„НЕ ВСЕКИ ДЕН СЕ ПИШАТ СТИХОВЕ, НО ВИНАГИ ПОЕТИТЕ СА НУЖНИ!“ (интервю)

0
317

 

 

Матей, в емблематичното стихотворение „Необходимост“ твърдиш, че „не всеки ден се пишат стихове,/но винаги поетите са нужни!“ Днес живеем в трудно време на политически ежби, бедност, униние. Къде в тази мрачна обстановка е мястото на поетите, въобще на литературните творци?

— За времето, в което живеем, могат да се кажат и по-тежки думи. Но с това съдбата на българските поети няма да стане по-лека. Всъщност, кога ли тази съдба е била добра, щедра и благосклонна към българските поети? Погледни живота на великите творци на поетичното слово — от гениалния поет-революционер Христо Ботев до поетите от най-новите времена на България. Мисля, че в тази „мрачна обстановка“ по твоите думи, мисията и мястото на пое­та са посочени още от Гео Милев: Поетът добива своето истинско призвание: да бъде преди всичко и само Човек. Човек посред Народа.“ И още: Ний ще останем там, дето е Народа: при Народа, сред Народа…“ Ще припомня и два стиха от друг велик български и световен поет — Никола Вапцаров: Зная свойто място във живота/и напразно няма да се дам.“ Бих могъл да цитирам още много стихове и мисли за времето и за мястото на поета от много творци на мерената реч. Още повече че всеки, който е „хванал перото“, се вълнува от тези въпроси. Вълнувам се и аз. И мисля, че във всяко време може да се създава поезия и всеки поет сам определя своето място в предвечната битка, наречена Живот!

След 1989 г. у нас навлязоха образци на „европейската“ и „световната“ литература. Какво дадоха те на българския читател? Или просто го удавиха в пороя от заглавия, превеждани без ред и ясни критерии? Бяха ли изтикани на заден план нашите книги и защо?

– Всъщност отговорите на тези въпроси се съдържат в самите въпроси. Аз не бих се наел да обобщавам какво дадоха на българския читател разни съмнителни образци на „европейската“ и на „световната“ литература. Само ще кажа, че споделям твоите тъжни мисли, че нашите книги бяха изтикани на заден план. Особено поетичните. А за литературната критика да не говорим – тя почти не съществува. Но кой е виновен за това?… Виновни сме ние, българите: преводачи, редактори, издатели, дори разпространители. Има една стара мъдрост: Уважавай, за да те уважават! А ние, българите, сами не се уважаваме. Защо тогава искаме да ни уважават чужденците?

В какво състояние е, според теб, българската литература днес като тематичен подбор, естетическа реализация и художествени търсения? В разделението ù на „традицио­налисти“ и „новатори“?

– Драги Георги, ти знаеш, че съм оптимист. И твърде щедър в любовта си към писателите. Но ще бъде глупаво от моя страна, ако започна да давам оценки за състоянието на съвременната българска литература. Но искам да кажа, че в художествената литература, по-точно в поезията, идват нови имена, стават интересни процеси, има дръзновени творчески търсения. Е, понякога тези процеси и търсения са съпроводени с изумителни глупости. Това важи и за „традиционалистите“, и за „новаторите“. В случая искам да подчертая, че тези определения са излишни. Голямата истина е в това: дали един поет е талантлив, или бездарен. За жалост бездарниците са безброй, нахални, пробивни. Сякаш за тях П. К. Яворов бе казал: Прах, олелия. Навалят/ уроди, орда безока…“

Може ли да се приеме литературата ни като багра от съвременния културен свят? Или се е капсулирала в рамките на регионалното? Аз лично мисля, че българските класици винаги са били част от световното духовно развитие…

– Дълбоко съм убеден, че и в класическата, и в съвременната българска художествена литература има съкровени страници, в които оживяват съдбоносни събития, бушуват трагични превратности, извисяват се противоречиви или пленителни образи. И се въздигат в непритворен култ: свободата, правдата, красотата. Ето защо споделям твоята мисъл, че българските писатели са част от световното духовно развитие. Друг е въпросът, че тази благословена багра не се познава или се премълчава по необясними за мен причини.

Какво е мнението ти за т.нар. Априлско поколение? Яростно отричано днес от измислени „модернистии недоучили „научниработници. Какво даде то на българската духовност или я обрече на застой за много дълго време?

– От младите си години до ден-днешен аз съм ЗА Априлското поколение! „Поети на Април“ се наричаше поетичната антология, която бе съставена от проф. Иван Попиванов, Андрей Германов и Иван Тренев. Тази антология излезе през далечната 1967 година. В нея бяха включени 31 млади български поети – от Пеньо Пенев и Владимир Башев до Христо Черняев и моя милост. И друг път съм казвал, че не зная кой нарече това поколение Априлско. Но то дойде в българската литература като пролетен гръм, като благодатен дъжд, като вълшебна многоцветна дъга. Да, многоцветна, многозвучна, магическа дъга, където греят имената на талантливи, силни, самородни поети. Аз нямам възможност да споменавам имената им. Само ще изповядам личната си радост, гордост и възхита, че по моя житейски и творчески път съм бил и оставам в приятелски отношения с почти всички от тях. И нещо друго. Както във Всемира има безброй съзвездия, така и в българската литература има едно славно съзвездие, наречено Априлско поколение. Представителите на това поколение бяха, остават и вярвам, че и през бъдните години и десетилетия ще бъдат една пленителна и неповторима черта от образа на българската поезия.

Какви национални нравствени критерии трябва да изведе на преден план или да възроди нашата литература, за да събуди българския народ за собствената му значимост?

— По тези въпроси може да се говори и пише много. Но според мен преди всичко трябва да се пробуди историческата памет на народа. Тук ще цитирам Добри Чинтулов: Стани, стани, юнак балкански,/ от сън дълбок се събуди!“ Ще припомня и призива на Иван Вазов: Стресни се, племе закъсняло!“… Подобни призиви, възвания, дори молитви са изричали и продължават да изричат много български поети. Но кой ги е чувал някога? Кой ги чува и днес? Това е голямата тревога за националните нравствени критерии. И за много други неща в живота…

В стиховете си възпяваш една горда България с величава история и корави люде, устремени в бъдното. Има ли и днес място за такива песни и ако има, с какво те ще бъдат актуални? Историята ни също е подложена на тенденциозни преоценки и разпъвана на кръст…

— От рождената си люлка съм закърмен с дълбока, чиста и трайна обич към България, към нейната многолетна трагична и величава история, към героичните подвизи и бранната слава на моите далечни предци, към борците за правда и свобода, към моите съвременници. Но тези общи отговори имат и по-конкретни измерения. Какви са те? Може би основите са в това, че съм роден и израснал в хлебородната Дунавска равнина; може би причините са, че съм внук на българин, загинал на 1 октомври 1916 г. в боевете край Тутракан и нося неговото име; може би затова, че заобичах поезията от песните на мама, които пееше по жетва, и от приказките, които ми разказваше през зимните вечери; или от това, че още преди да тръгна на училище, баща ми ми четеше стихове от Петко Р. Славейков, Христо Ботев, Иван Вазов, Никола Козлев и от земеделските поети Цанко Церковски и Сергей Румянцев… А може би, защото юношеската ми възраст премина под баладичните небеса на старопрестолния Търновград. Моите стихотворения са съкровени изповеди на обичта ми към родния дом, към родния край, към България. Аз съм убеден, че в днешните безподобни времена, когато нашата история е подложена на тенденциозни оценки и разпъната на кръст, когато се поругават свещени стожери на българския дух, има нужда от такива стихотворения. Стихотворения, които да възвисяват българина, да го вдъхновяват, да му разкриват красотата и смисъла на великото чудо, наречено Живот…

Достатъчно силни ли са духом родните автори, за да изпълнят повелята ти: „Под гръмовния звън на лъжовни фанфари/намери през бедите спасителен брод…“ Не замлъкнаха ли част от тях, смутени от ставащото в сраната? Кои останаха и какво дават на разединеното ни общество?

— За жалост някои талантливи поети си отидоха твърде рано от белия свят. А други просто замлъкнаха. Причините са много. Но една от най-печалните причини е в това, че българските литературни творци бяха изринати от сцената на живота, бяха унизени, оскърбени, забравени… Е, не всички, но това не е утеха… Добре, че идват нови поколения и в огромната територия на поезията…

Според теб разбират ли със сърцето си новите поколения понятия като „родина“, „патриотизъм“, „жертвоготовност“, когато ги срещнат в художествен текст? Или по примера на днешните разноцветни политици отегчено затварят четивото?

— Не бих могъл да отговоря какви са вълненията, мечтите или надеждите на новите поколения. Но ме измъчва ужасното чувство, че понятия като „родина“, „патриотизъм“, „жертвоготовност“ и др. за тях в много случаи са чужди и далечни. Дори смешни. И все пак, все пак… Да не се отчайваме! Въпреки че България, по думите на Николай Хайтов, се обезбългарява, българската кръв е силна. И, дай Боже, вечна! Вярвам, че българите ще намерят спасителен брод!..

Създаденото от теб е пример за синовна обич към България. За преклонение пред историята ù , за творчески пулс с пулса на съвремието. Днес тя е крайно необходима, за да се откъснем от безродието и лутането „по света“. Какво трябва да стори обществото, за да ù даде полагаемото ù се място?

— На този въпрос с болка мога да отговоря, че според мен само малка част от обществото се интересува от тази „синовна обич към България“, за която споменаваш. В много случаи тази обич е само на книга. Или на политически събрания. В действителност нещата не са толкова радостни. Но пак ще кажа – да не се отчайваме!…

Може ли литературата, изкуството, образованието, културата да спрат разпада на държавата и изтичане то на най-стойностните ù хора зад граница? И да спомогнат, колкото и наивно да звучи, за обратните процеси?

— В художествената литература има безброй страници как може културата, в това число и поезията, да бъде бариера срещу разпада на държавата. Но кой, особено в епохата на т. нар. демокрация, се интересува от тези страници? В този смисъл въпросът за стойностните хора, които напускат България, звучи мило, но, както казваш ти, наивно. Едва ли някой, след като прочете някакво стихотворение на тази тема, ще се върне в родината си. Но нали, освен всичко друго, понякога вярваме и в чудеса. Дано да има и обратно преселение на българите!..

Ти самият какво още не си споделил с нас? Какво искаш да ни кажеш и с какво да ни ободриш? Има ли страната бъдеще в суровата реалност и в стиховете на младата литературна смяна?

– Аз съм казал, според силите и възможностите си, много неща. Въпреки това живея с мисълта, че още има какво да кажа на тези, които обичат родолюбивата българска поезия. В частност — и моите стихотворения… Все още вървя изправен, държа перото, не съм загубил усмивката си, не съм забравил магическата сила на добрата дума и към младата литературна смяна. И на вярата си в Живота, в Човека, в България!..

Какво би пожелал на колегите си поети от различни творчески поколения? Сега те са разединени по различни причини. Какво може да ги обедини в името на България?

– Да бъдат живи и здрави! Да превъзмогват болки и неволи, да будуват над белия лист, да помнят, че отвеки поезията е била и остава велика и свята необходимост. И благословена обединителка на най-високите човешки добродетели…

С какви думи ще насърчиш и нас, читателите, да повярваме в чистата зора на утрешния ден и в силата на литературното творчество?

– Със стиховете, с които започна нашият разговор:

Не винаги се пишат стихове,

но винаги поетите са нужни!

Разговора проведе
Георги Н. Николов

 

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук