свием партийните знамена“. (44) Тоест, тази народняшка група смята, че с дейността си НП трябва да покаже лоялност към правителствената политика и по този начин да съдейства за избягване на едно евентуално ново военно поражение на страната. Втората група се представлява от Иван Е. Гешов, Атанас Буров и Тодор Тодоров. Тяхната  фракция смята, че докато се води войната, НП действително не бива да саботира открито дейността на правителството в държавата и по фронтовете. Вниманието трябвало да се съсредоточи главно в сградата на Народното събрание, където чрез критика на правителствени грешки да се намаляват неблагоприятните ефекти от стъпките на властта.

Третото течение се олицетворява най-ярко от групата около Михаил Маджаров. Пламенен русофил, той остава най-непримирим противник на курса, довел до обвързването на България с Германия, от цар Фердинанд и прозападното правителство на Васил Радославов, от което идва и противопоставянето на България срещу Съглашението и Русия. По този повод Маджаров осъжда остро тактиката на своите съпартийци, до степен на „фанатизъм“, както го критикуват съмишлениците му от другите две фракции. Тази разстановка на силите по проблемите на войната остава общо взето без съществени промени до лятото на 1918 година. (45)

Тригодишното участие на Българската армия в Първата световна война изсмуква жизнените сили на нацията. През 1918 година в България назрява дълбока вътрешнополитическа криза, която става причина на 21 юни 1918 г. в София да се извърши правителствена смяна. Формирано е ново правителство начело с лидера на Демократическата партия Александър Малинов. НП дава моралната си подкрепа за този кабинет с надеждата, че той ще намери благоприятен за България изход от войната.

В Русия по това време обаче вече е извършена Октомврийската революция, след което страната излиза от Първата световна война. Ленинова Русия следователно вече не е фактор, с който русофилските до този момент либерални партии в България смятат да търсят база за излизането и на България от войната. Поради това възможността за маневриране на новото българско правителство се ограничават рязко.

На 15 септември 1918 г. на Добро поле е извършен пробив от съглашенските войски. Българската армия отстъпва от фронта, с което реално страната излиза от Първата световна война. На 29 септември в Солун е подписано примирие, което слага окончателно край на надеждите за справедливо разрешаване на националнообединителния проблем. България е поставена в позицията на победена държава.

На 3 октомври 1918 г. правителството на Ал. Малинов оказва натиск и Фердинанд абдикира от престола в полза на сина си Борис III. На 17 октомври 1918 г. съставът на кабинета е разширен, като в него са включени по един радикал, социалист и земеделец, а на лидера на НП Тодор Тодоров е предоставен постът министър на външните работи. На 19 ноември 1918 г. обаче Александър Малинов на свой ред си подава оставката от премиерския пост в знак на протест, че Съглашението заставя България да изтегли своята администрация и от Южна Добруджа. На поста министър-председател на коалиционното правителство тогава е назначен лидерът на НП Тодор Тодоров. (46)

Третото поемане
на управленските отговорности

в държавата от страна на водача на НП съвпада с първата, най-тежка година след световната война. Правителството, ръководено от Тодор Тодоров, полага големи усилия да овладее инфлацията, да подпомогне възстановяването на разрушеното селско стопанство, да осигури нормално функциониране на пътищата и съобщенията, да подпомогне семействата, загубили свои близки по фронтовете.

Междувременно в началото на 1919 година в Париж започва работа Мирната конференция, в която решаваща роля играят лидерите на Франция и Англия. През юни българското правителство е поканено да определи състава на своята делегация, която да замине за френската столица, за да получи проекта на договора за мир. За неин ръководител е определен премиерът Тодор Тодоров, а Иван Е. Гешов е един от съветниците в екипа. В Париж, като представители на победена държава, българските пратеници са поставени в позицията на пълна изолация. Отказано им е всякакво право да оказват влияние върху подготвяния нов мирен договор. Така победителите в Първата световна война прокарват по своя воля несправедливо новите граници на Балканите, ръководени от стратегическите си интереси и в изпълнение на егоистичните амбиции на бившите си съюзници: Сърбия, Гърция и Румъния.

На 19 септември 1919 г. председателят на Парижката мирна конференция Ж. Клемансо връчва на Тодор Тодоров проекта за договор с България. От българите е поискано в срок от 25 дни да се обяви официалната им позиция по текста на документа, за да се пристъпи към окончателното му подписване. На 2 октомври 1919 г. Народното събрание е свикано на извънредна сесия, за да обсъди проекта за мирен договор. По време на парламентарния дебат народняците заявяват категорично, че Великите сили – победителки, налагат изключително несправедлив договор на България, който обрича народа на нови тежки изпитания, а българите са останали в границите на силно разширените съседи „под ново робство — само че този път християнско“. Обобщената позиция на НП е, че проектът на договора, предложен от победителите, е „жестоко покушение над човешките права“! Българският парламент гласува протестна резолюция до миротворците в Париж, издържана в същия дух.

На 24 октомври 1919 г. българската делегация връчва официалния отговор, в който се изказва надежда, че при подготовката на окончателния текст справедливостта по отношение на българите все пак ще възтържествува. Победителите не възприемат нито една от идеите на българската страна. Предчувствайки последиците на втората национална катастрофа, Тодор Тодоров е сломен, подава си оставката от ръководството на делегацията, контактуваща с победителите в Париж, а на 2 октомври подава оставката и на кабинета.

На 7 октомври 1919 г., делегацията е оглавена от лидера на БЗНС Александър Стамболийски, който поема и поста министър-председател. (47) На 27 ноември 1919 г. Стамболийски подписва окончателния вариант на Ньойския мирен договор, който потвърждава териториал­ните клаузи на Букурещкия от 1913 година. Допълнително България е разоръжена и са ù наложени тежки репарационни задължения. Втората национална катастрофа става реален факт.

При условията на тежката криза, настъпила в страната след подписване на Ньойския договор, съотношението на политическите сили в България се променя рязко. Народните маси дават подкрепата си за левите и по-демократични партии като БЗНС, БРСДП (о)  и БКП (от 1919 г.). Идеите за радикални политически реформи и икономически промени в полза на бедните заемат доминиращо място в дневния ред на политическия процес.

В пропагандата на левите политически сили НП и „цялата буржоазия“ са обвинени, че са съсипали България. В тази сложна обстановка, когато старите либерални партии губят предвоенното си влияние сред обществото, на 28 август 1920 г. в София е свикан Четвъртият редовен конгрес на народняците. В основния доклад на Иван Е. Гешов са изнесени много конкретни факти, че НП и „буржоазията“ са създали от 1878 г. до 1912 г. една „образцова демокрация“ в България. Поради това „не бива всички“ либерални политически партии „да се подвеждат под един общ знаменател“. Причините за преживените национални катастрофи народняците търсят в две основни обстоя­телства – отказа на Радославовото правителство да сътрудничи със Съглашението и липсата на единомислие между българските партии за насоките във външната политика на държавата. Ако в София са били създадени „многопартийни кабинети“, би могло Фердинанд да „се озапти“, за да не предприема фаталната стъпка от 16 юни 1913 година. На тази база лидерът на народняците прави прогноза, че нито една от старите либерални политически партии не е в състояние вече сама да изведе България от тежката следвоенна криза. Обединението на либералните политически сили се разглежда вече и като средство за противодействие срещу призивите за радикални и дори революционни реформи в България. (48)

В средите на НП назрява план за обединение с прогресивно-либералите. В края на октомври 1920 година е създадена смесена комисия от представители на НП и Пр.ЛП, която изготвя обединителния протокол. Предвидено е двете политически организации да се обединяват в една обща партия, която е наречена Обединена народно прогресивна партия (Об.НПП).

На 6 декември 1920 г. е подписан обединителният протокол, който слага край на самостоятелното съществуване на Народната партия, основана от д-р Константин Стоилов.

 

***

 

Проследеното развитие на НП от 1894 г. до 1920 г. дава основание тази политическа сила да бъде квалифицирана като един от безспорните „строители“ на Третата българска държава. В сферата на вътрешната политика нейните правителства играят решаваща роля за създаване на надеждна законодателна база, съдействала за развитие на националната икономика, търговията, транспорта, народното образование и културата на българския народ.

Външната политика на народняците ги представя като последователен привърженик на балансираните отношения с Великите сили и съседите, който винаги е давал предимства на необходимостта България да сътрудничи най-тясно и лоялно с Русия. Общият славянски произход на двата народа, старите културни връзки между българи и руси, принадлежността към православието и общите интереси на Петербург и София на Балканите десетилетия се сочат като сериозни аргументи за смисъла и ползите от българското русофилство.

До 1912 година НП не носи отговорност за големи грешки, свързани с необмислени действия от страна на властите в София. Създаването на Балканския съюз и необходимостта от разрешаване на сложните национални проблеми на Балканите, които се интерпретират от принципно различни позиции от страна на съюзниците, се оказва задача, надхвърляща силите и възможностите за решителни действия от страна на партийния лидер и премиер по това време Иван Е. Гешов. Поради това в София се създават условия в сферата на висшата държавна политика връх да вземат „безотговорните фактори“ –царят и Главното командвана на армията. По тяхна вина България преживява последици, които водят след себе си първата и втората национална катастрофа.

Макар че не носи персонална отговорност за погромите, НП неизбежно понася част от тежестите на политическата отговорност за това, че либералните партии не са били в състояние да предотвратят катастрофите. Лидерите на НП са принудени да търсят нова формула за политическа дейност между двете световни войни — обединението с прогресивнолибералите и търсенето на друга идейна и тактическа платформа за действие. Тя трябва да съдейства за съхраняване на частната собственост и да не позволи активизиралите се леви сили след Първата световна война да реализират своите идеи, тъй като народняците смятат, че тяхното претворявана в практиката ще подкопае устоите на младата българска държава.

До 1944 година обаче в. „Мир“ (вече като непартиен орган) запазва авторитета си на най-сериозното българско периодично издание, положило основите на солидния политическия печат в новата история на българския народ.

 

ИЗТОЧНИЦИ И ЛИТЕРАТУРА

 

(1) Попов, Р., България и Русия  (1894 -1898),С., 1985, с. 15 и сл.

(2)Маджаров, М., Спомени, С., 1968, с. 658; Митев, Тр., Генерал Георги Вазов, С., 1983, с.51 и сл.

(3) Николова, В., Между консерватизма и либерализма, С., 2004, с.20-25.

(4) БИА-НБКМ, ф. 272, а.е. 4260, с.151.

(5) Програми, програмни документи и устави на буржоазните партии в България (1879-1918),С., 1992, с.48-50.

(6) Николова, В., цит.съч. с.63.

(7) Програми, програмни документи…,с. 48-49.

(8) Николова, В., Народната партия и буржоазната демокрация. Кабинетът на Константин Стоилов (1894-1899), С., 1986, с.100-114; Държавен вестник, №22, 28 януари 1895.

(9) Николова, В., Между консерватизма…, с.86.

(10) Стопанска история на България (681-1981),С., 1981, с.240-241.

(11) Д-р Стоилов, К., Речи., С., 1936, с.77-83-93.

(12) Попов, Р., България и Русия…, с.350 и сл.

(13) Митев, Тр., цит. съч. с.70 и сл.

(14) Пак там, с.76.

(15) Пак там, с.77-79.

(16) Вазов, Г., В пустините на Средна Азия, ч.II, (ръкопис-непубликуван), с.1; ЦВА-В.Търново, оп.1, а.е.139, л.1.

(17) Митев, Тр., Разрешаването на офицерско-емигрантския въпрос през 90-те години на ХIХ век, Военноисторически сборник, 1981, кн.1, с.39 и сл.; Митев, Тр., Генерал Никола Иванов, С.,1985, с.123 и сл.

(18) Башмаков,  Ал.А., Болгария и Македония, С.Петербург, 1903, с.43.

(19) ЦДА, ф. 600к, оп.1,а.е. 405,л. 6,90,129.

(20) В. „Мир“, №657, 13 март 1899.

(21)Николова, В., Между консерватизма…, с.112-114.

(22)Стателова, В. Танкова, Константин Стоилов в политическия живот на България,С., 2001, с.291-292.

(23) В. „Мир“, № 972, 26 май 1901.

(24) БИА-НБКМ, ф.272, а.е. 4887, л.374-376.

(25) Дневници на ХIII ОНС, I  р.с., 50-то заседание, 21 януари 1894.

(26) Пантев,А., и др., Външната политика на България и опозиционните партии (1900-1914), ИИИ, т.23, С.,1974, с.107.

(27) Николова, В., Между консерватизма…, с.167-168.

(28) В. „Мир“, №1857, 30 май 1906.

(29) Николова, В., Между консерватизма…,с.173.

(30) ЦДА, ф.134, оп.1, а.е.225, л.82-88.

(31) В. „Мир“, № 3129, 3 ноември 1910.

(32) Николова, В., Между консерватизма…,с.222.

(33) Пак там, с.235.

(34) Пак там, с.241.

(35) Марков, Г., Балканският съюз срещу Османската империя (1912-1913), С., 1989, с.50 и сл.

(36) Митев, Тр., Генерал Георги Вазов, с.148-160.

(37) В. „Мир“, №.3894, 25 май 1913.

(38) Николова, В., Между консерватизма…,с.257.

(39) ЦДА, ф.129, оп.1, а.е.136, л.15-16.

(40) Николова, В., Между консерватизма…,с.264.41.

(41) В. „Мир“,  № 4064, 19 ноември 1913.

(42) Пак там, № 4072, 28 ноември 1913.

(43) Пак там, № 4305, 5 август 1914.

(44) Пак там, № 4671, 9 септември 1915.

(45) Маджаров, М., цит.съч. с.273-278, 364.

(46) Държавен вестник, № 268, 28 ноември 1918.

(47) Николова, В., Между консерватизма…,с.429.

(48) Пак там, с.463.

 

Разработката е по поръчка на Руския институт за стратегически изследвания (РИСИ) и се публикува със съгласието на възложителя.