115 години от рождението на великия композитор
Класикът на българската музика Панчо Владигеров (1899-1978) израства като дете чудо. Започва да учи пиано от ранна детска възраст. А неговият брат-близнак Любен Владигеров учи цигулка и става известен инструменталист. През 1910 г. постъпва в частното музикално училище в София в класа на известния клавирен педагог Хенрих Визнер и успоредно с това изучава основните музикално-теоретични дисциплини при композитора Добри Христов. През 1912 г. заминава за Германия, където като „изключително дарование“ е приет във Висшето училище за музика в Берлин. Там негови учители са: Хайнрих Барт, Паул Юон и Георг Шуман. През тези години създава първите си по-сериозни опуси и дава първите си големи концерти като пианист. На два пъти получава престижната Менделсонова награда. Това е най-голямата премия за един млад композитор в света.
През десетилетието 1920-1930 г. се утвърждава като композитор и изпълнител от международен мащаб. Става щатен композитор и диригент в прочутия „Дойчес театер“, Берлин, работи в сътрудничество с големия немски драматичен режисьор и реформатор на театъра Макс Райнхард. За тази знаменита сцена Владигеров създава музиката към много класически и съвременни немски и чужди пиеси. Това е голяма школа за него. По това време пише някои от най-значителните си творби: Българска рапсодия „Вардар“, Концерт за цигулка, Българска сюита, „Есенна елегия“, „Хумореска“, Клавирен концерт №2, Седемте симфонични танца, редица пиеси за пиано, цигулка и голям оркестър.
Въпреки успеха в Германия и отзвука му в Европа, Владигеров не остава на Запад, а предпочита да се върне при корените си, в България, да твори българска музика, по български теми и мотиви, да гради родната музикална култура. Заедно със своя брат-близнак Любен Владигеров прави сонатна двойка (пиано и цигулка) и концертира редовно в столицата и в цялата страна. Става един от основателите на първия наш музикален фестивал „Варненско лято“ през 1926 година, на който се изпълнява само българска музика.
През 1932 г. е поканен за професор по пиано в Музикалната академия в София. Дванайсетте години до края на войната протичат в най-интензивна творческа и концертна дейност. Тогава Владигеров създава: Симфония № 1, Румънски симфонични скици и танци, Струнен квартет, Импровизация и Токата, Трети клавирен концерт, много клавирни пиеси и операта „Цар Калоян“ (1936). След 1945 г. продължава да концертира (той е блестящ пианист) и композира активно, посвещава немалко сили и на преподаване. Автор е на балета „Легенда за езерото“ (1947) по либрето на Андон Панов, „Еврейска поема“ (1951), Симфония № 2, Четвърти концерт за пиано, сюитата „Люлински импресии“, на много солови песни и камерни пиеси.
Панчо Владигеров е сред музикантите, които създават и развиват българската национална композиторска школа. Има своя школа и оставя голям брой ученици — композитори и диригенти, които продължават неговото дело. Той полага основите на редица жанрове в нашата музика — цигулковата соната, инструменталния концерт, клавирното трио, първомайстор на българската клавирна музика, както и един от най-крупните наши и европейски симфоници. Мелодиката му, макар и със специфично инструментален характер, е подчертано песенна. В музиката си той не цитира пряко, а претворява българския фолклор, твърдо убеден, че един истински национален композитор „не трябва да ограничава творчеството си, а да се стреми да създава творби в национален дух и форма, които имат и общочовешко значение“.
Единствената опера на Владигеров „Цар Калоян“ по либрето на Фани Попова-Мутафова, едно наистина мащабно, майсторски изградено историческо платно, е всъщност, етап в развитието на нашата музика. С нея българската опера излиза извън рамките на фолклорно-битовата ограниченост и техническите и композиционните несъвършенства, характерни за творбите на повечето негови предшественици. Всъщност тя е и първата ни музикално-сценична творба, получила голямо международно признание (представена е с голям успех в Белград, Братислава и Любляна). Премиерата ù е предавана по редица световни радиостанции. Българските музикални театри са все още в дълг към Владигеров и особено към неговия сценичен шедьовър „Цар Калоян“. Тази прекрасна опера е играна досега само в Русе, София и Стара Загора — при това отдавна, а би трябвало да е в постоянния репертоар на нашите сцени.
Много от опусите на нашия класик получават европейско и световно признание и през втората половина на миналия век влизат в репертоара на големи чужди оркестри, диригенти и солисти, а музикалната критика го определя като един от водещите композитори на съвременността.
Разпространението на Владигеровото творчество по света всъщност започва още от началото на 20-те години на ХХ век, когато негови произведения се издават на ноти от авторитетното виенско „Универсал едицион“ и на грамофонни плочи от „Дойче грамофон“ (Берлин). Изпълняват се многократно из цяла Европа и САЩ. Самият той гостува в десетки европейски държави като изпълнител на свои концерти за пиано и пиеси. През 1969 година получава престижната награда „Готфрид фон Хердер“ на Виенския университет. На негово име се провежда национален и международен конкурс за пианисти и цигулари в Шумен. Сценичната и симфоничната му музика е записана в 4 комплекта по 7 грамофонни плочи („Балкантон“).
Редица от произведенията му като Българска рапсодия „Вардар“, Българска сюита, Импровизация и Токата стават емблематични за българската музика.
